Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (6)

6.

— Много странно — каза Били Пилгрим, загледан в картината на статива.

Стояха с Фин Райън и Джеймс Талкингхорн в малката, пълна с книги съвещателна зала на адвокатската кантора. Масата под статива беше дъбова, тъмна и много стара. Изглеждаше като извадена от манастир и Фин си представи как мълчаливи закачулени монаси седят около нея и сърбат попара.

Самата картина беше малка — квадрат със страна не повече от трийсетина сантиметра. Маринистки пейзаж с почти комично малък кораб, опънал платна в бурно море. На заден план тъмнееше ясно очертан риф с пенлив прибой, а зад него имаше джунгла. Небето беше нарисувано в наситени залезни краски. Прочутият подпис изпъкваше с плътни букви в долния десен ъгъл — Рембранд.

— Според информацията, предоставена ми от архивите на Боегарт, картината е рисувана по поръчка и изобразява „Vleigende Draeack“ — „Летящият дракон“ — кораба, с който Вилем ван Боегарт натрупал първоначалния си капитал в Югоизточна Азия, повече известна като източноиндийските територии. Рисувана е през 1671 година. След началото на Втората световна война картината изчезва и неотдавна е била открита в трезора на една швейцарска банка.

— Това е „якт“, първият вид кораби, използвани от Холандската източноиндийска компания. Оттам идва и терминът „яхта“, който използваме днес — добави Били.

Талкингхорн кимна.

— Точно така.

— Може да е яхта — каза Фин, — но не е Рембранд.

— Моля? — повиши глас Талкингхорн. — Сама виждате, че е подписана.

— Това не значи нищо — възрази Фин. — Рембранд е имал голямо ателие и за него за работили десетки чираци, които имали правото да подписват картините си с неговото име. Било е нещо като гумен печат. Добре известно е, че Рембранд е слагал името си на картини, които четката му не е докосвала.

— Няма как да сте сигурна, че е така и за това платно.

— Мога и още как — каза с усмивка Фин. — Ако наистина е рисувана през 1671.

— Защо датата е толкова важна? — попита Били.

— Защото Рембранд е починал през 1669 — отговори тя. — Не съм експерт по въпроса, но поне това помня добре от лекциите по история на изкуството. — Посегна и прокара внимателно пръсти по орнаментираната позлатена рамка. — Интересно, все пак — промълви тя.

— Кое? — попита Били.

— Рамката. Мога да се закълна, че е на Фогини.

— Кой? — попита на свой ред Талкингхорн.

— Флорентинец, живял през седемнайсети век — обясни Фин. — Прекарах една година във Флоренция преди магистратурата. Оттогава е и интересът ми към него. Бил е изкусен творец, скулптор, но е останал в историята най-вече с рамките си. Като тази. Позлатени и богато орнаментирани.

— Не съм сигурен, че разбирам аргумента ви. Защо рамката да е толкова важна?

— Ако картината е фалшификат или копие, защо ще я слагат в толкова ценна рамка?

— Може би, за да подсилят впечатлението за автентичността й — предположи Били.

— Да, но щом ще си правиш толкова труд да заблудиш публиката — възрази замислено Талкингхорн, — защо ще вписваш дата, която е неточна, да не кажа абсурдна, факт, който, по мое мнение, лесно може да се докаже?

Удивително наистина, помисли си Фин. Този тип се изразяваше като Шерлок Холмс. Но иначе беше прав.

— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Фин.

Сър Джеймс кимна.

— Разбира се. В крайна сметка, картината вече принадлежи на вас и на Негова Светлост.

Фин взе малката картина. Дори да се отчетеше тежестта на орнаментираната рамка, картината пак беше доста тежка за размерите си, което означаваше, че е рисувана върху дървен панел, най-вероятно дъбов. Един от вечерните й курсове в института „Кортолд“ беше свързан с дървените панели, използвани в изобразителното изкуство, и тяхното датиране чрез дендрохронологичен анализ — преброяване на дървесните пръстени. Вгледа се отблизо и погледът й веднага различи тъкан на платно по краищата, там, където пластът боя беше изтънял. Платно върху дървена подложка? Не беше чувала за подобен похват, още по-малко при художниците от седемнайсети век. Смръщи чело и обърна картината. Гърбът й беше покрит със стара, чуплива на вид амбалажна хартия.

— Някой да има ножче?

Сър Джеймс кимна и бръкна в джобчето на елечето си. Извади старо сгъваемо ножче с перлена дръжка и го отвори. Фин го взе и го прокара внимателно по хартията, далеч от ръбовете на вътрешната рамка. Повдигна срязаното парче. Гръбчето на дървения панел беше тъмно. Имаше вдълбани в дървото инициали, изписан с тебешир номер — 273 сякаш (седмицата с хоризонтална чертичка по средата по европейския маниер) и два етикета. Единият очевидно беше от нацистко време, другият представляваше обикновен хартиен правоъгълник с надпис „Kunsthandel J. Goudstikker NV“.

— „Гоудстикер“ е била най-известната галерия в Амстердам — поясни Фин. — През 1940-а нацистите му отнели всичко. Холандското правителство едва наскоро постигна споразумение за компенсация. Беше голяма новина в света на изкуството.

— Този Гоудстикер е бил човек, така ли? — попита Били.

Фин кимна.

— Жак Гоудстикер. Доколкото си спомням, наследил галерията от баща си.

— И какво станало с него?

— Избягал от Холандия на бежански кораб, който плавал за Англия. Но така и не го пуснали на английска територия, защото бил евреин, а тогава евреите ги интернирали. Продължил с кораба към Южна Америка, но умрял, преди да стигне там. Някакъв инцидент на борда. — Взря се в горния ръб на картината. Виждаха се разръфаните краища на платното, залепнали за дървенията след толкова много години. — Само че въпросът не е в Гоудстикер.

— Какво имаш предвид? — попита Били.

Тя посочи краищата на платното, които се различаваха трудно по вътрешния ръб на рамката.

— Повечето стари картини като тази се „претапицират“ на всеки петдесетина години — оригиналното платно се закрепва към ново, което да го подсили. Обикновено се прави с восък или колофон. Не и тук обаче. Платното с кораба е маска, която да скрие оригиналния дървен панел.

— Смятате, че отдолу може да има нещо? — вметна сър Джеймс.

— Нацисткият етикет вероятно е от 1940-а. Етикетът от галерията е значително по-стар. Мисля, че някой е взел копие на Рембранд и го е залепил върху дървения панел, за да скрие оригиналната картина от хората на Гьоринг.

— Откъде си сигурна? — усъмни се Били.

— Познавам един човек в „Кортолд“, който може да ни помогне.

— Днес? — попита Талкингхорн.

— Защо, бързаме ли?

— Въпросът е в амстердамската къща — обясни Талкингхорн.

— Какво за нея? — погледна го въпросително Били.

— Инструкциите на господин Боегарт са изрични — отвърна старецът. — Къщата, както и останалите упоменати вещи, трябва да преминат във ваша собственост лично и едновременно в срок от петнайсет дни, в противен случай ще бъдат присъединени към останалото имущество по завещание.

— И лодката ли? — изуми се Фин. — Значи трябва да отидем в Амстердам, а оттам в Малайзия? И всичко това в рамките на две седмици?

— Именно, госпожице Райън. — Сър Джеймс се изкашля многозначително. — „Кралица Батавия“ е кораб, не лодка.

— Какво значение има? — махна с ръка Фин. Старомодната прецизност на Талкингхорн започваше да й лази по нервите.

— По определение корабът е достатъчно голям, за да има собствени лодки — намеси се Били. — Само че всичко това е лудост някаква. Защо му е било на Боегарт да го прави?

— Ако трябва да гадая, бих казал, че се е опитвал да ви подскаже нещо — предположи Талкингхорн.

— Да ни накара да тръгнем по собствените му стъпки — допусна Фин.

— Но защо? — вдигна вежди Били.

Фин се загледа в картината с позлатена рамка, която още носеше грозния печат на размирно минало и името на един отдавна мъртъв човек.

— Според мен всичко започва с картината — каза тя. — А това означава, че трябва да прескочим до „Кортолд“.