Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (18)

18.

Най-просто казано, тайфунът е силна тропическа буря с циклонни — или въртеливи — ветрове, които най-често се зараждат в западния Пасифик или в Индийския океан. Над екватора тези ветрове се въртят в посока, обратна на часовниковата стрелка, а под екватора — по часовника. Принципно тайфуните се пораждат от струпването на няколко основни фактора, сред които са необичайно висока температура на водата, висок слой от влажен въздух и спирално завихрени ветрове в област на ниско налягане.

Когато тези области на ниско налягане започнат да се въртят, обикновено по двойки, те бързо охлаждат водата отдолу, защото блокират слънчевото греене и същевременно изтеглят топлината нагоре към по-студените въздушни маси във вид на изпарение. В резултат на всичко това се образува един въртящ се парен двигател, който бързо изчерпва запасите от енергия и тръгва по океана да търси нови, което с терминологията на човешката наука може да се опише така — тропическият циклон може да освободи топлинна енергия от петдесет до двеста трилиона джаула дневно.

За сравнение такова количество енергия за единица време се равнява на енергията, отделена при взривяването на десетмегатонни ядрени бомби през двайсет минути, и е двеста пъти повече от световния дневен капацитет за производство на електрическа енергия. Това обаче не е перфектната буря от филма с Джордж Клуни, не е величествена каскада от огромни вълни и съвършено дигитализирани малки корабчета върху съвременно дигитализиран океан; това е ад на земята, където изтерзаната вода наказва сама себе си и размазва на трески всичко, имало нещастието да се изпречи на вечно изменчивия й и непредсказуем път. Окото — или центърът й — може да достигне триста километра ширина, а по периферията му ветровете се движат със скорост от триста километра в час. Вътре в окото може да възникне гигантско по своя обем възходящо разместване на водни пластове, нещо като лупа, чийто огромен купол се издига до десет-дванайсет метра височина, а водите отдолу се въртят все по-бързо и по-бързо, създавайки невидим водовъртеж, толкова дълбок, че понякога стига до самото дъно. Именно в тази „лупа“ или „приливна вълна“, както я наричат, се съдържа потенциалът на най-страшните разрушения, които тайфунът може да причини.

Придвижвайки се към суша, приливната вълна следва издигащия се релеф на морското дъно, става все по-висока и се движи със скорост над сто и шестдесет километра в час, помита сушата и унищожава всичко по пътя си с жестокост, която може да опустоши катастрофално цяло крайбрежие, а понякога и територията на цяла страна. Хиляди, а понякога и десетки хиляди могат да загинат в рамките на един ден.

 

 

Соления Хансън разбра, че са в беда, няма и два часа след като свърнаха зад ъгъла при върха на борнейския полуостров Сабах и поеха през Малайския проток. Барометърът продължаваше да пада, а равномерните вълни към брега се превърнаха в мазно вълнение под кила на „Кралицата“, като тресящи се тлъстини на огромно, набиращо скорост морско чудовище. Вятър нямаше, жегата тежеше мъртвешки, а на хоризонта се събираше гъста сянка, която всмукваше в пастта си малкото останали облачета.

— Проблем ли има? — попита Били Пилгрим, застанал на мостика до Хансън и Ели, който държеше кормилото. Дори в кабината звукът на надигащия се вятър беше като остро електрическо жужене, все едно нахлуващият въздух свиреше на арфа по стоманения такелаж на „Кралицата“.

— Да — отвърна Хансън. — Север-североизток — извика той на Санторо.

Младият мъж кимна и завъртя кормилото. След няколко секунди корабът реагира, обърна се тромаво напреки на вълните, загърбил далечния бряг. Така вълните го удряха по-силно и „Кралицата“ се люлееше на дълги заходи нагоре и надолу по водните възвишения.

— Не е ли опасно да навлизаме по-навътре в морето?

— Да — потвърди Хансън. — Но ако попаднем на буря, предпочитам да съм възможно най-далеч от рифовете. При сегашното ни положение нямаме голям избор. — Първоначалната идея на капитана беше да се придвижат бързо покрай брега, изпреварвайки тайфуна, и да пуснат котва на някое защитено място, докато отмине, а с повече късмет дори да стигнат навреме до Кампонг Сугут и широкото устие на реката там. Но тайфунът беше осуетил намеренията му. Виждаше се дори с просто око — право пред тях и толкова бърз, че нямаше начин да го избегнат. Най-добре беше да се гмурнат фронтално в него и възможно най-далеч от брега. Тайфун в океана е неприятно преживяване, но тайфун, който се е устремил към брега, е чудовище.

В кухнята долу Фин помагаше на Тоши да угаси печките и да направи студени сандвичи за предстоящия купон, докато останалите от екипажа тичаха да привържат и заковат всичко хлабаво под и над палубата. За тях това не беше нищо ново. Преживели бяха много бури с „Кралицата“. С напредването на деня вълните ставаха по-широки и високи, гребените им — увенчани с мръснобяла пяна, която се разливаше като слюнката на бясно чудовище — сравнение, което в конкретния случай не беше далеч от истината.

Зеленият цвят на водата потъмня постепенно и накрая океанът стана съвсем черен — цвят, който навяваше мисли за неизмерими дълбини и пълна липса на живот. Летящите риби се бяха изнесли някъде другаде, а морските птици бяха изчезнали дълго преди бурята да даде видим знак за съществуването си.

Късно следобед вече заобикаляха отдалеч ревящия прибой при рифовете на Пулау Тигаба, а небето над тях тъмнееше като да беше привечер. Фин се изкатери някак по люлеещата се стълба до кабината с щурвала, понесла чаши и голям термос вряло кафе, като междувременно съумя да се намокри до кости от преливащите през борда вълни въпреки стария дъждобран, който й даде Тоши.

— Това е последното горещо нещо в обозримото бъдеще. Тоши казва, че не трябвало дори сигналните лампички на печката да остават включени.

— Прав е — кимна Хансън, взе една от чашите и отпи. — Когато времето е такова, си имаш достатъчно проблеми и без пожар на борда.

— Поне не вали — каза Били. Плъзна поглед по бурната вода и тъмното небе.

— И това ще стане — вметна Ели, който се бореше с кормилото.

Хансън се премести да погледне показанията на радара.

— Никак не ми харесва — промърмори тихо той, наведен над екрана.

— Какви са тези линии, които излизат от центъра на бялото нещо? — попита Фин.

— Дъждът, за който питаше твоят приятел — отговори Хансън. — При това е в изобилие.

— А дупката в средата?

— Окото — обясни Хансън. — Много малко и много опасно.

— Мислех, че в окото на урагана цари мъртво спокойствие — обади се Били и се хвана за компасната платформа, когато „Кралицата“ се устреми нагоре по склона на поредната вълна.

— Може и така да се каже — съгласи се Хансън. — Но по периферията на окото ветровете са най-силни и разрушителни. Ако кораб като нашия мине през периферията, ветровете ще го разкъсат. Затова най-добре да стоим настрана.

— И как ще го направим? — притесни се Фин. — Това нещо изглежда доста голямо.

— Около двеста километра от единия до другия край. Сто двайсет и пет мили. Нищо работа като за тайфун.

— Можем ли да го заобиколим?

— Вероятно — каза Хансън. — Въпросът е накъде да тръгнем — ляво или дясно на борд?

— Има ли значение?

— Под екватора сме, значи ветровете се въртят по посока на часовниковата стрелка. Предвид сегашното ни местоположение, това значи от изток на запад.

— Да бе, всичко разбрах — смотолеви Фин, но само след миг вече изобщо не й беше до това. „Кралицата“ стигна гребена на вълната и разкърши гротескно снага, при което Фин отхвръкна през кабината и падна върху Били, който съумя да я хване, преди да е изхвърчала на палубата вън. Помогна й да стъпи на крака, докато „Кралицата“ се хлъзгаше умопомрачително по обратния склон на вълната и ревеше като товарен влак. Стомахът на Фин се качи в гърлото, все едно се спускаше със скоростен асансьор, небето изчезна и през предното стъкло на кабината се виждаше само водната маса на следващата вълна.

— Добре ли си? — попита я Хансън.

— Да — отвърна кратичко Фин. Добре че беше хапнала малко на обяд. — Та докъде бяхме стигнали?

— Ляво или дясно на борд — повтори капитанът, като държеше под око Ели, който се бореше с кормилото в опит да задържи старата госпожа срещу вятъра. — Представи си състезател по американски футбол, който подлага рамо напред да блокира противников играч. Това е дясно на борд, тоест дясната страна. Другото рамо остава по-назад, там ветровете са по-слаби и дъждът не е толкова проливен. Та това е ляво на борд.

Фин сви рамене.

— Не ми изглежда толкова сложно. — Стигнаха върха на поредната вълна и този път Фин се хвана за масата с картите, преди да са се юрнали надолу. Преглътна шумно и стъпи решително на краката си. — Трябва да завием наляво.

— Да, само че ветровете менят посоката си непрекъснато — вметна Били, клатушкайки се до преградната стена отзад.

„Кралицата“ изпъшка и набра височина, заоравайки в поредния хребет. Огромен воден фонтан се изля върху палубата.

— Прав е — мрачно заяви Хансън. — Тайфуните не се подчиняват на никакви правила. Имат си собствен живот.

— С други думи, затънали сме в лайна — обобщи Ели Санторо, стиснал кормилото.

— Не съвсем — възрази Хансън. — Точно затова навлязохме в открито море, където има достатъчно място за маневри. Ще държим бурята под око още час-два, после ще решим.

„Кралица Батавия“ си пробиваше с мъка път в нощта, светът се сви до безкрайна серия от високи вълни, нагоре по врящото, увенчано с пяна лице и надолу по гладкия, грозен гръб — все едно си се качил на влакче в лунапарк и никой не се сеща да го изключи. Скоростта на вятъра се увеличаваше, такелажът звънтеше и плющеше оглушително, така че и да разговарят не можеха.

Макар всички отвори да бяха запечатани, водата намираше начин да се промъкне. Каютата на Фин в задната секция на долната палуба беше наводнена, тоалетната връщаше съдържанието си заради насъбраната в трюма вода. От всеки шев, заварка, тръба и вентилатор капеше вода.

Заедно с барометъра падаше и температурата и въпреки дъждобрана и проядения от молци вълнен пуловер, който Максевъни й бе дал, Фин трепереше от студ.

Най-лошо от всичко беше страховитото раздрусване, когато „Кралицата“ пропадаше във водната бездна след всеки воден хребет, сякаш огромен юмрук блъскаше стария кораб с едничката цел да го направи на трески и да прати всички тях на морското дъно.

Повечето време Фин прекара в каюткомпанията, седеше увесила нос и стомахът й се стягаше болезнено при всеки заход нагоре и надолу по водните стени, като пътник в самолет, който е попаднал в силна турбуленция. Насочваше мислите си към стария кораб, внушаваше му да удържи на натиска, представяше си как стенещият кил се издига с жално скърцане от водата, преди да се стовари обратно в месомелачката й.

Тоши се опита да я изкуши с влажен сандвич, но от мисълта за яйчената салата, която лично беше приготвила по-рано, преди слънчевата светлина да изчезне, сега, в мрака, стомахът й се обръщаше. Беше гладна, мокра и много уплашена, и единственото й желание беше всичко това да свърши, по един или друг начин. Отдавна беше минало полунощ, когато реши, че не може да стои повече сама и тръгна към кабината с щурвала горе с риск някоя вълна да я отнесе в морето.

Хансън беше сменил Ели Санторо на кормилото и освен него Фин завари в кабината единствено Били. Гледката през обливаното от проливен дъжд предно стъкло беше по-страшна и отпреди. Ветровете духаха така ожесточено, че дъждът се изливаше като пелена по стъклото и големите чистачки, прикрепени към горната му част, не вършеха никаква работа. Вълните се блъскаха в носа и в бордовете на „Кралицата“ с гръм като от огромна църковна камбана.

— Не можем да поддържаме този курс още дълго! — изкрещя Хансън да надвика трясъка на бурята, когато Фин влезе в кабината. — Вълните са прекалено големи и прекалено начесто! Ако не обърнем, ще потънем или ще загубим кърмата!

— Ще обърнеш кораба с бимса напред? — възкликна ужасен Били и челюстта му увисна.

— Нямам избор! — отсече Хансън. — Повече не можем да продължаваме така! Хванете се за нещо! — И завъртя кормилото докрай наляво.

— Какво означава с бимса напред? — извика Фин, стресната от внезапното решение и реакцията на Били.

Били отвори уста, но преди да е отговорил, Фин отхвръкна назад и се строполи в другия край на малката кабина, а корабът се люшна в остър слаломиращ завой, пропадайки по склона на гигантска вълна, която запълни нощното небе от хоризонт до хоризонт. Немислимо голямата вълна право пред тях надвисна като свит юмрук и тонове ослепителни пръски се разлетяха от тъмните кокалчета на побеснялата вода.

„Кралица Батавия“ се хвърли по новия склон като сърфист, който се опитва да стигне по-дълбока вода. Яхнала хребета, „Кралицата“ започна да завива, а после се хлъзна назад. И преди Фин да се е надигнала от пода, хребетът на вълната се стовари върху палубата на „Кралицата“, разби вратите и порой от леденостудена вода щурмува кабинката. Отля се почти веднага, а Фин остана да лежи кашляща и давеща се на дъските и да плюе солена вода.

Незнайно как Хансън се беше задържал на кормилото, успя да завърти кораба с кърма към побеснелия вятър и „Кралицата“ побягна, гонена по петите от бурята. Корабът се беше отказал от борбата и се носеше като изкоренено дърво по врящата водна повърхност. Но поне лашкането беше станало почти поносимо, за разлика отпреди.

— С бимса напред означава да обърнеш кораба странично на вълните. Понякога е доста рисковано! — отговори със закъснение на въпроса й Хансън, все така зает да се бори с кормилото.

Фин се разсмя уморено, после се закашля пак, но успя да се изправи на крака с помощта на Били.

— Да беше казал по-рано!

Летяха напред, тласкани от ветровете, без да се противопоставят повече на безумната сила, задвижваща големия циклон. Бурята се движеше напред с равномерно нарастваща скорост, настигаше очукания стар кораб, заливаше го и го изплюваше отново, а периферията и окото ги гонеха по петите като ненаситна паст.

„Кралица Батавия“ летеше през поглъщащия я мрак сред какофония, дошла от ада. Прииждащите вълни я издигаха високо, после я всмукваха надолу, прехвърляха бордовете й и я наказваха жестоко. Фин седеше сгушена на мостика, мокра до кости и с вцепенен мозък, гледаше как небето просветлява и се чудеше как е съумяла за толкова кратко време да стигне от скучната и сравнително цивилизована атмосфера на лондонската аукционна къща до центъра на яростен тайфун в Тихия океан.

Замисли се за Кълъмбъс, за дома и за детството си, и се запита дали опасността не я е дебнела още от момента, в който напусна Охайо. Но най-вече се питаше дали няма да умре тук, погълната от едно жестоко и немилостиво море.

Чу се ужасен звук, като от изстрел на карабина, и Фин изпищя. Ревът на бурята погълна звука, а поредната вълна блъсна кораба отстрани и отнесе раздробените останки на старата спасителна лодка, висяла допреди миг на спускателните си кранове току зад мостика.

Наближаваше шест часът, зазоряваше се бързо, „Кралицата“ беше съвсем близо до периферията на тайфуна, а морето окончателно се бе разделило с всякакъв здрав разум. Вълни се разбиваха една в друга и изхвърляха завихрени фонтани срещу пелените от проливен дъжд. През предното стъкло на мостика не се виждаше нищо и те плаваха слепешката през ужасната буря.

Зората най-после се пукна, дива и яростна, небето и океанът се срещнаха в ужасяваща, неспокойна линия. Вълни заливаха непрестанно „Кралицата“, появи се и странна, влажна мъгла на парцали, водни пръски и дъжд се сливаха в брулена от ветровете мъгла, която се блъскаше в кораба със стотина мили в час. Радиоантената и кабелите на макарите и хаспелите отдавна се бяха скъсали като пренавити струни на китара. По някое време на Фин й се стори, че различава и друг кораб, яхнал бурята като техния, но преди да го покаже на Хансън и Били, той се скри в парцаливата мъгла.

А после дъждът спря изведнъж и последвалата тишина беше по-страшна и от бурята. Подмятаха ги разпенени вълни, но точно над тях имаше слънце и синьо небе.

— Окото!

Фин зяпна. Наоколо им се издигаше стената на периферията. А после вратата се отвори рязко и Ели Санторо нахлу със залитане в кабината с полепнала по челото коса.

— Какво? — изрева Хансън, чиято борба с кормилото не спираше и за миг.

— Идвам от навигационното! Дъното под нас се издига!

— Колко?

— В момента сме на осемдесет клафтера.

— Следи постоянно показанията — нареди Хансън. — И ме уведоми, ако дълбочината намалее още.

— Шантава работа! — Санторо се обърна и излезе.

— Какво беше всичко това? — попита Били.

— Намираме се насред море Сулу. Дъното трябва да е далеч под нас. Осемдесет клафтера! Чисто безумие! Сто и петдесет метра дълбочина под кила. Плитчина или остров в средата на нищото.

— И на картите няма нищо, така ли? — попита Били.

— Карти! — изрева Хансън. — Какви карти? Нямам дори приблизителна представа къде сме.

— Джипиес? — подвикна Били.

— Настройка към сателит в такова време? Абсурд! — изръмжа Хансън, залепнал на кормилото.

— Трябва да облека нещо сухо! — извика Фин. Ясно й беше, че само се пречка в краката на капитана, като стои тук. По-добре да се хване на работа, да приготви нещо за ядене например.

Довлече се до вратата, вдигна подгизналия дъждобран над главата си и се гмурна в бурята навън. Като мълвеше молитви наум, тя се смъкна до главната палуба, изчака „Кралицата“ да се спусне по склона на поредната вълна и в краткия миг преди да поеме нагоре притича и се метна през входа на главния коридор. След минутка се довлече до малката си каюта.

Свали мокрите си дрехи и навлече последните си сухи дънки и един от дебелите, вмирисани на тютюн за лула пуловери на Максевъни. Обу сухи чорапи, пъхна крака в гумените ботуши и тръгна към кухнята.

Тоши, готвачът, и Базуки, огромният самоански стюард, пълнеха малки термоси с гореща супа, направена от бульони на кубчета и нагрята с електрически чайник вода. И дребният японски готвач, и грамадният му помощник като че ли се чувстваха добре в люлеещата се кухня и не обръщаха внимание на данданията, вдигана от удрящите се едни в други тигани и тенджери, които висяха на куки от тавана, нито на петнайсетсантиметровия воден слой, който се плискаше в краката им.

Тоши връчи на Фин един от термосите заедно с четири метални чаши с дръжки, нанизани на разтегателно въже, което увеси на врата й. Измъкна огромен шоколад от едно чекмедже и го пъхна със заговорническо намигване в джоба на дъждобрана й, дръпна ципа на джоба, за да не изпадне лакомството, после се ухили.

Фин направи опит да му върне усмивката, целуна и двамата по бузата, после тръгна обратно към бурята.

Примижала срещу гъстите пръски, които вятърът въртеше и набиваше наоколо й, Фин пресече палубата към стълбата на мостика и тръгна нагоре, стиснала под мишница термоса, докато металните чаши дрънчаха на врата й под напора на вятъра. Беше на последното стъпало, когато се чу невъобразим звук на разкъсващ се метал като страховито скърцане на огромни драконови зъби. Драконът удари с опашка и корабът се люшна като при земетресение, веднъж и още веднъж.

Ужасният стържещ звук се разнесе отново, разтърси целия корпус, „Кралицата“ се килна, простена жално, подскочи и полегна на хълбок. Термосът със супата излетя от ръцете на Фин, ботушите й се хлъзнаха по мокрия метал на стъпалата и гигантската вълна, заливаща заседналия кораб, я отхвърли назад във въздуха. Размахала трескаво ръце, Фин зърна за миг наклонения ръждив кил на „Кралицата“, после падна в морето. Тежестта на ботушите и мощният прибой я теглеха неумолимо надолу към жестокия и немилостив търбух на океана.