Кристин Хана
Палитра от чувства (17)

Глава 17

Джулиан седеше до леглото на Кейла и й разказваше малко по малко историята на съвместния им живот. Най-после той беше разбрал колко мимолетно може да бъде едно примигване — точно сега би приел какъвто и да било признак на живот.

Кожата й сякаш беше станала още по-бледа през последните двайсет и четири часа.

— Здрасти, Кей — каза тихо той, като се приближи към нея.

Краката на стола изскърцаха ужасно по линолеума, но той се зарадва да чуе този шум. Всичко беше по-добро от тази проклета тишина.

Той затвори очи, така по-лесно се връщаше в миналото. В тъмнината можеше да си спомни момичето, в което се беше влюбил.

— Мислех си за деня, в който те помолих да се омъжиш за мен. Спомняш ли си?

Беше късна есен. Въздухът в Санвил беше студен и свеж, а всяко вдишване носеше аромата на зрели ябълки. Той нямаше намерение да се връща при Кейла. Когато снимането на филма приключи, си тръгна с мисълта, че тя е просто още един белег върху таблата на леглото му, също като френската гимнастичка, с която спа в Париж, докато снимаше „Дълбоко в сърцето“. Но всеки час без Кейла му се струваше ден, всеки ден — месец. Беше потресен, когато разбра, че тя му липсва.

И тъй, той се върна в онова хапано от бълхи място на задника на географията. Почака, докато стане време да затворят закусвалнята, докато тя остане сама, после много тихо се вмъкна вътре и застана до джубокса…

— Винаги ще си спомням как стоеше до бара, как онази грозна оранжева униформа прилепваше към тялото ти. Как името ми звучеше, обвито в музиката на гласа ти…

Разбирах, че те е страх да се надяваш, че ще се върна за теб. Знаех, че си мислиш за последствията от връзката с човек като мен. Ти каза:

— Не съм бременна, ако си дошъл да питаш за това.

Той почти се усмихна.

— Спомням си, че исках да съм като хората, които се връщат да зададат този въпрос. Трябваше да се обърна и да си тръгна, но отново усетих онази страст да искри между двама ни. Никога не съм се чувствал толкова уплашен и ти някак си го знаеше.

Опитах се да ти кажа истината за себе си. Казах ти, че не съм за теб, че никога в живота си не съм бил верен на никоя жена, но ти само се усмихна. И тъй, аз ти казах всичко, как се върнах в Холивуд, как започнах да чета сценарии, да давам интервюта, да говоря с разни хора… и как една сутрин се събудих с мисълта за теб. Вечер си лягах с мисълта за теб. Спях с други жени и си мислех за теб.

Знаех, че това ще те нарани, но все пак ти го казах. Може би си мислех, че след това няма да мога да ти кажа другото, че ти може би ще ме изхвърлиш и ще трябва отново да си тръгна от теб, но ти просто стоеше, усмихваше ми се и чакаше.

Помниш ли какво ти казах после? „Не искам да те обичам, Кейла.“

Сигурен съм, че чу най-важната дума „не“, но редом с думата „обичам“ тя сякаш нямаше никаква сила. Извадих малката кадифена кутийка от джоба си и ти я дадох. Когато видя диамантения пръстен, ти се разплака.

Тогава коленичих пред теб — помниш ли? Това беше единственият път през живота ми, когато съм го правил. Коленичих пред теб и те помолих да се омъжиш за мен. Ти взе пръстена и го сложи на ръката си.

Исках да кажа нещо романтично, но казах само: „Ако си умна, ще кажеш не.“

Той докосна ръката й.

— Знаех, че ще те нараня, Кей. Рано или късно. И толкова съжалявам…

Вратата се отвори със скърцане.

Той чу познатите стъпки на Лиам.

— Как е днес?

Джулиан сви рамене.

— Все така.

Лиам сложи касета в касетофона — „Изгубени в любовта“ на „Еър Съплай“ — после зае обичайното си място от другата страна на Кейла, близо до леглото.

— Здрасти, Майк.

Джулиан изпита завист към Лиам, който можеше да седи тук часове наред, говорейки на съпругата си, държейки ръката й, вярвайки в щастливия край дори сега, когато виждаха как бледото лице се слива с чаршафите.

Джулиан се взря в Кейла и мислите му се върнаха към деня, в който я помоли да се омъжи за него.

— Аз я нараних — каза тихо той, осъзнавайки със секунда закъснение, че говори на глас.

— Защо?

След снощния разговор Джулиан чувстваше странна близост със съпруга на Кейла. Лиам беше единственият човек на света, който знаеше какво значи да седиш тук часове наред и да се молиш за чудо.

— Нещо не ми е наред. Не мога да обичам дълго. Исках Кейла, исках я, както не съм искал никоя жена преди или след нея. Бях толкова дяволски влюбен…

— Може би това „влюбен“ е имало срок на годност колкото белтъчен крем. Както и да го пазиш, се разваля. Но ако имаш късмет, може да минеш покрай „влюбен“ и да стигнеш просто до „обичам някого“.

— Ти я обичаш така.

— Да.

Джулиан знаеше, че следващият му въпрос ще причини болка на Лиам, но трябваше да го зададе.

— И тя ли те обичаше така?

Джулиан видя, че Лиам иска да го излъже, да каже: „Разбира се, естествено, напълно, с цялото си сърце“; видя също мига, в който Лиам изгуби тази битка.

Той се усмихна едва, усмивката му беше крива.

— Иронията е, че мисля, че тя ме обича… но сега не знам дали някога е била влюбена в мен.

Лиам помълча, после попита:

— Имал ли си семейство, Джулиан? Имам предвид истинско семейство, което е с теб през добрите и лошите ти дни… онова, което те държи настрани от най-страшното?

Въпросът го жегна. Винаги беше искал да има семейство, но в семейството трябваше да даваш, както вземаш. Единственият му шанс беше Кейла; ако се беше държал за нея, би могъл да разбере какво значи да принадлежиш към група хора, които те обичат каквото и да става, които плачат, когато паднеш, и се радват, когато печелиш.

Джулиан потупа джоба си, търсейки цигари, после си спомни, че е в болница. Сега Лиам се взираше в него и го виждаше. Джулиан се чувстваше така, сякаш вътрешностите му са разпрострени на операционната маса, за да може Лиам да ги разгледа, а те са черни и повредени като белите дробове на пушач.

Джулиан не отговори. След малко Лиам придърпа един стол и седна. През следващите няколко часа двамата се редуваха да говорят тихо на Кейла.

След известно време Лиам погледна към часовника.

— Аз трябва да вървя. Децата скоро ще се върнат. — Той се изправи и погали бузата на Кейла. — Довиждане, скъпа. Утре ще дойда пак.

Наведе се и я целуна по челото, като промълви някаква дума, която Джулиан не можа да разбере.

Лиам почти беше стигнал до вратата, когато Джулиан попита:

— Как го правиш?

С ръка върху бравата, Лиам погледна назад към Джулиан.

— Какво правя?

— Как продължаваш да вярваш, че ще се събуди?

— Обичам я.

Джулиан се намръщи.

— Знам, но как го правиш?

Погледът на Лиам се стрелна към съпругата му.

— Длъжен съм.

Джулиан гледаше как Лиам излиза от стаята. Без него тишината беше странна. Той се приближи към леглото, взе отпуснатата ръка на Кейла и я стисна силно.

— Как така си спомням времето, когато се влюбих в теб, а помня толкова малко неща за края? Любовта ни е прозрачна като стъкло, но нашият брак, животът ни… го няма. Спомням си само деня, в който ме напусна. Дори не си спомням дали се опитах да те спра. Опитах ли? Казах ли: „Не ме оставяй“? Дали съм знаел в какво ще се превърна без теб? — Той въздъхна. — Господи, Кейла, интересуваше ли ме изобщо?

 

 

Тя чува как той казва името й.

Опитва се да го стигне, но до нея няма нищо. Тя чувства как паниката отново се надига като вихрушка около нея.

В ума й се въртят картини като в детски калейдоскоп, а когато спират, тя е някъде другаде. Къща.

Опитва се да каже нещо, да извика, но нещо не е наред с гърлото й. Някъде в далечината се чува стон. Това е тя… а може би не…

Сега е в Холивуд, в техния дом, и чака Джулиан. Гледа през прозореца, но вижда само сивота. Сиви дървета, сиви цветя, сиво небе; единственото цветно петно е черна врана, която грачи към нея, кацнала на един клон.

Не, не е врана. Бебето плаче. Инстинктивно се обръща да отиде при дъщеря си, но чува стъпките на бавачката. Колебае се, страхува се да се натрапи на по-възрастната жена с кисело лице, която, изглежда, знае всичко за отглеждането на малки момиченца.

Уморена е от този живот, пълен със смях, наркотици и секс, който се случва в чужди легла. Уморена е от слабите, красиви жени с празни очи, които никога не носят снимки на деца в портмонетата си. Самотна е както никога досега. След раждането на Джейси Джулиан се е отдалечил. Никога не взема дъщеря си на ръце, не й говори. Вместо това наема други жени да вършат нещата, които Кейла копнее да свърши сама.

Как може идването на дете в живота им да не го е променило? При нея всяка клетница е преобразена.

Тя стои в сенките на всекидневната им до красивата камина, приютила звуците и цветовете на огъня, но не и неговата топлина.

Когато Джулиан се връща у дома — късно, както винаги, носещ аромата от парфюма на друга жена — тя вижда колко стар и уморен изглежда той и се чуди от колко ли време е изглеждал така, колко дълго е отказвала да види как образът му се руши. Наркотиците и алкохолът са оставили следи върху кожата му, върху всичко, дори върху движенията му, станали са толкова бавни.

— Джулс?

Той се обръща към нея и се усмихва още преди да я е видял.

— Здравей, скъпа.

Когато идва по-близо, тя вижда, че очите му са зачервени, а носът му тече от многото кокаин. Той се движи несигурно, като марионетка със скъсани конци, и сърцето я боли, защото разбира всичко толкова ясно.

Тя взема ръцете му в своите, като се опитва да не вижда как пръстите му треперят, колко са влажни дланите му.

— Трябва да поговорим, Джулс.

Вижда как очите му блясват с раздразнение. Опитва се да го скрие, но тя го вижда.

— Недей отново, Кей. Господи, не отново… Знам, че пропуснах рождения ден на детето. Хайде да не се опитваме вечно да го поправим.

Той се измъква, отива до бара, прави си коктейл и го изпива твърде бързо. После бърка в джоба си и вади пакетче кокаин.

Тя го гледа как смърка наркотика и никакви думи не могат да опишат дълбоката й тъга. Тя се извръща настрани.

— Трябва да променим живота си, Джулиан.

— Знам, скъпа — шепне той, целувайки бузите и очите й, хванал лицето й в дланите си. — Ще го променим.

Това е отговорът, който е давал десетки пъти, но той вече не е достатъчен.

— Не мога да гледам как се самоубиваш, Джулс. Аз… обичам те твърде много, за да го направя. И не мога да позволя Джулиана да порасне в този свят. Искам тя да знае какво значи сигурност.

Той свива вежди.

— Този път си сериозна.

Тя му обръща гръб и се връща при големия прозорец. Странно е колко бързо може да се промени един живот, мисли си тя. Един миг, няколко думи, които всъщност не казват нищичко, и виждаш това, което не си виждал преди.

Тя чувства как той се доближава зад нея. Прозорецът отразява помръкналия му образ.

— Бил си искрен за онова, което ми каза в Санвил — казва глухо тя. — Наистина не си искал да се ожениш за мен.

— Не исках да те изгубя.

Тя се чуди дали той вижда континентите, които делят въпроса й от неговия отговор.

Не може да отгледа Джулиана в този свят. Колкото и да обича Джулиан, не може да причини това на дъщеря си. Едно нещо Кейла знае със сигурност — болката да имаш баща, който не иска да прекара дори и малко време с детето си.

— Съжалявам, Джулиан — шепне тя, усещайки как сълзите се стичат по бузите й.

Ръцете му я обгръщат, притискат я силно.

— Обичам те, Кейла, но не мога да се откажа от всичко това. То е моята същност.

Тя докосва лицето му.

— Обичам те, Джулиан, повече от… — Тя не може да довърши. Няма нещо толкова голямо, че да го сравни с любовта си към този човек. — Искам да сме стари и побелели и всичко това да е минало — казва накрая тя. — Искам да сме шейсетгодишни, да седим един до друг край огъня със снимки на внуците ни край нас… и да се смеем на сегашните времена. Искам…

Гласът й се прекъсва от болката, която нараства вътре в нея, и тя не може да каже нищо повече.

Тези спомени са прекалено тежки за нея. Тя затваря очи и отново потъва в успокояващата, благословена тъмнина…

 

 

Същия ден на вечеря Лиам се опитваше да се усмихва и да поддържа разговор с любимите си деца, но всъщност чуваше само глухо дрънчащата тишина, която се процеждаше между думите му. Докато си вземаше от ориза, той зърна отражението си във вдлъбнатата повърхност на голяма сребърна лъжица.

Обзе го страх — беше като гмуркане в езерото Ейнджъл по средата на най-тъмната зимна нощ.

Ръката му затрепери. Сребърната лъжица изтрака в метала на чинията.

— Тате? — каза Брет, отворил широко очи. — Добре ли си?

Лиам пусна лъжицата си и протегна ръце. Дори и някой да беше изненадан от внезапното му движение, никой не го показа.

— Да се хванем за ръце — каза той.

Протегнаха ръце един към друг край масата. Лиам усети как малката ръка на Брет се мушва в неговата, после Джейси хвана другата му ръка. Роза се пресегна отсреща.

В нежното им доверчиво докосване Лиам усети как се завръща вярата, от която се нуждаеше.

— Да се помолим. Роза, ще кажеш ли молитвата?

Тя го гледаше, седнала срещу него. Виждаше, че тя разбира. Роза кимна рязко и затвори очи, навеждайки глава. Красивият й лиричен глас зазвуча като музика в тишината.

— Небесни Отче, благодарим Ти, че всички сме край тази маса, за споделената любов и за силата, която си даваме един на друг. Благодарим ти за продължаващия живот на Микаела такъв, какъвто е. Знаем, че я наблюдаваш и я пазиш и че Си я благословил с присъствието Си в тъмнината на съня й. Още веднъж Те молим смирено тя да се завърне скоро в любящите прегръдки на семейството си. В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Лиам отвори очи и погледна децата си.

— Обичам ви — каза тихо той.

През всичките тези дни беше така. Най-хубави бяха тихите моменти като този, скрити в ъгълчетата на онова, което наричаха всекидневие. Всеки един от тях се учеше да забелязва нещата, които някога приемаха за даденост.

И да благодарят за живота, който им оставаше.