Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rembrandt’s Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Призракът на Рембранд

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-023-1

История

  1. — Добавяне

23.

Фу Шън им разказа историята си, която много приличаше на тяхната. И той станал жертва на същия тайфун. Бурята ги настигнала, докато плавали с „Педанг Емас“, който изтръгнали от дебелия пират Ло Чан, изхвърлила ги през фунията на тайния остров и разбила кораба на трески върху вътрешния бряг на лагуната. Той и господарят му, мъж, когото китайците наричали Кан, били единствените оцелели от екипажа на стария кораб за улов на сардини.

Едва не се удавили, а когато дошли на себе си, двамата се разделили, за да потърсят прясна вода. Когато се върнал на уговореното място за среща, Фу Шън видял как някакви хора, които взел за диваци, отвеждат господаря му.

Последвал ги от разстояние и гледал безпомощно как водят Кан в някакво поселище близо до реката, която тече от възвишенията и минава край далечната страна на мангровото блато, което Фин беше видяла, след като морето я изхвърли на брега. По преценка на Фу Шън в селото живеели най-малко двеста души.

— За японците ли говори или за твоите така наречени „местни“? — обърна се шепнешком Били към Уинчестър.

— За местните — отговори професорът.

— И как по-точно ще надвием двеста души? — попита Фин.

— Да не споменаваме японците — добави Били. — Изстрелите сигурно са разбунили целия остров.

— Да, но пък ни спасиха живота — изтъкна Фин. — И на мен този тип не ми харесва много, но оръжието е негово, а и явно знае как да се оправя в подобни ситуации.

— Все пак ни трябва някакъв план — каза Били.

— Този Фу Шън май точно върху план работи в момента — измърмори Уинчестър, крачейки след набития мъж в маскировъчна униформа, който се движеше бързо през гъстата растителност. Изкачваха се през джунглата, така че Купата за пунш да остава зад гърба им, и държаха посока на запад, заобикаляйки тресавището.

Вървяха така повече от час, като спираха често да се ослушват за подозрителни звуци. Не чуха нищо, освен нестихващия креслив хор на маймуни и птици — ако японците бяха изпратили патрул да потърси изчезналата риболовна група, значи този патрул се придвижваше много тихо.

Накрая стигнаха до широк буен поток, който се изливаше през високия ръб на Купата за пунш, коритото му бе обсипано с големи камъни. Бреговете бяха стръмни и хлъзгави, скалната им основа — проядена до мазна ерозираща кал от постоянната атака на водата.

— Там — изсумтя Фу Шън и посочи.

Фин присви очи в указаната посока. Дебело въже беше вързано за стърчащ дървесен корен и висеше свободно покрай брега на потока. Направено беше от здраво оплетени ратанови ивици, с възли на всеки трийсетина сантиметра. През маранята на водните пръски се виждаше и друга въжена конструкция, която пресичаше потока. Беше нещо като импровизиран мост от две въжета на различни височини, едното за ръцете, другото — два пъти по-дебело — за краката. На равни интервали въжетата бяха свързани с бамбукови пръчки, които ги държаха изпънати и не им позволяваха да се раздалечават.

— Много изобретателно — каза Уинчестър впечатлен.

— Миши въжета — вметна Били с усмивка. — Обърнати настрани.

— Миши въжета? — не разбра Фин.

— Сещаш се, онези въжета, които служат и като стълби на пиратските кораби — обясни той. — По тях моряците се качват, за да приберат платната.

— Сигурно е имало нещо подобно на корабите на Джън Хъ — каза Уинчестър. — Знание от миналото.

— Минавайте — прекъсна ги Фу Шън. — Един по един.

Фин мина първа — спусна се по висящото въже и се прехвърли на усукващия се мост. Поколеба се и едва не падна, но после му хвана цаката — плъзгаш странично крака и стискаш здраво горното въже с две ръце. Докато тя минаваше по моста, Фу Шън държеше тежкия автоматичен пистолет готов за стрелба и оглеждаше напрегнато шумната джунгла наоколо, търсейки признаци за чуждо присъствие. Фин стигна до другия край, обърна се и зачака. Били мина втори, последван от Уинчестър. Професорът беше стигнал до средата, когато внезапен порив на вятъра разклати дърветата, подхвана отвратителната му шапка от козя кожа и я отнесе във водата.

— По дяволите! — изруга професорът. — Най-хубавата ми шапка!

— Не е голяма загуба — ухили се Били, застанал до Фин на отсрещния бряг.

Небето изведнъж се затули от облаци, а от облаците се изля дъжд. За секунди навяваният от вятъра дъжд се превърна в порой и водна пелена скри отсрещния бряг на потока. Уинчестър още висеше по средата на моста, а Били и Фин подгизнаха до кости.

Хукнаха да се скрият под широката корона на гигантско чворесто дърво. Въженият мост се люлееше бясно. Уинчестър напредваше педя по педя, накрая стъпи на брега, хукна през пороя, като се хлъзгаше на всяка втора крачка, и се мушна при Били и Фин под дървото.

— Мама му стара! — прошепна задъхано професорът. — Ега ти чудото!

Тримата насочиха погледи към отсрещния бряг. Фу Шън натика пистолета в колана си, спусна се по въжето и стъпи на моста. Дъждът се изливаше все така, а тропотът на капките по широките листа на пищната растителност поглъщаше всички останали звуци. Не биха могли да се чуят, освен с викове, но поне дразнещият маймунско-птичи хор беше замлъкнал.

Пиратът беше преполовил моста, едва видим в дъжда. Чу се кратък звук като жужене на жилещо насекомо, Фу Шън се залюля и извика. От рамото му стърчеше трийсетинасантиметрова бамбукова стрела. В края й грееха яркоцветни пера, стряскащо живи сред сивата пелена на дъжда. Кърваво петно разцъфна върху гърдите на пирата, тъмно на зеления маскировъчен фон.

Фин се завъртя в опит да види къде е стрелецът. Нямаше никой. Нападателят беше невидим. Тя понечи да хукне към моста, но Били я стисна за ръката и я дръпна назад.

— Да не си полудяла! — извика й. — Ще те убият!

Второ жужене и втора стрела разкъса листака на няма и крачка от Били. Той дръпна Фин и двамата залегнаха. Уинчестър направи същото. Вдигнаха погледи към Фу Шън, който още се люлееше на моста. Литна нова стрела и го пропусна на косъм.

Фу Шън вдигна ръка, хвана стрелата, която стърчеше от рамото му, и я пречупи. Със стиснати от болката зъби, той измина бързо последните няколко метра и запълзя нагоре по плиткия бряг. Този път Фин скочи на крака и хукна към него. Успя да пъхне едната си ръка под мишницата му, когато нова стрела се заби в храсталака до нея.

— Помогнете ми! — извика Фин.

Били и Уинчестър се втурнаха към тях и ги издърпаха под несигурното прикритие на ниската растителност в основата на голямото дърво. Фин подпря Фу Шън на дънера и огледа стрелата в рамото му. Разрови спомените си от лекциите по анатомия в колежа и прецени, че пиратът е извадил късмет — стрелата беше пробила делтоидния мускул и беше излязла през гърба, без да засегне гръдния кош.

Не беше толкова сериозно, колкото изглеждаше. Сигурно го болеше много, но стрелата не беше пробила белия дроб, нито беше прекъснала голям кръвоносен съд.

Още две стрели прорязаха листака вдясно от Фин. Втората рикошира от дънера на дървото.

Фин придърпа Фу Шън напред, за да огледа изходната рана на гърба му. Посегна към върха с намерение да изтегли стрелата през раната, когато Уинчестър я спря с вик.

— Недей!

— Защо?

— Мажат стрелите си с отрова. Виждал съм ги да убиват диви свине по този начин.

— Сигурен ли си?

— А ти склонна ли си да рискуваш?

— Не мога да го оставя така!

Фу Шън губеше сили, клепачите му пърхаха, устните му бяха побелели съвсем.

Фин се наведе, грабна шепа трева и листа и ги уви около острия връх на стрелата. Стисна здраво и я изтегли от раната с едно бързо движение. Чу се ужасен всмукващ звук и китаецът простена от болка. После очите му се отвориха и той направи опит да се усмихне.

— Благодаря, госпожо — прошепна той. Едната му месеста ръка се смъкна към колана на униформата. Той измъкна пистолета и го даде на Фин.

Беше ужасно тежък, може би десетина килограма, така поне й се стори.

— Знаеш ли как се стреля с това чудо? — попита Уинчестър.

Оръжието беше египетска имитация на „Берета“ 91, модел от петдесетте години на двайсети век. Беше виждала как приятелят й от Ню Йорк, Майкъл Валънтайн, стреля със своя голям стар колт 45-и калибър. Вдигна предпазителя и нагласи пистолета на полуавтоматична стрелба.

— Да, знам — каза тя.

— В предното джобче на куртката ми — инструктира я Фу Шън. — Има още три пълнителя. По десет патрона във всеки.

Беше стрелял три пъти по рибарите. Значи в оръжието имаше още седем патрона, плюс трийсет в резервните пълнители. Тридесет и седем патрона срещу двеста диваци. Спомни си за детето, което бяха убили пред очите й в Кайро миналата година, и за невръстния младеж на плажа преди няколко часа. Да знаеш как се стреля с пистолет, не беше същото като да убиваш. Фин върна предпазителя и натика пистолета под колана на дънките на гърба си. Дъждът започваше да намалява.

— Случаен патрул? — предположи Били. Очите му шареха насам-натам в опит да пробият тучната зеленина на джунглата. Дъждът отслабваше почти толкова бързо, колкото се беше усилил.

Фу Шън простена от ужасната болка, наведе се напред с втренчен поглед и притисна с ръка гърдите си. После застина. Фин сложи пръсти на каротидната артерия, издула се отстрани на дебелия му врат. Нямаше пулс. Пиратът беше мъртъв. Тя погледна часовника си. Не знаеше с какво мажат стрелите си, но отровата беше убила як мъж за по-малко от три минути, навлизайки през рана, която при нормални обстоятелства не би застрашила живота му. Силна и бързодействаща, очевидно.

— Никакъв патрул не е бил. Чакали са при моста. Явно са чули изстрелите. Знаели са, че ще минем оттук — каза професорът.

Фин се загледа в трупа на Фу Шън, после се обърна към Уинчестър.

— Знаеш ли за кое село говореше той?

— Да. Най-голямото. Виждал съм го от разстояние. От три страни има бамбукови ограждения, от четвъртата е реката. Два входа, поне аз видях толкова.

— Колко високи са бамбуковите ограждения?

— Не са високи. Метър и петдесет може би, но няма смисъл да ги катерим. Върховете им са заострени като тази стрела. — Той посочи окървавения връх на пречупената стрела, която Фин беше извадила от рамото на пирата. — А може и те да са намазани с отрова.

Фин взе внимателно стрелата и подуши върха й. Нищо особено. В тънка цепнатина при върха имаше бледо петно от някаква белезникава лепкава субстанция.

— Откъде вземат отровата?

Уинчестър се протегна и потупа чворестия дънер на дървото.

— Оттук. Срязват кората и потича нещо като рядка мъзга, казват на дървото упас. Antiaris toxicaria е, струва ми се. Съдържа сърдечен гликозид. Нарича се антиарин, ако съм запомнил добре от курсовете по ботаника в университета. Често срещан вид по тези места. — Той изкриви лице. — Все едно си взел голяма доза дигиталис. Или смъртоносна беладона, сещате се. Сърцето му буквално се е пръснало в гърдите.

— Веществото изглежда разредено — установи Фин, — и сигурно е доста трудоемко за добиване. Дъждът със сигурност го отмива. Не вярвам да мажат с него стените.

— Вярвай в каквото щеш — запъна се Уинчестър. — Аз обаче категорично няма да участвам в какъвто и да било опит за изкачването им.

— А откъм реката? — предложи Били. Погледна назад към потока, който бяха пресекли по въжения мост.

— Има някои доста неприятни същества там. Трябва да се преплуват тристатина метра най-малко — нещо, което на мен не ми е по силите — след което се озоваваш в самия център на селото. Доколкото можах да преценя, целият им живот се върти около реката.

— Не можеш да преплуваш триста метра? — удиви се Фин.

— Не мога да преплувам и два — призна Уинчестър. — Така и не се научих.

Били го зяпна невярващо.

— И си морски биолог?

— Доколкото си спомням, плуването не фигурираше като изискване към докторантите — отвърна обидено професорът.

— И как си оцелял, когато корабът ви потъна? — попита Били.

— Оцелях, защото никога не се разделях със спасителната си жилетка. Все гледах да ми е подръка. Колегите дори си правеха майтапи по този повод. От друга страна, единствен аз оцелях, така че…

— Е, не можем вечно да стоим тук и да спорим — каза Фин. — Трябва да стигнем до някакво решение.

— Трябва да се върнем в пещерата — предложи Уинчестър. — Шансовете ни и преди бяха нищожни, а благодарение на този мъртъв приятел изгубихме и предимството на изненадата.

— Точно в това е въпросът — възрази Фин. — Вече знаят, че сме тук — и японците, и местните. Ще тръгнат да ни търсят и рано или късно ще ни открият, едните или другите.

— Дори не знаем дали вашият изгубен холандец още е жив — възрази на свой ред професорът. — Може отдавна да е мъртъв, както и този тип Кан.

— Може да има и други оцелели от кораба ни — намеси се Били. — Длъжни сме да опитаме.

— А после трябва да измислим как да се махнем от острова — добави Фин.

— Вече ви казах — изпухтя раздразнено Уинчестър. — Няма начин. Невъзможно е и толкова.

— Напротив — каза Фин и се изправи. Дъждът беше спрял и слънцето напичаше отново. От земята се издигаха топли изпарения. — Има начин. Трябва да има.