Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (12)

12.

На стената вдясно имаше контролен панел на охранителната система, точно както им беше обяснил Дерлаген. Фин пъхна тесния край на китарното перце в малкия слот и червената светлинка запримигва в зелено. На малкото екранче се появи надпис: „ПОВТОРЕТЕ ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ“.

— Затвори вратата — каза тя на Били. Изчака го да изпълни заръката й и натисна отново перцето. Светлинката се промени в червена и екранчето обяви: „СИСТЕМАТА ЗАДЕЙСТВАНА“. — Добре, а сега да разгледаме.

— Чувствам се като взломаджия — подхвърли Били.

Фин кимна. Прав беше. Имаше нещо притеснително в това да се разхождаш из чужда къща, макар да си новият й собственик по документи. Въздухът беше застоял. Явно никой не беше влизал от известно време. Прииска й се да хукне да отваря прозорците.

Право пред тях имаше дълъг коридор с врати от двете страни. По стените му бяха закачени много картини, всичките на млади художници. Самите стени бяха еднообразно бели. Цялостният ефект беше на съзнателно търсена сдържаност, сякаш Пиетер Боегарт не е искал вкусът му към интериорните решения да разкрива каквото и да било за самия него.

Двете стаи откъм фасадата бяха просторни и светли. Тази отдясно беше обзаведена като кабинет. Следващата стая вляво беше голяма квадратна дневна с красива камина, а отдясно — също толкова голяма трапезария. Тясно стълбище водеше нагоре, а още по-тясно — надолу. В дъното на коридора имаше неголяма стая с изглед към миниатюрна градинка. Вероятно са я използвали като стая за закуска или като старомоден музикален салон.

— Няма кухня — установи Фин.

— Ако е като старите къщи в Англия, значи кухнята е в сутерена — отговори Били.

— Не се покрива с очакванията ми, честно казано — отбеляза Фин.

— Нито с моите — каза Били. — Мислех, че ще е викторианска и претъпкана с мебели. Неудобни канапета с пълнеж от конски косми. Стари семейни портрети по стените и други неща в същия дух.

Всъщност, беше точно обратното. Нямаше и парче тапет по стените. Също като коридора и стаите бяха боядисани в бяло, по стените имаше големи рамкирани фотографии от екзотични места и съвременни нефигурални картини в ярки цветове. Мебелировката беше най-обикновена. Подовете бяха от полиран паркет от палисандрово дърво.

Върнаха се при стълбището и се качиха на втория етаж. Там имаше четири спални и баня с отделна тоалетна. Само една от спалните изглежда се ползваше. Още бели стени и съвременно обзавеждане. Два гардероба, единият — пълен с официални костюми, другият — с по-всекидневни дрехи. Купчина книги на нощното шкафче, повечето на холандски и на исторически теми, ако се съдеше по обложките. Една на английски — „Земята под вятъра“ от някоя си Агнес Нютън Кийт. Фин взе книгата и я отвори. Британско издание, публикувано от „Майкъл Джоузеф“ ООД през 1939 година.

— Приключения в Сандакан. — Отвори на карта, отпечатана веднага след титулната страница. — Провинция на Северно Борнео, струва ми се.

— Въобразявам ли си, или в цялата тази история започва да се съзира модел? — попита Били.

Фин разлисти книгата.

— Като гледам, братовчедът Пиетер е подчертавал на доста места и е вмъквал бележки в полетата — изтъкна тя.

— Не изпускай от поглед тази книга — заръча Били и Фин я прибра в чантата си.

Качиха се на третия етаж. Там имаше половин дузина малки стаи, всичките празни, ако не се брои прахта по первазите.

— Стаите на прислугата — каза Били.

В таванската част имаше две големи складови помещения, също празни, като се изключат излезлите от употреба мебели, повечето стари, но без антикварна стойност. Поровиха се, но единственото интересно нещо беше пълната липса на каквото и да било от личен характер — никакви стари албуми, документи, писма или сувенири.

— Все едно никога не е живял тук — каза Фин.

— Може и да си права, между другото — отвърна Били. — Дали пък къщата не е била един вид… как да се изразя? — Замисли се за миг, после продължи: — Нещо като квартира, където да си закача шапката, докато е в Амстердам? Може би е живял другаде.

— Така и не проверихме апартамента му в Лондон — съгласи се Фин.

Слязоха по стълбището, решени да огледат и кухнята в сутерена. Оказа се идеално оборудвана, но големият хладилник беше празен, ако не се брои стек с шест бутилки „Налу“, каквото и да беше това. Бледозелено на цвят и в бутилки с навиваща се капачка.

Фин отвори една и отпи предпазливо.

— Не е лошо. Има вкус на манго… или нещо такова — каза тя.

Били взе едно шише за себе си и двамата се върнаха на първия етаж. Младият мъж се огледа и смръщи чело.

— Какво? — попита Фин.

— Опитвам се да преценя разположението.

Той влезе в стаите откъм фасадата, после се върна в коридора. Застана до Фин в подножието на стълбите към втория етаж.

— Не е тук — каза накрая.

— Кое не е тук?

— Картината, която разкрихме с помощта на твоя приятел д-р Шнеегартен в института „Кортолд“… опиши ми я.

— Ами, портрет на Вилем ван Боегарт, облечен като търговец. Маса с навигационни инструменти и кадифена драперия на заден план. Подът е от палисандрово дърво. — Фин сведе поглед към краката си. — Точно като този тук.

— И откъде идва светлината в картината?

— Отляво — каза Фин, стиснала плътно очи в опит да възстанови мислено картината така, както я беше видяла в кабинета на Шнеегартен. — Тесен прозорец от цветно стъкло в левия ъгъл. — Отвори очи. — Защо те притеснява това? При осемдесет процента от портретите на холандските майстори светлината пада отляво… Вермеер, Франс Халс, Герит Доу, Ван Дайк, Рембранд… и който още се сетиш.

— Прозорецът беше с цветно стъкло и с герба на Ван Боегарт. Същият като на каменния барелеф пред вратата на тази къща. Подовете и тук, и на картината са от палисандрово дърво.

— Портретът е бил рисуван тук — заключи Фин.

— Именно — кимна Били и махна с ръка. — Къде обаче? Представи си го… Ако Вилем ван Боегарт е стоял вдясно от прозореца, то къде в къщата се е намирал? На всеки етаж има по две възможности — предната стая вляво и задната стая вдясно. Само че никой от въпросните прозорци не е с цветно стъкло. Очевидно са много стари, със сигурност не са подменяни, а може и да не са били отваряни през последните триста години, като ги гледам. Да не говорим, че са твърде широки.

— Значи грешим — каза Фин и сви рамене. — Портретът не е рисуван тук. Може да е рисуван по памет и обстановката да е продукт на въображението на художника. Ателието на Рембранд е имало огромен прозорец вляво и всичките му портрети по поръчка са били рисувани там.

— Откъде се е взел тогава прозорецът с рисувано стъкло?

— Вилем ван Боегарт го е поискал навярно.

— И защо ще иска такова нещо, щом картината е рисувана другаде?

— Намали малко — помоли Фин. — Изгубих нишката на мисълта ти.

— Според мен картината е рисувана тук или поне идеята за декора е взета от тази къща. Прозорецът с рисуваното стъкло не е плод на ничие въображение. Съществувал е.

— Къде е тогава? — попита Фин.

— Не е тук.

— Но нали каза, че трябва да е тук.

— Въртим се в кръг.

— Което значи, че пропускаме нещо — въздъхна Фин. — Дай да огледаме още веднъж.

Обиколиха повторно къщата, бавно и мълчаливо, спираха във всяка стая и я оглеждаха внимателно. Никъде нямаше и помен от прозорец с рисувано стъкло, нито признаци, че някога е имало такъв. Фин провери теорията на Били и установи, че е прав. Разположението на фигурите в портрета на Вилем ван Боегарт, рисуван от Рембранд преди три столетия, оставяше малко възможности. Бил е рисуван в някоя от стаите, изброени от Били — лявата отпред или дясната отзад на някой от трите етажа.

От друга страна, ако портретът е рисуван по памет, Рембранд е можел да го направи къде ли не. Фин разрови спомените си от наученото в университета.

Рембранд е нарисувал стотици портрети, много от тях автопортрети, и в повечето фонът играе незначителна роля. Интересувал се е от човешката фигура, а не от декора, с малки изключения като „Вирсавия в банята“ или „Аристотел съзерцава бюста на Омир“.

В открития от Шнеегартен портрет изобразеният на заден план герб беше специфичен, също и подовото покритие — скъп паркет от палисандър с тесни ковани елементи. Беше виждала много снимки на ателието на Рембранд, а дори и в прочутата му картина „Художникът в своето ателие“ подът е с меден цвят, а дъските са широки, от чам или дъб. Нищо общо с тъмночервения палисандър, върху който двамата с Били стояха в момента.

Върнаха се на първия етаж.

— Шантава работа — промърмори Фин. — Тук трябва да е.

— Стаята от портрета не съществува — промълви смутено Били.

— Кога една стая не е стая? — тихо попита Фин, превръщайки проблема в гатанка. Обърна се и плъзна поглед по коридора. Нещо я подразни, после си дойде на мястото. — Стаята с изглед към градината — каза тя.

Тръгнаха към малката, ярко осветена стая. Маса и четири стола. Друга, по-малка маса встрани със семпла синя ваза, пълна с изсъхнали цветя. Прозорци вляво и вдясно и остъклена врата в средата, през която се излизаше в градината.

Малката градинка беше в ужасно състояние. Тревата имаше нужда от косене, розовите храсти също не изглеждаха добре. Високата стена, която делеше имота на Пиетер Боегарт от съседния, беше обрасла с бръшлян. Бурените бяха превзели всичко, а по градинската мебел от ковано желязо имаше ръждиви петна.

Фин бутна ключа от охранителната система в ръката на Били.

— Изключи алармата, моля те — помоли го тя.

Били кимна. След малко се върна и каза, че е готово. Фин натисна дръжката на остъклената врата. Тя се отвори и двамата излязоха навън. Денят беше прекрасен. Пролетният въздух ухаеше на влажна пръст и мокра трева. Отнякъде долиташе песен на щурец. Пчели жужаха около червените и жълтите рози, а слънцето напичаше в тесните пространства между високите къщи.

— Страхотно е — възхити се Фин.

— Какво по-точно търсим? — попита Били.

Фин отиде при зида в дъното на градината, обърна се и огледа къщата. Посочи нагоре.

— Там — каза тя.

— Мама му стара — прошепна Били, видял находката на Фин.

Гледана отвън, конструкцията на сградата беше ясно различима. Самата къща представляваше висок куб с малка, издадена зимна градина отзад, свързана с основната сграда посредством тесен каменен зид. Зимната градина имаше и втори етаж с високи и тесни прозорци. Прозорци с плътни завеси. Фин и Били отстъпиха надясно. Между задната стена на къщата и издадената стая на втория етаж имаше висок и тесен прозорец с рисувано стъкло.

— Ето — каза Фин. — Ако се съди по разположението на прозорците на втория етаж, този с рисуваното стъкло не се вижда отвътре. Освен ако не го търсиш. А коминът явно е с декоративна функция, защото под него не видяхме огнища, нито камини.

— А прозорците на втория етаж под комина?

— Тайна стая — обяви Фин.

— Гениално — възкликна Били.

Върнаха се в къщата и преди да се качат горе, Фин измери с крачки разстоянието от вратата до стълбището.

— Двайсет и пет крачки — каза тя.

Качиха се на втория етаж и тя измери отново разстоянието, но в обратна посока. Двайсет и петата крачка ги отведе пред голям гардероб с пищна дърворезба, вграден в дъното на коридора.

— Да си чела нещо от К. С. Луис, когато си била малка? — попита Били.

— Имаш предвид „Лъвът, вещицата и дрешникът“? Разбира се.

Били отвори вратата на гардероба. Също като дрешника от книгата и този беше пълен с тежки зимни палта. Той ги избута настрани и плъзна длани по задната стена на гардероба.

— Трябва да има някакъв механизъм. — Пръстите му напипаха малка изпъкналост в горния десен ъгъл. Натисна силно и се чу ясно доловимо изщракване. Задната стена на гардероба поддаде под натиска на ръката му. — Готово. — Били се мушна между палтата, Фин го последва нетърпеливо. Гърбът на гардероба се завъртя и те се озоваха в малка прашна стая.

Фин усети да я побиват тръпки. Вляво видяха високия тесен прозорец с познатия фамилен герб на Боегарт. Слънчев сноп прогаряше рисуваното стъкло, разкриваше танца на прашинките и се изливаше в златна локвичка върху стария палисандров паркет. Тръпките се превърнаха в ледени пръсти по гръбнака й — стоеше на същото място, където Рембранд Ван Рейн е разпънал статива си преди триста години, за да нарисува портрета на богатия търговец и пътешественик Вилем ван Боегарт. Усещането за майстора художник и неговия модел беше толкова силно, че въображението й само нарисува сцената — Рембранд с четките и палитрата, търговецът — висок, самоуверен, изпъчил гордо снага до стената, вълшебната златиста светлина се процежда през цветното стъкло и се спуска по раменете им като благословия. Нови тръпки полазиха по гърба й — стори й се, че стои на педя от призрака на Рембранд, а бледата му сянка все още потрепва под милувката на слънцето.

— Виж вратата — тихо каза Били.

На десетина крачки от тях, в дъното на малката стая, имаше тежка дъбова врата с големи панти и орнаментирана ключалка.

— На картината не се вижда, защото е скрита зад драперията — досети се Фин. — Ван Боегарт не е искал да издава съществуването й. — Прекоси малката стая и дръпна резето. То изстърга силно и вратата се отвори. Фин пристъпи във втората тайна стая и зяпна. — Майко мила! — прошепна тя.