Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rembrandt’s Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Призракът на Рембранд

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-023-1

История

  1. — Добавяне

2.

Офисът на Фин беше по-скоро килер, един от многото подобни в задната, лишена от прозорци част на зайчарника от стаи и коридори, заемащ втория етаж на „Мейсън-Гудуин“. Но понеже бяха в Англия, не се казваше втори етаж, а първи етаж, а първият етаж се казваше приземен етаж, което звучеше логично, но въпреки това дразнеше. Да живееш в Англия понякога беше като да живееш в страница от „Алиса в страната на чудесата“ и това май също беше логично, защото Луис Карол не беше истинското име на писателя, а той не е бил наистина писател. Бил е англикански пастор и преподавател по математика в Оксфорд.

Англия беше странно място, пълно със странни хора. Според майка й, покойница от няма и година, Англия и Европа като цяло страдали от товара на твърде много история. Както се изразяваше тя: „Това ги прави малко нещо ексцентрични, скъпа. Склонни са да усложняват максимално нещата — всичко, от хората до порнографията. Цивилизационен проблем“. За порнографията Фин не знаеше много — информацията й се изчерпваше с обявите за платена любов с разнообразни специалитети, разлепени из всички телефонни будки — но онова за ексцентричните хора си беше съвсем вярно. Стигна до офиса си, изгълта кафето, изяде си кексчето и се постара да забрави за Рони и за всичко, което той символизираше, като за целта се зарови в работа.

Днес работата й се състоеше в това да прегледа каталози от минали разпродажби, да проследи ценовите трендове и да прецени кои от постоянните им клиенти може да се явят на търга в края на месеца. Търгът в края на април не струваше. Вместо да се съсредоточи върху някаква проста тема, да речем „Съвременни британски художници от периода между войните — 1918-1939“, априлският търг беше планиран като един вид пролетно почистване, което включваше какво ли не, от половин дузина картини от холандската барокова Делфтска школа, които бяха част от непродаден инвентар от петдесетте години, до един малък Сезан, който Рони беше задържал в очакване цените да се повишат.

Инвентар… мръсна дума в аукционния бизнес, но пък важна за сметка на това. Малко хора знаеха колко спекулативен е пазарът на произведения на изкуството. Всички големи къщи го правеха от стотици години — купуваха картини и други неща от свое име, а не по поръчка на клиент, а после, при нужда от пари в брой или при покачване на цените, ги пускаха за продажба и прибираха цялата сума, а не само комисионата.

Този април не правеше изключение — повече от половината обявени за продажба неща бяха от складовите помещения на горния етаж. Говореше се, че през последната година Рони е похарчил твърде много за картини със съмнителен произход. Фин например знаеше със сигурност, че Лейди Рон наскоро е купил бюст на Пиеро де Медичи от петнайсети век, изработен уж от съвременника на Леонардо Мино да Фиесоле, който се оказал съвършен фалшификат от Джовани Бастианини, датиращ от петдесетте години на деветнайсети век. Разликата между двамата скулптори беше като разликата между платината и чугуна. Финансовата загуба от грешката на Рони трябваше да бъде избита по един или друг начин. Не би посмял да продаде фалшификата като истински Фиесоле, затова най-вероятно щеше да го пробута като произведение на Ренесансовата школа, но дори и така загубата щеше да е грандиозна.

В дванайсет и половина вече беше прехвърлила клиентските файлове до буквата Д включително и излезе да обядва. Отиде да хапне пица в „Юропа“, защото не можеше да си позволи скъпарската ирландска яхния в близкия „Малигънс“, после се върна на бюрото си и се захвана с Е-тата. В четири вече съжаляваше, че не е пушачка — пушачите си имаха извинение да се измъкват за по цигара на чист въздух, а в момента Фин би убила човек за малко почивка на открито, нищо че продължаваше да вали. Спаси я телефонът. Обаждаше се Дорис от „приземния“. Както обикновено пискливият глас на рецепционистката й опъна нервите.

— Дойде един клиент. Носи пакет, вързан с канап. Казах му, че не правим незаявени оценки, но той настоява, че имал оригинален Ян Стеен. Пратих го при теб. Няма опасност да го сбъркаш, скъпа, облечен е с един от онези глупави суичъри с „Харвард“ отпред. Цикламен. И е с омърляни маратонки, освен това.

С други думи, не беше от онези, които биха носили холандски майстор от седемнайсети век под мишница. Гласът на Дорис звучеше презрително. Отървала се беше от досадника, прехвърляйки го на Фин.

— Американец ли е?

— Не, британец. Беше много настоятелен. Поиска да се види с господин Депейни-Котръл, но аз го уведомих, че ще трябва да се задоволи с вас, госпожице Райън. Оправете се с него, моля ви. — И затвори, преди Фин да е казала каквото и да било.

Логото на американски университет върху суичъра на клиента го беше препратило към нея. Тя провери набързо в базата данни за наличностите да види дали ще се появи нещо на Стеен. Появи се. Малка картина с танцуващи около майско дърво селяни се беше продала за близо един милион лири стерлинги — доста над един милион щатски долара. Ян Стеен винаги е бил печеливш художник, дори и приживе.

Две минути по-късно на прага на офиса й се появи човек. Точно както го беше описала Дорис — цикламен суичър с логото на Харвард, обелени маратонки и опърпан пакет под мишница, увит с амбалажна хартия и вързан с канап като онзи, с който по нейния край връзваха балите със сено. Освен суичъра и маратонките, тоалетът му включваше и изтъркани на коленете сини дънки. Определено не беше от типа клиенти, които стискат картина на Ян Стеен или друг шедьовър под мишница.

Е, Дорис беше пропуснала да спомене нещо, а именно, че този тип беше истински красавец, направо свят да ти се завие. Лицето му беше слабо и със слънчев загар, косата — гъста, руса и с избелели от слънцето кичури, тялото — на плувец олимпиец. Очите му бяха големи, сини и примигваха очарователно зад чифт очилца с телена рамка а ла Хари Потър. И мъжът, и пакетът бяха мокри от дъжда. Логично, предвид очевидната липса на чадър. Колкото до възрастта на красавеца, едва ли беше много по-голям от нея, някъде в средата на трийсетте.

Фин се усмихна. Не знаеше какво друго да направи.

— С какво мога да ви помогна?

— Нося тази картина — каза той и й подаде пакета.

Гласът му беше чиста проба оксфордски — истински оксфордски, а не комичната имитация а ла „горещ картоф в устата“ на Лейди Рон. Пакетът беше продълговат, трийсет и шест на четиридесет и осем, точно като повечето картини на Ян Стеен. Мъжът го постави внимателно на бюрото.

— Седнете, моля — покани го Фин и махна към единствения свободен стол в стаята. — Казвам се Фин Райън, между другото.

— Уилям Пилгрим — представи се той. — Били. Вие сте американка.

— Кълъмбъс, Охайо.

— „Сбогом, Кълъмбъс“.

— Филип Рот.

— Първата му книга.

— Али Макгро и Ричард Бенджамин в холивудската версия. Майка ми ме накара да го гледам по телевизията.

— Е — усмихна се Били Пилгрим. — Май изчерпахме тази тема за разговор.

— Картината — напомни Фин.

— Картината — повтори той и кимна.

Фин разви пакета. Масло върху платно, без рамка, платното опънато върху скована основа с ръждясали телчета. И тази картина изобразяваше селска сцена — половин дузина мъже, които седят на пейка под дърво и пият бира. Характерна за художника тема. Подписът в долния ъгъл се състоеше от сбити инициали — ЯХС — Ян Хавиксзоон Стеен.

— Много хубаво — каза Фин. Хубаво, но само толкова.

— Не е на Ян Стеен — уточни Пилгрим, разчел правилно тона й.

— Така ми се струва, да — кимна Фин.

— Защо? Предава се в семейството ми от поколения. Още от холандските ни предци. Винаги сме смятали, че е на Ян Стеен.

— Неговите картини с тези размери са рисувани върху дъбов панел — обясни Фин. — А ако все пак я е нарисувал на платно, то щеше да е залепено за основата или прикрепено с кабарчета. А и за три столетия със сигурност биха добавили подплата и биха я опънали отново.

— О, боже.

— А и подписът не е както трябва. Той е подписвал картините си с „Я. Стеен“, не с инициалите си. Ако не друго, знае се, че е мразил името Хавиксзоон. Но има и добра новина — добави Фин.

— Така ли?

— Ако имате късмет, може да се окаже Кийтинг.

— Кийтинг?

— Том Кийтинг. Известен британски фалшификатор от периода след Втората световна война. Холандските майстори му били нещо като специалност.

— Но не би донесла колкото ако беше на Ян Стеен.

— Ни най-малко, съжалявам.

— Явно знаете доста за тези неща — отбеляза Пилгрим. В тона му нямаше обвинителна нотка, само любопитство.

Фин сви рамене.

— Имам две магистратури по изящни изкуства. Холандски златен век и ренесансови художници. А един от преподавателите ми защити докторска дисертация върху Ян Стеен.

— Няма отърване от Стеен, с други думи — подхвърли Пилгрим с усмивка.

Фин се засмя.

— Нещо такова.

Били Пилгрим като че ли добре понасяше обезсърчаващата новина.

Фин се зае да опакова отново малката картина.

— Мога да ви дам един номер в института „Кортолд“. Ако решите, там ще ви кажат дали картината е на Том Кийтинг.

Пилгрим се замисли, после поклати глава.

— Не, няма нужда, госпожице Райън. Картината ми харесва и щом няма да донесе много пари, по-добре да я задържа. Ще я окача в салона.

— Салонът ли? — попита Фин. Не приличаше на фризьор, но може би имаше предвид нещо друго. В Англия говореха английски, а не американски.

— Живея на лодка — обясни русият красавец. — „Продъненият флош“.

— Странно име — отбеляза Фин, докато стягаше канапа около пакета. — Да нямате пробойни в корпуса?

Беше ред на Били Пилгрим да се разсмее.

— Не, това е термин от покера — каза той.

Фин кимна.

— Като флош роял.

— Продънен флош е, когато си събрал десетка, вале, дама и поп, но асото така и не ти е дошло. В моя случай е и литературен термин. Така се казва лодката на Травис Магий от поредицата на Джон Д. Макдоналд. Всъщност, дисертацията ми беше върху този писател.

— Имате предвид докторска дисертация?

— Точно така. — Пилгрим се изчерви от неудобство. — То, моето, си беше направо подвиг. Първо специализирах френска литература, после записах магистратура по испанска литература, а за докторската си дисертация се спрях на модерен автор. — Изсумтя тихо. — Не е от голяма полза, като си помислиш. Смятах да се хвана с преподаване, но после реших, че не ми е по сърце, за разлика от лодките и… ето докъде я докарах.

Фин си даде сметка, че са изчерпали до дъно деловата част от разговора, а на нея все още й се говори с този тип.

— Кой е Травис Магий?

— Мили боже! — възкликна Били. — Та вие сте американка! Все едно да не сте чували никога за Джон Уейн. — Замълча, като я гледаше изпитателно, после попита: — Наистина ли не знаете?

— Нямам идея.

— Има един филм, „Нос Страх“. Него гледали ли сте?

— Естествено. Робърт де Ниро и Ник Нолти.

— Грегъри Пек и Робърт Мичъм, в интерес на истината, но това е друга история. — Пилгрим смръщи чело. — Сценарият за филма е по книга на Джон Д. Макдоналд. Негови са и романите за Травис Магий, цели двайсет и един на брой, всеки с някакъв цвят в заглавието — „По-тъмно от янтар“, „Зеленият косач“, „Тъмносиньо сбогуване“.

— И Магий е живял на своята лодка, която се казвала „Продъненият флош“.

— Да. Лодка къща. Хелинг F18, Баия Дел Мар, Форт Лодърдейл.

— И вие ли живеете в лодка къща?

— Не. „Хаут Бей“ 40 с триъгълни платна. Модел от южноафриканския период, преди „Дикс“ да се преместят във Вирджиния.

Фин нямаше идея за какво говори, но й беше приятно да го слуша.

— Този Травис Магий е литературен герой, нали?

— Да.

— Явно познавате историята в детайли.

— Травис Магий е бивш футболист с травма на коляното, който зарязва спорта и се хваща с детективска работа — намира открадната собственост и спасява девици в беда. Нещо средно между Робин Худ и Филип Марлоу. Архетип на симпатичния негодник в американската литература. Мъжкарят, на когото всеки янки с гореща кръв тайничко иска да прилича. Идеалът на списание „Плейбой“.

— Точно мъжкаря, когото всяко американско момиче с гореща кръв би мразило и в червата — каза Фин и се засмя.

— Сигурно — въздъхна Пилгрим. — Но за времето си е бил голяма работа и влиянието му върху културната традиция не е за подценяване. Бил е нещо като Дейви Крокет, Джон Уейн, Хък Фин и Том Сойер в едно. Последният велик американски приключенец, първият велик американски антигерой. — Пилгрим се изчерви отново. — Простете за лекцията, поувлякох се.

— Може би все пак е трябвало да станете учител — подхвърли Фин.

— Мили боже, каква ужасна идея! — възкликна Пилгрим. — Всичките онези деца със сополиви носове и електронни игри в раниците. Система за полудяване, откъдето и да я погледнеш. — Той стана. — Боя се, че отнех твърде много от времето ви, госпожице Райън. Моля да ме извините.

— Беше ми приятно, господин Пилгрим. Всъщност прекарах най-приятните десетина минути за днес, честно казано. — Изправи се и му подаде опакованата картина.

Стиснаха си ръцете. Ръкостискането му беше топло и силно, но без излишна мачовщина. Имаше мазоли. Ръце на човек, който си изкарва хляба с физически труд. Хареса й. Целият Били Пилгрим й харесваше. Зачуди се дали няма да го подплаши, ако го покани да пийнат по нещо или друго от този род. Не я биваше много по тази част.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, госпожице Райън. Бяхте много любезна. — Пристъпяше от крак на крак като притеснен юноша.

— Няма проблем, наистина. И по-добре ми викайте Фин. Госпожица Райън звучи като учителка в детска градина.

— Е, от вас децата биха научили всичко за господин Ян Стеен — изтъкна Били.

— Да, а после ще трябва да им бърша сополивите носове.

— Ужас. — Той разкриви подобаващо лице, после се усмихна, лицето му грейна, а очите му заискриха.

— Е, обратно на „Продъненият флош“? — стреля напосоки тя, с чувството, че се излага като последната глупачка.

— Не още. Имам апартамент в града. И среща в Ситито утре. Адвокати и такива неща. Опитвам се да продам един малък крайбрежен имот в Корнуол. — Първо картината, а сега и къща. Да не би да се канеше да заминава за някъде?

— Вила? — попита Фин.

Били кимна.

— Нещо такова.

— На почивка ли отивате?

— Малко пътешествие по-скоро.

— Да се махнете от дъжда?

— Дай боже.

— Някъде конкретно или?…

— Още не съм решил.

— Какво би направил Травис Магий при тези обстоятелства?

— Би си забъркал едно мартини и би поговорил с Мейър.

— Мейър?

— Приятелят му със сходна философия няколко хелинга по-нататък в Баия дел Мар. Неговата лодка се казва „Джон Мейнард Кейнс“.

— Сигурно е нещо като икономист.

— Нещо такова, да. Макар че този въпрос не се изяснява в книгите.

— Някой от Уолстрийт?

— Да, бивш.

С това остъргаха докрай запасите си от реплики.

— Е… — проточи той.

— Е… — въздъхна тя. — Беше ми много приятно да се запознаем, наистина. Може би пак ще се видим. — Последен шанс. Ако хубавецът не захапеше стръвта, всичко щеше да свърши, преди да е започнало.

— Надявам се. — Любезна и малко срамежлива усмивка, после той се обърна и изчезна.

Фин се тръсна на стола си. Английският Травис Магий току-що беше пришпорил коня си към дъждовния залез. Като капак на всичко след десетина минути Рони цъфна на прага й. Изглеждаше досущ като зубрача от началното й училище Артър Бийндокър, когато получеше астматичен пристъп. Над възела на скъпарската му вратовръзка лицето му беше червено като домат, очите му се кокореха, а вената на слепоочието му пулсираше страховито.

— Негова Светлост е бил тук, а никой не ме е уведомил. — Гласът му беше в синхрон с лицето.

Фин го зяпна.

— Кой?

— Негова Светлост херцогът, ето кой!

Фин изведнъж си представи как Рони се здрависва с Джон Уейн на прага на „Мейсън-Гудуин“.

— Никакъв херцог не е идвал.

— Дорис е пратила при вас човек на име Уилям Пилгрим, нали така?

— Били. Живее на лодка по собствените му думи.

— Били, както го наричате вие — просъска Рони и потръпна, — е лорд Уилям Уилмът Пилгрим, барон Нийт, граф Пенденис, херцог Кернау.

— На мен се представи като Били. За другите неща не спомена изобщо.

— Какво искаше?

— Носеше картина за оценка.

— Вие какво му казахте?

— Смяташе, че е на Ян Стеен. Не беше. Само сравнително добър фалшификат.

— Вие не сте достатъчно квалифицирана да различите истински Ян Стеен от фалшификат, госпожице Райън. За това си имаме експерти.

— Беше закрепена за основата с телчета, Рон.

— Това не значи нищо! Телчетата са били добавени при подплатяването!

— Нямаше подплата — спокойно отвърна Фин, стискайки зъби. — Само оригиналното платно. А както знаете, това е сигурен признак за фалшификат. Оригинално платно на Ян Стеен би било на триста години. Без подплата щеше да е изгнило преди десетилетия. Картината беше безспорен фалшификат. А и подписът не беше както трябва. В най-добрия случай е дело на Том Кийтинг, при това не от най-добрите му фалшификати.

— И вие му казахте това?

— Разбира се. Защо да го лъжа?

— Не е било ваша работа да му казвате каквото и да било. Някой трябваше да ме информира. Негова Светлост херцогът е много ценен потенциален клиент и не бива да бъде обслужван от незначителни служители на фирмата.

— Незначителни служители? — повтори студено Фин.

— Боя се, че Негова Светлост заслужава определено ниво на почит и уважение, което не ви е по силите — изпръхтя Рони.

Фин с мъка удържа желанието си да го срита по надутия задник. Вместо това стана и облече шлифера си.

— Тръгвам си — каза тя. — Прибирам се в незначителното си апартаментче в Крауч Енд. — Взе чадъра си.

— Нищо такова няма да правите! — избоботи Рони и застана на пътя й. Погледна скъпия, тънък като вафлена кора часовник на китката си, който проблясваше като голяма златна монета. — Още не е станало пет.

— Тръгвам си — повтори Фин. — И ако не се махнете от пътя ми, ще направя онова, което треньорът ми по самоотбрана в училище ме учеше да правя с хора като вас.

Лицето на Рони заприлича на презрял домат, но той все пак се дръпна.

— Ще се погрижа да ви уволнят! — изсъска той, докато тя минаваше покрай него.

— Майната ти — измърмори тя на път към стълбите. Писнало й беше от Роналд Депейни-Котръл, от „Мейсън-Гудуин“ и от тъпата Англия като цяло.

Отвратния Рони удържа на думата си и когато Фин се прибра, на телефонния секретар я чакаше съобщение от Дорис. Беше уволнена. Чекът с последната заплата щял да й бъде пратен по пощата, а вътрешното министерство щяло да бъде уведомено за уволнението й във връзка с работната й виза. Всичко това — много студено и много делово. В пощенската й кутия имаше плик от някакъв лондонски адвокат. Прекрасен завършек на един прекрасен ден. За утеха Фин слезе в ресторанта и си поръча огромен сандвич със салата от прясно зеле и люти картофки. Саутбийчската диета можеше да върви по дяволите, Англия — също.