Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (19)

19.

На следващата сутрин Фин се събуди от сън без сънища и дълбок като смъртта. Тайфунът беше отминал, небето беше сияйно синьо, с високи бели облачета като парцали от разкъсано платно и ранно слънце като лъскава жълтица. Фин изпълзя малко по-нагоре по широкия бял плаж. Тежките й гумени ботуши бяха изчезнали, навярно още с първата вълна, която я помете от палубата на „Кралица Батавия“. Фин обърна глава и остра болка проряза врата й.

Опипа с пръсти мястото и откри дълга треска, забила се дълбоко в шията й отстрани, под долната челюст. Издърпа я с бързо движение и едва не припадна от болка. Ръбовете на треската бяха остри и разръфани, по шията й се стичаше кръв. Усети соления й вкус в устата си и разбра, че треската е проникнала в гърлото й, макар раната да не изглеждаше твърде тежка. Поне не би била, ако наблизо имаше болница. Но на този остров? Каква рана минаваше за тежка тук, където и обикновено порязване можеше да те убие? Нямаше аптеки. Фин стисна очи и направи опит да проясни мислите си. Не помнеше кога треската се е забила във врата й. Всъщност не помнеше нищо след внезапния си сблъсък с вълната.

Закашля се, изплю малко кръв и бавно се изправи на крака. Огледа се. Бурята беше отминала, но в пясъка все още се разбиваха тежки вълни. Облаците препускаха по синьото небе, а силният вятър люлееше палмовите дървета по брега.

Фин се обърна и погледна към морето. Прибоят се търкаляше гневно, вълните прииждаха една след друга, тъмни и тежки с отминаването на бурята. От „Кралицата“ нямаше и помен — никъде не се виждаше заседнал върху незнайна плитчина или риф кораб.

Ураганът си беше отишъл, изчезнала беше и „Кралица Батавия“, но сувенири от присъствието й бяха пръснати по плажа и в двете посоки — сандъци от трюма, някои смазани, други непокътнати, дървени отломки от спасителните лодки, разпарцаливени останки от надуваема лодка, продоволствие от кухнята.

Фин не знаеше да се радва ли, или да си скубе косите. Дали не беше единственият оцелял, женски вариант на Том Ханкс в „Корабокрушенецът“ съвременна версия на „Робинзон Крузо“? Отърси се от тази мисъл, обърна се отново и направи няколко неуверени крачки по пясъка. Имаше по-важни неща, за които да мисли, например има ли и други хора тук, освен нея. Съблече подгизналия пуловер на Максевъни и го захвърли на пясъка. А после се наведе импулсивно да го вземе и го върза на кръста си. Бог знае колко студени нощи щеше да прекара тук.

Продължи по плажа, с гръб към издигащ се, обрасъл с джунгли нос и с лице към неясния, далечен силует на вливаща се в морето река или нещо такова. Стотина метра по-нататък се натъкна на труп. Беше Куан Конг, кореецът, който помагаше на Максевъни в машинното. Фин едва ли беше разменила и пет приказки с него, но да го види тук, на плажа, беше като юмрук в корема.

Лежеше проснат на пясъка, с водорасли в късата сива коса, разстлани около главата му като дълги мокри кичури. Кожата на дланите и стъпалата му беше придобила отвратителен розово-синкав оттенък, крайниците и коремът му започваха да се подуват под лъчите на утринното слънце. Лежеше на хълбок, с изкривена под неестествен ъгъл глава, и двете му очи бяха изкълвани от птиците. Фин усети, че всеки миг ще повърне.

Каза си, че трябва да се успокои, после коленичи до тялото. Стисна зъби и пребърка джобовете на ризата и широките му панталони, но не откри нищо полезно. Замисли се дали да не го погребе, а после си даде сметка колко абсурдно е това, още повече, че приливът най-вероятно щеше да го отнесе в морето. Сега трябваше да мисли за себе си и за собственото си несигурно бъдеще. Имаше и още нещо. Стегна се вътрешно, пролази до краката на мъртвеца и свали мокрите му маратонки. Бяха й много големи, но да ходи боса тук значеше да си търси белята.

Продължи по плажа. Стотина метра по-нататък стигна до още неща, отнесени от „Кралицата“. Първото беше възглавница от пяна с калъфка, второто — оранжев плик за боклук, от онези, в които Тоши изхвърляше отпадъците за рециклиране. От калъфката на възглавницата и парче от найлоновия плик Фин си направи импровизирана шапка, за да се предпази от силното слънце, което наближаваше зенита си. Една от празните кутийки от безалкохолно прибра в джоба си. Остатъкът от калъфката накъса на ивици, с които да подпълни маратонките. Пристегна колкото можа връзките и направи няколко крачки за опит. Не беше идеално, но ставаше. Поне на първо време трябваше да се задоволи с това.

Плъзна поглед по плажа зад себе си. Следващи в списъка бяха прясна вода и някакъв заслон, пък макар и временен. Засега беше горещо, но нямаше представа какви са температурите нощем.

След половин час Фин стигна до падината, която беше видяла в началото. Оказа се обрасло с мангрови дръвчета тресавище, което продължаваше към вътрешността на острова. От другата страна на тресавището плажът продължаваше на север. На изток, в морето, вълните се разбиваха по онзи особен начин, който подсказва наличието на подводен риф — рифа, на който беше налетяла „Кралицата“. Фин погледна отново към тресавището, обмисляйки дали да не го прегази някак.

Колебаеше се. Чела беше достатъчно за такива блата и знаеше, че в тях живеят опасни създания — от миниатюрни отровни змии и кръвосмучещи пиявици до гигантски крокодили. Блатото можеше да почака. Вместо към него Фин се отправи към вътрешността по тясна пясъчна ивица, обточена с чепати дървета, чиито разкривени корени стърчаха от мътната вода, сякаш всеки миг щяха да тръгнат към морето.

След още двайсет минути стигна до края на заливчето и там откри малка река, всъщност широк поток, няма и двайсет метра при устието. Направи няколко крачки срещу течението, просна се по корем на ниския бряг и пи до насита. Водата беше бистра и студена, с едва доловим привкус на някакъв минерал.

След като се напи, Фин наплиска лицето си и изми внимателно малката рана отстрани на врата си. После стана и продължи напред към вътрешността на острова. Теренът се издигаше равномерно, потокът ромонеше по каменистото дъно, слънчевите лъчи се отразяваха във водата. Мяркаха се плуващи срещу течението риби като златни и зелени стрели, опашките им се движеха трескаво да преодолеят течението, устите им бяха раззинати с надеждата да уловят каквото там им поднесе водата. Не изглеждаха трудни за улавяне, ако знаеш как.

Фин спря и се загледа смръщена в рибите. Как би могла да хване някоя без кукичка? Тръсна глава. Всяко нещо с времето си. Ето че пак беше стигнала до Том Ханкс и Робинзон Крузо, плюс малко от опита, натрупан по време на летен археологически стаж в Аляска от Нюйоркския университет. Ако намереше подходяща скала, лесно можеше да си отчупи парче за каменен нож — умение, усвоено по време на неолитните разкопки в Аляска, което тогава й изглеждаше напълно лишено от практическа стойност. Както казваше майка й, никога не се знае кога алгебрата ще ти свърши работа. Това поне беше въпрос на далечно бъдеще.

Продължи покрай потока, като се оглеждаше за закътано място, където би могла да се прислони. Листакът беше гъст, дърветата растяха близо до брега, на места клоните надвисваха над водата. Гигантски папрати свеждаха вейки над земята, покрита с кръпки от широколист храсталак. Дълги лиани и мъхове висяха от по-високите клони на дърветата, които се извиваха над главата й като чадър.

Фин продължи нагоре покрай потока и скоро откри каквото търсеше. Брегът се разширяваше в малък пясъчен полумесец. В далечния му край се издигаше надупчена и прикрита зад гъст листак скала от светъл варовик. Фин се вгледа през дърветата и разбра, че шарената сянка върху варовика всъщност е вход на пещера.

Поколеба се за момент, спомнила си страхотиите, които беше чувала за прилепи вампири и други твари, които обитавали пещерите, после тръгна нататък и се мушна през входа. Беше оцеляла напук на тайфуна. От какво толкова можеше да се страхува в една пещера? Спря отново, спомнила си скорпионите, които бяха полазили по ботушите й последния път, когато беше влязла в пещера. Сега не беше с ботуши и дори едно ужилване от скорпион щеше да я убие. Но същото можеха да сторят и много други неща. Навлезе навътре в пещерата.

Беше суха и проветрива, с речни камъчета по пода и поне на пръв поглед — без скорпиони, прилепи и друга гад. Отворът беше широк колкото разперените й ръце и малко по-висок от нея. От другата му страна имаше по-широка каверна, таванът се издигаше на три метра над главата й и беше от варовик, а не от спечена пръст и провиснали корени.

В другия край имаше отвор към втора каверна, но беше твърде тъмно и се виждаха единствено сенки. Откъм отвора по страните на Фин повя свеж въздух — значи имаше и друг изход. Дупката беше достатъчно широка, за да се провре през нея, но не би могла да продължи проучването си без светлина. Усмихна се при тази мисъл — също като с каменните оръдия и на това му знаеше цаката, при това доста по-добре от Том Ханкс.

Излезе навън и близо час събира запас от сравнително сухи клонки. Намери подходящ плосък камък и с негова помощ изстърга щедро количество сухи лишеи, събра всичко и го занесе при входа на пещерата. Съблече дъждобрана, извади кутийката от безалкохолно и шоколада, който Тоши й беше дал — слава богу, ципът на джоба беше дръпнат и водата не беше отнесла лакомството — и се хвана на работа.

С баща археолог и майка антрополог Фин знаеше поне на теория половин дузина начини да се накладе огън, от метода на огненото „рало“, използван от Том Ханкс във филма, до малко по-сложния начин на северноамериканските индианци и дори удивително простичкото огнено бутало, за което беше прочела в една книга по дървообработване, която откри в библиотеката на баща си, истинска съкровищница на знание за невероятни неща — от това как се правят примки за зайци, до рецепти за пресована пастърма.

Ала едно нещо свързваше всички тези методи за палене на огън и то беше липсата на гаранция за успеха им. Фактът, че Том Ханкс успя да запали стритата на прах дървесина, премълчаваше условието, че материалите за цялото упражнение трябваше да са напълно сухи и от два различни вида — меко дърво за коритцето с жлеба и твърдо дърво за буталото. Индианският метод с лъка също изискваше сухо дърво, плюс изключително търпение, подходящ материал за тетивата и отново два вида дървесина. Помнеше добре илюстрацията от книгата по дървообработване, но не мислеше, че би успяла да стъкми огненото бутало.

Без кибрит, запалка и увеличително стъкло Фин знаеше само един начин да напали огън и това беше изпитаният метод „кутийка от кола и шоколад“, на който я беше научил приятелят й Тъкър Ноа в Бахамите преди година. Беше от онези неща, за които се хващаш на бас по баровете, но колкото и да беше невероятно, идиотският метод работеше, при това без много усилия.

Тъкър беше използвал дъното на кутийка от бира и блокче сладкарски шоколад, но и кутийката от кола на Фин и млечният шоколад щяха да свършат същата работа. С помощта на блокче от полуразтопения шоколад и парче, което откъсна от импровизираната си шапка, Фин се зае да излъска вдлъбнатото алуминиево дъно на кутийката. След петминутно неуморно кръгово търкане неравностите по дъното започнаха да се заглаждат, а след двайсет металът лъсна като огледало.

Фин намери къса пръчка, разцепи върха й с нокът и напъха между зъбците прашна топчица стар лишей. Отне й минута-две да открие точния ъгъл, под който да задържи кутийката така, че да улавя слънцето, и да уцели разстоянието между импровизираната „клечка кибрит“ и лъскавото дъно, но накрая лишеят започна да пуши, припламна и се разгоря. Фин пъхна клечката в купчинката лишеи, която беше сложила под наредени като колибка вейки, и след минутка вече си имаше истински лагерен огън пред отвора на пещерата.

Адски доволна от този си успех в изкуството на оцеляването, Фин прекара остатъка от предобеда в проучване на терена в непосредствена близост до пещерата. Следобед дремна на хлад в новия си дом, а след това се зае да „изработи“ инструменти от остри камъни и скални отломки.

С помощта на тези инструменти си направи риболовно копие от дълго парче бамбук, чийто край сцепи на две, подостри го и накрая го закали в огъня. Когато слънцето залезе и небето над острова потъмня, Фин използва копието за шиш, на който да опече трийсетинасантиметровата риба, която беше уловила в потока на няколко крачки от новата си входна врата. Рибата беше превъзходна на вкус. Накрая си подслади с част от омекналия шоколад и въздъхна доволно.

Огън, храна, изобилни количества прясна вода и подслон. За основното се беше погрижила. Утре щеше да потърси други оцелели, които морето е изхвърлило на брега като нея. Сложи още няколко клона в огъня, сви се близо до утешителната му топлина и се предаде на съня, като се опитваше да не мисли за изгубените си приятели.

Още беше тъмно, когато я събуди трясък на пречупени клони откъм джунглата. Едва съумя да грабне риболовното копие, когато две огромни сенки скочиха към пламъците на безценния й огън и започнаха да го гасят с шепи фин речен пясък. Фин стана и скочи напред с копието, но една от сенките се завъртя и го изтръгна от ръцете й. Фин понечи да изпищи, но широка ръка запуши грубо устата й. Лъхна я гадната миризма на разложено месо. Някой прошепна ожесточено в ухото й:

— Нито звук, иначе ще те чуят! Трябва да те махнем оттук, бързо!

Беше Били Пилгрим.