Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (27)

27.

Събуди се в рая. Точно над главата й прошарено слънце грееше през зелени листа, а ноздрите й се издуха, доловили богатото ухание на нещо апетитно и екзотично.

— Mijn kind. — Думите бяха изречени тихо, нежно. Тя завъртя глава настрани и видя червенобрадото лице на Пиетер Боегарт. Беше коленичил до нея. Намираха се на голяма поляна близо до хребета на Купата за пунш, наклонено открито пространство, обрасло с високи треви и оградено с пръстен от цъфнали дървета.

— Mijn kind — повтори той. Имаше сълзи в очите му и Фин направи опит да се усмихне, но я проряза болка и тя ахна от внезапния пристъп. — Беше заспала — каза червенобрадият мъж.

Тя обърна бавно глава на другата страна.

Главата й беше в скута на Били Пилгрим. Той седеше под високо дърво упас в края на поляната. Далеч долу през разлюляната джунгла прозираше синевината на смъртоносната лагуна.

— Дадоха ти лекарство. Оцет от захарна тръстика за болката. Едва не умря.

— Как съм се озовала тук? — попита Фин и примигна.

— Пренесохме те — обясни Били с усмивка.

Лицето му беше насечено от жестоки червени ивици, спомен от жилата на хищните медузи. Фин видя, че и другите са тук, всичките видимо капнали от умора. Имаше и неколцина местни, които почистваха раните им с някаква течност, която вадеха с черпак от обвити в ратанова оплетка глинени гърнета. Май никой от местните не беше въоръжен. Имаше две жени. Катраненочерните им коси бяха вързани с богато орнаментирани кожени каишки. Всички от кануто бяха тук. Всички, освен Уинчестър.

Фин потръпна от спомена за последната си „среща“ с него.

— Къде сме?

— При лъвовете на Уинчестър — каза Били. Приглади назад кичур от косата й. — Можеш ли да станеш, или предпочиташ да полежиш още малко?

— Добре съм — увери го тя. — Май. — Опита се да стане с помощта на Боегарт и Били. Стъпи на крака, залитна и се опря на младия мъж.

Боегарт я наблюдаваше притеснено. От другите единствено Кан се изправи. Той изглежда беше пострадал най-много от ужилванията, защото краката и ръцете му бяха голи, когато кануто се преобърна и всички цопнаха във водата.

— Той те извади — каза Били. — Спаси ти живота, на практика.

— Иначе щеше да умреш — рече простичко Кан. — Медузите бяха още млади, но пък ти си най-малката от нас и щяха да те убият, както убиха приятеля ви в козите кожи. Не можех да позволя това.

— Благодаря ти — промълви Фин. Не знаеше какво друго да каже.

— А ти? — обърна се тя към Пиетер Боегарт. Не знаеше какво да мисли за този странен червенобрад мъж, който може би беше, а може би не беше биологичният й баща. — Ти как се озова тук?

— Един от съгледвачите ни видял медузите. Знаех, че ви грози опасност. — Замълча, после добави: — А и не бях сигурен дали латинският ти е достатъчно добър, за да си преведеш думите на прадядо Вилем.

— Моят поне не беше — засмя се Били.

— Елате — каза Пиетер и прихвана нежно Фин за лакътя. — Трябва да ви покажа нещо.

Тримата — Пиетер, Фин и Били — прекосиха поляната и поеха по стръмна пътечка, която лъкатушеше през джунглата стотина метра и свършваше при малка канара с изглед към цялата калдера. В далечния край на канарата имаше почти невидима пролука.

— Влезте вътре — подкани Пиетер.

Фин се изви странично, мина през тесния проход и се озова в по-широкото пространство отвъд — малка гола пещера с потънал в сенки участък вляво, където проход водеше към друга пещера, и почти съвършено кръгъл отвор в далечния край. Чуваше се слаб звук като въздишка. Мек повей с дъх на сол погали лицето й.

— При отлив звукът отслабва — обясни Пиетер Боегарт. — Когато започне приливът, въздушното налягане се усилва и цялата пещера резонира, понякога доста силно.

— Избягай от моя скрит остров на съкровищата върху вятър от музика — каза Фин. — Тунелът извежда към морето?

— И към друга пещера. Там ще намерите лодка. Не е много голяма, но е достатъчна за всички ви. Стара е, но здрава. — Той се засмя. — Е, не толкова стара като лодката, която прадядо Вилем си е построил, все пак! — додаде той и й намигна. — Откъм морето пещерата не се вижда, освен ако не знаеш, че е там. Брегът не е подходящ за приставане, но поне няма подводни скали и рифове, които да ви попречат. — Обърна се към Били. — Разбрах, че си моряк. Можеш ли да се ориентираш по звездите, млади приятелю?

— Да — кимна Били.

— Гледай Малката мечка да е зад гърба ти, а Сириус и Голямото куче да са на хоризонта. За четири дни ще стигнете до брега на Сандакан. Прадядо Вилем го е направил, направих го и аз. — Червенобрадият мъж замълча. — Трябва да ми обещаете — каза накрая той, — че каквото и да видите, то ще си остане тук. — Даде им знак, после тръгна към тъмните сенки вляво.

Фин и Били го последваха. Сенките се уплътниха в тъмен проход към нова пещера, много по-голяма от първата. Пукнатина в скалния таван пропускаше тънък сноп слънчева светлина, но и тя беше достатъчна.

Златното съкровище беше струпано навсякъде. Древни доспехи, направени от тънки златни плочки и златна тел върху манекени в естествен ръст, но не от пластмаса, а от нефрит. Златни слитъци се редяха до тавана, купове златни чинии и чаши. Стотина метални сандъци с размерите на старомоден куфар с колелца, стояха с отворени капаци, преливащи от златни монети.

Абаносови статуетки на забравени африкански богове, кристален слон с размерите на диня, който пречупваше светлината на хиляди отблясъци като истински диамант. Редица кристални черепи, купчина златни копия, огромен ковчег, обкован с тънки пластини от лъскавия метал. Блестящи изумруди, сапфири и рубини в златен обков. Високи сребърни глави със златни татуировки. Инкрустирани плочки и малки церемониални масички с неописуема красота.

Съвършена човешка ръка, три пъти по-голяма от нормалното, свита в жест на благослов. Странна брадата фигура на изправен бик с човешки очи, издялана от лапис лазули и облечена в златотъкани одежди. Съкровища от Африка и от Индия, и от островите помежду им, перли, диаманти, слонова кост и злато, злато, злато. Пещерата сякаш нямаше край.

— Съкровищата на една империя — каза Пиетер Боегарт. — Наследството на Вилем.

— Завещано на кого? — попита Били със задавен глас и разширени от страховитата красота на тайната стая очи. — Това е като да търсиш Малтийския сокол и да откриеш, че е истински. Определено ми идва в повече.

— Това е смъртна присъда за хората, които живеят тук — натърти Пиетер. — Бележи ги толкова сигурно, колкото ако бяха мишена в стрелбище. Съдържанието на нацистката подводница крие същата опасност. Три тона златни кюлчета, предназначени за нацистките трезори в берлинската Райхсбанк или още по-лошо, за тайните подземия в Берн и Женева. Съкровищата тук са достатъчни да подлудят всеки човек. Кой би имал претенции към острова? Борнео, Малайзия, Филипините? Мюсюлманите, християните или онзи ваш спътник с подстриганата на паница коса и коравото лице? — Пиетер замълча отново. — Знаете ли кой е той?

— Човекът, поръчал отвличането ни в Лондон. Негови хора взривиха лодката ми — отговори Били и замълча. — Човекът, дошъл да намери съкровището.

— Казва се Кан. Ел Пиригросо, Тим-Таман, Верния — така го наричат филипинците. Следващият Фидел Кастро или Че Гевара. Човек на принципите, който се бори за добруване чрез насилие. Честен фанатик. Луд, който търси истината с цената на всичко. С богатство като това тук той ще започне война и вероятно ще я спечели.

Пиетер разпери ръце и се обърна бавно.

— И докато той воюва, хората на този остров ще измрат — жертви на неговата кауза или на нечия друга алчност. Ще се превърнат в повод за телевизионно риалити шоу или в документален репортаж на „Нешънъл Джиографик“. Дисниленд на острова на съкровищата.

— Тогава защо ни го показваш? — попита Били. — Защо ни казваш тези неща?

— За да сте наясно с последствията, ако кажете някому за видяното. За да не пожелаете съкровището за себе си, поддавайки се на изкушението. — Погледна Фин в очите по начин, от който по гръбнака й плъзнаха студени тръпки. — За да не се върнете никога тук.

— Но ние изгубихме всичко — каза Били. — „Кралица Батавия“, моята яхта… — Младият човек плъзна поглед по куповете несметно съкровище.

Пиетер Боегарт се усмихна.

— Все още имате моята къща на „Херенграхт“ — изтъкна той. — Стаята със сувенири на Вилем. Там има предостатъчно и за двама ви. — Усмивката му се разшири. — Сам го каза, момчето ми — също като Малтийския сокол, но истинско. Добро сравнение, струва ми се.

Отвън долетя внезапен пулсиращ звук, ритмичен трясък, който Фин разпозна моментално.

— Това е хеликоптер!

Тримата излязоха на бегом от пещерата. Хеликоптерът се виждаше ясно — в ниска дъга над Купата за пунш, захождащ право към платото, където ги чакаха другите. Летеше без колебливи промени в посоката и скоростта, по права линия и все по-ниско, сякаш знаеше къде точно да търси.

 

 

На поляната долу Кан следеше с поглед приближаващия хеликоптер. Беше „Уестланд Газел“ с познатия издължен като сълза фюзелаж и ротор при опашката. Боядисан беше в синьо и златно — цветовете на сингапурските военновъздушни сили — имаше си и голямата златна лъвска глава отстрани на корпуса, но Кан знаеше, че окраската му е фалшива. Хеликоптерът можеше да транспортира четирима до петима войници, а въоръжението му включваше какво ли не, от миниоръдия до топлинно насочвани торпеда и двайсетмилиметрови картечници. Тези хеликоптери размазваха танкове, гонеха подводници и изобщо бяха смъртоносни.

— Арагас — каза тъмнокосият капитан на товарния кораб, с когото бяха другари по пленничество в селото на местните.

— Познаваш ли го? — попита Кан, без да сваля очи от хеликоптера. Вече беше на по-малко от петстотин метра и бързо се приближаваше. Ако щяха да бягат, сега беше моментът.

Корабният капитан не помръдна.

— Проследил ме е дотук — обясни Хансън. — Теб търси.

— Мен?

Капитанът кимна разсеяно, наблюдавайки захождащия хеликоптер. Останалите се бяха изправили на крака и правеха същото. Местните се бяха изпокрили в джунглата наоколо.

— Даде ми сателитен телефон. Изнуди ме. Апаратът остана на кораба. Явно е имал джипиес предавател и така ги е довел тук. Съжалявам.

— Аз пък не съжалявам — заяви Кан. — Дори се радвам, че ще се изправим един срещу друг. Среща, която отлагам отдавна. Ще се радвам, когато приключа с това.

Хансън го погледна. Или когато умреш, помисли си той. Не че имаше значение в момента. Без „Кралица Батавия“ той нямаше нищо, нямаше за какво да се бори, освен за едното оцеляване. И проклет да е, ако побегне от садистичен дребен маниак като сеньор Ласло Арагас, закръгления полицай с усмивка на Дракула.

— Наистина ли търси теб? — попита той.

— Мен и златото, което уж било тук. Открай време се носят слухове за пълна със златни кюлчета японска подводница, която изчезнала в този район.

— Не бих се изненадал — подхвърли Хансън. — Виж я само онази лагуна долу. Напълно е възможно.

— Това е мечта — възрази Кан. — Глупава мечта. За патологични мечтатели. Островът на бурите.

Хеликоптерът заходи за кацане срещу вятъра, роторите дъвчеха въздуха с гневни писъци и свеждаха пищния балдахин на джунглата. Машината се спусна към земята като някакво огромно насекомо с балонеста глава. Фин, Били и червенокосият местен вожд се появиха откъм пътечката към хребета. Плъзгачите на хеликоптера най-сетне докоснаха земята и роторите забавиха въртенето си. Мощната турбина нададе вой за последно и млъкна.

За миг нищо не помръдваше, освен замиращите ротори. После страничният люк в корпуса се вдигна и в отвора се появи Арагас, с белия си костюм и слънчевите очила, стиснал в ръка широкополата си шапка. Изглеждаше съвсем не на място сред полянката. Четирима мъже скочиха иззад него от хеликоптера с черните униформи и шлемове на сингапурските специални сили. Всеки носеше автомат SAR21 или карабина MP5. На коланите им имаше кобури с автоматични пистолети „Глок“-17.

— Колко мило, че сте излезли да ме посрещнете — поде наконтеният мъж в ослепителнобелия костюм.

Роторът спря окончателно и Арагас сложи шапката на главата си.

— Вие сигурно сте госпожица Райън — каза той, спря пред нея и се поклони леко. Размаха пръст към бузата й. — Неприятно — отбеляза със съчувствие. — И доста болезнено, ако се съди по вида.

— Кой сте вие? — попита Фин.

— Бандит — отговори вместо него Хансън. — Изнудвач.

— Ти го познаваш? — изненада се Били, обръщайки се към капитана.

— Срещали сме се веднъж-дваж.

— Юда като теб не би трябвало да държи такъв тон на новия си господар — скастри го Арагас и изсумтя под нос. — Ще трябва да те науча на маниери.

Продължи бавно покрай тях и спря пред Пиетер Боегарт.

— А — кимна той. — Блудният син. Наследник на несметно богатство, който живурка като бял раджа в пущинака. — Арагас поклати глава. — Колониалното мислене на някои хора просто не спира да ме удивлява. — Замълча, протегна ръка и плъзна пръсти по древните подплатени доспехи на Пиетер. — Интересен костюм. — Усмихна се. — Ще ми се да видя съкровището, което върви с него.

— Zwijn — процеди презрително Пиетер.

Арагас се изсмя доволно.

— Наричаш ме свиня? Трябва да знаеш, че аз съм убеден мюсюлманин. Моля се по шест пъти на ден.

— Нямаш друг бог, освен алчността — каза Кан, който стоеше до Пиетер.

— Ти пък се кланяш на войната.

— Революцията — поправи го Кан.

— Въпрос на реторика — отвърна пренебрежително Арагас. Върна се при Фин и се усмихна широко. — Помоли чичо си, или какъвто ти е там, да ми каже къде е съкровището, иначе четиримата зад мен ще убият приятелите ти, а след това ще те изнасилят.

— Само я докосни и ще умреш — каза Пиетер. Гласът му не търпеше възражение.

Арагас бръкна в джоба на сакото си и извади малък тъпонос револвер.

— Имам хеликоптери. Имам хора с картечници. Имам хора в Лондон, които изпълняват заповедите ми. И в Холандия също. Боя се, че не сте ми в категорията, господин Боегарт.

— Онези са били твои хора — заяви Фин, осенена от внезапно прозрение. — Онези пред института „Кортолд“.

— Ти си взривил яхтата ми! — възкликна Били.

— Разбира се — потвърди Арагас. — Държах под наблюдение контактите на Кан зад граница. Те ме доведоха до вас. Смятах, че ще ме заведете при алтавия си чичо и при съкровището, което търся от толкова години. Моето злато.

— Ти си луд — обади се мрачно Хансън.

— На кого му пука? — изхили се Арагас. — Важното е, че ще пусна някой и друг куршум в хубавата главица на госпожица Райън, ако червенокосият глупак не проговори. — Вдигна револвера и дръпна предпазителя. Извърна леко глава и излая към мъжете, които стояха на десетина крачки зад него. — Ако някой се намеси, убийте го.

С нечовешка бързина Кан измъкна тежкия автоматичен пистолет изпод ризата си. Пистолетът, който беше у Фин, когато я измъкна от колонията мекотели. Кан натисна спусъка и дясното стъкло на тъмните очила на Арагас се пръсна на хиляди уловили слънцето частици. Предницата на белия костюм порозовя от кървавата мъгла, изригнала от главата на полицая. Широкополата шапка хвръкна нанякъде.

Пиетер Боегарт изкрещя:

— Долу! Всички долу!

Един от четиримата войници зад свличащия се труп на Арагас успя да извади глока си и да произведе серия от изстрели, които надупчиха гърдите на Кан. Пиратът революционер умря на място, но останалите последваха съвета на Пиетер Боегарт и се хвърлиха навреме на земята.

Примитивното ръчно оръдие гоне било използвано от китайската пехота още през четиринайсети век, а може би и по-рано. Заедно с развитието на технологиите — като изобретяването на едноръчния арбалет с механично зареждане — то променило завинаги естеството на съвременната война.

Първите гоне използвали бамбукови тръби, които бързо били заменени от железни и бронзови цеви, дълги приблизително четиридесет и пет сантиметра, и оборудвани с тежки дървени приклади, които можели да бъдат подпирани за по-добър прицел във вилката между дънера на дърво и някой нисък клон, върху друг стабилен предмет, както и върху специално изработени за целта преносими вилки.

Като му сипеш барутен прах, натъпчеш го добре и добавиш тампон, а после опреш бавно горяща клечка кибрит към специален отвор в задната част на цевта, оръдието гоне изстрелва желязно гюле, тежко между двеста и четиристотин и петдесет грама. На разстояние сто метра оръдието е доста точно. Разстоянието от скупчените нагъсто дървета в края на поляната беше два пъти по-малко.

Шестстотин години преди четиримата войници от елитното сингапурско подразделение да стъпят на острова, оръдията гоне били в състояние да пробиват дупка колкото юмрук в излъскана стоманена броня и плетена метална ризница. Тънките кевларни жилетки на четиримата не представляваха никаква защита, когато двайсетината оръдия гоне изстреляха гюлетата си в зловеща последователност, която разтърси полянката и вдигна големи облаци смрадлив жълтеникав пушек.

В облака от дим и летящи снаряди четиримата мъже бяха изкормени, одрани и обърнати с хастара навън, превърнаха се от дишащи човешки същества в парчета разхвърляно месо и вътрешности и всичко това в рамките на няколко секунди и с цената на половината гюлета. Останалите свирнаха през дима и се забиха в чакащия хеликоптер.

Корпусът се разпадна заедно с пилота и след част от секундата петстотинте литра високооктаново самолетно гориво експлодираха и изпариха хеликоптера във въздуха. Трясъкът на оглушителната експлозия се плисна към стените на калдерата и предсмъртните мигове на машината се повториха отново и отново със затихваща сила.

Димът се разнесе постепенно и оцелелите се надигнаха, кашляйки, на крака, докато двайсетината бойци излизаха от гората, вперили очи в предводителя си. Островът на бурите беше записал още една разбита машина и половин дузина нови жертви.

— Мили боже — възкликна Соления Хансън, вперил поглед в мястото, където доскоро стояха четиримата мъже. Сега там нямаше нищо, само голямо червено петно и овъглените, горящи останки на хеликоптера.

— Време е да тръгвате — каза Боегарт, докато помагаше на Фин да се изправи.

Тя сведе поглед към Кан, който лежеше мъртъв на тревата. Пистолетът още беше в ръката му.

— Ами той? — попита тя. — Той ми спаси живота.

— Ще се погрижим за него — отвърна нежно червенобрадият мъж. — Елате.

Ескортирани от мълчаливите островни воини, малката група оцелели пое обратно по пътеката към тесния вход на пещерата горе. Пиетер ги заведе при духалото, после всички се спуснаха един по един в стръмния тунел към морето.

Там наистина ги чакаше лодка, старомоден модел с облицовка от застъпващи се дъски, с осем гребла, две платна и свалена мачта, която лесно нагласиха в гнездото й. Чакаше ги, полюшвайки се върху вълните на покачващия се прилив в широка, отворена към морето пещера с нисък таван, привързана към естествен каменен стълб, стърчащ от дълъг тесен корниз. Имаше прясна вода за десет дни във високи стомни и храна за два пъти по-дълъг период.

— Кой от двама ни ще я направлява? — обърна се Били към Соления Хансън.

— Ще се редуваме — отговори с усмивка по-възрастният мъж.

— Помните какво ви казах за посоките, нали? — попита Пиетер.

Били кимна.

— Малката мечка зад гърба ни, Сириус и Голямото куче пред нас.

— Втората звезда от ляво на дясно да е право пред нас до сутринта — допълни Фин. Наведе се и целуна червенобрадия мъж по бузата.

С покачването на прилива вятърът подхвана въздишките си и Фин усети соления бриз да й щипе на очите. Музиката на стария Вилем.

— Не ни остана време да поговорим — каза тя на Пиетер, докато другите се качваха на дългата лодка.

— Времето никога не стига, дете. Уви, така е устроен светът.

— Не е честно — изхлипа тя, без да крие сълзите си.

— Животът не е честен. Но е безценен, затова го дръж здраво и не го изпускай до самия край на приключението. — Целуна я нежно, после се усмихна. — Кажи на племенника ми, че беше прав за птицата. — Погали я по бузата. — Сбогом.

— Сбогом — отвърна Фин, но той вече си беше тръгнал.