Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (4)

4.

Конрад Хансън — Соления, капитан на товарния кораб „Кралица Батавия“, дръпна от цигарата си и вдиша дълбоко ароматния дим, преди да го изпусне с раздразнена въздишка, примижал на яркото тропическо слънце. Стоеше на мостика на старото корито, облегнал лакти на ръждясалото от солта перило и се взираше напред.

Приливът беше завъртял кораба около котвата и сега носът сочеше към гъстата девствена джунгла на Танджунг Апи. Между кораба и брега имаше най-много три четвърти миля и Соления Хансън виждаше бялата пяна на ниските вълни, които се разбиваха в заобления плаж. Гледката внушаваше спокойствие, но Соления знаеше, че то е измамно. При отлив брегът беше опасен и дълъг пясъчен нанос дебнеше на не повече от два метра дълбочина.

Ако дъртият механик не оправеше скоро двигателите, в най-добрия случай щяха да останат тук с часове, а в най-лошия — да заседнат. Чуваше как Максевъни удря с нещо тежко в трюма и псува на смесица от малайски пиджин и нецензурен шотландски диалект, която би объркала и най-опитния езиков експерт.

Тъмнокосият мургав капитан дръпна още веднъж от силната цигара, после я загаси в пълната с пясък консервена кутия, закрепена с тиксо към перилото именно с тази цел. Хвърли поглед към напечената от слънцето палуба. Ели, опитният моряк от Мозамбик с голи гърди и яки мишци, боядисваше нещо, а кльощавият му приятел Армаанд жулеше ръждата с шкурка. Ели беше черен като вътрешността на буца въглища, а Армаанд, някъде от Балканите, беше бял като вампир и не сваляше от главата си една странна шапка от изкуствена материя с наушници, която да пази обръснатото му кубе от слънцето. Бяха странна двойка — черният Ели с татуировките и дългите белези по гърба, за които не говореше никога, и Армаанд с бялата кожа и безумната шапка.

Соления Хансън се взираше в джунглата. Кой беше той, че да ги нарича странни? Какво правеше добро датско момче като него в страната на ловци на глави и азиатски пирати, беше ли му работа да прекарва товари от флуоресцентни осветителни крушки и велосипеди от Банкок до Шанхай или какао на прах, дамски чанти и автомобилни части от Каосюнг до Манила? Мъж, който на времето се провираше през рифове и острови денем, а нощем отблъскваше нападенията на откраднати рибарски лодки, пълни с терористи на „Абу Саяф“ или фанатици от Ислямския освободителен фронт, размахващи гранатомети и китайски карабини АК-47. Да не говорим за преустроената корвета от Втората световна, която бе превеждал през тайфуни, мусони и цунамита.

Отговорът беше сравнително прост. Не обичаше херинга. Не харесваше вида, вкуса и миризмата й, особено когато е консервирана, и определено не му допадаше идеята да прекара живота си в лов на херинга като баща си. Винаги беше вярвал в житейската философия „живей и остави другите да живеят“, затова щеше да стои далеч от херингата и херингата щеше да стои далеч от него.

Останалото беше лесно. Пет години в датската кралска флота веднага след като завърши училище, три на ледоразбивачи, две на кораби за доставки, после като моряк в датската търговска флота, предимно на кораби за превоз на жив товар, където направи успешна кариера, завършила с капитанско звание, и накрая всичко това изчезна като дим заради пиянско сбиване в Коулун. Събуди се обран в евтин манилски хотел, последва разговор в един крайбрежен бар с Ник Ламбера, капитан с обрулено лице, който се съгласи да го наеме като помощник на „Кралица Батавия“ и когото Хансън замести по-късно на капитанския пост, след като добрият стар Никомедес получи удар по време на жестока буря в провлака Малака и умря. „Кралицата“ превозваше пълен трюм с ментолов сироп против кашлица за Бомбай и целият кораб вонеше на тежка настинка.

Прибра Ламбера на сигурно място в хладилното помещение на трюма, изведе успешно кораба от бурята и провлака и достави ментоловия сироп навреме в Бомбай. Доволни от работата му, собствениците на кораба — „Шанхай-Суматра Шипинг Къмпъни“, малко дъщерно дружество на плавателната империя „Боегарт“ — го помолиха да остане като капитан, без да задават излишни въпроси. В края на краищата трудно се намираха квалифицирани хора за досадните и едновременно с това нелеки маршрути през двайсетина примитивни пристанища с плитчини и наноси. Беше приел почти без колебание, защото по-добра работа едва ли щеше да си намери.

Това беше преди десет години. След още няколко щеше да навлезе в така наречената „средна възраст“. Нямаше нищо настрана, нямаше пенсионни осигуровки, нито семейство. „Кралица Батавия“ беше почти на седемдесет и в края на плавателния си живот. Без невъзможно скъп основен ремонт беше въпрос на време кога Хансън ще получи заповед да откара старото момиче до гроба му в Аланг, онова мрачно място на индийското крайбрежие, познато като Последния пристан. Това щеше да е краят и на неговия професионален живот. Но собственото му „морско гробище“ най-вероятно щеше да е на дъното на някоя бутилка в задушна стая над рангунски бар. Угаси поредния фас в пълната с пясък консервена кутия. Удивително колко лесно беше да стигнеш от там до тук, от тогава до сега.

— Бабината ти трънкина! Вдън земя да се провалиш дано! — Херметично затварящият се люк в лявата част на главната палуба току под мостика се отвори с трясък и оттам надникна тясното лице на Максевъни, потъмняло от слънцето, покрито с лунички и омазано с грес, косата му прибрана под найлонова мрежичка, направена от женски чорапогащник. — Мътните да го вземат! В трътката ти лелина да го туря! — Закашля се и изплю гъста храчка през борда. — Дяволска работа! Направо ми се драйфа, верно ти казвам, иде ми да се гътна! — Изрита ядно капака на вентилационния отвор в основата на каютата. — Мамка му! Пусто да остане, да му го начукам! — Направи пауза. После добави на мандарин, в случай че е останало някакво съмнение: — Чао ни зу зонг ши ба дай!

Хансън знаеше, че Уили може да ругае един час, без да се повтори.

— Някакъв проблем ли, Скоти? — извика той.

Максевъни погледна нагоре към него, присвил черните си като мъниста очички. Приличаше на разгневена катерица в окъсан гащеризон на райета.

— Мразя да ми викат така, както много добре знаеш! — озъби се Уили, а единбургският му акцент с нож да го режеш. — Тоз човек не е шотландец, а трижди проклет канадец, а туй тук не е космически кораб, проклето да е. Така че си затваряй плювалника! — Изхрачи се отново през борда и вдигна войнствен поглед към Хансън.

Уилям Танг Максевъни беше — според него поне — резултат от крайно невероятна кръстоска между червенокос шотландски писар, работил за „Джардин-Матсън“ в началото на деветнайсети век и оправял баланса от търговия с опиум на дружеството, и курва от Макао, която се казвала Танг Ло Мей, име, което неизменно подсещаше Хансън за менюто на средностатистическия китайски ресторант. Комбинирането на националности продължило с ентусиазъм още няколко поколения и крайният резултат бил Уили, отраснал в една китайска пералня в бедняшките коптори на единбургския Файунтинбридж и записал се в брантсфийлдското училище за морски кадети, където Шон Конъри бил учил няколко години по-рано. Единствената му мечта била да се измъкне от „Дъртата воня“, от „Пушека“ или с други думи от Единбург колкото се може по-бързо. На четиринайсет се записал като нелицензиран механик на товарния кораб „Ланаркшайър“, който потеглял на курс към Африка и Азия. Оттогава кракът му не бил стъпил на шотландска земя. Работил на петдесетина различни търговски кораба, обслужващи маршрути между Хонконг и Рангун, докато не намерил дома си в машинното отделение на „Кралица Батавия“.

„Кралицата“ беше по-стара от всички на борда й. Първоначално конструирана като корвета К-49 клас „Цвете“ във ванкувърската корабостроителница на западния канадски бряг, по-късно била дадена под наем на Австралийската кралска флота и преживяла войната, като убягвала на японските торпеда и прекарвала войски през Филипините от Дарвин до Рабул. След края на войната била купена от „Бърнс Филипс“, компанията запазила досегашното й име и следващите няколко години „Кралицата“ се подвизавала като междуостровен търговски кораб, а търбухът й бил преустроен, за да се отвори повече място за товар.

През шейсетте била преустроена отново, този път като влекач за спасителни операции. Обикаляла същите маршрути, но в търсене на останки и потънали кораби от времето на войната, които да бъдат извадени и изтеглени за скрап. Бизнесът със скрап скоро се изчерпал от само себе си и „Кралицата“ се върнала към междуостровната търговия, сменяйки често собствениците си като застаряваща улична проститутка, докато накрая се озовала почти случайно в империята на Боегарт.

Едва седемдесет метра дълга и единайсет широка, „Кралицата“ газеше няма и четири метра, когато помпите работеха. Първоначално оборудвана с дълбочинни снаряди, стомилиметрова картечница на носа, зенитни оръдия и прочее, тя отдавна беше оголена до ръждив корпус с една стара карабина в капитанската каюта за самоотбрана и още две-три оръжия, скрити тук и там за всеки случай. От първоначално предвидения седемдесетчленен екипаж, сега „Кралицата“ разполагаше с единайсет, от Хансън на мостика до Максевъни в машинното и неговия навъсен и ням самоански помощник Куан Конг. Имаше само една спасителна лодка — деветметров съд, прикрепен не особено сполучливо към кърмата на мястото, където са били релсите на дълбочинните снаряди. В най-добрия случай можеше да развие скорост от дванайсет възела, но обикновено се движеше с не повече от седем.

Първоначално боядисана в синьо и сиво, „Кралицата“ беше претърпяла многобройни смени на цвета през годините, от черно през зелено до мътно червено, накрая пак се беше върнала към черното с бял мостик и кабина, коминът — яркочервен с голяма буква Б, и всичко това насечено от ръждиви ивици. Мостикът и кабините при носа и кърмата бяха от дърво, излиняло в отчайваща степен от времето, останалото беше покрито със занитени стоманени плоскости. Чест правеше на конструкторите й, че още беше на вода след почти седем десетилетия на войни, бури и немилостиво море, макар че преклонната й възраст личеше от пръв поглед, а понякога се и чуваше оглушително.

Сякаш да опровергае мрачните мисли на Хансън, откъм търбуха на кораба се разнесе стържещ рев — древните парни двигатели най-после бяха оживели. Секунди по-късно през рупорната тръба се чу гласът на Максевъни.

— Капитане! Чуеш ли тоз прекрасен звук? — извика той.

Хансън влезе в малката кабина на щурвала.

— Благодаря ти, Уили! — изрева на свой ред в старомодната фуния на рупора. Свърза се с двигателното и даде заповед: — Бавно напред. Да се махаме от този риф.

След няколко секунди перката захапа водите и „Кралица Батавия“ се размърда неохотно като стара вдовица.