Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (24)

24.

Следобедът преваляше, когато стигнаха хребета на Купата за пунш, а час по-късно намериха и реката. Поеха надолу през гъстата гора, следвайки речното корито, а зеленикавата морска шир прозираше тук-там през дърветата. При други обстоятелства походът би бил идиличен — мечтата на всеки природолюбител, с изобилие от екзотични растения, птици и животни. Сега обаче всяка крачка ги приближаваше към сблъсък, който никой от тях не беше планирал като част от живота си.

— Напразно се морим, ако питате мен — изръмжа Уинчестър, докато тримата се спускаха по стръмна пътечка през джунглата покрай речното корито. — Вашият холандски чичо, или какъвто е там, сигурно отдавна е гушнал букета, а нямаме никакво доказателство, че хора от вашия кораб са оцелели и са били заловени от местните.

— Ами приятелят на Фу Шън? — атакува Фин. — Какво, просто ще го изоставим, така ли?

— Оцеляват най-пригодените, ако трябва да цитирам Дарвин — не се предаде Уинчестър. — Този тип не ми е никакъв.

— Фу Шън ти спаси живота — тросна се Били.

— И сега аз трябва да пожертвам своя? — Уинчестър изсумтя. — Това не ти е филм за рицари, млади ми приятелю. Това е истинският свят. Оцелях тук цели три години само защото си налягах парцалите и не хранех безумни надежди. — Поклати глава и заби дългата си бамбукова сопа в пръстта. — Досега да сме се прибрали в пещерата и да мислим как да напълним шкембаците си с храна, а не с отровни стрели.

— Слушай — ядоса се Фин. — Най-малкото трябва да разберем с какво си имаме работа. И предпочитам да го направим, докато е още светло. Едва ли някой от нас иска да остане навън, когато падне нощта. — Продължи напред, крачейки предпазливо по пътеката, още кална и хлъзгава от дъжда. Ако не я лъжеше чувството й за ориентация, бяха направили полукръг по посока на пещерата.

Ако минеха направо през гората, за час-два усилен преход щяха да стигнат до хребета над долината. Това означаваше, че им остава един час дневна светлина да огледат селото и да съставят някакъв план. Опитваше се да не поглежда към Уинчестър и Били. Аргументите й звучаха убедително, но самата тя не вярваше и на една своя дума. Тук не беше в свои води, беше уморена и уплашена.

Мислите й се отплеснаха за миг и пред вътрешния й взор внезапно цъфнаха лучените кръгчета, които предлагаха в закусвалнята под апартамента й в Крауч Енд. Ако лорд Били и разните му там Боегартовци не се бяха появили в живота й, сега, в същата тази минута, можеше да си седи в апартамента, да си хапва голям хамбургер с гарнитура от пържени картофки и лучени кръгчета и да гледа повторения на стари сериали по телевизията.

Въображението й добави и чаша евтино червено вино от магазинчето на Емир отсреща. Вместо това си подбиваше петите през обвита в душни изпарения джунгла на забравен от бога и хората остров в средата на Южния Пасифик и се чудеше дали лекото гъделичкане отзад на десния й крак се дължи на гигантска, подута, кръвосмучеща пиявица, или е просто необичайно голям комар, който се гощава с кръвта й. Даде си мълчалива клетва, че ако се измъкне жива от тази каша, ще сложи веднъж завинаги край на всякакви приключения. Дотук можеше да се похвали само с едно — че още не е настъпила някоя ужасно отровна змия.

— И това ще стане — промърмори под нос тя.

— Моля? — попита учтиво Били, който вървеше зад нея.

— Нищо. — Наведе се, перна ядно крака си, после продължи напред, преследвана от фантомното ухание на лучени кръгчета.

Смрачаваше се, когато стигнаха покрайнините на селото. Първият признак за наличие на хора видяха още на миля нагоре по реката — рибен капан, заложен в бързата вода. Капанът беше направен от бамбукови ивици, преплетени достатъчно нагъсто, за да удържат средни по размер риби, но не толкова, че да се уловят недораслите мъничета — изобретателен и естествен метод за контрол на популацията. Големите камъни по брега явно се използваха за изкормване на рибата, ако се съдеше по петната, а малко по-надолу откриха малка колиба на бамбукови подпори, под чийто навес бяха натрупани мазни, вмирисани на дим скари, вероятно за опушване на рибата.

При колибата обърнаха гръб на реката и продължиха бавно през оредяващата джунгла, като се ослушваха и оглеждаха внимателно. Признаците за човешка дейност зачестиха — малки обработваеми площи, отсечени дървета, още една колиба за опушване, утъпкани пътеки, които често се пресичаха. Намериха дори огризка от някакъв плод, захвърлена в храсталака до пътеката. Видяха и дим, усетиха и миризмата му. Готварски огньове. Накрая джунглата съвсем се разреди и пред тях се ширна просторен разчистен периметър тъмна почва с плътна стена от широки бамбукови пръти, заострени при върха и съединени с дебели ратанови въжета. Отвъд палисадата стърчаха островърхи покриви от някакъв вид дебела тръстика. Клекнаха в края на джунглата, вперили погледи в селото. Нямаше признаци за паника или необичайна дейност. Чуваха се слаби звуци, кухо кънтене на дървен чук, смях, детски викове и пискливият глас на жена, която гълчи детето си. Езикът несъмнено беше някакъв китайски диалект, груб и почти гърлен, съвсем различен от мелодичното звучене на малайското и филипинското наречие.

— И сега какво? — попита Били, местейки поглед из разчистения периметър.

Вдясно от палисадата нямаше нищо, само джунгла. Вляво теренът се спускаше към реката. Извън ограждението имаше грубо скован пристан и няколко дълги, издълбани от дънери канута. Едното беше двойно — от два огромни дънера, свързани успоредно чрез сложна бамбукова плетка. Пак то си имаше и мачта, както и тъмнокафяво платно, здраво овързано в тежка триъгълна форма. Свито платно на джонка. Изтъкано беше от някакъв вид растителни влакна, подсилени с десетки тънки бамбукови ивици. Под мачтата и между двата дънера имаше голяма платформа от свързани бамбукови пръти. С помощта на платното или двайсетина гребци странният съд изглеждаше достатъчно голям и стабилен да превози трийсет-четирийсет души… пътници или войници според случая.

— Това ли е бойното кану, за което спомена? — прошепна Фин.

Уинчестър кимна.

— Да. Само че, когато го видях, имаше нещо като голям престол, прикрепен към кърмата. Сега го няма.

— Голяма лодка като тази би трябвало да мине през рифовете — каза замислено Били.

— Същото си мислех и аз — кимна Фин. — От друга страна, може би не са искали да си тръгнат. Може би тук им е харесало и са решили да останат. Никога няма да разберем.

— Май присъствието ни не ги тревожи особено, като гледам — отбеляза професорът. — Не виждам постове, а и не налетяхме на друг след онзи самотен стрелец при въжения мост.

— И защо да се тревожат? — сви рамене Били. — Няма къде да им избягаме и те го знаят.

Уинчестър започваше да става неспокоен. Погледна през рамо, намръщи се, после вдигна поглед към притъмняващото небе.

— Времето напредва — каза той. — Трябва да тръгваме. Така де, вече видяхме селото.

— Искам да вляза вътре — заяви Фин.

— Я не се прави на глупачка! — изсъска Уинчестър. — Не говориш сериозно!

— Изминахме много дълъг път в търсене на Пиетер Боегарт. Няма да си тръгна точно сега.

— Той най-вероятно е мъртъв.

— Поне ще разберем дали е така. А може да има и други.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но ще разберем.

— Как ще влезем? — попита Били, оглеждайки палисадата.

— Нали каза, че имало два входа — обърна се Фин към Уинчестър.

— По реката и от другата страна на ограждението — отвърна нацупено професорът. — Но оттам никога няма да влезете.

— Защо?

— Защото имат пазачи, затова. И защото затварят портите нощем. — Той сви рамене. — Това не ти е туристическа атракция със свободен достъп.

— Оградата не можем да изкатерим — отсъди замислено Били. — Дори оттук се вижда колко остри са прътовете. А може и да са намазани с отрова като стрелите, макар да се съмнявам.

— Е? — попита Фин. — Какво ни остава тогава?

— Лесно ще си пробием път през оградата — каза Били и претегли в ръка дългото мачете, което беше взел от Фу Шън.

— Ще ви чуят — предупреди Уинчестър. — Невъзможно е.

— Ако им отвлечем вниманието, няма да ни чуят — предложи Фин.

— Как?

— Ами с някакъв силен шум, да речем. Изстрели във въздуха или нещо такова.

— Ами ако запалим пожар? — ухили се Били.

— Имам лупа — каза Уинчестър. — Но слънцето не е достатъчно силно. Съжалявам.

— И аз не нося нищо подходящо — въздъхна унило Фин.

— Аз обаче нося — оповести Били. Бръкна в джобчето на избелялата си риза и извади една съвсем обикновена яркосиня запалка „Бик“.

— Откъде взе това, за бога? — смая се Фин.

— Последният ми спомен отпреди корабокрушението. Сигналната светлинка на печката в кухнята угасна и Тоши ме помоли да я запаля. Направих го и след това явно съм пъхнал запалката в джоба си и съм закопчал копчето. После заседнахме и спомените ми се губят.

— Работи ли?

Били щракна запалката. Блесна искра и се появи пламъче. Фин взе запалката и пробва отново. Пламъчето заигра в сумрака. Трийсет и девет цента в универсалния, на щанда до телешката пастърма. Толкова дребно нещо, а така важно. Демаркационната линия между цивилизацията и каменната ера. Между суровата и готвената храна. Фин прогони антропологичните разсъждения от главата си и върна запалката на Били.

— Ето какъв е планът — поде тя.