Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (21)

21.

— Ето какво знаем със сигурност — поде Уинчестър, намествайки се удобно на камъка. — Преди много време, в края на четиринайсети век, ако трябва да сме точни, човек на име Джън Хъ се родил в Северен Китай, вероятно в провинция Юнан. Бил мюсюлманин, а баща му и дядо му били придворни на губернатора. Когато император Мин завладял Юнан, Джън Хъ бил взет в плен, продаден като роб и кастриран. Направили го слуга в императорския двор в Пекин. След време го прехвърлили в армията и той си спечелил име на способен войник и се издигнал в чин изцяло благодарение на заслугите си, нещо като китайски Ричард Шарп или Хорнблоуър. Колкото и да е странно за човек, роден в пустините на Узбекистан, Джън Хъ се присъединил към имперската флота и се издигнал до адмиралски чин.

— Неотдавна четох за това в една книга — вметна Били. — Книга за този тип Джън Хъ. Пишеше дори, че открил Америка петдесет години преди Колумб.

Уинчестър кимна.

— Книгата се казва „1421“ и гради хипотезата си върху няколко карти с недоказана автентичност. Дали Джън е открил Америка или не, не знам, но действията му в Южнокитайско море и Индийския океан са добре документирани. Отплавал от Нанкин с многобройна флота джонки — от малки патрулни съдове с по осем гребла и трийсетина метра дължина, до чудовищни двестаметрови кораби с екипажи от по хиляда души, достатъчно големи да превозват жив товар в клетки, като се започне с египетски торни бръмбари и се стигне до жирафи и слонове от африканските равнини.

— Изглежда знаете доста за това — подхвърли Фин.

— Когато прекарваш по няколко месеца на изследователски кораб, волю-неволю гледаш всичко, с което разполага видеотеката му. А „Тумамото“ имаше богата и добре подбрана колекция от документални филми. Повечето на френски, разбира се, но аз поназнайвам езика. — Професорът се усмихна. — А и в Нова Зеландия също си имаме телевизия. Развлекателната ни индустрия не се изчерпва с Питър Джаксън и „Властелинът на пръстените“.

— Извинявайте — смути се Фин.

— Няма нищо, мила. Това получава човек, щом живее на гъза на географията, на десет хиляди мили от държавата майка.

— И хубав чедър, все пак — засмя се Били.

— Хубав, наистина — съгласи се Уинчестър с познатия вече копнеж в гласа.

— Стига с това сирене — прекъсна мечтанията му Фин. — Какво станало с флотата, за която разказвахте?

— Кариерата на Джън Хъ била кратка, само двайсет години. За този период той направил седем пътешествия. Според някои дори обиколил света. По време на пътуванията доста от корабите му станали жертва на тайфуни. Един от потъналите кораби бил огромен, натоварен със съкровища съд, който минал оттук на връщане към Китай. От историческите сведения за тайфуните, с които разполагаме, вероятно става въпрос за тайфун, разразил се през есента на 1425 година. Корабите на Джън Хъ били конструирани великолепно, разполагали и с водонепроницаеми отделения. Корабът навярно е оцелял без съществени повреди, заедно с товара и голяма част от екипажа си. Главният търговски маршрут минавал близо до виетнамския материк, което означава, че тайфунът ги е отвял много встрани. По собствените ми сметки, бих казал, че шестстотин-седемстотин души изведнъж са се оказали корабокрушенци на този остров. Според историческите данни, на корабите на Джън Хъ пътували и доста жени. С течение на годините островното население достигнало стабилна численост от над осемстотин души. На кораба имало и добитък — крави, кози, свине, домашни птици — достатъчно, за да се положи основата на скотовъдство. Повечето от екзотичните животни, които Джън Хъ превозвал за императорския двор, измрели, освен онези, които успели да се кръстосат с домашните. И до ден-днешен в тукашните гори се среща един особено лют вид дива свиня, която има прилика с африканския глиган, има и дребни сърни, но лъвовете, слоновете и жирафите измрели.

— Джурасик парк в море Сулу — пошегува се Фин.

— Нещо такова. По-скоро Островът на д-р Моро — отвърна Уинчестър. — Минали са повече от петстотин години, откакто корабът бил изхвърлен на брега. През това време местните нямали никаква връзка с външния свят. Превърнали се в аборигени с товарен култ, които обожествявали останките от своето минало, макар да имали само бегла представа за значението на тези реликви.

— Товарен култ? — учуди се Били.

— Местно население, което обожествява промишлените стоки — включи се Фин. — Майка ми се интересуваше от това явление. След Втората световна война много от местните племена в Нова Гвинея започнали да издигат сламени идоли с формата на самолетите, които пускали продоволствие с парашути. Идеята била, че ако се молят усилено на идолите, самолетите и техният чуден товар ще се върнат. Явление, което датира още от осемнайсети-деветнайсети век и първите контакти на европейците с местни племена.

— Значи оцелелите след време започнали да боготворят останките от своя кораб?

— Нещо такова — кимна Уинчестър. — Самият кораб отдавна го няма, но съкровището и други артефакти са били отнесени в голяма пещера близо до Купата за пунш. И още са там.

— Купата за пунш? — удиви се Фин.

— Тя е сърцето на цялото това място, ако ми позволите метафората. — Уинчестър се усмихна.

— Тоест? — не разбра Били.

— По-добре да ви покажа — предложи Уинчестър. — Сега ще си починем, а утре ще ви заведа.

 

 

Фин спа безпаметно и се събуди от божествената миризма на яйца с бекон. Надигна се, като мигаше сънено, и погледът й попадна върху Уинчестър, клекнал жизнерадостно до тиган, стъкмен от дъното на голяма консервена кутия и бамбукова пръчка вместо дръжка. Били също беше станал и държеше по една проста дървена чиния във всяка ръка.

— Яйца от мозамбикска кокошка — поясни Уинчестър. — Един от успешните корабокрушенци на стария адмирал. Климатът очевидно им е понесъл и се размножават на воля. Беконът е от африканския глиган, за който споменах вчера. Как го предпочиташ — алангле или препечено?

— Няма значение. — Фин се прозя и разтърка очи да прогони съня. — Жалко, че няма кафе. — Взе препълнена чиния от Били и дървен прибор, нещо средно между вилица и лъжица.

— Кой е казал, че няма? — възмути се на шега Уинчестър и й подаде димяща чаша със свободната си ръка.

Фин отпи изненадано. Вкусът беше превъзходен.

— Прилича на кафето, което правят в „Старбъкс“ — засмя се тя.

— Ами че то си е такова — кимна Уинчестър. — „Сулавеси“, от Тораяланд. Приливът изхвърли цял контейнер преди десетина дни. Явно някой товарен кораб е изпаднал в беда. Случва се по-често, отколкото би предположил човек. Смилам зърната сам, по старомодния начин — с хаванче и чукало.

— „Старбъкс“, бекон с яйца и китайско съкровище — каза Били между две хапки. — Нямат ли край чудесата?

— Има време, момчето ми. Нахранете се и тръгваме.

Докато закусят, слънцето се беше изкачило високо в ясното небе. Преди да тръгнат, Уинчестър им даде ивици изсушена и грубо обработена козя кожа, които да навият около прасците си като навои.

— Държат гадинките настрана — обясни той. — А гадинки тук има колкото искаш, повярвайте ми.

Така подготвени, те напуснаха пещерата.

Пътеките по хребета бяха сухи, почвата — тънка. Високата растителност се състоеше предимно от масивни махагонови дървета и махаранги с дебели дънери, издигащи се право нагоре по стотина стъпки и повече, където разперените им клони се огъваха от тежестта на разноцветни плодове.

— Все едно се разхождаш из рая — прошепна Фин, замаяна от богатите аромати на дъждовната гора.

— Да де — каза сухо Уинчестър. — Рай, докато не настъпиш някоя ямна змия. А те си падат по този вид джунгла. Ухапването им е смъртоносно и те убива за деветдесет секунди.

— Как изглеждат? — попита Фин.

— Като земята — отвърна Уинчестър. — Почти невъзможно е да ги забележиш навреме.

— Ама и ти си пълен с добри новини — подхвърли Били.

— Стоножки, черни скорпиони, дори едно-две опасни растения. Джунглата не е място за лекомислие.

Вървяха близо час, като през повечето време се изкачваха и следваха утъпкани пътеки. Според Уинчестър ги били утъпкали животни, но Фин не знаеше дали да му вярва — можеше да се закълне, че видя скорошни следи от някакво хладно оръжие, разсякло храсталака.

— Опитвал ли си се да се махнеш някак оттук? — поинтересува се Били.

— Отначало кроях такива планове, признавам — каза професорът. — Да си построя сал и да открия търговските маршрути.

— И? — подкани го Фин.

— И размислих. Запитах се защо на острова все още има хора и защо не съм открил признаци, че се опитват да строят лодка или сал. Стигнах до логичното заключение, че местните със сигурност са се опитали, но по някаква причина опитите им са се провалили.

— По каква причина? — попита Фин.

— Преди много години имаше един филм, „Пеперудата“ — каза Уинчестър, — за човек, който се опитва да избяга от Дяволския остров.

— Стив Макуин играеше французин — припомни си Били. — Дъстин Хофман беше фалшификатор, почти напълно сляп — добави той. — Не е от най-успешните му роли, според мен.

— Не говорех за актьорската игра — отбеляза Уинчестър. — А за бягството.

— Нямаше ли нещо като сал от чували с кокосови орехи?

— Да — потвърди Уинчестър. — Разбира се, в реални условия никога не би се получило. На този остров има достатъчно кокосови орехи, за да избягат всички, че и отгоре. Само че не са избягали. Не са могли. Просто защото теченията и прибоят не го позволяват.

Джунглата внезапно остана зад тях и те се озоваха на брулен от вятъра скалист нос. Плажът, където морето беше изхвърлило Фин, беше на хиляда и повече стъпки под тях. Далеч долу и поне на миля навътре в морето се виждаше линията на прибоя, бележеща страховитите рифове. Въпреки разстоянието шумът на вълните се чуваше като трясък на застъпващи се гръмотевици.

— Бях отличник по математика в училище. От онези рядко срещани хлапета, които наистина разбират тригонометрията. Преди година или там някъде си направих теодолит от бамбук и успях да триангулирам височината на вълните долу. Дори в спокоен ден прибоят достига десет метра височина. При отлив водата е дори по-бурна. Никакъв сал не би могъл да мине през рифовете и в най-спокойно време, а ако си опиташ късмета от другата страна на острова, при канарите, би било равно на самоубийство.

— Все трябва да има пролука в рифа — не се съгласи Били, заслонил с ръка очите си и примижал. — Трябва да има. Поне ако историята ти за Джън Хъ е истина. Щом корабът със съкровището е стигнал до брега, значи е минал някак през рифа. А и ние минахме.

— Да, в разгара на тайфун — подчерта Уинчестър. — Там е разковничето.

— Какво имаш предвид? — попита Фин, като местеше поглед между плажа далеч долу и морската шир. Нямаше нищо, само далечната спойка между океана и небето и деликатната извивка на хоризонта. Изведнъж Фин се почувства убийствено малка и самотна сред толкова голямо пространство. Да прекараш години тук, сигурно е ужасно. Обърна се към Уинчестър, но забеляза малката сълза в ъгъла на окото му и замълча.

— Понякога, когато идвам тук нощем, ми се иска да бях астроном, а не биолог — промълви тихо Уинчестър, загледан в морето. — Когато е ясно, звездите се виждат като на тепсия, милиарди брилянти върху безкрайното черно кадифе на небето.

Постояха така още миг, всеки потънал в собствените си мисли, после Уинчестър се обърна. Фин и Били го последваха обратно в джунглата, където поеха по друга пътека през ниската растителност, водеща навътре към сушата.

— Какво имаше предвид, като каза, че проблемът е в тайфуна? — попита Били, който се катереше задъхано през гъстата гора след мъжа в кози кожи.

— Не е точно проблем — отговори Уинчестър. — Бих казал, че именно той ви е спасил живота. — Млъкна и се обърна насред пътеката. — Какво знаеш за тайфуните?

— Не много.

— Те създават така наречената приливна вълна — водна стена в окото на бурята, нещо като хълм в океана. В зависимост от дълбочината на подстъпите към брега резултатите могат да бъдат опустошителни.

— Приливната вълна на Катрина беше висока девет метра — вметна Фин и кимна.

— Катрина? — не разбра Уинчестър. — Да не съм пропуснал нещо?

— Ураган в Мексиканския залив. Буквално изтри Лос Анджелис от лицето на земята.

— Можеше да се очаква — каза Уинчестър, наклонил замислено глава. — Както знае всеки, който е наясно с ураганите и тайфуните. — Професорът поклати глава. — Е, девет метра са приблизително половината от вълната, която помете вашия кораб. По мои изчисления вашата беше почти седемнайсет метра. Хипертайфун, без съмнение.

— Май се сещам какво имаш предвид — заговори Фин, представяйки си бурята. — Казваш, че приливната вълна е повишила морското равнище достатъчно, за да минем над рифовете, но когато се е оттеглила, корабът е заседнал.

— Именно — кимна Уинчестър. — Целият остров е нещо като гигантски капан за раци. Топографията прилича на огромна фуния, като островът е в центъра на капана. Влезеш ли вътре, измъкване няма. Ще ви стане по-ясно, когато изкачим Хълма на бинокъла и погледнем оттам към Купата за пунш.

Мина още час — слънцето се изкачваше над балдахина от дървета и ставаше все по-горещо. Потяха се като прасета, въздухът гъмжеше от комари и плътни облаци от миниатюрни мушици. Джунглата наоколо им не млъкваше и за миг — от леките въздишки на бриза сред клоните на дърветата високо над тях, през жуженето на насекоми, до внезапните, стряскащи врясъци на екзотични птици. Все едно участваха във филм за Тарзан.

Накрая дърветата и храсталакът започнаха да оредяват и Уинчестър вдигна предупредително ръка.

— Не се надигайте — тихо каза той и потупа бинокъла, който висеше на врата му. — Не знам дали местните или японците имат от тези, но по-добре да не рискуваме, защото силуетите ни на откритото било лесно ще ни издадат.

Уинчестър продължи приведен напред, Фин и Били го последваха. Стигнаха полегат и почти гол участък земя на върха на възвишението, проснаха се по корем и надникнаха през ръба. Гледката беше невероятна.

На петдесет метра под тях от тясна цепнатина в скалата извираше водопад и се изливаше в шеметна бездна, отвесна стена от някакъв тъмен, лъскав камък, издигаща се като острие на брадва от тучната, обрасла с джунгла падина долу.

Падината беше широка поне трийсет километра и в най-ниската й част имаше яркосиньо бижу — невидима лагуна във вътрешността на острова, свързана с морето чрез тесен провлак, половин-един километър широк, със стени стръмни като тази под тях. Гигантска чаша за чай с пукнатина в единия край.

Езерото — и то голямо, поне няколко мили в диаметър — си имаше десетки малки островчета с неправилна форма, като умален вариант на тукашното море. Бреговете бяха обточени с широки бели плажове и редици от палми. По форма езерото беше почти съвършен кръг, все едно си го начертал с пергел.

Фин изрази учудването си на глас.

— Това е калдера — обясни Уинчестър. — Останки от действащ вулкан. Като Кракатоа или Кратерното езеро в Орегон, или като Роторуа в Нова Зеландия.

— Колко голям е островът всъщност? — попита със страхопочитание в гласа Били.

— По мои сметки приблизително седемдесет и два километра в най-широката част и близо деветдесет километра на дължина.

— Но това не е за вярване! — възкликна сащисан Били.

— Би трябвало да се вижда ясно на сателитните снимки!

— Вижда се, разбира се — каза спокойно Уинчестър. — Но какво от това? Половината време е покрит с облаци и няма видими признаци за наличието на хора. Да се стигне до острова, е почти невъзможно, така че кой би си правил труда да идва тук? — Той изкриви лице. — Безумците, които оглавяват правителствата на местните държавици, явно не са достатъчно алчни, че да изсекат дърветата на този малък остров, както направиха с останалата част на Малайзия. Засега поне.

— Това е мястото — заяви Фин, осенена от неочаквано просветление. — Тук е претърпял корабокрушение Вилем ван Боегарт по времето на Рембранд. Оттук е дошло богатството му. Успял е да се измъкне някак от острова, върнал се е в Холандия и е положил основите на своята империя.

— И пак тук е дошъл да търси следите му Пиетер Боегарт неколкостотин години по-късно — додаде Били.

— Холандецът? — изненада се Уинчестър.

— Познаваш ли го? — попита Били.

— Видях как го плениха — отвърна Уинчестър. — Местните.

— Кога? — поинтересува се Фин, изненадана от изблика на силни чувства към човек, когото никога не беше виждала.

— Преди месец някъде — каза Уинчестър и сви рамене. — Трудно ми е да следя времето, но май беше преди месец.

— Как е дошъл тук? — учуди се Били. — Нали каза, че е невъзможно без приливна вълна.

— Така е. Дойде тук по единствения начин, който може да ти спести среща с рифовете. Долетя. — Облеченият в кози кожи професор посочи езерото долу. — Приземи се там. Със стар едномоторен „Норсман“ от войната. Из Пасифика такива има колкото искаш. Обсегът им е осемстотин-деветстотин километра, значи е летял от остров до остров, търсейки мястото.

— Какво стана? — подкани го Фин, загледана в далечното синьо кръгче под тях.

— Направи няколко ниски обиколки над острова. Чух го съвсем ясно, местните също. Стигнах до езерото навреме, за да го видя как се приземява. Само че вече го чакаше бойна дружина. Извлякоха холандеца и потопиха самолета, без да се церемонят.

— Но не са го убили, нали?

— Поне аз не видях такова нещо — каза Уинчестър. — Извлякоха го от самолета, метнаха го в едно от големите си бойни канута и го закараха на брега. Повече не го видях.

— И не се опита да му помогнеш? — упрекна го Били.

— Как по-точно да му помогна? — сви рамене Уинчестър. — Вече три години правя и невъзможното да стоя настрана от тези хора. Не са канибали, но са си диваци във всяко друго отношение и си мрат да режат главите на хората и да ги набучват на бамбукови пръти. Виждал съм ги да го правят. И нямам намерение да стана част от трофеите им.

— Откъде разбра, че е холандец? — попита подозрително Били.

— Защото на фюзелажа пишеше „Линии Боегарт“ с еднометрови оранжеви букви — отговори Уинчестър. — Какво друго можех да си помисля?

— Аз бих се опитал да му помогна — заяви разгорещено Били.

— Виж, островът си е техен. Правилата са си техни. Живеят тук от шест века. А моето гражданство няма и шест години, вашето пък не наброява и шест дни. Нямате си идея срещу какво сте изправени. — Свали бинокъла от врата си и го подаде на Фин. — Погледни — каза той.

Тя вдигна бинокъла пред очите си и погледна, където й сочеше професорът.

— Мили боже! — прошепна. Малките островчета в езерото изобщо не бяха островчета.

— Какво? — попита нетърпеливо Били.

— Кораби — каза Фин. — Стотици. Това е гробище за кораби.

Някои от имената още се различаваха: „Маркала“, „Доктор Ангрие“, „Себаго“, „Сити ъв Алмако“, „Норма К.“, „Гайгер“, „Кулсингел“, „Моргантаун Виктори“. Бяха навсякъде — изоставени островчета от отдавна изчезнали кораби, които времето беше забравило. Някои бяха бойни кораби като „Гайгер“ — несъмнено за превоз на морски пехотинци. „Сити ъв Алмако“ беше огромен и очевидно много стар петролен танкер.

От по-старите бяха останали само прогнили дървени коруби; един приличаше на ранен модел параход, дългите му мачти бяха пречупени, почернели и покрити с водорасли. Тъжни кораби, разхвърляни тук и там из езерото, някои скупчени на групи, други сами сред водната шир. В далечния край на лагуната, на двеста-триста метра от брега, Фин различи останките от самолета на Пиетер Боегарт. Пред потопения наполовина самолет се различаваше нещо като моторна лодка със смазан при носа корпус. Фин завъртя бавно бинокъла и нещо познато привлече погледа й. Фокусира лещите и замръзна.

— Това е „Кралицата“! — Товарният кораб беше близо до устието на езерото по посока на рифовете, полегнал под шейсет градуса на пясъка, ръждясалият му корпус под ватерлинията лъщеше изложен на слънцето.

Не се виждаха никакви признаци на живот. Мостикът беше смазан, предният люк зееше разкъсан, товарителният кран при носа бе почти откъртен от гнева на бурята.

Корпусът висеше огънат през средата все едно гръбнакът на „Кралицата“ е бил пречупен. Носът й беше заорал на десетина и повече метра в джунглата. Трагичен край за всеки кораб, още по-трагичен, когато си го познавал и ти е станал мил. Почти като да загубиш приятел.

— Дай да видя — настоя Били.

Фин му подаде бинокъла.

— Някаква следа от приятелите ви? — поинтересува се Уинчестър.

— Не — промълви Фин тъжно.

Били оглеждаше останките на „Кралица Батавия“.

— Възможно ли е да са оцелели? — попита той.

— Всичко е възможно — отговори Уинчестър. — Вие двамата оцеляхте.

— Ако са ги заловили местните, къде са ги отвели? — изстреля въпрос Фин.

— Има три селца, всичките от другата страна на острова.

— Някаква идея в кое ги държат? — изръмжа напрегнато Били.

Уинчестър посочи към широк, опасан с канари връх почти право пред тях.

— По онези склонове към морето тече река. Главното им село е близо до устието й. И да има име, не го знам.

— А знаеш ли как да стигнем дотам? — попита Били.

— Знам достатъчно, за да не припарвам.

— Можеш ли да ни заведеш?

— За да търсите изгубения си холандец? — прихна мъжът в козите кожи. — И приятелите си?

— За да ги спасим — натърти Били. — Защо, какво има?

Уинчестър се пресегна и потупа бинокъла в ръцете му.

— А тези момчета?

— Какви момчета?

— Бинокълът е „Цайс“, модел „Фелдстехер“. Произвеждали са се по поръчка за японската императорска флота през 1942-ра. Адмирал Ямамото е имал съвсем същия. За тези момчета ви говоря.

— И трябва да се притесняваме от няколко стари корабокрушенци от Втората световна? — изсумтя Били.

— Не, трябва да се притеснявате от децата им — изтъкна мъжът в козите кожи. — Онези с големите мечове и старомодните малки кепета. От тях трябва да се притеснявате.