Кристин Хана
Палитра от чувства (22)

Глава 22

Дано стигна при нея навреме.

Лиам погледна часовника на таблото на колата — 3:05. Тренировката на мажоретките беше свършила преди пет минути…

Настъпи газта. При входа на гимназията разбра, че кара твърде бързо. Зави и колата поднесе. За миг загуби контрол. После гумите отново стъпиха на пътя. Колата премина бързо по алеята и влезе в паркинга.

Беше закъснял. Пред входната врата на училището вече имаше тълпа от репортери. Около тях като черни насекоми стърчаха прожектори. Всички говореха в един глас; звучеше, все едно някой е включил моторна резачка.

Лиам изскочи от колата и се спусна към тях. Дворът беше хлъзгав от разтопения стар сняг, той се подхлъзна два пъти и едва не падна. Докато стигне тротоара, сърцето му биеше бясно.

— Джейси!

Гласът му се изгуби в шумотевицата.

Репортерите обкръжиха малката групичка мажоретки като глутница вълци, всеки се блъскаше, за да заеме по-удобна позиция, за Лиам беше невъзможно да се промуши през тях. Крещяха въпроси, без да спират.

— Коя от вас е Джулиана?

Чу госпожа Курек, треньорката на мажоретките, да казва:

— Тук няма Джулиана, вървете си.

Лиам се опитваше да надникне над тълпата, но навсякъде беше пълно с камери и светкавици, а репортерите знаеха как да не допуснат някой да ги избута.

Той крещеше името на дъщеря си, като се опитваше да се провре през плътно скупчените тела. Беше невъзможно.

— На коя от вас майка й е в кома?

Знаеше, че ще им бъде достатъчно само да зърнат Джейси.

— Ето я!

Тълпата се раздвижи, раздели се и отново се сключи около Джейси, изолирайки я от всички други с добре усвоена ловкост, като вълци, отделящи малко агънце от стадото.

— Ти ли си дъщерята на Кейла?

— Ти ли си Джулиана?

Той видя, че Джейси диша тежко, беше уплашена.

— Аз съм Джейси — казваше тихо тя. — Мама е в кома…

Един микрофон се стрелна към лицето й, едва не я удари по носа.

— Как се чувстваш като негова дъщеря?

Лиам изкрещя името й. Сграбчи оператора пред себе си и го блъсна напред. Камерата падна на земята, а човекът се препъна настрани.

Лиам се провря в опразненото място.

— Джейс, ела тук!

Погледите им се срещнаха над блъсканицата. Лиам видя уплахата в очите на дъщеря си, видя как паниката я обхваща; не изведнъж, а малко по малко. Той се провираше през смазващия натиск на телата. Тя протягаше ръце към него.

Той се блъскаше и си пробиваше път, прострял ръце напред, като се опитваше да я докосне с върховете на пръстите си.

— Как се чувстваш като дъщеря на Джулиан Тру? — изкрещя някой.

Настъпи тишина. Джейси погледна към Лиам, устата й беше отворена, очите й се разширяваха уплашено.

— Господи, тя не знае…

— Давай, Бърт, снимай лицето й, бързо…

— МАХНЕТЕ СЕ ОТ НЕЯ! — изкрещя Лиам.

Хвърли са напред и разблъска хората, като ги удряше с лакти.

Най-сетне стигна до нея, прегърна я и я притисна към себе си. Усещаше как трепери.

— Всичко е наред, миличка — прошепна в ухото й, макар да знаеше, че не е така.

— Кой сте вие? — извика му някой.

— Това е докторът — каза някой друг. — Какво правите…

— Тя няма да каже нищо: — Лиам чу враждебната нотка в гласа си; беше непознат звук, който идваше от някаква тъмна дълбина в него. Той повлече замаяната Джейси през гъмжилото и й помогна да се качи в колата.

Репортерите ги следваха по целия път, като непрекъснато крещяха въпроси и правеха снимки. Последното, което Лиам чу, докато затваряше вратата, беше:

— Запиши номера на колата.

Той включи двигателя и настъпи газта. Колата потегли рязко, гумите превъртяха в разтопения сняг, после бързо излязоха от паркинга.

Сърцето му биеше трескаво, а в устата си усещаше металния вкус на страха. Никога през живота си не беше се чувствал толкова засрамен и унизен. Не беше успял да я защити. Беше по негова вина. Бяха наранили дъщерята, която обичаше повече от собствения си живот.

Джейси се извърна назад и погледна шосето зад тях.

— Не идват след нас — каза тя, а в гласа й се усещаха сълзи.

Лиам зави наляво по заснежения, неподдържан горски път, който водеше към щатския парк „Ейнджъл Фолс“. Избра този път, защото го имаше само на най-подробните карти на областта. Никой нямаше да ги проследи дотук.

Стигнаха до края на шосето. Празният паркинг беше чист като нов лист хартия. В тези мрачни гори през късния следобед беше вече тъмно.

Той паркира до информационното табло — грубо скована пирамида, която разказваше историята на водопадите, открити от Иън Кембъл и наречени така в чест на любимата му съпруга.

Лиам въздъхна дълбоко и най-после се обърна към дъщеря си.

— Не успях да дойда по-рано.

Тя го погледна объркано с уплаха в кафявите си очи.

— Истина ли е, тате?

Точно в този миг искаше да се разгневи на Майк, но всъщност усещаше само студ и празнота.

— Истина е. Майка ти е била омъжена за Джулиан.

Тру.

Розовината се отдръпна от бузите й. Изглеждаше невъзможно малка и уязвима.

— Той ми е баща?

Баща. Думата блъсна Лиам като удар в гърлото. За миг загуби дар слово, а когато възвърна гласа си, той беше глух и безизразен.

— Да.

Очите й станаха кръгли.

— О, Господи…

Той помълча, очакваше да каже още нещо, но тя остана безмълвна. На Лиам му се струваше, че между тях се надига цяло море, издигаше се, превръщаше се в набраздена от вълнички стена, която изкривяваше лицата им. Опита се да мисли за това, което би трябвало да каже, но отново усети празнотата в себе си, кървяща в тишината. Най-после й каза единствената истина, която имаше значение.

— Трябваше да ти кажа…

— Затова ли е дошъл всъщност? Да види мама?

— Да.

— Ти знаеше ли, че той ми е баща?

Той разбираше какво значи въпросът. Тя не искаше да повярва, че я е лъгал през всичките тези години и колкото и да му се искаше да предпази Майк, не би излъгал Джейси. Ето защо сега се чувстваше така наранена.

— Знаех същото, каквото и ти. Майк ми каза, че се е омъжила много млада за човек, който искал само забавления. Не знаех, че е Джулиан. Открих истината, когато търсех онази рокля, която ти носеше на бала.

— Защото не искаше да говори за другия ми татко… мислех, че е някой безделник или лош човек, някой загубеняк, с когото се е запознала в колежа. — Тя замълча и го погледна. — Когато бях малка, тя се разплакваше всеки път, когато я питах за него, и аз спрях да питам. Боже… Джулиан Тру.

Лиам се опита да не се засяга от леката усмивка, която трепкаше в ъгълчетата на устата й. Коя девойка нямаше да се вълнува, ако открие, че баща й е прочута филмова звезда? Това не значеше, че ще обърне гръб на бащата, който винаги е бил до нея, държал е ръката й, целувал е разплаканите й очи. Поне това си казваше, докато тишината между тях ставаше все по-дълга.

— Кога е смятала да ми каже? Когато кацнем на Марс?

Гневът беше дошъл по-бързо, отколкото Лиам беше очаквал, и сега не знаеше как да го укроти. Нямаше начин да оправдае Майк за това, което й беше причинила. Беше егоистично и болезнено и сега, след толкова много години, всички трябваше да плащат за лъжата, останала толкова дълго между тях, свита тихо в копринената калъфка.

— Не знам кога е смятала да ти каже — рече най-после той.

Виждаше, че е готова да се разплаче. Изглеждаше, сякаш задържа сълзите си, едва поемайки си дъх.

— Затова е дошъл на бала — да танцува с мен — но не ми каза нищо особено. Как е разбрал, че мама е в кома?

— Аз му се обадих. Аз… открих, че майка ти реагира на името му. Мислех си, че ако той й поговори, тя може да се събуди, и наистина стана така. Тя се събуди вчера.

— Джулиан я е събудил — след всички тези часове, през които й говорихме?

Лиам примигна. Чувстваше се хванат в капан от всичките думи, които беше казал на Джейси за любовта, която ще достигне до тъмнината на Микаела.

— Ами…

— О, Боже мой, ами ако…

Този път тя не можа да сдържи сълзите си. Хвърли се към Лиам и се сгуши в прегръдките му, сякаш отново беше дете. Разплака се на рамото му. Топлата влага на сълзите й намокри бархетната му риза. Когато се отдръпна, изглеждаше някак различно, променена, сякаш сълзите бяха отмили последните останали следи от досегашното малко момиче и бяха направили място за младата жена.

— Мразя я.

При това признание тя отново започна да плаче.

Той я помилва по лицето.

— Не. Ти си обидена и сърдита и имаш право, но никога не би могла да мразиш майка си. Тя те обича, Джейс…

— Ами ти? Тя е лъгала и теб през всичките тези години.

— Понякога хората лъжат, за да предпазят любимите си същества — въздъхна той. — Може би си е мислила, че няма да понесем истината.

Джейси подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката си. Погледна го, а в очите й блестяха сълзи и устата й трепереше.

— Той не ме е искал, нали? Затова никога не се е обаждал, нито е писал.

Лиам искаше да я излъже, но точно лъжите бяха ги довели до жалък, мъчителен период от живота им.

— Не познавам Джулиан достатъчно добре, за да ти отговоря.

Виждаше, че тя е потресена, объркана и сърдита. Истината я беше изтикала на криволичеща, тясна пътечка и само тя можеше да намери пътя си.

— Съжалявам, Джейс. За всичко.

Тя го гледаше втренчено, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Обичам те… тате.

Той долови малкото колебание, усети как думите се препънаха в новата информация, преди да го нарече тате.

— И аз те обичам, Джейс. Все така сме си семейство — прошепна той. — Запомни го. Майка ти ви обича — теб и Брет, о, по дяволите, Брет.

Той се отдръпна толкова рязко, че удари главата си в стъклото.

— Репортерите. — Джейси се плъзна обратно на седалката и закопча колана. — Три и половина е. Той е в час по музика.

 

 

На Брет започваше да му доскучава. Репетираха за коледното тържество вече цял час, а той, като повечето момчета, не обичаше да стои мирно. Бяха подредени в редици, всички от четвърти и пети клас, изправени един до друг върху подиум на три нива. Учителката по музика, госпожа Барнет, ги беше подредила по височина, което значеше, че момичета стоят до момчета, а това винаги създаваше проблеми.

Госпожа Б. почука с дървената показалка по металния статив за ноти.

— Хайде, деца, внимавайте. Нека сега се опитаме да повторим отново последния куплет.

Госпожа Б. вдигна диригентската си палка и кимна на господин Адам, който седеше зад пианото в ъгъла. При нейния знак той започна да свири „Тиха нощ“.

Брет не можеше да си спомни нито една дума.

Кати го блъсна силно с лакът.

— Пей.

Той я удари.

— Млъкни.

Тя го ощипа по ръката.

— Ще те обадя.

— Не ми пука.

Кати плесна с ръце отстрани по бедрата си и тропна толкова силно, че подиумът се разтресе.

— Госпожо Барнет — извика тя с остър, злорад глас. — Брет Кембъл не пее.

Пръстите на господин Адам се блъснаха в клавишите. Чу се бъркотия от звуци, после тишина.

Кати се ухили доволно на Брет.

Той завъртя очи. Хич не ми пука.

Госпожа Б. бавно отпусна палката.

— Слушай, Катрин, това всъщност не те засяга, нали?

— Тя си мисли, че всичко я засяга — каза някой, като се смееше.

Кати се изчерви. Беше страхотна гледка — цялото й лице стана червено.

— Н-но вие казахте, че всички…

Госпожа Б. се усмихна на Брет, но усмивката й беше необичайна, някак крива и тъжна.

— Нека да не се заяждаме с Брет. Всички знаем, че…

Брет се изплези на Кати.

— … майка му току-що се е събудила и че семейството му преживява труден момент.

Всички знаем, че майка му се е събудила.

Брет спря да диша. Не можеше да е истина. Тате щеше да му каже, ако мама се беше събудила. Но госпожа Б. каза…

Той се вкопчи в ръката на Кати, за да не падне.

Тя изписка тихо и отвори уста да го обади пак. Но не издаде нито звук. Намръщи се на Брет.

— Изглеждаш зле. Да не повърнеш?

— Тате няма да го направи — каза той.

Изведнъж вратата на музикалната зала се блъсна и Джейси застана в зейналата празнина. Лицето й беше зачервено и на ивици, сякаш беше плакала.

— Госпожо Барнет — каза тя. — Трябва веднага да заведа Брет вкъщи.

— Върви, Брет — кимна госпожа Б.

Брет се отдръпна от Кати толкова рязко, че четири деца политнаха назад и паднаха от подиума. Чуваше как всички си шепнат, и знаеше, че говорят за него. И за това не му пукаше.

Заобиколи любопитните си приятели. Сега не го беше грижа даже и всички да видят, че почти плаче. Само искаше госпожа Б. да каже, че е станала грешка. Татко със сигурност щеше да му каже, ако мама се е събудила.

Отиде при сестра си. Изведнъж се почувства малък, като пластмасова фигурка със счупени крака, а сърцето му биеше толкова бързо, че му се зави свят.

— Мама…

— Хайде, Бретстър. — Тя го дръпна за ръката и го повлече по коридора. Колата отвън беше паркирана на спирката на училищните автобуси, нещо абсолютно и строго забранено по това време на деня. Видя, че татко му е на шофьорското място.

Това е лошо.

Брет се остави да го стоварят на задната седалка като чувал със зърно. Джейси закопча колана му, после бързо се вмъкна на предната седалка. Още преди Брет да измисли какво да каже, вече летяха през града. Навсякъде по улиците имаше хора, които окачваха украси за „Дните на ледниците“, но татко не махна за поздрав на никого. И караше прекалено бързо.

Брет искаше да попита нещо, да изкрещи нещо, но се чувстваше, сякаш Супермен го е стиснал за гърлото.

Татко спря колата пред задния вход на болницата. Даже не погледна Брет, само Джейси.

— Стой при брат си. Не доближавайте фоайето. Трябва да говоря със Сам в администрацията. Ще се срещнем в кафенето след десет минути, разбра ли?

Джейси кимна.

После татко се отдалечи, тичайки пред тях, а Джейси и Брет тръгнаха по празния коридор в задната част на болницата. Коридорът кънтеше от стъпките им и така изглеждаше призрачно. Брет подскачаше при всеки шум.

Тя беше мъртва. Този път беше сигурен. Когато стигне стаята на мама, леглото ще е празно и вече ще е много късно да я види…

Той се отскубна от сестра си и се втурна към стаята на майка си.

— Брет, върни се!

Той не й обърна внимание и продължи да тича. Едва спря пред прага на стаята и рязко отвори вратата.

Майка му си беше там, в леглото както винаги. Спеше.

Той се препъна. Не падна само защото се беше вкопчил в бравата на вратата.

Не знаеше кое чувство е по-силно — облекчението, че татко не го е излъгал, или разочарованието, че тя не се е събудила.

Затвори тихо вратата и приближи до леглото на мама.

Все още го беше страх да я гледа така. Нищо, че още беше хубава, а татко му беше показал важните неща — розовината на бузите и как гърдите й се повдигат и спадат при всяко вдишване…

— Това са добри знаци — винаги казваше татко.

Но на Брет му изглеждаше като мъртва, трябваше непрекъснато да си казва, че е жива.

— Това си е тя, Бретстър, запомни го.

Опита се да вземе сила от татковите думи. Татко му нямаше да го излъже, той каза, че мама е жива… някъде.

Брет се приближи още, покатери се по решетката на леглото и се наведе над нея. Беше толкова близо, че усещаше дъха й по миглите си. Затвори очи и се опита да върне някой хубав спомен за нея.

„Е, мисля, че всяко момче, достатъчно голямо да оседлае собствения си кон, е достатъчно голямо и да дойде на нощната езда… Гордея се с теб, Бретстър.“

Знаеше, че споменът ще го разплаче, и наистина стана така. Можеше да мисли само как тя коленичи на студения циментен под и го прегърна. Прегръдките й му липсваха повече от всичко… може би дори повече от целувките.

Той чу как вратата зад него се отваря, после тихия шум от стъпките на сестра си.

— Хайде, Брет. Татко каза да го чакаме в кафенето.

— Само минутка. — Той се наведе и я целуна с мамината целувка, точно както тя го целуваше: бърза целувка по челото, после по една на всяка буза, пеперудена целувка по брадичката и една по-дълга целувка от дясната страна на носа. Докато устните му бяха близо до носа й, той прошепна вълшебните думи. — Никакви лоши сънища.

Когато се отдръпна, сърцето го болеше. Една сълза се отрони от бузата му и падна върху устната на мама.

Тя много бавно отвори очи.

Брет едва не се катурна от леглото.

Тя бавно седна и се вгледа в него. Той чакаше и чакаше, но тя не се усмихна.

— Хей, здравей, момченце.

Най-после тя се усмихваше, но нищо не беше наред.

Това не беше мама.

Брет отвори уста, но не можа да издаде нито звук. През цялото време на очакването, във всичките си молитви и мечти майка му се събуждаше и казваше едно и също: „Как е любимото ми момче в целия свят?“ После го грабваше на ръце и го прегръщаше както винаги…

Сълзи изгаряха очите му.

Жената с лицето на мама се намръщи.

— Нещо не е наред ли?

Това не бяха истинските думи. Истинската му майка щеше да каже: „Това не може да са сълзи в очите на голямото ми момче…“

— Не — искаше да каже той, даже и да беше лъжа, но когато отвори уста, от нея не излезе нищо, освен дъхът му.

Фалшивата майка се огледа из стаята. Погледът й падна върху Джейси, която стоеше до вратата, обвила ръце около раменете си, и плачеше.

— Как е най-любимото ми момиче на света?

Едва тогава Брет успя да изскимти тихо. Не можеше да се сдържа повече. Това бяха неговите думи, неговите, а тя ги даде на Джейси.

БЯГАЙ.

Само за това можеше да мисли. Излетя като куршум от сградата и се гмурна в сгъстяващия се мрак.

Докато стигне шосето, беше замръзнал от студ, но не го беше грижа. Продължаваше да бяга.