Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (25)

25.

Факлата литна през сумрака, провлече опашка от искри след себе си и направи салто над палисадата. Последва я втората стиска от овързани сухи клонки, после още две, бързо една след друга. Последните разпръснаха облаци мазен и смрадлив черен дим.

Последните две факли бяха напоени с рядката бяла мъзга от дънера на високо дърво упас близо да разчистения периметър на селището, чиято кора бяха срязали с мачетето. Ако веществото беше толкова отровно, колкото смяташе Уинчестър, димът можеше да се окаже по-успешна диверсия от огъня.

На стотина метра разстояние, близо до реката, Фин и Били клечаха в сенките и чакаха да се вдигне тревога. Секунди след като факлите литнаха над палисадата, откъм селото се чуха уплашени викове.

— Виж! — прошепна Фин. Дори от тяхната позиция огньовете се виждаха ясно. Една от факлите беше паднала върху тръстиковия покрив на сграда, прогорила беше влажния горен пласт и подпалила сухата слама отдолу. Само за секунди цялата постройка пламна. — Това трябва да им отвлече вниманието за известно време.

— Хайде! — подкани Били.

Двамата хукнаха през разчистеното пространство, като следяха напрегнато надигащата се врява и пукота на далечните пламъци. Вляво се виждаше гладката повърхност на тъмната река и силуетите на канутата, изтеглени на брега и с грижливо прибрани весла. Никой не охраняваше лодките.

— Сега — прошепна тя.

Били вдигна тежкото закривено острие на страховитото мачете и започна да сече бамбуковите пръти, отваряйки неравна дупка в оградата. Стана доста бързо.

Били се наведе да погледне през отвора. После се обърна към Фин.

— Има голяма сграда на подпори, повдигната е на половин метър над земята. Вляво и вдясно има други сгради, по-малки.

Фин затвори очи, представяйки си разположението на древните поселища в Юкатан, където беше играла като дете, докато майка й и баща й бяха заети с разкопки. Онези села бяха построени около централен площад или церемониален олтар, а сградите — жилищни и други — бяха сбутани в гъсти концентрични кръгове. Ако и това село беше построено по подобен начин, къде биха държали пленници, в случай че имаха такива?

— Сградите с хора трябва да имат божествени прозорчета — каза накрая тя, спомнила си историите, които й бе разказвала майка й на времето. — Оглеждай се за сгради, чиито врати и прозорци са затворени и залостени.

— Божествени прозорчета? — не разбра Били.

Срещаха се под една или друга форма в повечето култури — японските племена аину имаха малки прозорчета на всичките си семпли колиби, които да осигуряват свободен достъп на духовете и — също толкова важно — лесен път за бягство. Древните европейци ги наричали „лей линии“, или линии на сила.

Такива линии следвали древните жители на Перу, римляните се съобразявали с тях при строежа на пътищата си, а стотици хиляди поклонници тръгвали по една конкретна „духовна пътека“ през планините на Испания, наречена Пътят на свети Яков. Имаше ги и при китайците — псевдонауката фън шуй, „почиващият дракон“, се основаваше на идеята, че духовете трябва да имат свободен проход през всяка сграда. И когато всички врати и прозорци на сградата са затворени, това означава, че вътре има пленници.

— Оглеждай се за сгради със затворени врати и прозорци — повтори тя.

— И това е всичко?

— За друго не се сещам, освен ако не ги държат вързани на селския площад.

— Оптимист както винаги — изсумтя Били.

— Аз ще мина първа. Ако по някаква причина се разделим, знаеш какво да правиш.

— Никога не спори с жена, която има голям пищов в гащите си — каза сериозно Били.

Фин го изгледа, измъкна пистолета изпод колана на дънките, наведе се и се промуши през дупката в палисадата.

Селото зад бамбуковото ограждение беше изненадващо чисто и подредено. Имаше двайсетина малки постройки, всичките повдигнати върху еднометрови подпори от яки бамбукови пръти, имаше и няколко по-големи сгради за общо ползване. Стените на всички бяха направени от преплетен ратан, покривите бяха островърхи и настлани с по няколко слоя тръстика. Както беше предположила Фин, всички сгради имаха малки открити прозорчета отстрани, входовете също зееха отворени.

Благодарение на Уинчестър и неговите факли, трите най-отдалечени от Били и Фин сгради горяха, както и цял участък от палисадата в близост до тях. Около горящите колиби търчаха хора и се опитваха да потушат пламъците с бамбукови рогозки. Без особен успех.

— Там! — посочи Били.

На двайсетина крачки от тях, близо до палисадата, имаше голяма колиба на подпори със затворена врата и покрито странично прозорче. Няколко разкривени стъпала водеха до дълга веранда покрай три от стените. В горния край на стъпалата стоеше набит мъж с богато орнаментирана туника, стиснал странна на вид бойна брадва с лъскаво острие, което отразяваше зловещо пламъците на бушуващите пожари.

Острието на брадвата беше прикрепено към тежък бамбуков прът, висок колкото мъжа. Самият мъж приличаше на кечист с дълга гарвановочерна коса и проскубана черна брада, която покриваше почти изцяло долната половина на лицето му. Лице, излязло от миналото, с черти на древен китайски войн. От мрака се чу вик. Пазачът пристъпи напред, извика на свой ред, после слезе по стъпалата и тръгна към пожара в другия край на селото.

— Току-що ни излезе късметът — прошепна Фин.

Изчакаха мъжът да ги подмине, после пропълзяха до къщата. Качиха се по стъпалата и отвориха вратата.

Голямо квадратно помещение, настлан с тъкани рогозки под. Малка маса със запалена лампа. Четирима мъже лежаха на пейки в другия край на стаята, ръцете им бяха извити зад гърба, вързани и с подпъхнати бамбукови прътове при лакътните стави.

— Гръм да порази старата ми тиква! Пог Махон и Господ да ме пазят да не обърна петалата! Че т’ва е нашта госпожица Райън! — Максевъни поклати глава и се ухили до уши от пейката си. — Изкара ми акъла, кат нахълта така бе, момиче!

— Какво става навън? — попита Соления Хансън.

— Диверсия. Освободи ги — каза Фин на Били.

Третият мъж на пейките беше Ели Санторо, първият помощник-капитан на „Кралица Батавия“, който се усмихна широко на Били, докато той срязваше впилите се в плътта му ратанови въжета. Четвъртият мъж, облечен в окъсана маскировъчна униформа и с подстригана на паница коса, мълчеше.

— Това ли сте всички? — попита Фин.

— Боя се, че да — отвърна Хансън, стана и заразтрива намръщено китките си.

— Нямаме много време — каза Фин. Прихвана удобно автоматичния пистолет. — Един приятел ни чака отвън. В палисадата има дупка. Минете през нея и тръгнете към реката. Идеята е да им откраднем едно от канутата.

— Ще ни преследват — предупреди Хансън.

— Не и ако нашият приятел си е свършил работата — успокои го Фин. — Вече трябва да е избутал всичките им лодки в реката, освен онази, на която ще се качим ние.

— Госпожице Райън — започна Хансън, — трябва да ви кажа за едно нещо, което…

— Ще почака — прекъсна го Фин. — Хайде!

Били сряза и последното въже с мачетето. С помощта на Ели избута пейката настрани и се зае да отвори дупка в рогозката на задната стена. Колибата щеше да им осигури известно прикритие, докато се изтеглят към отвора в палисадата. Чуха се стъпки и Фин се завъртя, стиснала пищова с две ръце.

На прага стоеше висок човек с подплатени кожени доспехи, дълъг, обвит с кожа лък на рамо и огромен плосък меч в дясната ръка. Също като пазача по-рано, и този приличаше на призрак от далечното минало. На гърдите му висеше голям колкото чиния медальон с изображение на извит дракон.

Големият медальон грееше на треперливата светлина от маслената лампа на масата. Мъжът вдигна меча и пристъпи напред. Очите му се спряха на Фин. Тя отвърна решително на погледа му. Лицето, косата и викингската брада не можеха да се сбъркат.

— Пиетер Боегарт! — прошепна тя.

— Познавам те — каза воинът и спря на място. Зяпаше Фин със странно изражение на лицето си.

— Не, познавали сте майка ми — поправи го Фин. — Маги Райън. Съпругата на Лиман Райън.

— Маги — повтори името мъжът. — Ти си малкото момиченце на Маги. Виждал съм те само веднъж, много отдавна. Тъкмо беше проходила. Маги много се гордееше с теб. — В гласа му се долавяше силна болка от спомена. — Не вярвах, че ще дойдеш.

— Не са те взели за затворник — обади се Били.

Червенокосият мъж го погледна объркано.

— Затворник? Защо да ме вземат за затворник?

— Самолетът. Уинчестър го е видял. Заловили са те.

— Спасиха ме. Плъзгачът засече при кацането. — Мъжът се намръщи. — Кой е Уинчестър?

— Няма значение — нетърпеливо каза Фин. — Трябва да изчезваме.

Червенокосият мъж погледна през рамо.

— Идват. Тръгвайте. Няма да разберат защо ви пускам да избягате. Побързайте, преди да е станало късно.

— Ела с нас! — настоя Фин.

— Върнах се тук, за да остана. Тук ми е мястото, тук е домът ми. Те са моето семейство.

— Това е лудост! — възкликна Били.

— Значи и аз съм луд — заяви Боегарт. — Ако не ги защитя, светът ще протегне лапите си и ще ги унищожи. Затова се върнах.

— Тогава защо си искал да те намерим?

— Реших, че ако сте в състояние да ме намерите, вероятно сте хора, които могат да разберат какво се опитвам да направя тук. Да съхраня поне частица от миналото, да я опазя от вашата така наречена цивилизация. — Хвърли нов поглед през рамо, после се обърна към Фин. — Трябва да тръгвате! — прикани я умолително той. — Махнете се от острова.

— И как по-точно да го направим? — поинтересува се Били.

— Както го направих аз — отговори Пиетер Боегарт. — И както го е направил Вилем ван Боегарт преди четиристотин години. Fugio ab insula opes usus venti carmeni — цитира той.

— Мотото над входа към стаята с артефактите — досети се Фин.

— Браво на теб! — похвали я Боегарт. — А сега вървете!

Били беше отворил достатъчно голяма дупка с мачетето в стената, мъжете се провираха през нея и изчезваха в мрака. Били беше последен. Спря и се обърна към Фин.

— Трябва да тръгваме — настоя той.

— Ти тръгвай — отвърна тя. — Ще се срещнем при реката. — И се обърна към входа.

Пиетер Боегарт се усмихна и вдигна тежкия меч за последен поздрав.

— Пак ще се видим, обещавам — каза той. Млъкна и усмивката му се превърна в скръбна гримаса. — Много приличаш на майка си — прошепна накрая, после изчезна в нощта и в миналото.

Неясно чувство подръпна сърцето на Фин, после тя се мушна след Били през дупката в стената и изчезна на свой ред.

Тръгна след другите, едва различавайки силуетите им на фона на палисадата. Пое зад редицата от колиби на треперливата светлина от пожара, стигна до отвора в палисадата и се промуши. По нищо не личеше да ги преследват — хората бяха заети да гасят пожарите.

Стигна до реката и видя, че Уинчестър е свършил работата си идеално. Пет-шест канута се носеха по реката и течението бързо ги отнасяше. Мъжете вече се качваха в единственото останало кану, Ели го придържаше да не се клати и се оглеждаше тревожно за Фин.

Тя се покатери вътре, Ели ги избута и се метна на кърмата. Някой пъхна гребло в ръцете й. Фин потопи дългото издялано весло в тъмната вода и усети съпротивлението й. Със сълзи в очите и с мисълта за високия брадат мъж в древни подплатени доспехи, тя се включи в общите усилия да изведат кануто в средата на бързата река и да поемат към морето. Бяха успели. Поне за момента нищо не ги заплашваше.