Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Père Goriot, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

IV. Смъртта на бащата

На другия ден Горио и Растиняк чакаха само благоволението на носача, за да напуснат пансиона, когато към обяд изтрополи кола, която спря точно пред входа на пансиона „Воке“ на улица „Ньов Сент Женевиев“. От колата слезе госпожа дьо Нюсенжен и запита дали баща й е още в пансиона. Силвия й каза, че е още тук, и тя бърже се изкачи по стълбите. Йожен беше в стаята си, без съседът му да знае това. През време на закуската той бе помолил дядо Горио да пренесе вещите му, като му каза, че към четири часа ще се намерят на улица „Артоа“. Но докато старецът търсеше носачи, Йожен, след като се мярна в университета за проверката, се върна, без да го усети някой, за да прегледа сметката си с госпожа Воке, защото не искаше да оставя тази работа на Горио, който в своето увлечение сигурно щеше да плати вместо него. Госпожа Воке бе излязла. Йожен се качи в стаята си, за да види дали не е забравил нещо, и много се зарадва, че му бе дошла на ум тази мисъл, като видя в чекмеджето на масата си полицата, която бе дал на Вотрен и която бе захвърлил безгрижно в деня, когато я изплати. Понеже нямаше огън, той се готвеше да я разкъса на парченца, но понеже позна гласа на Делфина, не пожела да вдига никакъв шум и се спря да чуе какво ще каже, като си мислеше, че тя не може да има никаква тайна от него. Но още като чу първите й думи, той намери, че разговорът между бащата и дъщерята е много интересен и продължи да слуша.

— Ах, татко — каза тя. — Дано си се сетил да поискаш сметка за богатството ми навреме, та да не бъда разорена. Мога ли да говоря свободно?

— Да, вкъщи няма никого — каза дядо Горио с изменен глас.

— Какво ти става, татко? — запита госпожа дьо Нюсенжен.

— Ти току-що ме удари със секира по главата-отговори старецът. — Нека Бог ти прости, чедо мое! Ти не знаеш колко те обичам; ако знаеше, нямаше да ми говориш така изведнъж такива неща, особено ако положението не е отчаяно. Какво ти е наложило впрочем да дойдеш тук, като знаеш, че след малко щяхме да бъдем на улица „Артоа“?

— Ах, татко, може ли човек да обмисля първите си постъпки, когато го е постигнало нещастие? Аз съм като луда! Вашият адвокат ни откри малко по-рано нещастието, което сигурно щеше да избухне по-късно. Старата ви търговска опитност ще ни потрябва и аз изтичах да ви намеря, както човек се лови за сламка, когато се дави. Когато господин Дервил видял, че Нюсенжен му създава хиляди пречки, заплашил го, че ще заведе дело против него, като му казал, че скоро ще получи решение от председателя на съда. Тази сутрин Нюсенжен дойде при мене и ме запита дали не съм решила да разоря и себе си, и него. Отговорих му, че не разбирам нищо от тия работи, че имам едно състояние, че трябва да се ползвам от него, а всичко, което се отнася до тоя спор, е работа на моя повереник; от това аз не разбирам нищичко и не бих могла и да разбера. Нали вие ме посъветвахте да говоря така?

— Да! — отговори дядо Горио.

— След това — продължи Делфина — той ме посвети в своите работи. Бил вложил всички свои и мои капитали в току-що започнати предприятия, за които станало нужда да вложи и големи суми в чужбина. Ако го заставя да ми върне зестрата, той ще бъде принуден да се обяви в несъстоятелност, а ако почакам една година, дава ми честна дума, че ще ми върне състоянието в двойни и тройни размери, като вложи капиталите ми в покупката на недвижими имоти, които в края на краищата ще бъдат мои. Той говореше искрено, драги татко, и ме изплаши. Поиска ми прошка за поведението си, даде ми свобода в живота, разреши ми да си живея, както си искам, само при едно условие: да му дам неограничени права да ръководи сделките от мое име. За да ми докаже честните си намерения, обеща ми да вика всеки път, когато пожелая, господин Дервил, за да проверява дали книжата, по силата на които ще ме направи собственица, са изготвени правилно. С една дума, той ми се предаде с вързани ръце и крака. Поиска да управлява още две години предприятието и ме помоли да не харча за себе си нищо повече от онова, което той ми отпуска. Даде ми доказателство, че всичко, което може да направи, ще е да запази външно благосъстояние, че вече се е разделил с танцувачката си, че щял да бъде принуден да прави тайно извънредно голяма икономия, за да доведе докрай своите предприятия, без да накърни доверието си. Аз се отнесох с него грубо, поставих всичко под съмнение, за да го изкарам из търпение и да науча нещо повече: той ми показа книгите си и в края на краищата заплака. Никога не бях виждала мъж в такова състояние. Той си бе изгубил ума, говореше, че ще се самоубие, бълнуваше. Просто го съжалих.

— И ти вярваш на тия празни приказки?… — извика дядо Горио. — Той се преструва! Имал съм работа с много германци; тези хора почти всички са искрени, чистосърдечни, но когато под маската на откровеност и добродушие намислят да хитруват и шмекеруват, надминават всички. Мъжът ти те лъже. Той разбира, че е поставен натясно, преструва се на мъртъв, иска да бъде по-голям господар под твоето име, отколкото е под своето. Той ще се възползва от този случай, за да се предпази, ако търговията му не върви. Той е хитър и вероломен; той е подлец. Не, не, аз няма да отида в гробищата и да оставя дъщерите си на улицата. Още разбирам нещо от сделки. Той казва, че е вложил средствата си в предприятия; добре, той трябва да има за тези предприятия ценни книжа, разписки, договори! Нека ги покаже и да разчисти сметките си с тебе. Ние ще изберем по-доходни сделки, ще опитаме щастието си и ще имаме ценни книжа на наше име, на името на Делфина Горио, съпруга на барон дьо Нюсенжен, разделена поимуществено. Та той за глупци ли ни смята? Или вярва, че ще мога да понеса и два дни мисълта да те оставя без средства, без залък хляб! Не ще я понеса нито един ден, нито една нощ, нито два часа! Не бих могъл да живея, ако тази мисъл излезе истина. Какво! Работил съм цели четиридесет години от живота си, носил съм чували на гърба си, обливал съм се в пот, понасял съм цял живот лишения заради вас, ангели мои, които правехте за мене всеки товар, всяка работа лека, а днес богатството ми, животът ми да се превърнат в дим! Бих се пръснал от яд. Кълна се във всичко най-свято на земята и на небето, че ще изкараме всичко на бял свят, ще проверим книгите, касата, предприятията! Няма да спя, няма да си лягам, няма да ям, докато не се уверя, че състоянието ти е непокътнато. Слава Богу, че богатството ви е разделено; твой повереник ще бъде господин Дервил, за щастие той е честен човек. Кълна се в Бога! Ти ще имаш милиончето си, своите петдесет хиляди ливри годишен доход до края на живота си или пък ще вдигна такъв шум, та да се чуди цял Париж. Ако съдът ни онеправдае, ще се оплача в камарата. Мисълта, че ти си спокойна и задоволена парично, облекчаваше всичките ми болки, смекчаваше мъката ми. Парите са животът. Парите са всичко. Какво ни пее тогава този елзаски пън? Делфина, не отстъпвай нито сантим на този глупак, който те е оковал във верига и те направи нещастна… Ако се нуждае от тебе, ще го обвържем здравата и ще му дадем да се разбере. Боже мой, главата ми е в огън, в черепа ми нещо гори. Моята Делфина стигнала до просяшка тояга. О, моя Фифина! Дявол да го вземе! Къде са ръкавиците ми? Хайде да вървим! Искам да видя веднага всичко: и книгите, и сделките, и касата, и кореспонденцията. Ще се успокоя само когато ми се докаже, че състоянието ти не се намира в опасност и като видя това със собствените си очи.

— Драги ми татко, бъдете благоразумен. Ако вложите в тази работа и най-малко желание да му отмъстите и се отнесете враждебно към него, аз съм изгубена. Той ви познава, той намира напълно естествено, че по ваше внушение се безпокоя за богатството си; но кълна ви се, той го държи в ръцете си и пожела да го държи. Той, злодеят, е способен да избяга с целия капитал и да ни остави с празни ръце! Той знае много добре, че аз самата няма да го преследвам и да очерня името, което нося. Той е същевременно силен и слаб. Аз обмислих всичко. Ако го притиснем до стената, ще бъда разорена.

— Тогава той е изменник?

— Да, татко — каза Делфина, като се тръшна на един стол и заплака. — Не исках да ви кажа това, за да не ви наскърбя, че сте ме омъжили за такъв човек! Тайният му живот и съвестта, душата и тялото, всичко в него е порочно! Това е ужасно, мразя го и го презирам. Да, не мога вече да уважавам този подъл Нюсенжен след всичко, което ми каза. Човек, който може да се впуска в такива търговски сметки, за каквито той ми говори, няма никаква съвест и страховете ми произлизат от онова, което прочетох ясно в душата му. Той, моят мъж, чисто и просто ми предложи свобода — нали знаете какво значи това, — ако се съглася в случай на нещастие да бъда оръдие в ръцете му, с една дума, ако се съглася да бъда подставено лице.

— Но нали има закони! Има площад Грев за такива зетьове! — възкликна дядо Горио. — Ако не се намери палач, аз сам ще му отсека главата.

— Не, татко, против него няма закони. Чуйте с две думи какво каза той, като изключим заобикалките, с които си служеше: „Или всичко ще бъде загубено и вие ще останете без пукната пара, ще бъдете разорена, защото не ще мога да избера друг съучастник освен вас, или пък ще ме оставите да изкарам предприятията си на добър край.“ Ясно ли е? Той държи още на мене. Моята женска честност го успокоява: той знае, че ще му оставя неговото състояние и ще се задоволя само със своето. Трябва, да се съглася да вляза в едно безчестно и крадливо съдружие, за да не бъда разорена. Той купува съвестта ми и ми я плаща, като ме оставя да бъда свободна жена на Йожен. „Позволявам ти да прегрешаваш, но ти ме остави да върша престъпления, като разорявам сиромасите!“ Не са ли още доста ясни тези думи? Знаеш ли какво нарича той да правиш сделки? Купува празни места на свое име, после ги дава на подставени лица да строят там къщи. Тия хора се уговарят за постройките на къщите с предприемачи, на които плащат с дългосрочни полици, и срещу малка сума дават разписка на мъжа ми, който става собственик на къщите им, а тия хора се обявяват в несъстоятелност пред излъганите предприемачи. Името на предприятието „Нюсенжен“ е служило за заблуждаване на бедните строители. Разбрах това. Разбрах също така, че за да докаже в случай на нужда, че има големи плащания, Нюсенжен е превел грамадни суми в Амстердам, в Лондон, в Неапол и Виена. Как ще сложим ръка на тях?

Йожен чу как дядо Горио тежко падна на колене, навярно на пода в стаята си.

— Боже мой, какво направих с тебе? Дъщеря ми в ръцете на този мерзавец! Той ще поиска от нея всичко, каквото пожелае. Прощавай, дъще! — извика старецът.

— Да, аз паднах в пропаст и може би и вие сте виновен — каза Делфина. — Ние сме толкова безразсъдни, когато се омъжваме. Не познавам нито живота, нито сделките, нито мъжете, нито нравите! Бащите ни трябва да мислят вместо нас. Мили татко, аз не ви упреквам в нищо, простете ми тези думи. Само аз съм виновна за това. Не, не плачете, татко — каза тя, като целуна баща си по челото.

— И ти не плачи, моя малка Делфина. Дай да изсуша с целувки сълзите на очите ти. Успокой се! Аз ще се впрегна мъжки и ще разплета конците, които твоят мъж е заплел.

Не, оставете на мене тази работа; аз ще съумея да го оправя. Той ме обича и аз ще се възползвам от властта си над него, за да го накарам да вложи в най-скоро време на мое име някои капитали в имоти. Може би ще го убедя да купи на мое име имението „Нюсенжен“ в Елзас, той държи на него. Елате само утре да проверите книгите и сделките му. Господин Дервил не разбира нищо от търговия… Или не, не идвайте утре. Не искам да се тревожа. Балът на госпожа дьо Босеан е в други ден, искам да се пазя, да бъда хубава, освежена, та моят мил Йожен да се гордее с мене!… Хайде да видим стаята му.

В това време една кола спря на улица „Ньов Сент Женевиев“ и след малко по стълбите се чу гласът на госпожа дьо Ресто, която питаше Силвия:

— Баща ми вкъщи ли си е?

Това щастливо обстоятелство спаси Йожен, който вече мислеше да си легне и да се престори, че спи.

— Ах, татко, говорил ли ви е някой нещо за Анастази? — попита Делфина, като позна гласа на сестра си. — Както изглежда и в нейното семейство стават доста странни неща.

— Какво? — каза дядо Горио. — Значи, краят ми е настъпил. Бедната ми глава не ще понесе две нещастия.

— Добро утро, татко — каза контесата, като влезе. — А, и ти ли си тук, Делфина? Госпожа дьо Ресто сякаш се смути, като видя сестра си.

— Добро утро, Нази — каза баронесата. — Чудно ли ти се вижда, че съм тук? Аз се виждам с баща си всеки ден.

— Откога?

— Ако и ти беше идвала, щеше да знаеш.

— Не се заяждай, Делфина — каза плачливо контесата. — Много съм нещастна, изгубена съм, да, съвсем съм изгубена този път, бедни ми татко!

— Какво ти е, Нази? — възкликна дядо Горио. — Кажи ни всичко, чедо мое. Тя побледня! Делфина, помогни й, бъди добра към нея, ще те обичам още повече, ако мога!

— Моя клета Нази — каза госпожа Нюсенжен, като накара сестра си да седне, — говори, само ние двамата ще те обичаме винаги достатъчно много, за да ти простим всичко. Както виждаш, семейните чувства са най-трайни.

Тя й даде да помирише някакви соли и контесата се съвзе.

— Ще умра от всичко тава — каза дядо Горио. — Хайде — продължи той, като разрови торфа в камината, — приближете се и давете. Студено ми е. Какво ти е, Нази? Говори по-бърже, ти ме убиваш…

— Моят мъж — каза нещастната жена — знае всичко. Спомняте ли си, татко, за онази полица на Максим преди известно време? Тя не беше първата. Бях изплатила вече много такива полици. Около началото на януари господин дьо Траи ми изглеждаше особено тъжен. Той не ми казваше нищо, но и най-малката дреболия е достатъчна, за да прочетеш в сърцето на тези, които обичаш; после има и предчувствия. С една дума, той беше по-мил, бе по-нежен от всеки друг път и аз бях по-щастлива. Бедният Максим! После ми каза, че се прощавал мислено с мене, че искал да си пръсне черепа! Най-после толкова разпитвах, толкова го молих, стоях два часа на колене пред него… и той ми каза, че дължи сто хиляди франка! Ах, тате, сто хиляди франка! Полудях! Вие нямате, бях измъкнала всичко…

— Не — каза дядо Горио, — не можех да ги намеря, освен да ги открадна. Но щях да ги открадна, Нази! Ще открадна.

Като чуха тези тъжни думи, които приличаха на предсмъртно хъркане, в което звучеше агонията на безсилната бащинска обич, двете сестри замълчаха. Кой егоист би останал равнодушен пред този отчаян вик, който като камък, хвърлен в пропаст, показваше дълбочината й?

— Аз ги намерих, като заложих нещо, което не ми принадлежеше — каза контесата и се обля в сълзи.

Делфина се трогна и заплака, като сложи глава на рамото на сестра си.

— Значи, всичко е истина! — каза тя.

Анастази наведе глава, госпожа дьо Нюсенжен я прегърна пламенно, целуна я нежно и като я притисна до сърцето си, каза:

— Тук винаги ще бъдеш обичана, без някой да те осъжда.

— Ангелчета мои — каза немощен дядо Горио, — защо само нещастието може да ви сближи?

— За, да спася живота на Максим, с други думи, за да спася цялото си щастие — продължи контесата, насърчена от тези прояви на топла и затрогваща обич, — занесох у онзи лихвар, когото познавате, онова адско изчадие, което нищо не е в състояние да омилостиви, у господин Гобсек, семейните брилянти, на които господин дьо Ресто толкова държи, и ги продадох заедно с моите на лихваря. Продадох ги! Разбирате ли? Той бе спасен, но аз, аз загинах. Ресто узна всичко.

— От кого? Как? Кажи да го убия! — извика дядо Горио.

— Вчера той ме повика в стаята си. Аз отидох… „Анастази — каза ми той с такъв глас… (о, гласът му беше достатъчен, аз разбрах всичко) — къде са брилянтите ви?“ — „У мене.“ — „Не — каза той, като ме гледаше, — те са там върху скрина ми.“ И посочи кутията, която бе покрил с кърпата си. „А знаете ли кой ми ги донесе?“ — запита ме той. Аз паднах на колене… разплаках се и го запитах от каква смърт иска да умра.

— Каза ли това? — извика Горио. — Кълна се в светото божие име, че този, който причини зло на едната или другата от вас, докато аз съм жив, може да бъде уверен, че жив ще го изгоря. Да, ще го разкъсам на парчета като…

Дядо Горио млъкна, думите заглъхнаха в гърлото му.

— Най-после, мила моя, той поиска от мене нещо по-тежко и от смъртта! Не дай Боже никоя жена да чуе това, което аз чух!

— Аз ще убия този човек! — каза дядо Горио спокойно. — Но той има само един живот, а ми дължи два. Е, какво стана след това? — запита той, като погледна Анастази.

Ще ви кажа — продължи контесата след малко, — той ме изгледа и каза: „Анастази, ще премълча всичко, няма да се разделяме, ние имаме деца. Няма да се бия с господин дьо Траи, може да не го улуча, а да го премахна по друг начин, може да попадна под ударите на човешкото правосъдие. Да го убия в обятията ви, значи да опетня честта на децата ви, но за да не погубя нито вашите деца, нито баща им, нито себе си, аз ви предлагам две условия. Отговаряйте: «Имам ли собствено дете?»“ Отговорих: „Да.“ — „Кое?“ — запита той. „Ернест, голямото.“ — „Добре — каза той. — Сега закълнете се, че занапред ще ми се покорявате в едно.“ Аз се заклех. „Ще подпишете, че сте ми продали имота си, когато поискам това от вас.“

— Не подписвай! — извика дядо Горио. — Не подписвай никога. Ах, ах, господин дьо Ресто, вие не можете да направите една жена щастлива, тя търси и намира щастието си на друго място, а вие я наказвате за глупавата си немощ… Но аз съм тук, стойте! Аз ще се изпреча на пътя ви. Нази, бъди спокойна. А, той държи на наследника си! Добре, добре! Аз ще отвлека сина му, който, дявол да го вземе, е мой внук. Мога да отида свободно при това сополанче. Ще го отведа на село, ще се грижа за него, бъди спокойна. Ще накарам това чудовище да се предаде, като му кажа: „Да се разберем, ако искаш да ти върна сина, върни на дъщеря ми имуществото й и я остави да си живее така, както тя си иска.“

— Татко!

— Да, аз съм твой баща. О, аз съм истински баща. Нека този проклет благородник не измъчва дъщерите ми. Гръм и мълния! Не зная какво тече в жилите ми. Изглежда, че имам кръв на тигър, иска ми се да разкъсам тия двама мъже. О, мои деца, значи, такъв е вашият живот. Но това е моята смърт… Какво ще стане с вас, когато няма да ме има вече? Бащите би трябвало да живеят, докато децата им са живи. Боже мой, колко лошо си наредил света! Не би трябвало да допускаш да страдаме заради децата си. Мои мили ангелчета, какво, само защото сте нещастни ли сте дошли при мене? Та вие ми показвате само вашите сълзи. Да, виждам, че ме обичате. Идвайте, идвайте тук, за да се оплаквате! Сърцето ми е широко, може да побере всичко… Да, но напразно ще го разкъсвате, късовете ще се превърнат пак в бащински сърца. Иска ми се да взема мъките ви, да страдам вместо вас… Ах, като малки вие бяхте много щастливи…

— Само това време беше хубаво за нас — каза Делфина. — Къде е онова време, когато се спускахме от чувалите в големия хамбар?

— Татко, това не е всичко — пошепна Анастази на ухото на Горио, който подскочи. — Аз не продадох брилянтите за сто хиляди франка. Максим е даден под съд. Остават да се изплатят още само дванадесет хиляди франка. Той ми даде дума, че ще се вразуми, че вече няма да играе. На този свят ми остава само любовта му, аз платих много скъпо за нея и ще умра, ако ме лишат от нея. Пожертвах за него всичко: богатство, чест, деца, спокойствие. О, направете така, че Максим да бъде поне свободен, да не загуби честта си, да може да остане всред обществото, където ще съумее да си създаде положение. Сега той ми дължи само щастието си, ние имаме деца, които биха останали на улицата. Всичко ще бъде загубено, ако го затворят в „Сент Пелажи“.

— Нази, аз вече нямам пари. Нищо, нищо нямам! Това е краят на света. О! Светът ще рухне, положително ще рухне! Вървете си, спасете най-напред себе си! Ах, имам още едни сребърни обици, шест сребърни прибора, първите, които купих през живота си. Най-после имам само хиляда и двеста франка годишна рента…

— Ами какво направихте с безсрочните си ренти?

— Продадох ги, като задържах само този малък доход за нуждите ми. Трябваха ми дванадесет хиляди франка, за да наредя едно жилище на Фифина.

— У вас ли, Делфина? — запита госпожа дьо Ресто сестра си.

— О, не е ли все едно — каза дядо Горио, — дванадесетте хиляди франка са изразходвани.

— Разбирам — каза контесата. — За господин дьо Растиняк. Ах, моя мила Делфина, опомни се! Погледни докъде съм стигнала!

— Господин дьо Растиняк, мила моя, е младеж, който не е способен да разори любимата си.

— Благодаря, Делфина!… В тежкото положение, в което се намирам, аз очаквах нещо повече от тебе, но ти никога не си ме обичала.

— Напротив, тя те обича, Нази — извика дядо Горио. — Преди малко тя ми казваше, че те обича. Ние говорехме за тебе, тя твърдеше, че ти си красива, а тя е само хубава!

— Хубава! — повтори контесата. — Нейната хубост е бездушна.

— И така да е — каза Делфина, като се изчерви, — ами ти как се отнесе с мене? Ти се отказа от мене, направи да ми затворят вратите на всички къщи, в които желаех да вляза; с една дума, ти не пропусна и най-незначителния случай, за да ми причиниш мъка. А аз идвала ли съм като тебе да измъквам от горкия татко хиляда по хиляда франка цялото му състояние и да го докарам до сегашното му положение? Това е твоя работа, сестро моя. Виждала съм се с баща ни винаги, когато съм могла, не съм го пъдила от дома си, не съм идвала да му лижа ръцете, когато съм имала нужда от него. Аз и не знаех, че той е похарчил тия дванадесет хиляди франка за мене. Аз имам ред в работите си, ти знаеш това. А когато татко ми е правил подаръци, никога не съм ги изпросвала.

— Ти бе по-щастлива от мене: господин дьо Марсе беше богат, ти разбра нещо от това. Ти всякога си била презряна като златото. Сбогом, уверих се, че нямам нито сестра, ни…

— Мълчи, Нази! — извика дядо Горио.

— Само сестра като тебе може да повтаря това, което никой вече не вярва, ти си чудовище! — каза й Делфина.

— Деца мои, деца мои, мълчете или ще се убия пред вас!

— Прощавам ти, Нази — продължи госпожа дьо Нюсенжен, — ти си нещастна жена. Но аз съм по-добра от тебе. Да ми кажеш това тъкмо когато се чувствах способна да направя всичко, за да ти помогна, дори да вляза в стаята на мъжа си, което не бих направила нито за себе си, нито за… Това е достойно за всичкото зло, което си ми сторила от девет години насам…

— Деца мои, деца мои, прегърнете се! — каза дядо Горио. — Вие сте два ангела.

— Не, оставете ме! — кресна контесата, която дядо Горио бе уловил за ръката, и отблъсна прегръдката на баща си. — Тя е по-безмилостна и от мъжа ми. Човек би могъл да помисли, че тя е образец на всички добродетели!

— Предпочитам хората да знаят, че дължа пари на господин дьо Марсе, отколкото да призная, че господин дьо Траи ми струва двеста хиляди франка! — отговори госпожа дьо Нюсенжен.

— Делфина! — извика контесата, като пристъпи крачка към нея.

— Казвам ти истината, а ти ме клеветиш! — отговори студено баронесата.

— Делфина, ти си една…

Дядо Горио се спусна към контесата, задържа я и не я остави да говори, като запуши устата й с ръка.

— Боже мой, тате, какво си пипал тази сутрин? — попита го Анастази.

— Да, виновен съм — каза нещастният баща, като избърса ръцете от панталоните си. — Но не знаех, че ще дойдете, местех се!

Той се радваше, че си навлече укора, който насочи върху него гнева на дъщеря му.

— Ах — продължи той, като седна, — вие късате сърцето ми. Умирам, деца мои! Главата ми гори, сякаш в нея има огън… Бъдете мили, обичайте се! Иначе ще ме убиете. Делфина, Нази, и двете имахте право, и двете бяхте виновни. Хайде, Дедел! — продължи той, като обърна към баронеса-та пълни със сълзи очи. — Трябват й дванадесет хиляди, да й ги намерим. Не се гледайте така (той коленичи пред Делфина). Искай й извинение, за да ми доставиш удоволствие — пошепна й той на ухото, — тя е най-нещастната, хайде!

— Моя клета Нази — каза Делфина, ужасена от дивия и безумен израз на мъка върху лицето на баща си, — сбърках, целуни ме…

— Ах, вие вливате балсам в сърцето ми — извика дядо Горно, — но къде да намерим дванадесет хиляди франка? Ако ида вместо някого войник?

— Ах, татко — казаха двете дъщери, като го заобиколиха, — не, не!

— Бог ще ви възнагради за тази мисъл; и живота си да дадем, няма да ти се отплатим! Нали, Нази? — каза Делфина.

— И освен това, бедни татко, това би било капка в морето! — забеляза контесата.

— Ами нищо ли не струва кръвта ми? — извика отчаян старецът. — Ще стана роб на този, който те спаси, Нази! Ще убия и човек вместо него. Ще направя като Вотрен, ще отида в каторгата, ще…

Той се опря като гръмнат.

— Нямам нищо вече! — продължи той, като скубеше косите си. — Да знаех откъде да открадна, но е мъчна работа да намериш откъде да откраднеш. А освен това, за да обера някоя банка, ми трябват време и хора. И така, трябва да умра, не ми остава нищо друго, освен да умра. Да, не ме бива вече за нищо, аз не съм вече баща! Не! Тя ми иска, тя се нуждае, а аз, окаяният, нямам нищо. Ах, стари престъпнико, ти си осигури пожизнени ренти, а имаш дъщери! Значи, не ги обичаш? Пукни, пукни като куче, понеже си куче! Да, аз съм по-лош от куче, кучето не би постъпило така. Ах, главата ми, главата ми кипи!…

— Татко! — извикаха двете млади жени, като го заобиколиха, за да му попречат да удари главата си в стената. — Бъди разумен!

Той ридаеше. Ужасен, Йожен взе полицата, която бе подписал за Вотрен и чиято марка бе за по-голяма сума, поправи сумата, направи редовна полица за дванадесет хиляди франка, на заповедта на Горио, и влезе в стаята му.

— Ето парите, които ви са необходими, госпожо — каза той, като подаде полицата. — Бях заспал, разговорът ви ме събуди и така узнах какво дължа на господин Горио. Ето полицата, която можете да сконтирате, аз ще я изплатя точно в определения срок.

Контесата държеше полицата като вкаменена.

— Делфина — каза тя пребледняла и разтреперана от гняв, ярост и бяс, — прощавах ти всичко, Бог ми е свидетел, но това! Господинът бил тук, ти си знаела това и си позволи низостта да си отмъстиш, като ме остави да му поверя своите тайни, живота си, живота на децата си, позора си, честта си! Махни се, ти не си вече нищо за мене, мразя те и ще ти причиня най-голямото зло, което мога да ти причиня… ще…

Яростта прекъсна думите й, гърлото й пресъхна.

— Но той е мой син, наше дете, твой брат, твой спасител! — извика дядо Горио. — Прегърни го, Нази! Ето, аз го прегръщам — продължи той, като притисна буйно Йожен. — О, дете мое, ще ти бъда нещо повече от баща, ще ти бъда вместо семейство. Ако бях Бог, щях да сложа в краката ти вселената. Но, Нази, целуни го, той не е човек, той е ангел, истински ангел!

— Оставете я, татко, тя е луда! — каза Делфина.

— Луда, луда! Ами ти, ти каква си? — извика госпожа дьо Ресто.

— Деца, ще умра, ако продължавате — извика старецът и падна на леглото си като сразен от куршум. „Те ме убиват!“ — каза си той.

— Контесата погледна Йожен; поразен от ужасната сцена, той стоеше като вкаменен.

— Господине?… — каза му тя, като го запитваше с довиждане, с глас, с поглед, без да обръща внимание на баща си, на когото Делфина бърже разкопчаваше жилетката.

— Госпожо, ще платя и ще мълча! — отговори той, без да дочака въпроса.

— Нази, ти уби баща ни! — каза Делфина, като посочи падналия в безсъзнание старец на сестра си, която избяга от стаята.

— Прощавам й — каза старецът, като отвори очи, — положението й е ужасно и може да подлуди и по-твърд човек. Утешавай Нази, бъди добра към нея, дай дума на нещастния си баща, който умира — каза той на Делфина, като стискаше ръката й.

— Но какво ви е? — запита тя съвсем изплашена.

— Нищо, нищо — отвърна бащата, — ще мине. Нещо притиска челото ми, силно главоболие… Бедната Нази, какво бъдеще я очаква!

В този миг контесата се върна и падна на колене пред баща си.

— Простете! — извика тя.

— Ах — каза дядо Горио, — сега ми причиняваш още по-голяма болка!

— Господине — каза със сълзи на очи контесата на Растиняк, — страданието ме направи несправедлива. Ще ми бъдете ли като брат? — запита тя, като му подаде ръката си.

— Нази — каза й Делфина, като я прегърна, — моя мила Нази, нека забравим всичко!

— Не! — отвърна контесата. — Аз ще си спомням!

— Ангелчета мои — извика дядо — Горио, вие вдигнахте завесата, която бе паднала пред очите ми, вашият глас ме съживи. Прегърнете се още веднъж. Е, кажи, Нази, ще те спаси ли тази полица?

— Надявам се. Ще я подпишете ли и вие, тате?

— Ах, колко съм глупав! Да забравя да подпиша! Не ми се сърди, Нази, прилоша ми. Изпрати да ми кажат, щом всичко се уреди. Не, аз ще дойда. Но не, няма да дойда, не мога да гледам вече мъжа ти, ще го убия на място. А колкото за продажбата на имуществото ти на него, аз ще бъда нащрек. Върви скоро, мое дете, и кажи на Максим да се вразуми.

Йожен стоеше смаян.

— Бедната Анастази винаги е била сприхава! — каза госпожа дьо Нюсенжен. — Но има добро сърце!

— Тя се върна само за подписа на баща ви! — пошепна Йожен на Делфина.

— Така ли мислите?

— Дано се мамя. Пазете се от нея — каза той, като погледна нагоре, сякаш искаше да повери на Бога мисли, които не смееше да изкаже.

— Да, тя винаги е била добра артистка и баща ми се улавя лесно в примките й.

— Как сте, добри ми дядо Горио? — запита Растиняк стареца.

— Спи ми се! — отговори той.

Йожен помогна на Горио да си легне. После, когато старецът заспа, като държеше ръката на дъщеря си, Делфина се отдръпна.

— Довечера в Италианците — каза тя на Йожен — и ще ми кажеш как е баща ми. Утре, господине, ще се преместите. Я да видя стаята ви… О, какъв ужас! — извика тя, като влезе вътре. — Но вие сте били по-зле и от баща ми. Йожен, ти се държа добре. Щях да ви обичам повече, ако беше възможно; но, мой мили, ако искате да забогатеете, не бива да хвърляте току-така през прозореца дванадесет хиляди франка. Конт дьо Траи е комарджия. Сестра ми не иска да разбере това. Той би намерил дванадесетте хиляди франка там, дето печели или губи купища злато.

Едно стенание ги накара да се върнат пак при Горио, който изглеждаше заспал, но когато двамата влюбени се приближиха до него, чуха тези думи:

— Те не са щастливи!

Дали спеше, или беше буден, но тия думи и начинът, по който бяха казани, поразиха тъй силно сърцето на дъщеря му, че тя се приближи до одъра на баща си и го целуна по челото. Той отвори очи и каза:

— Това е Делфина.

— Е, как си, тате? — запита тя.

— Добре съм — отговори той. — Не се безпокой, аз ще изляза. Вървете, вървете, деца мои, и бъдете щастливи.

Йожен придружи Делфина до дома й, но неспокоен от състоянието, в което остави Горио, отказа да вечеря с нея и се върна в пансиона „Воке“. Намери дядо Горио станал и готов да седне на трапезата. Бианшон бе седнал така, че да може да наблюдава добре лицето на производителя на фиде. Като го видя, че взема хляба си и го мирише, за да разбере от какво брашно е замесен, студентът забеляза в неговото движение пълното отсъствие на това, което може да се нарече съзнание на действието, и сбърчи зловещо вежди.

— Седни до мене, господин лекарю от Кошен — каза Йожен.

Бианшон се премести с готовност, за да бъде по-близо до стареца.

— Какво му е? — запита Растиняк.

— Ако не се лъжа, той е загубен! Случило се е нещо необикновено и ми се струва, че скоро ще получи тежък удар. Макар че долната част на лицето му е спокойна, чертите на горната част се опъват неволно към челото му, виж! Освен това очите му са в онова особено състояние, което показва прилив на кръв в мозъка м у. Не ти ли изглежда, че са пълни със ситен прашец? Утре сутринта ще зная повече.

— Няма ли някакво лекарство?

— Никакво. Може би ще бъде възможно да се забави смъртта му, ако се намери начин да се предизвика отлив към крайниците, към краката, но ако до утре вечер признаците на болестта не изчезнат, нещастният старец е изгубен. Знаеш ли причината за болестта му? Навярно е преживял някакво силно сътресение, което не е имал сили да издържи?

— Да — каза Растиняк, като си припомни, че и двете дъщери непрекъснато измъчваха сърцето на баща си. „Делфина поне обича баща си!“ — мислеше Йожен.

Вечерта в Италианците Растиняк заговори малко предпазливо с госпожа дьо Нюсенжен, за да не я уплаши много.

— Не се безпокойте — отговори тя още при първите думи на Йожен, — баща ми се държи. Само че тази сутрин ние го раздрусахме малко. Състоянието ни е в опасност, знаете колко голямо е това нещастие. Не бих могла да живея, ако любовта ви не ме правеше равнодушна към всичко, на което доскоро гледах като на смъртна мъка. Днес изпитвам само един страх, боя се само от едно нещастие, да не загубя любовта, която ме накара да изпитам радост от живота. Всяко друго чувство ми е безразлично, не обичам вече нищо на този свят. Вие сте всичко за мене. Ако изпитвам щастие, че съм богата, то е, за да ви харесвам още повече. За мой срам, аз съм повече любовница, отколкото дъщеря. Защо? Не зная. Целият ми живот е във вас. От баща си получих сърце, а вие го накарахте да тупти. Може да ме осъжда цял свят, не искам да зная, стига вие, който нямате правото да ми се сърдите, да ми простите престъпленията, към които ме тласка едно непреодолимо чувство. Не мислете, че съм безсърдечна дъщеря. О! Не! Невъзможно е да не се обича такъв добър баща като нашия. Можех ли да му попреча да не види най-после неизбежните последици от нашите злополучни бракове? Защо ги е допуснал? Не беше ли негово задължение да мисли за нае? Зная, че днес и той страда също като нас; но какво можем да направим? Да го утешим ли? С нищо не можем да го утешим. Нашето примирение го огорчаваше много повече от нашите упреци и от оплакванията ни. В живота има положения, при които всичко е огорчение.

Йожен мълчеше, обзет от умиление пред този непосредствен израз на едно истинско чувство. Ако парижанките често пъти са неискрени, пияни от суета, себелюбиви, кокетни, студени, доказано е, че когато обичат истински, те се отдават повече на своите страсти от другите жени; те израстват от своите дребнавости и стават величествени. Освен това Йожен остана поразен от дълбокия и здрав ум, с който жената обсъжда най-естествените чувства, когато една изключителна страст я отделя и отдалечава от тях. Госпожа дьо Нюсенжен се засегна от мълчанието на Йожен.

— За какво мислите? — запита го тя.

— Още слушам това, което ми казахте. Досега мислех, че ви обичам повече, отколкото вие мене.

Тя се усмихна й прикри удоволствието, което изпита, та разговорът им да не прехвърли наложените от приличието граници. Тя никога не бе чувала трепетните изрази на една млада и сърдечна любов. Още няколко думи и тя не би могла да се владее.

— Йожен — каза тя, като промени разговора, — та вие не знаете ли какво става? Цял Париж ще бъде утре у госпожа дьо Босеан. Рошфидови и маркиз д’Ажуда са се споразумели засега да пазят тайна, но кралят ще подпише утре брачния договор, а нещастната ви братовчедка не знае още нищо. Тя няма да може да отложи приема, а маркизът няма да присъства. Всички говорят само за това.

— И обществото се подиграва с безчестното и участва в него. Знаете ли, че госпожа Босеан ще умре от това?

— Не — каза Делфина, като се усмихна, — вие не познавате този вид жени. Но цял Париж ще отиде у нея, ще отида и аз. И това щастие дължа на вас.

— Да не би този слух да е един от онези безсмислени слухове, които се пускат в Париж толкова често? — каза Растиняк.

— Утре ще узнаем истината.

Йожен не се върна в пансиона „Воке“. Той не можа да се сдържи да не се порадва на новото си жилище. Ако снощи бе принуден да се раздели с Делфина към един часа след полунощ, сега пък Делфина се прибра у дома си към два часа. На другия ден той стана доста късно и почака госпожа дьо Нюсенжен, която дойде да обядва с него. Младите хора са така жадни за такова щастие, че той почти забрави дядо Горио. За него бе голямо удоволствие да привиква на всички тези разкошни вещи, които бяха негови. Госпожа дьо Нюсенжен придаваше с присъствието на всичко някаква нова прелест. Към четири часа двамата влюбени се сетиха и за дядо Горио, като си спомниха колко много се радваше той, че ще живее в същата къща. Йожен забеляза, че е необходимо старецът да бъде пренесен веднага, ако е болен, остави Делфина и се завтече към пансиона „Воке“. Нито дядо Горио, нито Бианшон бяха на трапезата.

— Е — каза му художникът, — дядо Горио загази. Бианшон е горе при него. Една от дъщерите му, контеса дьо Ресторама, посети стареца. После си отиде и болестта се влоши. Обществото скоро ще се лиши от една от най-хубавите си украси.

— Растиняк се спусна към стълбите.

— Хей! Господин Йожен! Господин Йожен! Госпожата ви вика! — каза Силвия.

— Господине — каза му вдовицата, — господин Горио и вие трябваше да си излезете на петнадесети февруари. Оттогава минаха три дни; днес сме осемнадесети; ще трябва да ми се заплати за един месец за вас и за него; но ако поръчителствате за дядо Горио, вашата дума ми стига.

— Защо? Нямате ли му доверие?

— Доверие! Ако той полудее и умре, дъщерите му няма да ми платят нито пукната пара, а всичките му вехтории не струват и десет франка. Тази сутрин той изнесе, не зная защо, и последните си прибори. Облякъл се беше като младеж. Да ме прости Бог, но струва ми се, че беше сложил и червило, видя ми се подмладен.

— Аз отговарям за всичко! — каза Йожен, който настръхна от ужас, като предчувстваше катастрофата.

Той се качи у дядо Горио. Старецът лежеше в леглото си, а Бианшон беше до него.

— Добро утро, татко! — каза Йожен.

Старецът се усмихна кротко и като обърна към него оцъклените си очи, попита:

— Как е тя?

— Добре. Ами вие?

— Не съм зле.

— Не го изморявай! — каза Бианшон, като дръпна Йожен в един от ъглите на стаята.

— Как е? — запита Растиняк.

— Само по чудо може да бъде спасен. Получи кръвоизлив, сложих му синапени лапи. За щастие ги чувства, те действат.

— Може ли да се пренесе?

— Невъзможно. Трябва да го оставим тук — пълен покой и никакви вълнения…

— Драги Бианшон — каза Йожен, — ние двамата ще го гледаме.

— Аз вече доведох главния лекар от моята болница.

— Какво каза той?

— Ще се произнесе утре вечер. Обеща ми, че ще дойде след работа. За щастие този глупав старец извърши тази сутрин едно неблагоразумие, което не желае да обясни. Упорит е като магаре. Когато му говоря, преструва се, че не чува, и спи, за да не ми отговори, или пък ако очите му са отворени, почва да охка. Призори излязъл, отишъл пеш в Париж, кой знае къде. Отнесъл всичко, което струва пари, направил е някаква проклета сделка и с това е изтощил последните си сили! Идва една от дъщерите му.

— Контесата ли? — запита Йожен. — Една висока черноока жена с големи живи очи, с хубави крака и стройна.

— Да.

— Остави ме за малко сам с него — каза Растиняк. — Ще го поразпитвам, той ще ми каже всичко.

— Аз ще вечерям през това време. Само гледай да не го вълнуваш много: имаме още известна надежда.

— Бъди спокоен.

— Утре ще се забавляват добре! — каза дядо Горио на Йожен, когато останаха сами. — Ще отидат на голям бал.

— А какво правихте тази сутрин, татко, та сте толкова зле тази вечер, че трябва да останете на легло?

— Нищо.

— Идва ли Анастази? — запита Растиняк.

— Да! — отговори дядо Горио.

— Не крийте тогава нищо от мене. Какво ви иска още тя?

— Ах! — каза той, като събра сили, за да може да говори. — Знаете ли, тя е много нещастна. Нази няма нито су, дете мое, след случая с брилянтите. За този бал тя си бе поръчала рокля от ламе, която сигурно й прилича. Шивачката й, една безчестница, не искала да й я даде на кредит и камериерката й внесла срещу сметката хиляда франка. Бедната Нази да стигне дотам! Сърцето ми се къса. Но камериерката, като видяла, че Ресто няма вече никакво доверие в Нази, се уплашила да не загуби парите си и се споразумяла е шивачката да не дава роклята, преди да си получи хилядата франка. Балът е утре, роклята е готова, Нази е в отчаяние. Тя ми поиска приборите, за да ги заложи. Мъжът й иска тя да отиде непременно на този бал, за да покаже на цял Париж брилянтите, за които се говори, че е продала. Може ли да се каже на това чудовище: „Дължа хиляда франка, платете ги.“ Не. Разбрах това. Сестра й, Делфина, ще отиде на бала великолепно облечена. Анас-тази не бива да остане по-долу от по-малката си сестра. Освен това тя се облива в сълзи, клетата ми дъщеря! Вчера се почувствах така унизен, че нямам дванадесет хиляди франка, че бих дал остатъка от окаяния си живот, за да изкупя вината си. Знаете ли, имах сила да понеса всичко, но последното ми безпаричие ме уби. О-ох! И без да мисля много, се облякох, натъкмих се; продадох за шестстотин франка приборите и обиците, после заложих за четиристотин франка в наличност пожизнената си рента при стария Гобсек. Голяма работа! Ще ям само хляб! Достатъчен ми беше, когато бях млад, може и сега да ми стигне. Поне моята Нази ще прекара чудесна вечер. Ще бъде прекрасна! Банкнотата от хиляда франка е под възглавницата ми. По-топло ми става, като държа под главата си това, което ще направи удоволствие на бедната Нази. Тя ще може сега да изпъди своята лоша Виктоар. Къде се е видяло слугите да нямат доверие в господарите си? Утре ще съм добре. Нази ще дойде в десет часа. Не искам да мислят, че съм болен — няма да отидат на бала, ще останат да ме гледат. Утре Нази ще ме целуне като свое дете и милувките й ще ме излекуват. В края на краищата нали щях да похарча тези хиляда франка у аптекаря? Предпочитам да ги дам на своята лечителка Нази. Поне ще я утеша в нещастието й. С това ще изкупя вината си, че си обезпечих пожизнената рента. Тя е на дъното на пропастта, а аз нямам достатъчно сили да я измъкна. О, ще се заловя отново с търговия. Ще отида в Одеса да купя жито. Там пшеницата е три пъти по-евтина оттук. Вносът на жито е забранен, но нашите мили законодатели не са се сетили да забранят вноса на житните произведения. Охо, тази сутрин се сетих!… Човек може да спечели добри пари от нишестето.

„Той е луд“ — си каза Йожен, като гледаше стареца.

— Хайде, успокойте се, не говорете повече!

Бианшон се върна и Йожен слезе да вечеря. След това и двамата се редуваха през нощта да пазят болния, като единият четеше медицински книги, а другият пишеше писма до майка си и сестра си. Признаците, които се появиха на следния ден у болния, бяха според Бианшон благоприятни, но се налагаха постоянни грижи, на които бяха способни само двамата студенти и в чието изброяване е невъзможно да се изложи свенливата фразеология на епохата. Поставените върху изтощеното тяло на стареца пиявици бяха придружени с лапи, със слагане на краката му в гореща вода и разни други лечебни средства, за които бяха необходими силата и предаността на двамата младежи. Госпожа дьо Ресто не дойде — изпрати човек да вземе хилядата франка.

— Мислех, че ще дойде лично! Но така е по-добре, иначе щеше да се разтревожи — каза бащата и това обстоятелство сякаш го радваше.

В седем часа вечерта Тереза донесе на Растиняк писмо от Делфина.

„Какво правите, приятелю? Едва ме обикнахте и вече ме пренебрегвате! В сърдечните ни разговори вие ми разкрихте прекрасната си душа и вече сте от ония мъже, които остават винаги верни, като виждат колко оттенъци имат чувствата. Както казахте, когато слушахте молитвата на Мойсей: «За едни тя е една и съща нота, а за други е безкраят на музиката!» Не забравяйте, чакам ви довечера да отидем заедно на бала у госпожа дьо Босеан. Тази сутрин бе подписан в двореца договорът на господин д’Ажуда, а нещастната виконтеса е научила това едва в два часа. Цял Париж ще се стече у нея, както народът се трупа на площада Грев, когато гилотинират някого. Не е ли ужасно да отидеш да видиш дали тази жена ще съумее да скрие мъката си, дали ще съумее да умре красиво? Ако бях ходила преди това у нея, приятелю, в никакъв случай нямаше да отида на бала, но навярно тя вече няма да приема и всичките ми усилия ще отидат на вятъра. Моето положение се различава много от положението на другите. От друга страна, аз отивам и зарад вас. Ако след два часа не сте у мене, не зная дали някога ще ви простя това вероломство.“

Растиняк взе перото и отговори така:

„Очаквам лекаря, за да узная дали баща ви ще живее още. Той бере душа. Ще дойда да ви донеса присъдата и се боя, че ще бъде смъртна присъда. Само ще решите дали трябва да отидете на бал. Хиляди целувки.“

Лекарят дойде в осем и половина часа и макар че мнението му не беше благоприятно, не каза, че смъртта ще настъпи скоро. Той каза, че състоянието на болния ту ще се подобрява, ту ще се влошава и от това ще зависи и животът, и разумът на стареца.

— По-добре ще бъде да свърши по-скоро! — беше последната дума на лекаря.

Йожен остави Бианшон да гледа дядо Горио и отиде да занесе на госпожа дьо Нюсенжен тъжната новина, която в още пропитото му със семейни задължения съзнание трябваше да сложи край на всякакви радостни чувства.

— Кажете й да се забавлява добре въпреки всичко! — му извика дядо Горио, който изглеждаше задрямал, но седна в леглото си, когато Растиняк тръгна да излиза.

Момъкът се яви пред Делфина съкрушен от болка и я намери причесана, обута, оставаше й да облече само балната рокля. Обаче, прилични на последните подробности, с които художниците довършват картините си, последните приготовления изискват повече време от съществената част на творбата.

— Как, вие не сте облечен още? — каза тя.

— Но, госпожо, баща ви…

— Пак баща ми! — прекъсна го тя. — Вие няма да ме учите какви са моите задължения към баща ми. Познавам баща си от дълго време. Нито дума повече, Йожен! Ще ви изслушам само когато се облечете. Тереза ви е приготвила всичко у вас; колата ми е готова; вземете я и се върнете скоро. Ще поговорим за баща ми, когато отиваме на бала. Трябва да тръгнем рано; попаднем ли във върволицата коли, ще бъдем много щастливи, ако стигнем в единадесет часа.

— Госпожо…

— Вървете… Нито дума повече! — каза тя и изтича в будоара си да вземе някаква огърлица.

— Вървете, господин Йожен, ще разсърдите госпожата! — каза Тереза, като избутваше младия момък, ужасен от това изискано отцеубийство.

Той отиде да се облече, отдаден на най-тъжни, най-отчаяни размисли. Започна да гледа на света като на океан от кал, в който човек затъваше до шия, щом потопи краката си в него.

— На този свят се вършат само дребни престъпления! — си каза той. — Вотрен е по-велик.

Той бе видял трите главни облика на обществото: Покорността, Борбата и Бунта: Семейството, Света и Вотрен. И не смееше да вземе решение. Покорността беше скучна, Бунтът невъзможен, а Борбата съмнителна. Мисълта му го пренесе сред семейството му. Спомни си чистите и спокойни преживявания вкъщи, спомни си дните, прекарани сред тия, които най-много обичаше. Като се съобразяваха с естествените закони на семейното огнище, те намираха в него пълно, непрекъснато и спокойно щастие. Въпреки добрите си мисли той не се реши да изповяда пред Делфина вярата на чистите души, като й заповяда да бъде добродетелна в името на любовта. Току-що започналото му възпитание вече даваше своя плод. Той обичаше вече егоистично. Неговата съобразителност му даде възможност да разбере сърцето на Делфина; той предчувстваше, че тя беше способна да върви по трупа на баща си, за да отиде на бал, и той нямаше нито силата да я вразумява, нито смелостта да върви против желанието й, нито пък добродетелта да я напусне.

— Тя никога няма да ми прости, ако й се наложа при такива обстоятелства! — каза си той.

После започна да тълкува думите на лекарите; искаше му се да се увери, че дядо Горио не е толкова опасно болен, колкото си мислеше; с една дума, прибягна до хиляди убийствени доводи, за да оправдае Делфина. Тя не знаеше в какво положение се намираше баща й. Самият старец щеше да я изпрати на бала, ако отидеше да го види. Често пъти неумолимият в присъдите си обществен закон осъжда там, където явното престъпление е оправдано от безбройните условия, които създават в семейството несходството на характерите и различните интереси и положения, Йожен искаше да се заблуди сам, готов беше да пожертва за любимата си своята съвест. От два дни насам всичко в живота му се бе изменило. Жената бе всяла смут в него, семейството му бе избледняло, тя бе обсебила всичко. Растиняк и Делфина се бяха срещнали при условия, създадени, за да изпитат един чрез друг най-големите наслади. Тяхната добре подготвена страст бе се усилила чрез това, което убива страстите, чрез удовлетворението. Когато тази жена му се отдаде, Йожен забеляза, че дотогава само я бе желал, и я обикна едва на следния ден след щастието: любовта е може би само признателност за насладата. Той обожаваше тази жена, била тя порочна или добродетелна, поради насладите, които й бе донесъл като дар и които бе получил от нея; Делфина също така обичаше Растиняк, както Тантал обичал ангела, който бе долетял да насити глада му или да утоли жаждата на пресъхналото му гърло.

— Сега ми кажете как е татко? — запита госпожа дьо Нюсенжен, когато той се върна облечен за бала.

— Много е зле — отговори той, — ако искате да ми докажете, че ме обичате, да се отбием набързо да го видим.

— Добре — каза тя, — но след бала. Добри ми Йожен, моля ти се, бъди мил, не ми чети морал, ела. Тръгнаха, Йожен мълчеше по пътя.

— Какво ви е? — запита тя.

— Чувам предсмъртното хъркане на баща ви! — каза той ядосан.

И започна да разказва с пламенното красноречие на младеж за жестоката постъпка, към която суетата бе тикнала госпожа дьо Ресто, за смъртоносната криза, която бе предизвикало последното доказателство на бащинската любов, и за това какво би струвала роклята от ламе на Анастази. Делфина плачеше.

„Няма да съм хубава“ — мислеше си тя.

Сълзите й пресъхнаха.

— Ще отида да гледам баща си. Няма да се отделя от леглото му! — заяви тя.

— Ах, такава те искам! — извика Растиняк. Фенерите на петстотин коли осветяваха улицата пред дома на Босеан. От двете страни на осветената врата стоеше по един конен полицай. Висшето общество се стичаше на такава грамадна тълпа и всеки бързаше толкова много да види тази знатна дама в момента на нейното падение, щото стаите в приземния етаж бяха вече препълнени, когато госпожа дьо Нюсенжен и Растиняк пристигнаха. От онова време, когато целият двор се бе стекъл у дукеса дьо Монпансие, на която Людвиг XVI отне любовника, никое сърдечно нещастие не бе подигало такъв шум като нещастието на госпожа дьо Босеан. При тези обстоятелства последната потомка на почти кралския Бурбонски род се показала по-силна от своята скръб и до последния миг властвала над света, чието тщеславие бе приела само за да послужи за възтържествува-нето на нейната страст. Най-хубавите жени на Париж оживяваха салоните й със своите тоалети и усмивки. Най-прочутите мъже от двореца, посланиците, министрите, всевъзможните знаменитости, накичени с кръстове, звезди и многоцветни ленти, се трупаха около виконтесата. Мелодиите на оркестъра се носеха в този разкошен дворец, който беше пустиня за своята кралица. Госпожа дьо Босеан се бе изправила пред първия си салон и посрещаше мнимите си приятели. Облечена бе в бял тоалет, без какъвто и да е накит в скромно вчесаната й коса, изглеждаше спокойна и не проявяваше нито скръб, нито гордост, нито лъжлива радост. Никой не можеше да прочете в душата й. Сякаш беше някаква мраморна Ниоба. В усмивката й пред по-близките й приятели се четеше понякога насмешка, но тя изглеждаше на всички такава, каквато е била всякога, и се показа така изкусно, каквато беше по времето, когато щастието я озаряваше със светлите си лъчи, че и най-безчувствените се възхищаваха от нея, както младите римляни ръкопляскаха някога на гладиатора, който умееше да се усмихне, преди да издъхне. Висшето общество се бе пременило празнично, сякаш за да се сбогува с една от своите повелителки.

— Боях се да не би да не дойдете! — каза тя на Растиняк.

— Госпожо — отговори той развълнуван, като взе думите й за укор, — дойдох, за да остана последен.

— Добре — каза тя, като стисна ръката му. — Вие сте единственият, на когото мога да се доверя. Приятелю, обикнете такава жена, която ще можете да обичате вечно. Никога не я напускайте.

Тя хвана Растиняк под ръка и го заведе до едно канапе в салона, дето играеха.

— Идете — каза тя — у маркиза. Моят лакей Жак ще ви заведе и ще ви предаде едно писмо за него. Искам да ми върне писмата. Вярвам, че ще ви ги предаде всичките. Ако ги получите, качете се в стаята. Аз ще бъда уведомена.

Тя стана, за да посрещне най-добрата си приятелка, дукеса дьо Ланже, която също идваше. Растиняк излезе, потърси маркиз д’Ажуда у Рошфид, където той трябваше да прекара вечерта и където го намери. Маркизът го заведе у дома си, предаде една кутия на студента и му каза:

— Всички писма са вътре.

Изглеждаше, че иска да поговори с Йожен било за да го разпита за бала и за виконтесата или пък за да му признае, че е вече отчаян от този брак, както и стана след това, но в очите му блесна гордостта и той има жалката смелост да скрие най-благородните си чувства.

— Не й казвайте нищо за мене, драги ми Йожен.

Той стисна нежно и тъжно ръката на Йожен и му кимна да си върви, Йожен се върна в дома на Босеан и го въведоха в стаята на виконтесата, дето видя приготовленията за заминаване. Той седна край огъня, погледна кутията от кедрово дърво и изпадна в дълбока тъга. За него госпожа Босеан беше величествена като богините на „Илиада“.

— Вие ли сте, приятелю! — каза виконтесата, като влезе и сложи ръката си на рамото на Растиняк.

И той видя братовчедка си разплакана, вдигнала нагоре очи; едната й ръка трепереше, а другата бе вдигната. Изведнъж тя грабна кутията, хвърли я в огъня и видя как гори.

— Танцуват! Дойдоха всички, до един, а смъртта ще дойде късно. Шт, приятелю — каза тя, като сложи пръста си на устата на Растиняк, който се канеше да каже нещо. — Никога вече няма да видя нито Париж, нито света. Към пет часа ще замина, за да се заровя някъде далече в Нормандия. От три часа следобед бях принудена да се приготовлявам, да подписвам книжа, да уреждам работите си; не можех да изпратя никого у…

Тя млъкна.

— Положително беше, че ще го намерят у…

Тя млъкна пак, смазана от болка. В такива минути всичко е страдание и човек не може да изрече някои думи.

— И тъй — продължи тя, на вас разчитах тази вечер за последна услуга. Искаше ми се да ви дам един залог за моето приятелство. Ще мисля често за вас, който ми се видяхте добър и благороден, млад и чист в това общество, в което тия качества се срещат, толкова рядко. Искам да си спомняте понякога за мене. Чакайте — каза тя, като се огледа наоколо, — ето ковчежето, в което слагах ръкавиците си. Всеки път, когато ги вадех, за да отида на бал или театър, се чувствах хубава, защото бях щастлива и се докосвах до него само за да оставя някоя приятна мисъл; в него има много нещо от мене, то е цялата госпожа дьо Босеан, която не съществува вече; вземете го, аз ще се погрижа да го занесат у вас, на улица „Артоа“. Госпожа дьо Нюсенжен е много хубава тази вечер, обичайте я много. Ако не се видим вече, приятелю, бъдете уверен, че ще се моля за вас, защото сте бил добър към мене. Сега да слезем, не искам да мислят, че плача. Пред мене е вечността, аз ще бъда сама и никой няма да ми иска сметка за сълзите. Нека погледна още веднъж тази стая.

Тя замълча. След това закри за миг очите си с ръка, избърса ги, наплиска ги със студена вода и хвана студента за ръка.

— Да вървим — каза тя.

Растиняк никога не бе чувствал такова силно вълнение като от съприкосновението с тази толкова благородно сдържана скръб. Като влязоха в балната зала, Йожен я обиколи заедно с госпожа дьо Босеан — последно и изтънчено внимание към него от страна на тази прелестна жена. Скоро тя забеляза двете сестри — госпожа дьо Ресто и госпожа дьо Нюсенжен. Контесата беше величествена с всичките си брилянти, които бе изложила, но те навярно я изгаряха — носеше ги за последен път. Колкото силни да бяха гордостта и любовта й, тя едва понасяше погледите на мъжа си. Тази гледка не можеше да прогони тъжните мисли на Растиняк; под брилянтите на двете сестри той виждаше постелята, на която лежеше старецът Горио. Тъжният му вид заблуди виконтесата и тя издърпа ръката си.

— Идете, не искам да преча на удоволствието ви!

Делфина повика веднага Растиняк, щастлива от впечатлението, което бе направила, и нетърпелива да сложи в нозете на студента почитанията, които събираше в това общество, в което се надяваше да бъде приемана и в бъдеще.

— Как намирате Нази? — запита тя.

— Тя сконтира и смъртта на баща си — каза Растиняк.

Към четири часа сутринта тълпата в салоните почна да се разредява. Скоро замлъкна и музиката. В големия салон останаха сами Растиняк и дукеса дьо Ланже. Виконтесата, като мислеше, че ще намери там само студента, влезе, след като се сбогува с господин дьо Босеан, който отиде да си легне, като й повтаряше:

— Не правите добре, мила моя, на тези години да отивате да се затваряте. Останете при нас.

Като видя дукесата, госпожа дьо Босеан не можа да въздържи възклицанието си.

— Разбрах намерението ви, Клара — каза госпожа дьо Ланже. — Вие заминавате, за да не се върнете вече; но вие няма да заминете, преди да ме изслушате и преди да се разберем. Тя хвана приятелката си за ръка, заведе я в близкия салон и там, като я погледна с просълзени очи, я притисна в прегръдките си и я целуна по страните.

— Не искам да се разделя студено с вас, мила моя; то би тежало много на съвестта ми. Можете да разчитате на мене, както на себе си. Вие бяхте величествена тази вечер, почувствах се достойна за вас и искам да ви го кажа. Виновна съм пред вас, не винаги съм се държала добре, простете ми, мила моя; осъждам всичко, което е могло да ви оскърби, бих искала да взема обратно думите си. Една и съща мъка сроди душите ни и не зная коя от нас ще бъде по-нещастна. Господин дьо Монриво го нямаше тук тази вечер, разбирате ли? Който ви видя на този бал, Клара, никога няма да ви забрави. Ще направя едно последно усилие. Ако не успея, ще отида в манастир! А къде отивате вие?

— В Нормандия, в Курсел, да обичам, да се моля, докато един ден Бог ме прибере от този свят.

— Елате, господин дьо Растиняк — каза развълнувана виконтесата, като мислеше, че младият момък я чака.

Студентът прегъна коляно, взе ръката на братовчедка си и я целуна.

— Сбогом, Антоанет — продължи госпожа дьо Босеан, — бъдете щастлива. А вие — каза тя на студента, — вие сте щастлив, вие сте млад, вие можете да вярвате в нещо. Когато си отивам от този свят, аз ще имам около себе си, като някои избраници, свети, искрено развълнувани души.

Растиняк си тръгна към пет часа, след като видя госпожа дьо Босеан в пътническата й кола, след като тя се прости с него, обляна в сълзи, които показваха, че и най-високопоставените лица се подчиняват на законите на сърцето и не живеят без скърби, както някои ласкатели искат да убедят тълпата, Йожен се върна пеш в пансиона „Воке“ във влажно и студено време. Образованието му завършваше.

— Няма да спасим нещастния дядо Горио! — каза Бианшон, когато Растиняк влезе в стаята на съседа си.

— Приятелю — каза Йожен, като видя, че старецът спи, — следвай скромната цел, в която ограничаваш желанията си. Аз съм в ада и трябва да остана там. Вярвай всичко лошо, каквото ти говорят за висшето общество! Няма го Ювенал, за да обрисува ужаса, покрит със злато и скъпоценни камъни.

На другия ден към два часа следобед Бианшон, който трябваше да излезе, събуди Растиняк и го помоли да пази дядо Горио, чието състояние много се беше влошило сутринта.

Старецът няма да живее и два дни, а може би и шест часа — каза студентът по медицина — и все пак ние не бива да преставаме да се борим с болестта му. Ще трябва да проведем скъпо лечение. Ние ще бъдем болногледачите му. Но аз нямам нито су. Обърнах джобовете му, претърсих шкафовете и накрая — нищо. Като се свести по едно време, попитах го дали няма нещо, а той ми каза, че, няма нито сантим. Ти имаш ли?

— Остават ми двадесет франка! — отговори Растиняк. — Но ще отида да играя, ще спечеля.

— А ако изгубиш?

— Ще искам пари от зетьовете, от дъщерите му.

— Ами ако не ти дадат? — продължи Бианшон. — Впрочем сега най-бързата работа не е да се намерят пари; трябва да сложим на стареца горещ синап от стъпалата досред бедрата. Ако вика, значи, има надежда. Знаеш ли как се слага синап? Всъщност и Кристоф ще ти помогне. Аз ще се отбия у аптекаря, за да му кажа, че отговарям за всички лекарства, които ще вземем от него. Жалко, че клетият човек не може да се пренесе в нашата болница, там щеше да е по-добре. Хайде ела да те наглася и не се отделяй от него, докато се върна.

Двамата младежи влязоха в стаята, в която лежеше старецът, Йожен се уплаши от промененото му лице, което бе сгърчено, бледо и съвсем съсухрено.

— Е, татко — каза той, като се наведе над леглото. Горио вдигна към Йожен помътения си поглед и внимателно го изгледа, без да го познае. Студентът не можа да понесе тази гледка и очите му се напълниха със сълзи.

Бианшон, няма ли нужда от завеси на прозорците?

— Не, околната среда вече не му влияе. Много хубаво щеше да бъде, ако чувстваше топло или студено. Но огън ни трябва, за да му варим билки и да приготвим някои и други неща. Ще ти изпратя малко трески, които ще ни свършат работа, докато купим дърва. Вчера и нощес изгорих всичките ти дърва и торфа на нещастния старец. Беше влажно. От стените капеше вода. Едва можах да изсуша стаята, Кристоф я помете. Беше същински обор. Опуших с хвойна, много миришеше.

— Боже мой — възкликна Растиняк, — а дъщерите му!

— Слушай, ако иска да пие, ще му дадеш от това — каза медикът, като посочи на Растиняк голяма бяла кана, — Ако почне да се оплаква и ако коремът му е горещ и твърд, ще повикаш Кристоф да ти помогне и ще му направиш… знаеш какво. Ако случайно изпадне в силна възбуда, ако почне да говори много, с една дума, и при най-малката проява на лудост, остави го. Няма да бъде лош признак. Но изпрати Кристоф в болницата „Кошен“. Нашият лекар, другарят ми или аз ще дойдем да му направим каутеризация. Тази сутрин, докато ти спеше, имахме голям консулт с един асистент на доктор Гал, с главния лекар на „Отел Д’ьо“ и с нашия главен лекар. Тези господа откриха интересни признаци и ние ще следим развитието на болестта, за да си обясним някои доста важни научни въпроси. Един от тези господа твърди, че ако налягането на серума е по-силно върху един орган, отколкото върху друг, могат да се получат особени явления. И тъй, слушай го внимателно, ако заговори, за да установим около какви понятия ще се въртят разговорите му — дали ще отразяват спомени, мисли за бъдещето или разсъждения за настоящето, материални неща ли ще засегнат, или пък чувства, сметки ли прави, или се връща към миналото, с други думи, бъди в състояние да ни уведомиш точно. Възможно е кръвоизливът да настъпи изведнъж и тогава ще умре малоумен, какъвто е сега. В тия болести всичко се развива така странно! Ако ударът се получи тук — каза Бианшон, като посочи тила на болния, — има примери на странни случаи: мозъкът възстановява част от дейността си и смъртта настъпва по-бавно. Кръвта може да не стигне до мозъка, а да тръгне по други пътища, които ще установи само аутопсията. В болницата на неизлечимите има един малоумен старец, у когото кръвоизливът е тръгнал по гръбначния стълб; той страда ужасно, но живее.

— Добре ли се забавляваха? — попита дядо Горио, който позна Йожен.

— О, той мисли само за дъщерите си — каза Бианшон. — Снощи ми каза поне сто пъти: „Те танцуват! Тя е с роклята си.“ Наричаше ги по имена. Разплакваше ме, дявол да го вземе, с вайканията си: „Делфина, моя малка Делфина! Нази!“ Честна дума — каза студентът по медицина, — сълзите ми капеха от очите.

— Делфина — каза старецът — е тука, нали? Аз си знаех.

И очите му с неимоверна бързина шареха по стените и по вратата.

— Ще сляза да кажа на Силвия да приготви синапената лапа — каза Бианшон, — моментът е благоприятен.

Растиняк остана при стареца сам, седнал към краката му, с очи, впити в тази глава, която вдъхваше страх и мъка.

— Госпожа дьо Босеан избяга, този умира — каза той.

— Възвишените души не могат да останат дълго на този свят.

И наистина великите чувства как биха могли да се свържат с това нищожно, дребнаво и повърхностно общество?

Образите от бала, на който бе присъствал, изникнаха в паметта му и бяха рязка противоположност на тоя смъртен одър. Бианшон се върна неочаквано.

— Слушай, Йожен, току-що се видях с нашия главен лекар и се върнах тичешком. Ако се явят признаци на опомняне, ако проговори, положи го на дълга синапена лапа, така че от тила до кръста да бъде в синап, и веднага ни повикай.

— Скъпи Бианшон! — възкликна Йожен.

— О, става дума за едно научно изследване! — каза студентът по медицина с целия плам на новопосветения.

— Значи, само аз гледам този нещастен старец от обич.

— Ако ги беше видял тази сутрин, нямаше да говориш така! — каза Бианшон, без да се засяга от думите м у. — Опитните лекари гледат само болестта, а аз, драги мой, още гледам и болния.

Той си отиде, като остави Йожен сам със стареца, в очакване на кризата, която не закъсня много.

— Ах, вие ли сте, дете мое! — каза Горио, ката позна Йожен.

— По-добре ли сте? — запита студентът, като го хвана за ръката.

— Да, главата ми беше стегната като в менгеме, но сега ми олекна. Видяхте ли дъщерите ми? Те ще дойдат скоро, ще се притекат веднага, щом научат, че съм болен, те ме гледаха така добре на улица „Жюсиен“! Боже мой, колко ми се иска стаята ми да бъде чиста, за да ги приема. Един младеж изгори всичкия ми торф.

— Чувам стъпките на Кристоф — каза Йожен, той ви носи дървата, които този момък ви изпраща.

— Добре, но как ще платя тези дърва? Нямам нито су, момчето ми. Дадох всичко, всичко. Сега съм последен сиромах. Поне беше ли хубава роклята й от ламе? (Ах, боли!) Благодаря, Кристоф! Бог ще ви възнагради, мое момче, аз нямам вече нищо.

— Аз ще платя и на тебе, и на Силвия! — пошепна Йожен на ухото на слугата.

— Дъщерите ми ви казаха, че ще дойдат, нали, Кристоф? Иди пак, ще ти дам сто су. Кажи им, че не се чувствам добре, че искам да ги прегърна, да ги видя още веднъж, преди да умра. Кажи им така, но без да ги плашиш.

Растиняк кимна на Кристоф и той излезе.

— Те ще дойдат — продължи старецът. — Познавам ги. Добрата Делфина, каква мъка ще й причиня, ако умра! Също и на Нази. Не искам да умра, за да не плачат. Да умра, добри ми Йожен, значи, да не ги виждам вече. Ще ми бъде мъчно, където отида. Ад за бащата е да остане без децата си и аз вече свикнах с това, когато те се омъжиха. Моят рай беше улица „Жюсиен“. Как мислите, ако отида в рая, ще мога ли да се върна на земята и като дух да бъда около тях? Чувал съм да разказват такива неща. Истина ли е? Сега сякаш ги виждам, каквито бяха на улица „Жюсиен“. Сутрин слизаха долу: „Добро утро, татко“ — казваха ми те. Слагах ги на коленете си, друсах ги, играех си с тях. Те ме галеха мило. Закусвахме всяка сутрин заедно, обядвахме, с една дума, аз бях баща и се радвах на децата си. Когато бяха на улица „Жюсиен“, те не умуваха, не разбираха нищо от живота, много ме обичаха. Боже мой, защо не си останаха малки? (Ох, боли, главата ми ще се пръсне!) Ах, ах, простете, деца мои! Ужасно боли и тази болка трябва да е истинска, щом я чувствам, защото вие ме направихте да не чувствам болките. Божичко, само ако държех ръцете им в своите ръце, никак нямаше да ме боли! Вярвате ли, че ще дойдат? Кристоф е толкова глупав! Трябваше сам да отида. Но вие сте бил вчера на бала. Кажете ми как изглеждаха? Те не знаеха нищо за болестта ми, нали? Ако знаеха, нямаше да танцуват горкичките! О! Не искам да се разболявам вече! Те имат още нужда от мене. Състоянието ми е в опасност. И на какви мъже са попаднали! Излекувайте ме! Излекувайте ме! (Ох, как боли! Ох, Ох! Ох!) Виждате ли, трябва да ме излекувате, защото им трябват пари, а аз зная къде да спечеля. Ще отида в Одеса, ще правя чисто нишесте. Аз съм хитър, ще спечеля милиони. (Ох, много боли!)

Горио помълча малко, сякаш полагаше всички усилия да понесе болките.

— Ако бяха тук, нямаше да се оплаквам — каза той. — Защо пък да се оплаквам?

Налегна го лека дрямка, която трая дълго. Кристоф се върна. Растиняк, който мислеше, че дядо Горио спи, остави Кристоф да му разкаже високо как е изпълнил поръчката му.

— Господине — каза той, — първо отидох у госпожа контесата, с която не можах да говоря, защото имала важен разговор с мъжа си. Понеже настоявах, господин дьо Ресто излезе лично и ми каза така: „Господин Горио умира? Е, добре, какво по-хубаво от това. Госпожа дьо Ресто ми трябва, имам да довърша с нея важни работи, когато свършим всичко, ще дойде.“ Господин дьо Ресто изглеждаше сърдит. Канех се да изляза, когато госпожата влезе в преддверието през някаква врата, която не бях забелязал, и ми каза: „Кристоф, кажи на баща ми, че имам важен спор с мъжа си и не мога да го оставя; касае се за живота или смъртта на децата ми; но веднага щом свърша, ще дойда.“ А с госпожа баронесата друга история! Не можах да я видя, нито пък да й говоря. „Ах! — каза ми камериерката. — Госпожата се върна от бала към пет и четвърт и спи; ще ми се кара, ако я събудя преди обед. Като ми позвъни, ще й кажа, че баща й е по-зле. Винаги има време да се съобщи лошата вест.“ Напразно я молих! Ах, да!… Поисках да говоря с господин барона — беше излязъл.

— Значи, нито една от дъщерите му няма да дойде? — извика Растиняк. — Ще пиша и на двете.

— Нито на едната! — възрази старецът, като се изправи и седна в леглото си. — Те имат работа, спят, няма да дойдат. Знаех това. Трябва да умира човек, за да научи какво нещо са децата… Ах, приятелю мой, не се женете, не създавайте деца! Вие им давате живот, а те ви убиват, вие ги въвеждате в света, а те ви пъдят от него. Не! Те няма да дойдат! Зная това от десет години. Мислех си понякога, но не смеех да го вярвам.

На възпаления край на клепачите му блесна по една сълза и там се задържа.

— Ах, ако бях богат, ако бях запазил богатството си, ако не бях им го дал, те щяха да бъдат сега тук, щяха да лижат страните ми с целувките си! Щях да живея в палат, да имам хубави стаи, огън и слуги, а те заедно с мъжете и децата си щяха да проливат сълзи. Щях да имам всичко това. Но нищо! Парите дават всичко, дори и дъщери! О, къде са парите ми? Ако имах да им оставя съкровища, те щяха да са при мене, да ме лекуват; щях да ги чувам, да ги виждам. Ах, мое мило дете, единствено мое дете, предпочитам да съм беден и изоставен. Когато някой обича един нещастник, той може да бъде уверен, че е обичан. Не, аз искам да бъда богат, за да ги видя. Но кой знае? Те и двете имат каменни сърца. Много ги обичах, за да ме обичат и те. Бащата трябва да е винаги богат, винаги трябва да държи децата си за юздите като буйни коне. А аз стоях пред тях на колене. Нещастниците, те завършват достойно поведението си, което имаха към мене от десет години. Да знаете само колко се грижеха за мене отначало, когато се омъжиха! (Ох, как жестоко боли!) На всяка от тях дадох близо по осемстотин хиляди франка! Нито те, нито пък мъжете им можеха да бъдат груби към мене. Посрещаха ме: „Добри ми татко, заповядайте тук; мили ми татко, заповядайте там.“ Винаги имаше прибор за мене на трапезата им. С една дума, аз обядвах заедно със съпрузите им, които се отнасяха с уважение към мене. Мислеха си, че имам още нещо! Защо? Не им бях казвал нищо за сделките си. Човек, който дава по осемстотин хиляди франка на дъщерите си, трябва да се гледа. И те се грижеха за мене, но зарад парите ми. Светът е лош. Убедих се в това. Водеха ме с кола на театър, а на баловете им оставах, когато пожелаех. С една дума, казваха, че са мои дъщери и ме признаваха за свой баща. Но аз съм все още хитър и нищо не ми избегна от погледа. Забелязах всичко и сърцето ми се късаше. Много добре виждах, че това са преструвки, но нямаше какво да се прави. На тяхната трапеза аз не бях така свободен като на нашата долу. Не умеех да говоря нищо. А когато някой от светските хора попиташе шепнешком някой от зетьовете ми: „Кой е този господин!“, отговаряха му: „Бащата със златото, той е богат.“ — „Виж ти!“ — казваха те и ме гледаха е уважението, което се дължи на златото. Ако ги притеснявах понякога, изкупвах веднага грешката си! Кой ли пък е съвършен? (Главата ми е същинска рана!) Сега, драги господин Йожен, аз страдам, както страда човек, който умира, но това е нищо в сравнение с болката, която ми причини първият поглед, с който Анастази ми даде да разбера, че съм казал глупост, която излага: от погледа й сякаш кръвта ми изтече. Искаше ми се да науча всичко, но това, което научих, беше, че съм излишен на този свят. На другия ден отидох у Делфина, за да ме утеши, но там пък извърших друга глупост, която я разсърди. Бях като луд. Цяла седмица не знаех какво да правя. Не смеех да отида да ги видя от страх да не ми се сърдят. И тъй, бях изгонен от дъщерите си. О, боже мой, ти знаеш мъките, страданията, които съм понесъл, ти си преброил колко тежки рани ми бяха нанесени по онова време, което ме състари, измени; уби и направи да побелея, защо ме оставяш да страдам и днес? Скъпо изкупих греха си, че ги обичах толкова много. Те си отмъстиха жестоко за обичта ми, като същински палачи с клещи късаха месата ми. И пак… бащите са такива глупци… толкова много ги обичах, че се върнах у тях, както комар-джията се връща в игралния дом. Дъщерите ми са моят порок; те бяха моите любовници, с една дума — всичко! И двете постоянно се нуждаеха от нещо, от накити: камериерките им ми казваха и аз им ги подарявах, за да ме приемат добре! Въпреки това ме учеха от време на време как да се държа пред хората от тяхното общество. О, те не чакаха за това дори следния ден. Започнаха да се червят заради мене. Ето какво ще рече да възпита човек добре децата си. А на моите години не можех да ходя на училище. (Ужасно боли! Божичко! Лекари! Лекари! Ако отворят главата ми, мисля, че ще боли по-малко!) Дъщерите ми! Дъщерите ми! Анастази! Делфина! Искам да ги видя! Изпратете полицаи да ги доведат насила! Правото е на моя страна, всичко е на моя страна, и природата, и гражданските закони. Позор! Отечеството ще пропадне, ако бащите се тъпчат с крака. Това е ясно. Обществото, светът се крепят на бащинството; всичко ще рухне, ако децата не обичат бащите си. О, да ги видя, да ги чуя, все едно какво ще ми кажат, болките ми ще се успокоят само щом чуя гласовете им — особено Делфина. Но като дойдат, кажете им да не ме гледат студено, както правят винаги. Ах, добри ми приятелю, господин Йожен, вие не знаете какво значи златото в погледа да се измени изведнъж и да стане сиво олово. От деня, в който очите им престанаха да ме греят с лъчите си, постоянно мръзна; имах да преглъщам само горчивини и ги преглъщах. Живеех само да ме унижават и оскърбяват. Толкова ги обичах, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха една нищожна, срамна радост. Баща да се крие, за да види дъщерите си! Дадох им живота, а те днес не ми дават нито един час. Гладен съм, жаден съм, сърцето ми гори, а те не идват да облекчат предсмъртните ми мъки, защото чувствам, че умирам. Та те не знаят ли какво значи да тъпчеш трупа на баща си! На небето има Бог, който отмъщава за нас, бащите, без ние да искаме това. О, те ще дойдат! Елате, мои мили, елате да ме целунете още веднъж, да ме целунете за последен път и тази целувка ще бъде предсмъртното причастие на вашия баща, който ще моли Бога за вас, който ще му каже, че сте били добри дъщери, ще ви защитава! В края на краищата вие не сте виновни. Приятелю, те не са виновни. Кажете на всички, за да не ги измъчват заради мене. Само аз съм виновен, защото ги научих да ме тъпчат в краката си. Приятно ми беше. То не засяга никого, нито човешкото, нито божието правосъдие. Бог няма да бъде справедлив, ако ги накаже заради мене. Аз не умеех да се държа, сам направих глупостта да се откажа от правата си. Бях готов да се унижавам за тях. Какво да ви кажа! Най-добрите характери, най-добрите души биха се покварили от тази бащинска слабост. Аз съм жалък човек и справедливо съм наказан. Те искат днес удоволствия, както някога искаха бонбони. Винаги съм им позволявал да задоволяват всичките си детски прищевки. На петнадесетгодишна възраст имаха кола! Нищо не им отказвах. Аз сам съм виновен, но виновен съм от любов към тях. Гласовете им разтапяха сърцето ми. Чувам ги, идат! О, да, те ще дойдат! Законът повелява да дойдат при умиращия си баща, законът е на моя страна. Освен това идването им не струва скъпо, аз ще платя за колата. Пишете им, че ще им оставя милиони! Честна дума! Ще отида да правя макарони в Одеса. Зная как се правят. Могат да се спечелят милиони. Никой не е помислил за това. Те не се развалят при пренасянето, както житото или брашното. Ами нишестето, и в него лежат милиони! Няма да излъжете, кажете им, че имам милиони, та дори ако дойдат от алчност — предпочитам да бъда излъган, но да ги видя. Искам дъщерите си. Аз съм ги създал, те са мои! — извика той, като се изправи на леглото си и Йожен видя главата му с разчорлени бели коси, а всичките му черти изразяваха заплаха.

— Хайде, легнете си, добри ми татко Горио — каза му Йожен, — ще им пиша. И ако не дойдат, сам ще отида да ги доведа, веднага щом се върне Бианшон.

— Ако не дойдат ли? — зарида старецът. — Тогава ще умра, ще умра в пристъп на ярост, да, на ярост! Ярост ме обзема. В тоя миг аз виждам целия си живот. Аз съм измамен! Те не ме обичат, никога не са ме обичали, това е ясно! Щом не са дошли, няма и да дойдат. Колкото повече се бавят, толкова по-трудно ще се решат да ми доставят тази радост. Познавам ги. Те никога не са чувствали скърбите ми, болките ми, нуждите ми, няма да почувстват и смъртта ми; не са вникнали дори в тайната на любовта ми. Да, виждам това, навикът ми да откривам сърцето си пред тях отне цената на всичко, което правех за тях. Ако бяха пожелали да извадят очите ми, щях да им кажа: „Извадете ги!“ Много съм глупав. Те мислят, че всички бащи са като техния баща. Човек трябва винаги да държи на себе си. Децата им ще отмъстят за мене. Но те ще имат полза, ако дойдат. Предизвестете ги, че и тях ги чака такава смърт. С това престъпление те извършват всички престъпления, които съществуват… Но вървете най-после, кажете им, че ако не дойдат, ще извършат отцеубийство. Те и така са извършили много такива отцеубийства. Извикайте им като мене: „Хей, Нази, хей, Делфина! Елате да видите баща си, който е бил толкова добър към вас, а сега страда!“ Но никоя не иде! Като куче ли трябва да умра? Ето наградата ми — да умра изоставен. Те са престъпници, злодеи; гнуся се от тях, проклинам ги; ще стана през нощта от носилото си, за да ги прокълна пак, защото в края на краищата, приятели, нямам ли право? Те се държат много зле с мене, нали? Но какво говоря: нали ми казахте, че Делфина е тук? Тя е по-добра… Вие сте мой син, Йожен, обичайте я, бъдете баща за нея. Другата е много нещастна. Ами състоянието им? Ах! Боже мой, умирам, ужасно боли! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.

— Кристоф, намерете Бианшон — извика Йожен, уплашен от жалбите и виковете на стареца — и ми докарайте един кабриолет. Ще отида да намеря дъщерите ви, татко Горио, и ще ви ги доведа.

— Насила, насила ги доведете! Повикайте гвардия, армия, всичко, всичко! — извика той и хвърли върху Йожен последния си поглед, в който блесна разум. — Кажете на правителството, на прокурора да ми ги доведат тука, искам ги!

— Но вие ги проклехте!

— Кой каза това? — запита старецът зачуден. — Вие знаете много добре, че ги обичам, че ги обожавам! Ако ги видя, ще оздравея… Идете, добри ми съседе, иска ми се да ви благодаря, но нямам какво да ви дам освен благословията на един умиращ. Ах, искаше ми се да видя поне Делфина, да й кажа да ви се отплати заради мене. Ако другата не може, доведете ми поне нея. Кажете й, че няма да я обичате вече, ако не дойде. Тя толкова много ви обича, че ще дойде. Жаден съм! Тялото ми гори! Сложете ми нещо на главата. Ръцете на дъщерите ми биха ме спасили, чувствам това… Боже мой! Кой ще им върне състоянието; ако си отида? Ще замина за Одеса заради тях, да правя там нишесте.

Изпийте това — каза Йожен, като подигна умиращия и го прихвана с лявата си ръка, а в дясната държеше чаша билков чай.

Вие навярно обичате баща си и майка си! — каза старецът, като стискаше с отслабналите си ръце ръката на Йожен. — Разбирате ли, че ще умра, без да видя дъщерите си? Да си вечно жаден и никога да не пиеш — така съм живял от десет години… Двамата ми зетьове убиха дъщерите ми. Да, аз останах без дъщери, откакто те се омъжиха. Бащи, кажете на парламентите да издадат закон за брака!. С други думи, не омъжвайте дъщерите си, ако ги обичате. Зетят е престъпник, който похабява всичко у една дъщеря, осквернява всичко. Да няма вече бракове! Те са, които ни отнемат дъщерите, и ние ги нямаме вече, когато умираме. Създайте закон за смъртта на бащите. Това е ужасно! Отмъщение! Зетьовете ми не ги оставят да дойдат… Убийте ги… Смърт на Ресто! Смърт на елзасеца! Те са моите убийци… Смърт или дъщерите ми… А! Свърши се, умирам без тях… Нази! Фифина, елате! Баща ви умира…

— Успокойте се, добри ми татко Горио, успокойте се, не се вълнувайте, не мислете!

— Да не ги видя, та това е смъртта!

— Ще ги видите!

— Наистина ли? — извика изумен старецът. — О, да ги видя, ще чуя гласовете им. Ще умра щастлив! О, да, не искам вече да живея, не държа повече на живота, защото мъките ми нарастват. Но да ги видя, да попипам роклите им, само роклите им, та това е толкова малко; но да почувствам нещо от тях!… Дайте ми да пипна косите им… коси…

Той отпусна глава на възглавницата, сякаш някой го удари с желязо. Ръцете му се раздвижиха по завивката, сякаш за да пипнат косите на дъщерите му.

— Благославям ги — каза той с усилие, — благославям ги…

И падна изведнъж в безсъзнание. В същия миг влезе Бианшон.

— Срещнах Кристоф — каза той, — ще ти доведе кола.

После погледна болния, повдигна с мъка клепачите му и двамата студенти видяха мътното и безжизнено око.

— Не вярвам да дойде вече на себе си! — каза Бианшон.

Той опипа пулса му и сложи ръката си на сърцето на стареца.

— Машината още работи, но в неговото състояние това е същинско нещастие, по-добре е да си умре.

— Да, наистина! — каза Растиняк.

— Какво ти е? Бледен си като смъртник.

— Преди малко, приятелю, чух неговите викове и жалби. Има Бог! О, да, има Бог, който е създал за нас по-добър свят, иначе нашата земя е безсмислица. Ако не беше толкова трагично, бих проливал сълзи, но сърцето и гърдите ми са така страшно свити.

— Слушай, ще ни трябват много неща; кажи откъде да вземем пари?

Растиняк извади часовника си.

— На, заложи го веднага. Не искам да губя време, всяка минута ми е скъпа, а чакам и Кристоф. Нямам нито су, а трябва да платя и на коларя на връщане.

Растиняк хукна по стълбата и тръгна към улица „Хелдер“ у госпожа Ресто. Из пътя въображението му, поразено от ужасната гледка, на която бе свидетел, разпали негодуванието му. Като влезе в преддверието и поиска да види госпожа дьо Ресто, отговориха му, че не може да го приеме.

— Идвам от страна на баща й, който умира — каза той на лакея.

Господине, контът ми е заповядал най-строго…

— Ако господин дьо Ресто е тук, кажете му в какво състояние се намира тъст му и му предайте, че трябва да говоря с него още сега. Йожен чака доста време.

„Може да умира сега!“ — мислеше той.

Лакеят го въведе в първия салон, където господин дьо Ресто прие студента прав, без да го покани да седне, застанал пред камината, в която нямаше огън.

— Господине — каза Растиняк, — вашият тъст в този момент издъхва в една мръсна дупка без пукната пара за дърва: той тъкмо умира и иска да види дъщеря си…

— Господине — отговори му студено конт дьо Ресто, — навярно сте забелязали, че не обичам никак господин Горио. Той се изложи като баща на госпожа дьо Ресто и направи нещастен живота ми, за мене той е враг на моето спокойствие. Все едно ми е дали ще умре, или ще живее. Такива са моите чувства към него. Светът може да ме порицае, но аз презирам общественото мнение. Сега имам много по-важни работи, отколкото да се занимавам с това, какво ще мислят за мене глупците или ония, които са ми безразлични. Що се отнася до госпожа дьо Ресто, тя не може да излиза. Пък и аз не желая тя да напуска дома си. Кажете на баща й, че веднага щом изпълни дълга си към мене и към детето ми, ще отиде да го види. Ако обича баща си, тя може да бъде свободна след малко…

— Господине, не е моя работа да съдя поведението ви; вие сте господар на жена си, но мога ли да разчитам на вашата честност? Обещайте само да й кажете, че баща й няма да живее и един ден и че вече я прокълна, като не я видя край леглото си.

— Кажете й сам това — отговори господин дьо Ресто, поразен от чувството на негодувание, което звучеше в гласа на Йожен.

Растиняк влезе след конта в салона, в който седеше обикновено контесата; намери я обляна в сълзи, отпусната на едно канапе като жена, която иска да умре. Съжали я. Преди да погледне Растиняк, тя отправи към мъжа си плах поглед, който показваше, че е съвсем изнурена под гнета на някакво душевно и телесно насилие. Контът й кимна с глава и тя се реши да заговори.

— Чух всичко, господине. Кажете на баща ми, че ако знаеше положението, в което се намирам, щеше да ми прости… Не очаквах, господине, такова изпитание, то е свръх силите ми. Но ще устоя докрай — каза тя на мъжа си. — Аз съм майка. Кажете на баща ми, че нямам никаква вина към него, макар и да изглеждам виновна! — извика тя с отчаяние на студента.

Йожен разбра ужасното положение, в което се намираше жената, сбогува се със съпрузите и си тръгна съкрушен. Държането на господин дьо Ресто му бе показало, че постъпката му е излишна и че Анастази не беше вече свободна. Завтече се у госпожа дьо Нюсенжен и я намери на легло.

— Болна съм, драги приятелю — каза му тя. — Настинала съм на излизане от бала и се страхувам да нямам белодробно възпаление, чакам лекаря.

— Дори душата ви да е дошла до зъбите — прекъсна я Йожен, — трябва да се дотътрите при баща си! Той ви вика! Ако можехте да чуете и най-слабия му вик, щяхте да забравите, че сте болна.

— Йожен, баща ми може да не е толкова болен, колкото казвате, но ще бъда отчаяна, ако във вашите очи съм виновна поне малко, и ще постъпя, както обичате. Зная, че той би умрял от скръб, ако болестта ми се усложни от това излизане. Добре, ще дойда, щом дойде лекарят ми. Ха! Къде е часовникът ви? — каза тя, като не видя верижката.

Йожен се изчерви.

— Йожен, Йожен, ако вече сте го продали или изгубили… о, това ще бъде много лошо!

Студентът се наведе над леглото на Делфина и пошепна на ухото й:

— Искате ли да ви кажа? Добре, ще ви кажа. Баща ви няма с какво да си купи савана, в който ще го сложат тази вечер. Часовникът ми е заложен, аз нищо нямам вече.

Делфина бързо скочи от леглото си, затича се към писалищната маса, взе оттам кесията си и я подаде на Растиняк. Тя позвъни и извика:

— Ще дойда, ще дойда, Йожен. Оставете ме да се облека; ще бъда цяло чудовище, ако не дойда! Вървете, аз ще стигна преди вас! Тереза — извика тя на камериерката си, — кажи на господин дьо Нюсенжен да дойде веднага при мене, имам да му говоря!

Йожен, щастлив, че ще може да съобщи на умиращия за идването поне на едната му дъщеря, пристигна на улица „Ньов Сент Женевиев“ почти весел. Той бръкна в кесията, за да плати на коларя си. В кесията на тази толкова богата, толкова изящна жена имаше само седемдесет франка. Като се изкачи горе, той свари дядо Горио подкрепян от Бианшон, а болничният хирург му правеше нещо под наблюдение на лекаря. Правеха каутеризация на болния, последно средство на науката, безполезно средство.

— Чувствате ли нещо? — запита лекарят болния.

Дядо Горио видя студента и попита:

— Ще дойдат, нали?

— Може да се спаси — забеляза хирургът, — говори!

— Да — отговори студентът, — Делфина иде след мене.

— Представи си — каза Бианшон, — говори постоянно за дъщерите си, вика ги, както, казват, набученият на кол викал за вода…

— Стига — каза лекарят на хирурга, — няма какво да се прави повече, не ще можем да го спасим!

Бианшон и лекарят положиха пак умиращия в мръсната му постеля.

— Но все пак да му се смени бельото! — каза лекарят. — Макар и да няма никаква надежда, трябва да се уважава човешкото му достойнство. Аз ще дойда пак, Бианшон — каза той на студента. — Ако продължава да се оплаква, сложете опиум на диафрагмата му.

Хирургът и лекарят излязоха.

— Йожен, братко, бъди мъж! — каза Бианшон на Растиняк, като останаха сами. — Трябва да му се облече бяла риза, както и да се сменят чаршафите на леглото му. Повикай Силвия да донесе чаршафи и да дойде да ни помогне.

Йожен слезе и завари госпожа Воке и Силвия да слагат масата. При първите думи на студента вдовицата се приближи и с киселосладникавия глас на мнителна търговка, която не иска нито да загуби парите си, нито пък да разсърди купувача, му каза:

— Драги господин Йожен, вие знаете също така добре, както и аз, че дядо Горио няма вече пукната пара. Да дам чаршафи на човек, който е на път за другия свят, значи да ги загубя, още повече, че и така трябва да се пожертва един за саван. Вие вече ми дължите сто четиридесет и четири франка, прибавете четиридесет франка за чаршафите и някои и други дреболии, свещта, която ще ви даде Силвия, всичко това прави най-малко двеста франка, които една бедна вдовица като мене не бива да загуби. За Бога, господин Йожен, бъдете справедлив, от пет дни, откакто злото се загнезди в къщата ми, изгубих вече достатъчно пари. Дори бих дала десет екю, ако старецът си беше отишъл, когато казахте. Това е така неприятно за пансионерите ми. Ако беше безплатно, бих го пренесла в болницата. Поставете се в края на краищата на мое място. Моят пансион преди всичко, той е моят живот.

Йожен се изкачи бърже в стаята на дядо Горио.

— Бианшон, къде са парите от часовника?

— Там, на масата; остават още триста шестдесет и няколко франка. Платих от тях всичките ни дългове. Разписката от заложната къща е под парите.

— Хайде, госпожо — каза Растиняк, след като се спусна отвратен по стълбите, — да разчистим сметките си. Господин Горио няма да остане тук дълго време, а аз…

— Да, нещастният човечец ще си излезе с краката напред — каза тя, като броеше двестате франка полувесело, полутъжно.

— Да свършим! — каза Растиняк.

— Силвия, дайте чаршафите и идете горе да помогнете на господата.

— Не забравяйте и Силвия — пошепна госпожа Воке на ухото на Йожен, — тя стоя две нощи.

Щом Йожен се обърна гърбом, старата изтича при готвачката си:

— Вземете закърпените чаршафи от номер седем. Дявол да го вземе, за умрял човек и те са хубави! — пошепна й тя на ухото.

Йожен, който бе изкачил няколко стъпала, не чу думите й.

— Хайде — каза Бианшон — да му сменим ризата. Дръж го изправен.

Йожен застана откъм главата и повдигна умиращия, а Бианшон му съблече ризата. Старецът посегна, сякаш искаше да запази нещо на гърдите си, и издаде жалки и несвързани викове като животните, когато искат да изразят силна болка.

— О? — сети се Бианшон. — Търси една верижка от коса и един медальон, който му свалихме преди малко, за да му направим каутеризация. Горкият, трябва да му ги сложим пак. Те са на камината.

Йожен взе от камината една верижка, оплетена от пепеляворуси коси — навярно косите на госпожа Горио. От едната страна на медальона той прочете: Анастази, а от другата: Делфина. Образ на сърцето му, който винаги висеше на неговите гърди! Къдриците в медальона бяха толкова нежни — навярно бяха отрязани, когато дъщерите му са били съвсем малки. Когато медальонът докосна гърдите му, старецът изстена проточено, което изразяваше ужасно за присъстващите задоволство. Това бе един от последните отзвуци на чувствителността му, която сякаш се прибираше в неизвестната среда, отдето излизат или се устремяват поривите ни. Сгърченото му лице изведнъж изрази болезнена радост. И двамата студенти, смаяни от ужасния изблик на едно силно чувство, което бе преживяло мисълта, проляха горещи сълзи над умиращия, който нададе пронизителен радостен вик.

— Нази, Фифина! — извика той.

— Жив е още! — каза Бианшон.

— Защо ли? — попита Силвия.

— За да страда! — отговори Растиняк.

След като кимна на приятеля си да го последва, Бианшон коленичи и сложи ръце под коленете на болния. Растиняк направи същото от другата страна на леглото и сложи ръцете си под гърба. Силвия бе застанала и чакаше да измъкне чаршафите, когато подигнат умиращия, и да постели новия чаршаф, който бе донесла. Заблуден навярно от сълзите, Горио с последни усилия простря ръцете си, набара от двете страни на леглото главите на студентите, улови ги здраво за косите и простена:

— Ах, ангели мои!

С тези две думи, тези два шепота, душата му отлетя.

— Горкият човечец! — каза Силвия, трогната от възклицанието, в което прозвуча някакво възвишено чувство, възбудено за сетен път от най-ужасната, най-неволна лъжа.

Последният дъх на този баща трябваше да бъде дъх на радост. Този възглас изразяваше целия му живот — той продължаваше да се лъже. Положиха благоговейно дядо Горио пак на бедното му легло. От този миг лицето му запази болезнения отпечатък на борбата, която се водеше между живота и смъртта в механизма, в който мозъкът нямаше вече отново съзнание, от което зависи чувството на радост и скръб у човешкото същество. Разрушението беше вече само въпрос на време.

— Той ще остане така няколко часа и незабелязано ще издъхне, няма дори да хърка — каза Бианшон. — Мозъкът е навярно напълно засегнат.

В това време по стълбите се чуха стъпки на млада, запъхтяна жена.

— Много късно пристига! — каза Растиняк.

Не беше Делфина, а камериерката й Тереза.

— Господин Йожен — каза тя, — между господарката и господаря избухна остра разпра заради парите, които бедната госпожа искаше за баща си. Тя припадна, дойде лекарят, наложи се да й пуснат кръв. Тя викаше: „Баща ми умира, искам да видя баща си!“ С една дума, виковете й бяха сърцераздирателни…

— Достатъчно, Тереза! И да дойде сега, е излишно. Господин Горио е вече в безсъзнание.

— Горкият, толкова ли е зле? — попита Тереза.

— Нали не ви трябвам повече? Трябва да вървя да приготвя вечерята; часът е четири и половина! — каза Силвия и излезе, като едва не се сблъска на стълбите с госпожа дьо Ресто.

— Влизането на контесата бе внушително и ужасно. Тя погледна смъртния одър, осветен слабо само от една свещ, и като видя изкривеното лице на баща си, в което още трептяха последните искрици живот, заплака горчиво. Бианшон си излезе от скромност.

— Много късно успях да се измъкна! — каза контесата на Растиняк.

Студентът кимна тъжно в знак на съгласие. Госпожа дьо Ресто взе ръката на баща си и я целуна.

— Простете ми, татко! Вие казвахте, че моят глас ще ви върне от гроба; моля ви, съживете се за малко, за да благословите вашата покаяла се дъщеря. Чуйте ме. Това е ужасно. Вашата благословия е единственото нещо, което мога да получа отсега нататък на този свят. Всички ме ненавиждат, само вие ме обичате. Дори самите ми деца ще ме ненавиждат. Вземете ме със себе си, ще ви обичам и ще се грижа за вас. Той вече не чува… ще полудея…

Тя падна на колене й с безумен поглед гледаше тази развалина.

— Нещастието ми е пълно — каза тя, като погледна Йожен. — Господин дьо Траи си замина, като остави тук грамадни дългове, и научих, че ми е изневерявал. Мъжът ми никога няма да ми прости и аз го направих господар на състоянието ми. Всичките ми мечти пропаднаха. Уви! За кого измених на единственото сърце (тя посочи баща си), което ме обожаваше! Отказах се от него, отблъснах го, причиних му безброй огорчения, аз, недостойната!

— Той знаеше това! — каза Растиняк.

В този миг дядо Горио отвори очи, но то бе само някакъв гърч. Окото на умиращия бе не по-малко ужасно от отчаяното движение на контесата, което изразяваше напразни надежди.

— Ще ме чуе ли? — извика контесата. „Не“ — си каза тя и седна до леглото.

Госпожа дьо Ресто изяви желание да остане при баща си и Растиняк слезе долу да хапне. Пансионерите се бяха вече събрали.

— Е — каза художникът, — както се вижда, горе скоро ще имаме смърторама.

— Шарл — отговори Йожен, — мисля, че шегата ви е неуместна при такъв тъжен случай.

— И таз добра, не можем ли вече да се смеем тук? — продължи художникът. — Какво от това, щом Бианшон казва, че старецът е в безсъзнание.

— Е — каза чиновникът от музея, — той ще умре, както е живял.

— Баща ми издъхна! — извика контесата.

При този ужасен вик Силвия, Растиняк и Бианшон изтичаха горе и намериха госпожа дьо Ресто в безсъзнание. Свестиха я и я пренесоха в колата, която я чакаше. Йожен я повери на Тереза и заповяда да я заведе у госпожа дьо Нюсенжен.

— О, той наистина е мъртъв! — каза Бианшон, като слезе долу.

— Хайде, господа, сядайте на трапезата, супата ще изстине! — подкани госпожа Воке.

Двамата студенти седнаха един до друг.

— Какво трябва да правим сега? — запита Йожен Бианшон.

— Аз затворих очите му и го положих, както му е редът. Щом градският лекар установи смъртта му, за която трябва да съобщим, ще го обвият в савана и ще го погребат. Какво искаш да правим с него?

— Той вече няма да мирише хляба си така! — каза един пансионер, като подражаваше кривенето на покойника.

— По дяволите, господа — каза репетиторът, — оставете на мира дядо Горио и не ни хранете вече с него, защото от един час ни го поднасят с всякакви сосове. Едно от преимуществата на хубавия ни град Париж е и това, че можете да се родите, да живеете и да умрете в него, без някой да ви обърне внимание. Нека се възползваме прочее от преимуществата на цивилизацията. Всеки ден в Париж умират по шестдесет души, да не искате да плачем за парижките хекатомби? Ако дядо Горио е пукнал, толкова по-добре за него! Ако го обожавате, идете да го пазите и ни оставете да си вечеряме спокойно.

— О, да — каза вдовицата, — толкова по-добре за него, че умря. Както се вижда, горкият човечец е имал много неприятности през живота си.

Това бе единствената заупокойна молитва за един човек, който беше за Йожен олицетворение на бащинството. Петнадесетината пансионери започнаха да разговарят както винаги. Когато Йожен и Бианшон се нахраниха, тракането на лъжиците и вилиците, смеховете и разговорите, разните изрази на тези лакоми и равнодушни лица и тяхното безгрижие ги вледени от ужас. И двамата излязоха да търсят свещеник за нощно бдение и молитва. Трябваше да се извършат последните треби около стареца според малкото пари, с които разполагаха. Към девет часа вечерта тялото бе положено върху сковани дъски, между двете свещи, в голата стая, а до него седна свещеникът. Преди да си легне, Растиняк разпита духовника за таксите по погребението и опелото и написа едно писмо на барон дьо Нюсенжен и на конт дьо Ресто, с което ги молеше да изпратят своите домоуправители да се погрижат за разноските по погребението. Той изпрати писмата по Кристоф, а сам, убит от умора, легна и заспа. На следния ден Бианшон и Растиняк, трябваше да отидат да съобщят сами за смъртта, която бе освидетелствана по обед. След два часа никой от зетьовете не бе изпратил пари, никой не се беше явил от тяхно име и Растиняк бе принуден сам да плати на свещеника. За да приготви тялото за погребение и да го зашие в савана, Силвия поиска десет франка. Тогава Бианшон и Йожен пресметнаха, че ако близките на покойния не вземат никакво участие в разноските по погребението, те едва ли ще могат да ги посрещнат. Студентът по медицина сам се нае да сложи мъртвеца в един ковчег за бедни — поръча да го донесат от болницата му, отдето го взе по-евтино.

— Устрой им една шега на тия негодници — каза той на Йожен. — Купи в Пер Лашез място за гроб за пет години и поръчай третостепенна служба в черквата и в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите му откажат да ги платят, ще поръчаш да напишат на гроба му:

„Тук почива Господин Горио, баща на контеса дьо Ресто и на баронеса дьо Нюсенжен, погребан на разноски на двама студенти.“

Йожен послуша съвета на приятеля си, но след като ходи напразно у господин и госпожа дьо Нюсенжен и у господин и госпожа дьо Ресто. Не можа да прекрачи прага им. И двамата вратари бяха получили строги нареждания.

— Господинът и госпожата не приемат никого — казаха те, — баща им умря, те са в дълбок траур.

Йожен познаваше вече достатъчно добре нравите на висшето парижко общество, та знаеше, че не трябва да настоява. Сърцето му се сви някак особено, като видя, че не ще може да стигне до Делфина.

„Продайте някой накит — писа й той в стаичката на вратаря, — за да може баща ви да бъде прилично изпратен в последното си жилище.“

Той запечата бележката и помоли вратаря да я предаде на Тереза за господарката й, но вратарят я предаде на барон дьо Нюсенжен и той я хвърли в огъня. След като направи всички приготовления, Йожен се върна към три часа в семейния пансион и се просълзи, като видя пред вратичката ковчега едва покрит с черен плат и поставен върху два стола в безлюдната улица. Едно жалко ръсило, което още никой не бе докосвал, стоеше в посребрен меден съд, пълен със светена вода. Дори на вратата нямаше креп. Такава е смъртта на бедните — в нея няма нито тържественост, нито шествия, ни приятели, ни роднини. Бианшон, задължен да бъде в болницата си, бе оставил бележка за Растиняк, в която му обясняваше какво беше уредил с черквата. Студентът му пишеше, че литургията ще струва много скъпо, че ще трябва да се задоволят с евтината вечеря и че е изпратил Кристоф с писмо до погребалното бюро. Когато дочиташе драсканиците на Бианшон, Йожен видя в ръцете на госпожа Воке медальона със златния ръб, в който се намираха косите на двете дъщери.

— Как посмяхте да вземете това? — каза той.

— Какво! Та с него ли ще го погребете? — отговори Силвия. — Той е златен.

— С него, разбира се — каза Йожен с негодувание, — нека отнесе със себе си поне единствения спомен от двете си дъщери.

Когато дойде катафалката, Йожен накара да качат ковчега, откова го и сложи благоговейно върху гърдите на стареца, образа от времето, когато Делфина и Анастази са били млади, чисти и невинни и не са умували, както казваше старецът в предсмъртните си стенания. Растиняк и Кристоф, заедно с двамата гробари, единствени придружиха колата, която отнасяше нещастника в черквата „Сент Етйен дьо Мон“, близо до улица „Ньов Сент Женевиев“; тялото бе поставено в тясно и мрачно параклисче, около което студентът напразно търси двете дъщери на дядо Горио или мъжете им. Той бе сам с Кристоф, който се смяташе задължен да отдаде последна почит на човека, чрез когото бе спечелил доста пари за почерпка. Докато чакаше двамата свещеници, анагноста и клисаря, Растиняк стисна ръката на Кристоф, без да може да продума.

— Да, господин Йожен — каза Кристоф, — той бе добър и почтен човек, който никога не се караше, никому не пречеше, на никого не правеше зло.

Двамата свещеници, анагностът и клисарят дойдоха и направиха всичко, което можеше да се направи за седемдесет франка в онова време, когато църквата не бе достатъчно богата, за да се моли безплатно. Духовенството изпя един псалом „избави и из глубини воззвах“. Службата продължи двадесет минути. Имаше само една траурна кола за свещеника и за анагноста, които се съгласиха да вземат със себе си Йожен и Кристоф.

— Няма шествие — каза свещеникът, — можем да вървим бърже, за да не закъснеем, часът е пет и половина.

Но когато тялото бе поставено в катафалката, пристигнаха две коли с гербове, но празни — колите на конт дьо Ресто и на барон дьо Нюсенжен, и придружиха покойника до Пер Лашез. В шест часа спуснаха тялото на дядо Горио в гроба, около който стояха лакеите на дъщерите му, които изчезнаха заедно с духовенството след кратката заупокойна молитва, изпята за стареца с парите на студента. Двамата гробари хвърлиха няколко лопати пръст върху ковчега, за да го покрият, изправиха се и единият поиска от Растиняк почерпушка. Йожен бръкна в джоба си, но не намери нищо и бе принуден да вземе взаем един франк от Кристоф. Това незначително само по себе си събитие ужасно наскърби младия студент. Мръкваше. Влажният здрач дразнеше нервите, той погледна гроба, в който погреба последната си юношеска сълза, сълзата, изтръгната от светите вълнения на чистото сърце, една от онези сълзи, които падат на земята и оттам излитат до небесата. Той скръсти ръце и погледна облаците. Като го видя, че застава така, Кристоф го остави.

Като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към издигнатия край на гробищата и видя Париж, разположен лъкатушно по двата бряга на Сена, където блясваха вече светлини. Очите му се впиха почти жадно между Вандомската колона и купола на Дома на инвалидите, там, където живееше онова висше общество, в което искаше да се промъкне, хвърли върху този бръмчащ кошер поглед, който сякаш изсмукваше предварително меда му, и каза високомерно:

— Сега ще си видим сметките с тебе!

И като начало на заплахата, която отправи към Обществото, той отиде да вечеря у госпожа дьо Нюсенжен.

 

Саше, септември 1832 г.

Край
Читателите на „Дядо Горио“ са прочели и: