Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Père Goriot, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

III. Мами-и-смъртта

Два дни след това Поаре и госпожица Мишоно бяха седнали на една пейка на слънце в една усамотена алея в Ботаническата градина и разговаряха с господина, който с основание изглеждаше съмнителен на студента по медицина.

— Не виждам, госпожице — казваше господин Гондюро, — защо ще ги гризе съвестта. Негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция…

— Аха! Негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция…

— Да, негово превъзходителство се занимава с тази работа — каза Гондюро.

Кой би повярвал, че Поаре, стар чиновник и без съмнение човек с буржоазни добродетели, макар и без никакви идеи, ще продължи да слуша мнимия рентиер от улица „Бюфон“, когато той произнесе думата полиция, като показваше по този начин през своята маска на честен човек лицето на агент от улица „Жерюзалем“? А нямаше нищо по-естествено от това. Всеки ще разбере по-добре особената порода, от която бе Поаре в големия род на глупците след една забележка на някои наблюдатели, която не е обнародвана досега. Има една порода пернати животни, вписана в бюджета между първия градус ширина, в която влизат заплати от хиляда и двеста франка, един вид административна Гренландия, и третия градус, дето подскачат малко по-тлъстите заплати — от три до шест хиляди франка, — умерена област, дето се аклиматизират и цъфтят наградите въпреки трудностите на отглеждането. Една от най-характерните черти, която издава най-добре жалката ограниченост на тези долни създания, е неволното, един вид механическо, инстинктивно уважение към оня Да-лай-Лама във всяко министерство, когото чиновникът познава по нечетливия подпис и под името негово превъзходителство господин министъра, четири думи, които са равни на il Bondo Cani от „Багдатския халиф“ и които представляват пред очите на тази унизена паплач свещена и неоспорима власт. Както папата за католиците, така и негово превъзходителство е административно безпогрешен в очите на чиновника; блясъкът, който той излъчва, се предава на действията му, на думите му и на думите, казани от негово име; той покрива всичко с везания си мундир и узаконява делата, извършени по негова заповед; титлата му превъзходителство, която свидетелства за чистотата на неговите намерения и за светостта на волята му, служи като проводник на най-неприемливите идеи. Това, което тези нищожни хора не биха направили за своя облага, бързат да го извършат, щом се изговори думата „негово превъзходителство“. В канцелариите има безропотно подчинение като във войската: система, която задушава съвестта, унищожава човека и накрая го превръща в някаква бурмичка или гайка в правителствената машина. Затова и г. Гондюро, който сякаш познаваше хората, бърже откри в Поаре един от ония бюрократически глупци и извади налице „Deus ex machina“ — магическата дума „негово превъзходителство“ в момента, в който трябваше с откриването на батареите си да смае Поаре, когото мислеше, че е мъж на Мишоно, както мислеше, че Мишоно е жена на Поаре.

— Щом негово превъзходителство, лично негово превъзходителство господин… А! Тогава работата е съвсем друга! — каза Поаре.

— Чувате ли какво казва господинът, в мнението на когото, изглежда, имате доверие — продължи мнимият рентиер, като се обърна към госпожица Мишоно. — Е добре, сега негово превъзходителство е напълно уверен, че тъй нареченият Вотрен, който живее у госпожа Воке, е един каторжник, избягал от затвора в Тулон, дето е познат под името Мами-и-смъртта.

— А, Мами-и-смъртта — каза Поаре. — Той е много щастлив, ако е заслужил това име.

— Да — продължи полицаят, — този прякор той дължи на щастието си винаги да остава жив, дори в крайно дръзките начинания, които е предприемал. Виждате ли, този човек е опасен. Той притежава качества, които го правят необикновен. Дори и неговата присъда му е направила голяма чест в неговата среда…

— Значи, той е честен човек? — запита Поаре.

— Посвоему. Той се съгласи да поеме върху си престъплението на друг човек, една фалшификация, извършена от един много хубав младеж, когото той обичал извънредно — един италианец, голям комарджия, който след това постъпил на военна служба, където впрочем се е държал отлично.

— Но ако негово превъзходителство министърът на полицията е уверен, че господин Вотрен е Мами-и-смъртта, каква нужда има от мене? — запита госпожица Мишоно.

Наистина — каза Поаре, — ако министърът, както вие ни направихте честта да ни кажете, е уверен донякъде…

— Уверен не е съвсем на мястото; само подозира. Вие ще разберете как стои въпросът. Жак Колен, наречен Мами-и-смъртта, се ползва с пълното доверие на трите каторжни затвора, които са го избрали за свой агент и банкер. Той печели от този вид работа, за която безспорно е необходим бележит човек.

— Аха, разбирате ли каламбура, госпожице? — извика Поаре. — Господинът го нарече бележит, защото е белязан.

— Мнимият Вотрен — продължи агентът — получава пари от господа каторжниците, влага ги, пази им ги, държи ги на разположение на тези, които бягат, или на домашните им, когато им се падат по завещание, или пък на любовниците им, когато им поискат.

— На любовниците им — искате да кажете на жените им! — забеляза Поаре.

— Не, господине. Каторжникът има обикновено само незаконни жени, които ние наричаме любовници.

— Но всички ли живеят с такива любовници?

— Разбира се.

— Виж, това са ужаси, които негово превъзходителство не би трябвало да търпи — каза Поаре. — Понеже вие имате честта да се виждате с негово превъзходителство, вие, който, изглежда, имате човеколюбиви идеи, на вас се пада да го осветлите върху безнравственото поведение на тези хора, които дават много лош пример на останалото общество.

— Но, господине, правителството не ги праща там, за да бъдат образец на всички добродетели.

— Това е вярно. Обаче позволете ми, господине…

— Ах, миличък, оставете господина да говори — прекъсна го госпожица Мишоно.

Разбирате ли, госпожице? — продължи Гондюро. — Правителството може да има голяма полза, ако тури ръка върху една такава незаконна каса, която, казват, ще съдържа доста голяма сума. Мами-и-смъртта прибира големи суми, като укрива не само парите на приятелите си, но и на Дружеството на десетте хиляди…

— Десет хиляди крадци? — извика Поаре ужасен.

— Не, Дружеството на десетте хиляди е сдружение на опитните крадци, които работят само на едро и не се намесват в кражба, от която няма да извадят поне десет хиляди франка. Това дружество се състои от цвета на ония наши хора, които отиват направо в углавния съд. Те познават наказателните закони и никога не се излагат на опасността да бъдат осъдени на смърт, когато ги пипнат. Колен е техен доверен човек, техен съветник. Благодарение на грамадните си средства този човек сполучи да си създаде своя собствена полиция и много широки познанства, които е обвил в непроницаема тайна. Макар че от една година сме го обкръжили с шпиони, още не можем да вникнем в работите му. И касата, и способностите му служат за поддържане на порока, за събиране пари за престъпления и държат на крак цяла група престъпници, които водят вечна борба с обществото. Да се улови Мами-и-смъртта и да се тури ръка на банката му, значи да се унищожи злото от корен. Ето защо това начинание е от държавно значение, въпрос е на висша политика и може да обсипе с почести онези, които съдействат за успеха му. Вие лично, господине, бихте могли да станете отново административен чиновник, да станете секретар на някой полицейски комисар, служба, която няма да пречи да си получавате пенсията за прослужено време.

— Обаче защо Мами-и-смъртта не избяга с касичката си? — запита госпожица Мишоно.

— О — каза агентът, — където и да отиде, навсякъде ще го последва човек, натоварен да го убие, ако ограби каторжниците. Освен това да се отвлече една каса, не е така лесно, както да се отвлече госпожица от добро семейство. И най-сетне Колен е решителен човек, който не е способен да извърши такова нещо — смята, че би се опозорил.

— Имате право, господине — каза Поаре, — ще бъде напълно опозорен.

— Не мога да разбера от всичко това, защо не дойдете чисто и просто да го арестувате? — забеляза госпожица Мишоно.

— Ще ви отговоря, госпожице… Но не позволявайте вашият кавалер да ме прекъсва, защото в такъв случай няма да свърша никога — пошепна й той на ухото. — Този старец трябва да е много богат, за да го слушат. Щом дойде в Париж Мами-и-смъртта намъкна кожата на честен човек, стана добър парижки гражданин, настани се в скромен пансион; той е хитър, знаете ли, никога не могат да го изненадат. И тъй, господин Вотрен сега е почтен човек, който върши значителни сделки.

— Разбира се — каза Поаре на себе си.

— Ако се излъжем и уловим някой истински Вотрен, министърът ще опълчи срещу себе си всички парижки търговци, а също и общественото мнение. Положението на господин полицейския префект виси на косъм, той има врагове. Ако стане грешка, тези, които искат да заемат службата му, ще се възползват от виковете и крясъците на либералите, за да го изгонят. Тук трябва да се действа като с делото на Коняр, мнимия конт дьо Сент Елен; ако беше се оказал истински конт дьо Сент Елен, работата ни беше спукана. Ето защо трябва да се проверява.

— Да, но за това ви трябва една хубава жена! — каза живо госпожица Мишоно.

— Мами-и-смъртта няма да остави да се доближи до него жена — каза агентът. — Ще ви кажа една тайна — той не обича жените.

— Тогава не виждам каква полза бихте имали от мене за една такава проверка, ако предположим, че се съглася да я направя за две хиляди франка?

— Нищо по-лесно от това — отвърна непознатият. — Ще ви дам едно стъкълце с течност, приготвена, за да предизвика прилив на кръвта — това е съвсем безопасно, а прилича на удар. Тази течност може да се сипе или във виното, или в кафето. Веднага ще пренесете човека на едно легло и ще го съблечете уж за да видите дали не умира. А ако останете сама, ще го плеснете по плещите — пляс! — и ще видите как ще се явят буквите от печата.

— Но това е съвсем дребна работа! — каза Поаре.

— Е, съгласна ли сте? — попита Гондюро старата мома.

— Но, драги господине — попита госпожица Мишоно, — ако буквите не се явят, ще ми дадете ли две хиляди франка?

— Не.

— А какво възнаграждение ще ми дадете?

— Петстотин франка.

— Да направя такова нещо за толкова малко пари! Съвестта пак ще ме измъчва, а ще трябва да успокоя съвестта си, господине.

— Уверявам ви, господине — обади се Поаре, — че госпожицата има много чувствителна съвест: освен това тя е много мила и разбрана.

— Тогава — продължи госпожица Мишоно — дайте ми три хиляди франка, ако излезе, че е Мами-и-смъртта, и нищо, ако е обикновен гражданин.

— Добре — съгласи се Гондюро, — но при условие, че ще свършите тази работа още утре.

— Не толкова бързо, драги господине, трябва да се посъветвам с изповедника си.

— Хитра лисица — каза си агентът, като стана. — Тогава да оставим за утре. Ако се наложи да поговорим спешно, елате на уличка „Сент Ан“ в дъното на черквата „Сент Шапел“. Под свода има само една врата. Попитайте за господин Гондюро.

Бианшон, който се връщаше от лекцията на Кювие, чу доста странното име „Мами-и-смъртта“ и думата „Добре!“ на прочутия началник от тайната полиция.

— Защо не се съгласите? — Това са триста франка пожизнена рента — каза Поаре на госпожица Мишоно.

— Защо ли? — каза тя. — Ами нали трябва да размисля? Ако господин Вотрен е този Мами-и-смъртта, може би ще бъде по-износно да се разбера с него. Но да му искам пари, значи да го предупредя и той ще избяга, без да плати. А това ще рече да ме завлече.

— Но и да го предупредите — каза Поаре, — нали този господин ни каза, че е под наблюдение? Та вие, ще изгубите всичко.

„Освен това никак не обичам този човек! — помисли си госпожица Мишоно. — Винаги ми говори неприятни неща.“

— Но вие ще направите едно добро — продължи Поаре. — Както каза този господин, който ми изглежда много добър и е много чисто облечен, да се освободи обществото от един престъпник, колкото и добродетелен да е той, е подчинение на законите. Който е пил, пак ще пие. Ами ако му текне да избие всички ни? Дявол да го вземе, тогава ние ще бъдем виновни за тези убийства — да не смятаме, че ще бъдем първите жертви!

Госпожица Мишоно бе толкова замислена, че не чу думите, които капеха една след друга от устата на Поаре като водните капки от канелката на недобре затворена чешма. Когато този старец започнеше да ниже думите си и госпожица Мишоно не го спираше, той говореше непрестанно като навита пружина. Започваше да говори по един въпрос, после отваряше скоби и минаваше на други, съвсем противоположни теми, без каквото и да е заключение. Като наближаваха пансиона „Воке“, той се заплете в редица преходни отклонения и цитати, които го накараха да разкаже показанията си по делото на Рагуло и госпожа Морен, на което се яви като свидетел на защитата. Като влязоха в пансиона, спътницата му видя, че Йожен дьо Растиняк и госпожица Тайфер, увлечени в задушевен и занимателен разговор, не обърнаха никакво внимание на двамата стари пансионери, когато минаха през столовата.

— Така трябваше да свърши тази работа — каза госпожица Мишоно на Поаре. — От осем дни насам се гледат, сякаш ще се изядат с очи.

— Да — отговори той. — Затова я осъдиха.

— Коя?

— Госпожа Морен.

— Аз ви говоря за госпожица Викторина — каза госпожица Мишоно, като влезе, без да обърне внимание, в стаята на Поаре, — а вие ми приказвате за госпожа Морен. Каква е тази жена?

— В какво е виновна госпожица Викторина? — запита Поаре.

— Виновна е, че обича Йожен дьо Растиняк и се увлича, без да знае тая невинна нещастница какво ще я сполети.

Тази сутрин госпожа дьо Нюсенжен бе довела Йожен до пълно отчаяние. Душевно той се бе предал напълно на Вотрен, без да се помъчи да вникне нито в причините на приятелството, което проявяваше към него този необикновен човек, нито в последиците на това приятелство. Трябваше да стане някакво чудо, за да се измъкне от пропастта, в която бе попаднал от един час, като разменяше с госпожица Тайфер най-нежни обещания. На Викторина се струваше, че чува гласа на някакъв ангел, небето се отваряше за нея; пансионът „Воке“ добиваше приказни краски, каквито декораторите придават на театралните дворци. Тя обичаше, обичаха я! Така поне вярваше! И коя жена като нея нямаше да вярва, като гледаше Растиняк, като го слушаше цял един час, откраднат от всички аргусовци на тази къща? Като се бореше със съвестта си, като знаеше, че постъпва лошо и съзнателно постъпваше лошо, като си казваше, че ще изкупи този простим грях с щастието на една жена, той бе станал още по-хубав в своето отчаяние и блестеше с всичките огньове на ада, в който гореше сърцето му. За негово щастие чудото стана: Вотрен влезе и прочете в душата на двамата млади, които бе съединил със силата на своя адски ум, но чиято радост ненадейно той смути, като запя насмешливо с дебелия си глас:

Моята фаншета е прекрасна

в свойта простота…

Викторина избяга, като отнесе със себе си толкова щастие, колкото нещастия беше преживяла дотогава. Бедната девойка! Едно стискане на ръката, леко докосване на къдриците на Растиняк до страната й, една дума, пошепната толкова близо до ухото й, че тя да усети горещината на устните на студента, треперещата ръка върху талията й, една бегла целувка по шията — всичко това бяха за нея залози на любовта, които съседството с дебелата Силвия, която можеше да влезе ненадейно в тази лъчезарна столова, правеше по-пламенни, по-живи, по-привлекателни, отколкото и най-прелестните примери за преданост, разказани в най-известните ни повести. Тези дребни уверения, според един хубав израз на прадедите ни, изглежда, че са престъпления за една благочестива девойка, която се изповядва всеки две седмици. За този час тя разпиля повече душевни съкровища, отколкото би дала по-сетне, когато стане щастлива и богата, като се отдаде изцяло.

— Работата се свърши — каза Вотрен на Йожен. — Нашите контета се скараха. Всичко стана, както му е редът. Спорът започна заради убежденията. Нашият гълъб оскърби моя сокол. Утре ще се срещнат в крепостта Клинянкур. В осем часа и половина, когато спокойно ще си топи намазания с масло хляб в кафето си, госпожица Тайфер ще наследи любовта и богатството на баща си. Не е ли смешно всичко това? Малкият Тайфер владее отлично шпагата и е самонадеян като асо коз. Но пак ще пуснат кръв с един удар, който е мое изобретение — особен начин да му се повдигне шпагата и да се мушне в челото. Ще ви покажа това изкуство, защото е страшно полезно да го знае човек.

Растиняк слушаше тъпо и не можеше да отговори нищо. В това време дойдоха дядо Горио, Бианшон и още неколцина пансионери.

— Ето такъв ви исках — каза му Вотрен. — Вие знаете как во правите. Добре, орленцето ми! Вие ще управлявате хора та; вие сте силен, смел и решителен, аз ви уважавам.

Той искаше да му вземе ръката, но Растиняк си я дръпна и падна пребледнял на един стол. Струваше му се, че вижда пред себе си локва кръв.

— Аха, вие още имате няколко пеленки добродетел — каза тихо Вотрен. — Татко Долибан има три милиона, аз зная състоянието му. Зестрата ще ви направи чист като венчалното було и в собствените ви очи.

Растиняк не се двоуми повече. Той реши да предупреди вечерта господа Тайфер, баща и син. В това време, когато Вотрен го остави, дядо Горио пошепна на ухото му:

— Вие сте тъжен, мое дете, елате, аз ще ви развеселя.

И старият производител на фиде запали навитата си свещ от една лампа. Йожен тръгна след него, горящ от любопитство.

— Да отидем във вашата стая — каза старецът, който бе поискал от Силвия ключа за стаята на студента. — Тази сутрин вие си помислихте, че тя не ви обича, нали? — започна той. — Тя бе принудена да ви върне, а вие сте си отишъл сърдит и отчаян. Хапльовщина! Тя очакваше мене. Разбирате ли? Трябваше да отидем да довършим уредбата на едно прекрасно жилище, в което ще отидете да живеете най-много след три дни. Не ме издавайте. Тя искаше да ви изненада, обаче аз не държа да крия повече тайната. Вие ще живеете на улица „Артоа“, на две крачки от улица „Сен Лазар“. Там ще бъдете като принц. Обзаведохме ви като млада невеста. За един месец свършихме много работа, без да ви споменем нищо. Моят адвокат насрочи делото, дъщеря ми ще има своите тридесет и шест хиляди франка годишна рента, лихвата от зестрата си, а аз ще изискам нейните осемстотин хиляди франка да бъдат вложени в доходни недвижими имоти.

Йожен мълчеше и се разхождаше със скръстени ръце от единия до другия край на своята бедна разхвърляна стая. Дядо Горио използва един момент, когато студентът бе с гръб към него, и сложи на камината червена кожена кутия, на която бе отпечатан със златни букви гербът на Растиняк.

— Мило дете — каза клетият старец, — аз цял потънах в тази работа. Но, видите ли, мислех и за себе си: аз имам полза да се пренесете в друго жилище. Ако ви помоля за нещо, ще ми откажете ли?

— Какво искате?

— Над вашето жилище на петия етаж има една стая, за която се минава през вашия вход — ще мога да живея там, нали? Аз остарявам, а съм много далеч от дъщерите си. Няма да ви преча. Само ще живея там. Ще ми говорите за нея всяка вечер. Кажете, няма ли да ви досаждам? Когато се прибирате, аз ще бъда вече в леглото си, ще ви чакам и ще си казвам: „Той е видял моята малка Делфина. Завел я е на бала. Тя е щастлива с него.“ Ако се разболея, ще бъде като балсам на сърцето ми да чувам, че се връщате, че вървите, че се движите. Тогава във вас ще има много нещо от дъщеря ми. Ще трябва да направя само една крачка, за да отида до „Шан-з-Елизе“, където те всеки ден минават, и ще ги виждам винаги, защото сега понякога закъснявам. А после тя може би ще дойде у вас! Ще я чувам, ще я виждам в сутрешната й роба да тропа, да пристъпва мило като котенце. От един месец тя е станала пак, каквато беше, млада, весела, стройна девойка. Душата й е почти излекувана, а това щастие дължим на вас. О, аз ще направя невъзможното за вас! Тя ми казваше преди малко, като се връщахме: „Татенце, много съм щастлива!“ Като ми казват тържествено татко, тръпки ме побиват, но като ми казват татенце, струва ми се, че са още малки, будят всичките ми спомени, чувствам се повече техен баща. Струва ми се, че още не принадлежат на никого!

Старецът избърса очите си, той плачеше.

— Отдавна не бях чувал тази дума, отдавна не бях вървял под ръка с нея. О, да! Точно десет години, откак не съм ходил с никоя от дъщерите си. Колко е приятно да се докосвам до роклята й, да вървя в крак с нея, да чувствам топлината й. С една дума, тази сутрин развеждах Делфина навсякъде. Влизах из магазините с нея. След това я върнах у дома й. О, вземете ме при себе си! Понякога ще имате нужда от някоя услуга, аз ще бъда при вас. О, да можеше този дебел тъпак елзасецът да умре, да можеше подаграта му да се изкачи в стомаха, колко щастлива щеше да е горката ми дъщеря? Вие щяхте да ми станете зет, щяхте да бъдете открито неин съпруг. Тя е толкова нещастна, че не е вкусила никое от удоволствията на този свят, че аз й прощавам всичко. Бог трябва да бъде на страната на бащите, които много обичат. Тя ви обича много — добави той, като поклати глава след кратко мълчание. — По пътя ми говори за вас: „Нали, татко, той е добър, има добро сърце? Говори ли за мене?“ Да, от улица „Артоа“ до пасажа на Панорамите ми наговори за вас куп неща. С една дума, тя изля в сърцето ми цялото си сърце. През цялата тая щастлива сутрин аз вече не бях стар, станах лек като перце. Казах й, че ми дадохте банкнотата от хиляда франка! О, миличката, тя се разплака от умиление. Ами какво е това на камината ви? — каза най-после дядо Горио — той умираше от нетърпение, като гледаше, че Растиняк стои неподвижен.

Съвсем замаян, Йожен гледаше като вцепенен съседа си. Дуелът, за който Вотрен му бе съобщил, че ще стане на следния ден, така рязко противоречеше на сбъдването на най-скъпите му надежди, че той изживяваше цял кошмар. Той се обърна към камината и видя там четвъртитата кутийка, отвори я и намери вътре лист хартия, в който беше увит един часовник марка „Бреге“. На листа бяха написани следните думи:

„Искам да мислите за мен всеки час, защото…

Делфина“

Последната дума явно намекваше за някаква сцена, станала помежду им. Йожен се трогна. Гербът му бе изработен с емайл върху златния часовник. Тази скъпоценна вещ, за която копнееше толкова отдавна, верижката, ключът, часовникът, украсата отговаряха напълно на неговия вкус. Дядо Горио сияеше от радост. Навярно бе дал дума на дъщеря си да й опише най-подробно изненадата, която щеше да причини подаръкът й на Йожен, защото и той споделяше възторзите на двамата млади и не изглеждаше по-малко щастлив от тях. Той обичаше вече Растиняк и заради него самия, и за дъщеря си.

— Тази вечер ще отидете у нея. Тя ще ви чака. Дебелият тъпак елзасецът ще вечеря у танцьорката си. Ха-ха! Той съвсем се объркал, когато адвокатът ми му заговорил за работата. Нали твърди, че боготвори дъщеря ми? Само да посегне върху нея, ще го убия! Само мисълта, че моята Делфина… (той въздъхна) е в състояние да ме накара да извърша престъпление; но това няма да бъде човекоубийство, защото той е свиня с телешка глава. Ще ме вземете при себе си, нали?

— Да, драги ми дядо Горио, вие знаете много добре, че ви обичам.

— Виждам много ясно, че вие не се гнусите от мене. Дайте да ви прегърна.

— И той прегърна сърдечно студента.

— Обещайте ми, че непременно ще я направите щастлива. Ще отидете у нея довечера, нали?

— Да, да! Трябва да изляза по една работа, която не мога да отложа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, да, можете. Когато отида у госпожа дьо Нюсенжен, вие идете у господин Тайфер, бащата, и му кажете да ми определи до довечера само един час, за да поговоря с него по много важна работа.

— Значи, вярно е, млади момко — извика дядо Горио, като цял се изчерви от гняв, — че вие задиряте дъщеря му, както казват ония глупци долу?… Гръм и мълния! Не знаете какъв юмрук има дядо ви Горио! И ако ни мамите, ще ви светя маслото с един удар… О, това е невъзможно!

— Кълна ви се, че обичам само една жена на този свят — каза студентът, — и разбрах това преди малко!

— Ах, какво щастие! — извика дядо Горио.

— Но — продължи студентът — синът на Тайфер утре ще се бие на дуел и чух да казват, че ще бъде убит.

— Какво ви влиза това в работата? — каза дядо Горио.

— Трябва да му се каже да не пуска сина си… — извика Йожен.

В този миг го прекъсна Вотрен, който стоеше на прага на вратата си и пееше:

О, Ришар, о, кралю мой,

цял свят те напуща…

Брум! Брум! Брум! Брум!

 

Дълго време скитах по света,

виждаха ме навсякъде…

И виждаха ме… тра-ла-ла-ла-ла…

— Господа — извика Кристоф, — супата ви чака, всички са на масата.

— Слушай — поръча Вотрен, — донеси едно шише от моето бордо.

— Харесва ли ви часовникът? — запита дядо Горио. — Тя има чудесен вкус, нали?

Вотрен, дядо Горио и Растиняк слязоха заедно и понеже дойдоха късно, седнаха на масата един до друг.

През време на вечерята Йожен се държа много студено към Вотрен, макар че този човек, толкова приятен според госпожа Воке, никога не е бил така духовит. Той блестеше с остроумието си и успя да предразположи всичките си сътрапезници. Такава самоувереност и такова равнодушие смаяха Йожен.

— Какво ви се е случило? — попита госпожа Воке. — Много сте весел.

— Винаги съм весел, когато направя добра сделка.

— Сделка ли? — запита Йожен.

— Разбира се. Продадох едни стоки, от които ще получа добра комисиона. Госпожице Мишоно — каза той, като забеляза, че старата мома го гледа изпитателно, — да не би да имам по лицето си някоя черта, която не ви харесва, та сте се вгледали така в мене? Трябва да ми кажете! Ще я изменя, за да ви стана по-приятен… Поаре, ние няма да се караме, за това, нали? — каза той, като смигна на стария чиновник.

— Дявол да го вземе, би трябвало да позирате, за да нарисуват от вас Херкулес-смешника — каза младият художник на Вотрен.

— Ей Богу, съгласен съм! Но ако госпожица Мишоно позира за Венера от Пер Лашез — отговори Вотрен.

— Ами Поаре? — каза Бианшон.

— Поаре пък ще позира за Поаре. Той ще бъде бог на градините! — извика Ветрен. — Той произлиза от круша[1]

 

 

— Гнила круша! — обади се Бианшон. — Тогава вие ще се намирате между крушата и сиренето.

— Всичко това са празни работи — каза госпожа Воке, — по-добре ще направите да ни почерпите от вашето бордо — виждам, че една бутилка си подава носа. То ще поддържа настроението, а е и хубаво за стомаха.

— Господа — каза Вотрен, — госпожа председателката ни подканя към ред. Госпожа Кутюр и госпожица Викторина няма да се оскърбят от нашите шеги, обаче уважавайте невинността на дядо Горио. Предлагам една малка бутилкорама бордо, която името Лафит[2] прави двойно по-прочута, без никакъв политически намек. Ей, китаец — извика той като погледна Кристоф, който не се помръдваше. — Хей, Кристоф! Какво, не чуваш ли името си? Китаец, донеси виното!

 

 

— Заповядайте, господине! — каза Кристоф, като му подаде бутилката.

След като напълни чашата на Йожен и чашата на дядо Горио, той си наля бавно няколко капки и ги опита, докато двамата му съседи пиеха, и изведнъж се намръщи.

— Дявол да го вземе, мирише на тапа! Кристоф, вземи го за себе си и иди да ми донесеш друго; вдясно, нали знаеш. Шестнадесет души сме, донеси осем бутилки.

— Щом сте се разпуснали — каза художникът, — аз плащам сто кестена.

— Охо!

— Бруууу!

— Пърррр!

Отвсякъде се разнесоха възгласи, които екнаха като трясък на ракета.

— А от вас, мамо Воке, искаме две бутилки шампанско! — извика Вотрен.

— Я го виж ти! Защо не поискате цялата къща! Две бутилки шампанско! Та те струват дванадесет франка! Отде да ги взема? Не! Не ако господин Йожен се съгласи да ги плати, аз ще почерпя ракия.

— Ракията й ще подейства като очистително — каза тихо студентът по медицина.

— Ще млъкнеш ли, Бианшон — извика Растиняк, — не мога да чуя за очистително, без да ми се… Да, донеси шампанско, аз ще го платя — добави студентът.

— Силвия, подай бисквитите и пастите! — каза госпожа Воке.

— Вашите пасти са много възрастни — каза Вотрен, — поникнала им е брада. Но донесете бисквитите.

В един миг бордото обиколи всички; пансионерите се съживиха, веселостта се удвои. Екнаха диви смехове, всред които се разнесоха подражания на различни гласове на животни. На чиновника от музея му хрумна да нададе един парижки вик, който приличаше на мяукане на влюбен котарак, и веднага осем гласа ревнаха едновременно:

— Точа ножове!

— Храна за птички!

— Вафли, вафли!

— Лепя чинии!

— Лодка, лодка! Лодка за разходка!

— Тупалки за жени, тупалки за дрехи!

— Стари дрехи, стари ширити, стари шапки продавам!

— Череши, сладки череши!

Палмата на първенството взе Бианшон, който извика носово:

— Хубави чадъри!

Няколко минути се вдигаше оглушителна врява, водеха се разговори, изпълнени с несвързани думи — заприлича на истинска опера, която дирижираше Вотрен, като наблюдаваше Йожен и дядо Горио, които изглеждаха вече пияни. Отпуснати на столовете си, и двамата гледаха строго това необикновено безредие, като пиеха малко; и двамата бяха загрижени за това, което трябваше да правят тази вечер, а чувстваха, че не могат да станат. Вотрен, който следеше промените по лицата им, като ги поглеждаше крадешком, издебна момента, когато започнаха да примигват и очите на двамата сякаш почнаха да се затварят, наведе се към Растиняк и му пошепна на ухото:

— Не, миличък, няма да можете да надхитрите чичо си Вотрен, аз ви обичам достатъчно, за да не ви оставя да вършите глупости. Когато съм решил нещо, само дядо Господ е в състояние да ми препречи пътя. А! Вие искате да предупредите бащата Тайфер, да извършите ученическа грешка! Пещта е топла, брашното е замесено, хлябът е на лопатата; утре ще ядем порязаниците, а вие искате да попречите да се хвърли хлябът в пещта?… Не, не, всичко ще се опече! Ако съвестта малко ви гризе, храносмилането ще я оправи. Докато спите сладко, полковник конт Франкесини с върха на сабята си ще ви прочисти пътя за наследството на Мишел Тайфер. Като наследи брат си, Викторина ще разполага с петнадесет хиляди франка годишна рента. Аз вече събрах сведения и зная, че наследството на майката възлиза на повече от триста хиляди…

Йожен слушаше тези думи, без да може да отговори: той чувстваше, че езикът му е залепнал о небцето и не можеше да надвие съня; масата и лицата на другарите си виждаше през някаква светла мъгла. Скоро шумът утихна и пансионерите един след друг се разотидоха. После, като останаха само госпожа Воке, госпожа Кутюр, госпожица Викторина, Вотрен и дядо Горио, Растиняк видя като насън, че госпожа Воке прибира бутилките и излива останалото вино, за да напълни други бутилки.

— Ах! Какви са луди! Нали са млади! — казваше вдовицата.

Това бяха последните думи, които Йожен можа да разбере.

— Само господин Вотрен умее да прави такива смехории! — каза Силвия. — Гледайте Кристоф, хърка като заклан.

— Сбогом, мамо — каза Вотрен. — Ще отида на булеварда да гледам господин Марти в „Дивата планина“, голяма пиеса по романа „Отшелникът“… Ако обичате, мога да ви заведа заедно с тези дами…

— Благодаря ви — каза госпожа Кутюр.

— Как, съседке — извика госпожа Воке, — вие отказвате да видите една пиеса по романа „Отшелникът“, едно съчинение, написано от Атала Шатобриан, което толкова обичахме да четем, което е толкова хубаво, че плачехме това лято под липите като Магдалина Елодийска; то е много нравствено произведение, което може да бъде поучително за госпожицата.

— Забранено ни е да ходим на театър — отговори Викторина.

— Я, тия се наредиха — каза Вотрен, като клатеше смешно глава към дядо Горио и Йожен.

Като нагласи главата на студента на стола така, че да може да спи по-спокойно, той го целуна горещо по челото, като пееше:

Спи спокойно, моя любов,

ще бдя винаги над тебе…

Боя се да не е болен! — каза Викторина.

Тогава останете да го наглеждате — каза Вотрен. — Това е ваше задължение на покорна съпруга! — пошепна той на ухото й. — Този момък ви обожава и аз ви предсказвам, че вие ще станете негова скъпа женичка. И така — каза той високо, — всички ги уважаваха, те си живееха щастливо и имаха много деца. Така свършват всички любовни романи. Хайде, мамо — каза той, като се обърна към госпожа Воке и я прегърна, — турете си шапката, хубавата рокля на цветчета и прекрасния шал. Аз лично ще отида за кола.

И той излезе, като пееше:

Слънце, слънце, божествено слънце,

чрез тебе зреят тиквите…

— Боже мой, кажете, госпожо Кутюр, нали с този човек мога да живея щастливо дори и по покривите. Ето дядо Горио — каза тя, като посочи производителя на фиде, — той вече хърка. На този стар скъперник никога не би му минало и през ум да ме заведе някъде. Но, Боже мой, той ще падне на земята! Съвсем не прилича на човек на неговите години така да си загуби ума! Или — ще кажете, че никой не може да загуби нещо, което няма… Силвия, заведете го в стаята му!

Силвия улови стареца под ръка, помъкна го след себе си и го тръшна облечен върху леглото, напреко като вързоп.

— Горкият младеж — казваше госпожа Кутюр, като оправяше косата да Йожен, която падаше върху очите му, — прилича на девойка — той не знае какво е да прекали човек.

— Ах! Мога да ви уверя, че от тридесет и една година, откакто държа пансиона — каза госпожа Воке, — през ръцете ми са минали, както се казва, много младежи, но никога не съм виждала такъв благороден и мил момък като господин Йожен. Колко е хубав, като спи! Сложете, госпожо Кутюр, главата му на рамото си. Я! Той падна на рамото на госпожица Викторина: Бог да бди над децата. Още малко и щеше да разцепи главата си от топката на стола. Те двамата биха представлявали чудесна двойка.

— Мълчете, съседке — каза госпожа Кутюр, — вие говорите такива едни работи…

— Ами — каза госпожа Воке, — той не чува! Хайде, Силвия, ела да ме облечеш. Ще си сложа големия корсет.

— Нима ще си сложите големия корсет, след като вечеряхте, госпожо? — попита Силвия. — Не, потърсете някой друг да ви стегне, не искам да стана ваша убийца. Ще извършите глупост, която може да ви струва живота.

— Все ми е едно, трябва да се уважава господин Вотрен.

— Значи, вие много обичате наследниците си?

— Хайде, Силвия, без приказки — каза вдовицата, като излезе от стаята.

— На нейните години! — каза готвачката, като посочи господарката си на Викторина.

Госпожа Кутюр и възпитаницата й, на чието рамо спеше Йожен, останаха сами в столовата. Хърканията на Кристоф се чуваха в притихналата къща и подчертаваха спокойния и тих сън на Йожен, който спеше кротко като дете. Щастлива, че може да прояви онова милосърдие, в което се изливат всички чувства на жената и което й даваше възможност, без да върши грях, да усеща сърцето на момъка да тупти до нейното, по лицето на Викторина бе изписано майчински покровителствено чувство, с което тя се гордееше. Между безбройните мисли, които вълнуваха сърцето й, прозираше бурен, сластен порив, възбуден от топлото и чисто дихание на младежа.

— Бедно момче! — каза госпожа Кутюр, като й стисна ръката.

Старата жена се възхищаваше от това непорочно и измъчено лице, което сияеше от щастие. Викторина приличаше на една от онези наивни средновековни картини, в която художникът е пренебрегнал всички подробности, а е запазил обаянието на една спокойна и горда четка за жълтеникавото лице, но в която небето сякаш се отразява със златистите си багри.

— Но той не пи и две чаши, мамо — каза Викторина, като оправяше с пръсти косата на Йожен.

— Ако беше пияница, щеше да носи виното както всички. Напиването му прави чест.

На улицата изтрополя кола.

— Мамо — каза Викторина, — това е господин Вотрен. Подръжте господин Йожен. Не искам този човек да ме види така; той има изрази, които калят душата, и погледи, които смущават жената, сякаш я събличат.

— Не — каза госпожа Кутюр, — ти се лъжеш! Господин Вотрен е добър човек и прилича донякъде на покойния господин Кутюр — той е груб, но мил, добродушен мърморко.

В този миг влезе съвсем тихо Вотрен и видя картината, която представляваха тези две деца, сякаш милвани от светлината на лампата.

— Ето една от сцените, които навярно биха вдъхновили добрия Бернарден дьо Сен Пиер, автора на „Павел и Виржиния“, да напише прекрасни страници. Хубаво нещо е младостта, госпожа Кутюр. Бедно дете — каза той, като гледаше Йожен, — спи, хубавото иде понякога, когато човек спи. Госпожо — обърна се той към вдовицата, — аз много обичам този момък, той много ме вълнува, защото зная, че душата му е хубава като лицето му. Погледнете, не прилича ли на херувим, облегнат на рамото на ангел? Той заслужава да бъде обичан! Ако бях жена, щях да умра (не, не съм толкова глупав!), щях да живея за него! Като им се любувам — пошепна той, навеждайки се към ухото на вдовицата, — не мога да не си мисля, че Бог ги е създал един за друг. Пътищата на провидението са неведоми, то изпитва сърцата, плътта — извика той високо. — Като ви гледам един до друг, мои деца, съединени със своята невинност, с всички човешки благородни чувства, струва ми се, че и в бъдеще нищо не може да ви раздели. Бог е справедлив. Но мене ми се струва — каза той на девойката, — че видях у вас черти на благоденствие. Подайте си ръката, госпожице Викторина, разбирам от хиромантия, често съм гледал на мои близки. Хайде, не се плашете! О, какво виждам! Кълна се в честта си, скоро ще станете една от най-богатите наследници в Париж. Вие ще направите безкрайно щастлив този, който ви обича. Вашият баща ви вика при себе си. Вие ще се омъжите за млад, хубав благородник, който ви обожава.

В това време тежките стъпки на кокетната вдовица, която слизаше, прекъснаха предсказанията на Вотрен.

— Ето я и мама Воке, сияйна като звезда, пристегната като връзка моркови! Не се ли задушавате мъничко? — попита той, като си сложи ръката върху горната част на корсета й. — Много сте се стегнали, мамо, под лъжичката. Ако се разплачете, ще се пръснете, но аз ще събера останките ви с усърдието на антиквар.

— Той познава изящния френски език — каза вдовицата, като се наведе на ухото на госпожа Кутюр.

— Сбогом, деца — продължи Вотрен, като се обърна към Йожен и Викторина. — Бъдете благословени — каза той, като сложи ръце над главите им. — Вярвайте, госпожице, благопожеланията на един честен човек все струват нещо, те докарват щастие! Бог ги слуша!

— Сбогом, мила приятелко! — каза госпожа Воке на пансионерката си. — Мислите ли — добави тя шепнешком, — че господин Вотрен има някакви намерения по отношение на мене?

Хм… как да ви кажа…

— Ах, мамичко — каза Викторина, като въздъхна и погледна ръцете си, когато двете жени останаха сами, — ако думите на този добър Вотрен можеха да се сбъднат!

— За това е нужно само едно — отговори старата жена, — а то е твоят брат-чудовище да падне от коня си…

— Ах, мамо!

— Боже мой, може да е грях да желае човек злото на врага си — продължи вдовицата. — Но аз ще се покая. И наистина с удоволствие ще нося на гроба му цветя. Безсърдечен човек! Той няма смелостта да говори за майка си, чието наследство задържа в твоя вреда с всевъзможни сплетни. Моята братовчедка имаше голямо богатство. Но за твое нещастие в договора за зестрата й не се споменаваше нищо за него.

— Моето щастие често ще ви тежи, ако го спечеля с цената на нечий живот — каза Викторина. — Ако трябва, за да бъда щастлива, да изгубя брат си, предпочитам да си остана тук завинаги.

— Боже мой, както казва този добър Вотрен, който, сама виждаш, е силно вярващ — продължи госпожа Кутюр, — приятно ми стана, като чух, че не е неверник като другите, които говорят за Бога с по-малко уважение от самия дявол. Кой може да знае пътищата, по които провидението е решило да ни води?

С помощта на Силвия двете жени успяха да пренесат Йожен в стаята му, сложиха го на леглото му и готвачката разкопча дрехите му, за да спи удобно. Преди да си излезе от стаята, когато покровителката й бе обърната с гръб, Викторина целуна Йожен по челото и изпита цялото щастие, което може да причини такава престъпна кражба. После огледа стаята му, събра, тъй да се каже, в една мисъл хилядите блаженства от този ден, състави една картина, която гледа дълго време, и заспа като най-щастливото същество в Париж. Почерпката, благодарение на която Вотрен сложи приспивателен прах във виното на дядо Горио и на Йожен, погуби този човек. Бианшон, който бе полупиян, забрави да запита госпожица Мишоно за Мами-и-смъртта. Ако бе изговорил това име, сигурно щеше да събуди бдителността на Вотрен или нека го назовем с истинското му име — на Жан Колен, един от най-прочутите каторжници. После прозвището Венера от Пер Лашез накара госпожица Мишоно да се реши да предаде каторжника тъкмо тогава, когато вярваше в щедростта на Колен и започваше да пресмята дали няма да е по-добре да го предупреди и да го накара да избяга през нощта. И тя излезе заедно с Поаре, за да се срещне с прочутия началник на тайната полиция в уличката „Сент Ан“, като все още мислеше, че има работа с някой висш чиновник на име Гондюро. Директорът на тайната полиция я прие много приветливо. После, след един разговор, в който всичко бе уточнено, госпожица Мишоно поиска капките, с помощта на които щеше да провери печата на каторжника. По задоволството, което големият човек от малката уличка „Сент Ан“ изрази, докато търсеше стъкълцето в едно чекмедже на писалището си, госпожица Мишоно разбра, че в това залавяне се крие нещо много по-важно от арестуването на един обикновен каторжник. Като си блъскаше главата, тя започна да подозира, че полицията въз основа на някои разкрития на каторжници-предатели се надяваше точно навреме да сложи ръка върху извънредно голямата сума пари. И когато госпожица Мишоно изказа предположенията си пред тази лисица, той се усмихна и се помъчи да разпръсне подозренията на старата мома.

— Лъжете се — отговори той, — Колен е най-опасната сорбона, който е съществувал някога за крадците. И толкова! Крадците добре знаят това; той е тяхното знаме, тяхната опора, с една дума, техният Бонапарт: всички го обичат. Този нехранимайко никога няма да си остави пъна на „Плас дьо Грев“.

Тъй като госпожица Мишоно не можа да разбере, Гондюро й обясни двете последни думи, с които си беше послужил. Сорбона и пън са два силни израза от езика на крадците, които първи са почувствали необходимостта да погледнат на човешката глава от две страни. Сорбона е главата на жив човек, неговият съветник, неговата мисъл. Пън е презрителна дума, която показва колко малко струва отрязаната глава.

— Колен ни разиграва — продължи той. — Като срещаме такива хора, твърди като английска стомана, ние имаме възможността да ги убием, ако при залавянето си те решат да окажат и най-малка съпротива. Ние разчитаме, че Колен ще се съпротивява и ще го убием още утре сутринта. Така ще се избегне делото, разноските по охраната, храната, пък и обществото се освобождава от тях. Съдебните дела, призовките на свидетелите, тяхната денгуба, изпълнението на смъртната присъда, всичко, което по законен начин трябва да ни избави от тези нехранимайковци, струва над хиляда екю, които вие ще получите. Ще се спести и време. Като мушнем с щик в търбуха Мами-и-смъртта, ние ще попречим да се извършат стотина престъпления и ще осуетим пропадането на петдесетина души негодници, които ще се държат много благоразумно около изправителната полиция. Това се казва добра полиция. Според истинските човеколюбци такъв начин на действие означава предотвратяване на престъпленията.

— И да служиш на отечеството! — добави Поаре.

— Така е — каза началникът, — тази вечер говорите разумно. Да, разбира се, ние служим на отечеството. Въпреки това светът е много несправедлив към нас. Ние правим на обществото много големи услуги, които то не подозира. Най-после един разумен човек трябва да се издигне над предразсъдъците, а християнинът трябва да понесе нещастията, които влече зад себе си доброто, когато то не се съгласува с общоприетите разбирания. Както виждате, Париж си е Париж! Тази дума обяснява живота ми. Имам чест да ви поздравя, госпожице. Утре ще бъда с моите хора в Кралската градина. Изпратете Кристоф на улица „Бюфон“, у господин Гондюро, в същата къща, в която ви приех. Моите почитания, господине, ако някога нещо ви се открадне, отнесете се до мене, за да ви го намеря. Готов съм да ви услужа.

— А при това има глупци — каза Поаре на госпожица Мишоно, — които губят и ума и дума, щом чуят полиция. Този господин е толкова любезен, а това, което иска, е така просто.

Следният ден бе един от най-необикновените дни в историята на пансиона „Воке“. Дотогава най-яркото събитие в това тихо общежитие бе временното появяване на мнимата контеса дьо л’Амберменил. Обаче всичко щеше да избледнее пред събитията през този велик ден, за който госпожа Воке щеше да споменава постоянно в разговорите си. Най-напред дядо Горио и Йожен дьо Растиняк спаха до единадесет часа. Госпожа Воке, която се върна към полунощ от театър „Гете“, лежа в леглото си до десет и половина. Продължителният сън на Кристоф, който беше допил виното, което му подари Вотрен, стана причина да закъснее работата в пансиона. Поаре и госпожица Мишоно не съжаляваха, че закуската е закъсняла. А Викторина и госпожа Кутюр си спаха до късно утро. Вотрен бе излязъл преди осем часа и се завърна тъкмо когато слагаха закуската. И тъй, никой не се оплака, когато Силвия и Кристоф започнаха да тропат към единадесет и четвърт по всички врати и да съобщават, че закуската е готова. Когато Силвия и прислужникът излязоха от столовата, госпожица Мишоно, която слезе първа, изля капките в сребърната чаша на Вотрен, в която се топлеше във вряла вода каймакът за кафето му заедно с каймака на другите. Тъкмо на този ред в пансиона разчиташе старата мома, за да може да изпълни решението си. Седемте пансионери се събраха постепенно. Тъкмо когато Йожен се протягаше и слизаше по стълбите последен от всички, един раздавач му подаде писмо от госпожа дьо Нюсенжен. Писмото гласеше:

„Не изпитвам към вас нито лъжлива гордост, нито пък мога да ви се сърдя, приятелю мой. Чаках ви до два часа след полунощ. Да чакаш човека, когото обичаш! Който е почувствал тази мъка, не я налага на никого. Виждам ясно, че обичате за пръв път. Какво ви се е случило? Безпокоя се. Ако не се боях, че ще издам тайната на сърцето си, щях да дойда да науча какво ви се е случило — добро ли, или лошо? Но да изляза от къщи в такъв час било с кола, било пеша, нали значи да се погубя? Успокойте ме, обяснете ми защо не дойдохте след това, което баща ми ви е казал. Ще се разсърдя, но ще ви простя. Болен ли сте? Защо живеете толкова далече? Само една дума, за Бога! Скоро ще се видим, нали? Една дума ми е достатъчна, ако сте зает. Кажете: «Ида!» или «Болен съм.» Но ако бяхте болен, баща ми щеше да дойде да ми каже! Какво ли се е случило?…“

— Да, какво ли се е случило? — извика Йожен, който се втурна в столовата, като смачка писмото, без да го дочете.

— Колко е часът?

— Единадесет и половина! — каза Вотрен, като слагаше захар в кафето си.

Избягалият каторжник хвърли върху Йожен ледено омагьосващ поглед, какъвто могат да хвърлят само хората с изключителна магнетична сила и който, както казват, укротявал и най-лудите в лудниците, Йожен се разтрепери цял. На улицата изтрополя кола и един лакей в ливрея на господин Тайфер, когото госпожа Кутюр позна веднага, влезе бърже уплашен.

— Госпожице — извика той, — баща ви моли да дойдете веднага… Случи се голямо нещастие. Господин Фредерик се би на дуел и е ударен с шпага в челото; лекарите не се надяват да го спасят; едва ще имате време да се простите с него, той е вече в безсъзнание.

— Нещастният младеж! — извика Вотрен. — Как може да се кара човек, който има цели тридесет хиляди ливри годишна рента? Наистина може да се каже, че младежта не умее да се държи!

— Господине! — извика Йожен.

— Какво има, голямо дете — каза Вотрен, като допиваше кафето си спокойно, докато госпожица Мишоно го следеше много внимателно и не се трогна от изключителното събитие, което обърка всички. — Нима в Париж не стават всяка сутрин дуели?

— Ще дойда с вас, Викторина! — каза госпожа Кутюр.

И двете жени излязоха бърже без шалове и без шапки.

Преди да излезе, Викторина, с разплакали очи, хвърли върху Йожен един поглед, който му казваше: „Не вярвах, че нашето щастие ще ми струва сълзи!“

— Та вие сте бил цял пророк, господин Вотрен! — каза госпожа Воке.

— Аз съм всичко! — отвърна Жан Колен.

— Чудна работа! — продължи госпожа Воке, като наниза дума по дума незначителни приказки върху това събитие. — Смъртта ни грабва, без да ни пита. Младите често умират преди старите. Щастливи сме ние, жените, че не се бием на дуел, но затова пък страдаме от други болести, от които мъжете не страдат. Ние раждаме деца, а мъките на майката траят дълго време! Как потръгна на Викторина! Баща й е принуден да я признае!

— Ето — каза Вотрен, като погледна Йожен, — вчера тя нямаше и су, а днес има няколко милиона.

— Ах, господин Йожен — извика госпожа Воке, — добре се наредихте…

При тези думи дядо Горио погледна студента и видя в ръката му смачканото писмо.

— Вие не сте го дочели! Какво значи това? Нима и вие сте като другите? — запита той.

— Госпожо, аз никога няма да се оженя за госпожица Викторина — каза Йожен, като се обърна към госпожа Воке с чувство на ужас и погнуса, които изненадаха присъстващите.

Дядо Горио сграбчи ръката на студента и я стисна. Искаше му се да я целуне.

— Охо! — обади се Вотрен. — Италианците имат една хубава дума: col tempo![3]

 

 

— Чакам отговор! — напомни на Растиняк пратеникът на госпожа дьо Нюсенжен.

— Кажете, че ще дойда.

Човекът си отиде, Йожен беше страшно възбуден, което му пречеше да бъде предпазлив.

— Какво да правя? — казваше той гласно, като си говореше сам. — Нямам никакви доказателства!

Вотрен се усмихна. В това време погълнатите от стомаха капки започнаха да действат. Но каторжникът беше толкова здрав, че стана, погледна Растиняк и каза с глух глас:

— Млади човече, доброто ни яде, докато спим!

И се строполи като мъртъв на пода.

— Значи, има Божия правда! — възкликна Йожен.

— Какво ли стана с бедния господин Вотрен!

— Удар! — извика госпожица Мишоно.

— Силвия, хайде, дъще моя, повикай лекар! — каза вдовицата. — Ах, господин Растиняк, тичайте бърже и доведете господин Бианшон; може би Силвия няма да намери нашия лекар господин Гренпрел.

Щастлив, че има предлог да се измъкне от този ужасен вертеп, Растиняк излезе тичешком.

— Кристоф, тичай у аптекаря и му поискай някакво лекарство против удар.

Кристоф излезе.

— А вие, дядо Горио, ни помогнете да го пренесем горе, в стаята му.

Вдигнаха Вотрен, изкачиха го по стълбите и го сложиха на леглото му.

Аз не мога да ви бъда полезен с нищо! — каза дядо Горио. — Ще отида да видя дъщеря си.

— Стар егоист! — извика госпожа Воке. — Върви, пожелавам ти да пукнеш като куче!

— Идете и вижте дали нямате малко етер — каза госпожица Мишоно на госпожа Воке. Тя беше съблякла вече Вотрен с помощта на Поаре.

Госпожа Воке слезе в стаята си и остави госпожица Мишоно господарка на бойното поле.

— Хайде, съблечете му ризата и бърже го обърнете. Свършете поне това, за да не гледам голотата му — каза тя на Поаре. — Какво стоите като пън?

Вотрен бе обърнат, госпожица Мишоно плесна силно болния по рамото и двете злокобни букви веднага се откроиха в бяло всред зачервеното място.

— Е, спечелихте много лесно възнаграждението си от три хиляди франка — извика Поаре, като държеше Вотрен изправен, докато госпожица Мишоно му обличаше ризата. — Ух, много е тежък! — каза той, като го полагаше да легне.

— Мълчете! Дали няма някоя каса? — каза живо старата мома, чиито очи сякаш пробиваха стените, така алчно разглеждаше и най-дребната покъщнина в стаята. — Да можехме да отворим под някакъв предлог това писалище! — продължи тя.

— Може би това ще бъде лошо — отговори Поаре.

— Не — каза тя. — Крадените пари са крадени от разни лица и не са на никого. Обаче нямаме време. Чувам, че Воке се връща.

— Ето етер! — каза госпожа Воке. — Днес наистина е ден на произшествия. Господи, този човек не може да е болен, бял е като пиле.

— Като пиле ли? — запита Поаре.

— Сърцето му бие правилно — каза вдовицата, като сложи ръка на сърцето му.

— Правилно ли? — повтори Поаре зачудено.

— Много добре.

— Така ли? — запита Поаре.

— Ей Богу, също като че ли спи. Силвия отиде за лекар. Погледнете, госпожице Мишоно, той вдишва етер. Та това е обикновен гърч. Пулсът му е правилен. Силен е като, турчин. Вижте, госпожице какви косми има по гърдите си, този човек ще живее сто години! И перуката му се държи здраво. Я виж, тя била залепена! Той има изкуствена коса, защото е червен. Казват, че червените хора били или много добри, или много зли! Той навярно е добър, а?

— Добър за обесване! — каза Поаре.

— Искате да кажете на врата на някоя хубава жена! — извика живо госпожица Мишоно. — Я си вървете, господин Поаре. Наша работа е да ви гледаме, когато сте болни. Вие можете да се разходите, за това ви и бива — добави тя. — Аз и госпожа Воке ще бдим над този мил господин Вотрен.

Поаре излезе тихо и безропотно като куче, ритнато от господаря си.

Растиняк излезе да походи, да подиша чист въздух — той се задушаваше. Решил бе да попречи на това престъпление, извършено в определен час. Какво се беше случило? Какво трябваше да направи? Трепереше при мисълта, че е съучастник. Хладнокръвието на Вотрен го ужасяваше още повече.

„Ами ако Вотрен умре, без да каже нищо?“ — помисли си Растиняк.

Той вървеше из алеите на Люксембургската градина, сякаш го гонеше глутница кучета и му се струваше, че чува лая им.

— Слушай! — извика му Бианшон. — Прочете ли „Пилот“?

„Пилот“ бе радикален вестник под редакцията на господин Тисо, който пускаше за провинцията няколко часа след сутрешните вестници едно издание, в което се поместваха дневните новини, които стигаха в провинцията двадесет и четири часа преди другите вестници.

— В него има много интересна история — каза практикантът от болницата „Кошен“. — Синът на Тайфер се дуелирал с конт Франкесини от старата гвардия, който забил шпагата си два пръста в челото му! Ето че малката Викторина стана една от най-богатите моми за женене в Париж. Ех! Да можеше човек да предвиди това! Какъв комар е смъртта! Вярно ли е, че Викторина те е гледала особено благосклонно?

— Мълчи, Бианшон. Никога няма да се оженя за нея! Аз обичам една прекрасна жена, тя ме обича и…

— Казваш това, сякаш се мъчиш с всички сили да не й измениш. Покажи ми поне една жена, която заслужава да се пожертва за нея богатството на господин Тайфер.

— Всички демони ли ме преследват!

— Какво ти е? Да не си полудял? Дай си ръката да ти проверя пулса — каза Бианшон. — — — Имаш треска.

— Върви у мама Воке — каза Йожен, — оня злодей Вотрен падна преди малко като труп.

— А-ха — каза Бианшон, като оставяше Растиняк сам, — ти потвърждаваш съмненията ми, ще отида да ги проверя.

Дългата разходка на студента бе някак тържествена. Той изследва донякъде изцяло съвестта си. Той обмисля, изучава се, колеба се, но поне честността му излезе от това жестоко и ужасно изпитание като калено желязо, което устоява на всички опити. Той си спомни признанията, които дядо Горио му беше направил вечерта, спомни си жилището, което Делфина му бе избрала на улица „Артоа“; извади отново писмото й, прочете го и го целуна.

— Такава любов е за мене спасителната котва — каза си той. — Сърцето на този старец много е изстрадало. Той не казва нищо за страданията си, но може ли някой да не ги открие? Е, добре, аз ще се грижа за него като за баща и ще му доставя много удоволствия. Ако ме обича, тя ще идва често при мене и ще прекарва деня при него. Тази високомерна контеса дьо Ресто е една долна жена, тя би направила баща си вратар. Милата Делфина! Тя е по-добра към стареца, тя заслужава да бъде обичана! Ах! Тази вечер, значи ще бъда щастлив!

Той извади часовника си и го погледна възхитен. „Върви ми! Щом двама се обичат за цял живот, могат да си помагат, мога и аз да приема този подарък. Впрочем аз положително ще забогатея и ще мога да й върна всичко стократно. В тази връзка няма престъпление, нито пък нещо, което да възмути и най-строгата добродетел. Колко почетни хора сключват такива съюзи! Ние не мамим никого и ако нещо ни унижава, то е лъжата. Да лъжеш, значи да се откажеш от себе си. Тя отдавна се е разделила с мъжа си. Пък и аз самият ще кажа на този елзасец да ми отстъпи жената, която той не може да направи щастлива.“

 

Борбата на Растиняк трая дълго. Макар че победиха добродетелите на младостта, все пак, когато почна да се мръква, към четири и половина часа, подтикван от някакво непреодолимо любопитство, той тръгна към пансиона „Воке“, като се кълнеше в душата си, че ще го напусне завинаги. Искаше да узнае дали Вотрен е умрял. След като му дойде на ум да предпише лекарство за повръщане, Бианшон поръча да занесат повърнатото от Вотрен в болницата, за да направи химически анализ. Подозренията му се усилиха, като видя с каква настойчивост госпожица Мишоно искаше то да бъде изхвърлено. Пък и Вотрен дойде много бързо на себе си, така че Бианшон не подозираше, че е имало някакъв заговор против веселия шегобиец в пансиона. Прочее, когато Растиняк се върна, Вотрен стоеше вече здрав до печката в столовата. Привлечени по-рано от друг път от вестта за дуела на сина на Тайфер, пансионерите, от любопитство да научат подробно как е станало събитието и какво влияние ще окаже то върху съдбата на Викторина, се бяха събрали без дядо Горио и обсъждаха случая. Йожен влезе и очите му се срещнаха с очите на невъзмутимия Вотрен, чийто поглед проникна толкова дълбоко в сърцето му и раздвижи така силно някои струни, че тръпки го побиха.

— Е, мило момче — каза му избягалият каторжник, — чипоносата ще се лъже още дълго време с мене. Според тия дами съм издържал победоносно удар, който можел да убие и вол.

— Можете спокойно да кажете бик! — възкликна вдовицата Воке.

— Неприятно ли ви е, че ме виждате жив и здрав? — пошепна Вотрен на ухото на Растиняк, чиито мисли сякаш отгатваше. — Аз съм дяволски силен човек!

— Наистина госпожица Мишоно говореше завчера за някакъв господин, когото наричали Мами-и-смъртта — обади се Бианшон. — Това име щеше да ви подхожда много.

Тази дума порази като гръм Вотрен: той побледня, олюля се и магнетическият му поглед падна като слънчев лъч върху госпожица Мишоно — този изблик на воля й подкоси краката. Старата мома се отпусна на един стол. Поаре застана бърже между нея и Вотрен, тъй като видя, че тя се намираше в опасност — така диво и застрашително стана лицето на каторжника, когато той смъкна добродушната си маска, под която се криеше истинската му природа. Всичките пансионери, без да разберат още нищо от тази драма, се смаяха. В същия миг се чуха стъпки на много хора, тракане на няколко пушки, които войниците удариха по каменната настилка на улицата. И докато Колен търсеше несъзнателно някакъв изход, като гледаше прозорците и стените, няколко души се появиха на вратата на салона. Пръв вървеше началникът на тайната полиция, а другите трима бяха полицаи.

— В името на закона и на краля! — каза един от полицаите, но гласът му бе заглушен от шепота на учудване.

Веднага в столовата настъпи тишина, пансионерите се отдръпнаха, за да отворят път на трима от полицаите — ръцете им бяха в страничния джоб и държеха пълен пистолет. Двамата стражари, които вървяха след агентите, застанаха на вратата на столовата, а други двама се показаха на вратата, която водеше към стълбите. Стъпки и дрънкане на пушките на няколко войници отекнаха по настилката покрай фасадата. Така че Мами-и-смъртта, върху когото бяха приковани несъзнателно всички погледи, не можеше да храни никаква надежда за бягство. Началникът тръгна направо към него и така силно го удари по главата, че перуката изхвръкна и главата на Колен се показа във всичката си грозота. Главата и лицето м у, окръжени с късо остриганата с кирпичен цвят коса, която им придаваше страшна сила и хитрост, отговаряха напълно на гърдите му и блеснаха ярко, сякаш бяха огрени от някакъв адски огън. Всички разбраха целия Вотрен — миналото му, настоящето му, бъдещето му, неумолимите му учения, преклонението му пред произвола, могъществото, което му придаваха безсрамните му мисли, делата му и силата на едно тяло, приспособено към всичко. Лицето му се обля в кръв, очите му блеснаха като на дива котка. Той подскочи на място с такава свирепа сила и изръмжа толкова високо, че всички пансионери извикаха ужасени. Полицаите видяха лъвския му скок и като използваха суматохата, измъкнаха пистолетите си. Като видя блясъка на дулата, Колен разбра опасността и прояви изведнъж най-голямо самообладание. Ужасна и същевременно величествена картина! Лицето му се промени, сякаш в котел, пълен със силна пара, която може да дигне планини, капна капка студена вода и в миг го охлади. Водната капка, която изстуди яростта му, бе неговата бърза като светкавица мисъл. Той започна да се усмихва и погледна перуката си.

— Днес не си особено учтив — каза той на началника на тайната полиция.

И протегна ръцете си към полицаите, като им кимна да се приближат.

— Господа полицаи, сложете ми белезниците. Нека всички тук бъдат свидетели, че не се противя.

Шепот на възхищение, предизвикан от бързината, с която лавата и огънят излязоха и се върнаха отново в този човешки вулкан, се разнесе в столовата.

— Пресякох те, господин крадецо, с взлом — продължи каторжникът, като погледна известния началник на тайната полиция.

— Хайде, събличай се! — му каза презрително човекът от уличката „Сент Ан“.

— Защо? — попита Колен. — Тук има жени. Аз не отказвам нищо — предавам се!

Той помълча и изгледа събранието като оратор, който ще съобщи поразителни неща.

— Пишете, дядо Лапашел — каза той, като се обърна към едно старче с бяла коса, което бе седнало на края на масата и бе извадило от една папка протокола за арестуването. — Признавам, че съм Жан Колен, наречен Мами-и-смъртта, осъден на двадесет години затвор; току-що доказах, че не съм откраднал прякора си. Само да бях вдигнал ръката си — обърна се той към пансионерите — и тези трима шпиони щяха да излеят всичкия ми петмез по къщата на мама Воке. Тези юначаги обичат да поставят капани!

На госпожа Воке й стана лошо, като чу тези думи.

— Господи! Просто да се поболее човек; и аз ходих вчера с него в театър „Гете“ — каза тя на Силвия.

— Повече философия, — мамо — продължи Колен. — Нещастие ли е, че вчера дойдохте в ложата ми в театър „Гете“? — извика той. — Вие по-добра ли сте от нас? Позорът върху плещите ни е по-малък, отколкото в сърцето ви, гнили членове на прогнило общество, най-добрият от вас не би могъл да се сравни с мене.

Очите му се спряха върху Растиняк и той му се усмихна мило — пълна противоположност на грубия израз на лицето му.

— Нашето малко условие, ангеле мой, си остава в сила, разбира се, ако приемете! Нали разбирате?

И запя:

Моята фаншета е прекрасна

в свойта простота.

— Не се безпокойте — продължи той, — аз умея да вземам своето. Много се страхуват от мене, за да се решат да ме оберат.

Каторгите със своите нрави не езика си, с внезапните преходи от шеговитото към ужасното, със страшното си величие, с непринудеността и низостта си бяха представени изведнъж от тези думи и от този човек, който не беше вече човек, а представител на цяла изродена нация, на едно диво и логично, гъвкаво и сурово племе. За миг Колен се превърна в адски поет, в който се обрисуваха всички човешки чувства без едно — чувството на разкаянието. Погледът му приличаше на погледа на съгрешилия архангел, който продължава да иска война. Растиняк наведе очи и прие това престъпно роднинство като изкупление за лошите си мисли.

— Кой ме предаде? — попита Колен, като обгърна със страшния си поглед всички, които бяха в стаята.

Като го спря върху госпожица Мишоно, той и каза:

— Ти, стара сврако! Ти причини у мен лъжливия удар, шпионке!… Ако кажа само две думи, ще ти отрежат главата още тази седмица. Прощавам ти, аз съм християнин. Пък и ти не си ме предала. Но кой? А-ха! Вие претърсвате горе — извика той, като чу полицаите да отварят шкафовете и да изнасят част от вещите м у. — Птиците отлетяха от гнездата си още вчера. И вие няма да научите нищо. Търговските ми книги са тук — каза той, като се удари по челото. — Сега зная кой ме е предал. Не може да бъде друг освен оня негодник Копринения конец. Не е ли така, чичо арестувачо? — каза той на началника на полицията. — Това съвпада напълно с времето, когато нашите банкноти трябваше да бъдат горе. Обаче, мои копойчета, там вече няма нищо. Що се отнася до Копринения конец, той ще бъде очистен най-много след две седмици, па макар и да го пазите с цялата си жандармерия. Какво дадохте на Мишонет? — попита той полицаите. — Около хиляда екю ли! Аз струвам повече, прогнила Нинон, Помпадур в дрипи, Венера от Пер Лашез. Ако ме беше предупредила, щях да ти дам шест хиляди франка. А! Ти не предполагаше това, дърта продавачко на човешко месо, иначе щеше да пред почетеш мене. Да, щях да ги дам, за да избегна едно пътуване, което ми е неприятно и от което губя пари — добави той, докато му слагаха белезниците. — Тия хора ще си правят удоволствието да ме разкарват дълго време, за да ме уморят. Ако ме пратеха веднага в галерите, щях да се върна скоро да продължа работата си при всичките зяпльовци от златарските магазини. Всички биха си дали и душата, за да помогнат на своя генерал, на добрия Мами-и-смъртта, да избяга. Има ли между вас някой като мен, с повече от десет хиляди братя, готови да направят всичко за него? — запита той гордо. — Тук има нещо добро — каза той, като се потупа по сърцето, — никого и никога не съм предал! Погледни, сврако, виж ги — каза той на старата мома, — мене те гледат с ужас, а ти, ти им вдъхваш отвращение… Приеми си наградата.

Той помълча, като изгледа пансионерите.

— Ами вие толкова ли сте глупави? Никога ли не сте виждали каторжник? Един каторжник като Колен, който се намира пред вас, не е толкова подъл като другите и роптае срещу дълбоките нарушения на обществения договор — както казва Жан-Жак, на когото съм ученик и се гордея с това. С други думи, аз съм сам против правителството с всичките му съдилища, полицаи, бюджети; и ги разигравам, както си искам.

— Дявол да го вземе — каза художникът, — чудесен е за рисуване!

— Я ми кажи, благородни господин палячо, управителю на Вдовицата (име, пълно със зловеща поезия, с което каторжниците наричат гилотината) — прибави той, като се обърна към началника на тайната полиция, — бъди добро момче и ми кажи. Копринения конец ли ме предаде? Не искам той да плаща вместо друг, няма да е справедливо.

В това време агентите, които бяха разтворили всички шкафове и бяха описали всичко в стаята му, се върнаха и пошепнаха нещо на ухото на началника.

Протоколът бе съставен.

— Господа — каза Колен, като се обърна към пансионерите, — ще ме отведат. Докато живях тук, всички бяхте много любезни с мене, благодаря ви. Прощавайте. Ще ми позволи те да ви изпратя смокини от Прованс.

Той пристъпи няколко крачки и се обърна да погледне Растиняк.

— Сбогом, Йожен — каза му той нежно и тъжно — гласът му никак не отговаряше на грубия му говор. — Ако изпаднеш в затруднение, оставил съм ти предан приятел.

Макар и с белезници, той застана мирно и като някакъв учител по фехтовка извика: „Едно, две!“ и даде бързо десния крак напред.

— В случай на нещастие отнеси се до него. Всичко ще бъде на твое разположение — и човекът, и парите.

Този необикновен човек вложи в последните си думи такава шеговитост, че само той и Растиняк ги разбраха. Когато стражарите, войниците и полицейските агенти си заминаха, Силвия, която търкаше с оцет слепите очи на господарката си, изгледа смаяните пансионери:

— Да ви кажа ли, въпреки всичко той беше човек!

Тези думи накараха всеки да се опомни от наплива на разнообразните чувства, които възбуди тази сцена. В този миг пансионерите се спогледаха и изведнъж всички видяха госпожица Мишоно слаба, суха и вкочанена като мумия, сгушена до печката с приковани в пода очи, сякаш се страхуваше, че сянката от парцала над очите й не е достатъчна, за да скрие израза на погледа й. Това лице, което отдавна им беше неприятно, изведнъж се разкри. Всички нададоха глух ропот, който издаваше всеобщото им отвращение. Госпожица Мишото го чу, но не се мръдна от мястото си. Пръв Бианшон се наведе към съседа си:

— Напускам пансиона, ако тази гадина продължава да се храни с вас — каза той полугласно.

Веднага всички, без Поаре, одобриха предложението на студента по медицина, който, подкрепен от общото сцепление, се приближи до стария пансионер и му каза:

— Вие имате по-особени отношения с госпожица Мишоно — кажете й, дайте й да разбере, че трябва да си върви още сега.

— Още сега ли? — повтори зачуден Поаре.

После отиде при старата мома и пошепна на ухото й няколко думи.

— Но аз съм си предплатила и живея тук с парите си както всички — каза тя, като хвърли змийски поглед върху пансионерите.

— Няма значение! Ние ще съберем помежду си пари и ще ви ги върнем — каза Растиняк.

— Господинът подкрепя Колен — каза тя, като хвърли върху студента злъчен и изпитателен поглед, — не е трудно да се досети човек защо.

При тези думи Йожен скочи, сякаш за да се хвърли върху старата мома и да я удуши. Погледът й, цялото коварство на който той веднага разбра, хвърли зловеща светлина в душата му.

— Оставете я! — извикаха пансионерите.

Растиняк скръсти ръце и не каза нищо.

— Да завършим с госпожица Юда — каза художникът, като се обърна към госпожа Воке. — Госпожо, ако не изпъдите госпожица Мишоно, ние всички ще напуснем бараката ви и навсякъде ще разказваме, че в нея живеят само шпиони и каторжници. Ако я изпъдите, ще премълчим това произшествие, което може да се случи в края на краищата и в най-доброто общество, докато не започнат да удрят върху челата на каторжниците печат и да им забраняват да се преобличат като почтени парижки граждани и да мамят глупаво хората, както правят всички.

Като чу тези думи, госпожа Воке сякаш по чудо веднага оздравя, оправи се, скръсти ръце и отвори ясните си очи без каква и да е следа от сълзи.

— Значи, драги господине, вие искате да опропастите къщата ми. Ето, господин Вотрен… О, боже мой — каза тя, като се прекъсна сама, — не мога да отвикна да го наричам с име то му на почтен човек! Ето — продължи тя, — една стая се опразни, а вие искате да имам две празни стаи, и то по време, когато всички са се настанили…

— Господа, да вземем шапките си и да идем да вечеряме на площада на Сорбоната у Фликото — предложи Бианшон.

Госпожа Воке с един поглед прецени положението и се приближи до госпожица Мишоно:

— Хайде, мила хубавице, не искате да погубите пансиона ми, нали? Сама виждате до каква крайност ме докарват тези господа; качете се в стаята си за тази вечер.

— Не, не, не може — извикаха пансионерите, — искаме да си върви веднага!

— Но клетата госпожица не е вечеряла! — каза жалостиво господин Поаре.

— Да вечеря където ще! — извикаха няколко гласа.

— Вън шпионката!

— Вън шпионите!

— Господа — извика Поаре, който изведнъж придоби такова мъжество; каквото любовта вдъхва дори на овните, — имайте уважение поне към пола й!

— Шпионите нямат пол! — каза художникът.

— Чудесен полорама!

— Вънорама!

— Господа, това е неприлично. Хората трябва да се пъдят учтиво. Платили сме си, ще останем — каза Поаре, като нахлупи каскета си и седна на един стол до госпожица Мишоно, която госпожа Воке продължаваше да убеждава.

— Колко е лош! — каза весело художникът. — Лошо момче!

— Добре, щом вие не си отивате, ще си отидем ние — заяви Бианшон.

И всички пансионери тръгнаха към салона.

— Госпожице — извика госпожа Воке, — какво искате повече? Аз съм разорена. Вие не можете да останете повече тук, работата ще стигне до насилие.

Госпожица Мишоно се изправи.

— Ще си отиде! — Няма да си отиде! — Ще си отиде! — Няма да си отиде!

Тези думи, казани една след друга, и враждебните забележки, които започнаха да се подхвърлят, принудиха госпожица Мишоно да си тръгне след някои уговорки, прошепнати на госпожа Воке.

— Ще отида у госпожа Бюно — каза тя заканително.

— Идете, където искате, госпожице — отвърна госпожа Воке, жестоко оскърбена от избора й, защото мразеше този пансион, понеже й съперничеше. — Идете у Бюно, тя ще ви пои с кисело вино и ще ви храни с разни помии.

Пансионерите се наредиха в две редици при пълно мълчание. Поаре погледна толкова нежно госпожица Мишоно и беше така простодушно нерешителен — дали да я последва, или да остане, — че пансионерите, щастливи от заминаването на госпожица Мишоно, се огледаха и започнаха да се смеят.

— Хи! Хи! Хи! Поаре! — извика му художникът. — Хайде, хоп-ла, хоп-ла!

Чиновникът от музея запя комично началото на един известен романс:

Като тръгна за Сирия

младият и хубав Дюноа…

— Вървете де, виждам, че умирате от желание да тръгне те след нея, trahit sua qnemque voluptas — каза Бианшон.

— Всеки следва своята любима — свободен превод от Вергилий — каза репетиторът.

Госпожица Мишоно изгледа Поаре и посегна да улови ръката му; той не можа да устои на тази покана и подаде ръката си на старицата. Всички заръкопляскаха и гласно се изсмяха.

— Браво, Поаре! Този стар Поаре! Аполон Поаре! Марс Поаре! Мъжага Поаре!

В това време влезе един слуга и подаде писмо на госпожа Воке. Тя се строполи върху стола си, като го прочете.

— Остава ми да изгоря къщата си, гръм да я удари! Синът на Тайфер умрял в три часа. Заслужено съм наказана, че пожелах добро на тези жени във вреда на нещастния момък! Госпожа Кутюр и Викторина си искат вещите и ще живеят у бащата на Викторина. Господин Тайфер позволява на дъщеря си да задържи вдовицата Кутюр като своя компаньонка. Четири стаи празни, петима пансионери по-малко!…

Тя седна и едва не заплака.

— Нещастието се вмъкна в къщата ми! — възкликна тя.

Изведнъж на улицата се чу тропот на кола, която спря пред къщата.

— Пак някоя поразия! — каза Силвия.

Изведнъж се появи Горио със светнало и зачервено от щастие лице; той сякаш се беше преродил.

— Горио с кола! — смаяха се пансионерите. — Краят на света наближава!

Старецът отиде право при Йожен, който стоеше замислен настрана, и го улови за ръка.

— Елате! — каза му той радостно.

— Не знаете ли какво стана тук? — му каза Йожен. — Вотрен бил каторжник и току-що го арестуваха, а синът на Тайфер умрял.

— Какво ни влиза това в работата? — отговори дядо Горио. — Ще вечерям с дъщеря ми у вас, чувате ли? Тя ви чака! Елате!

Той задърпа така здраво Растиняк за ръката, че насила го накара да върви и сякаш го отвлече, като че му беше любовница.

— Да вечеряме! — извика художникът.

Всеки взе стола си и седна на масата.

— Прощавайте, господа — каза дебелата Силвия, — но днес всичко върви наопаки; овнешкото ми с фасул загоря. Е, толкова по-зле! Ще го ядете загоряло!

Госпожа Воке не намери смелост да продума нито думица, като гледаше около масата само десет души вместо осемнадесет, но всеки направи опит да я утеши и развесели. Отначало приходящите пансионери говореха за Вотрен и за събитията на деня, но скоро се увлякоха в лъкатушния ход на разговорите си и почнаха да разказват за дуели, за каторга, за правосъдие, за някои несъвършени закони, за затвори. После съвсем забравиха Жан Колен, Викторина и брат й. Макар и да бяха само десет души, те викаха за двадесет и изглеждаха повече от друг път. Това беше единствената разлика между тази вечеря и вчерашната. Обикновеното безгрижие на този егоистичен свят, който на следния ден щеше да изяде друга жертва във всекидневните парижки събития, взе преднина, пък и самата госпожа Воке се успокои с надеждата, която звучеше в устата на дебелата Силвия.

Целият този ден, чак до вечерта, беше фантасмагория за Йожен, който, въпреки твърдия си характер и здравия си разум, не можеше да подреди мислите си, когато се намери в колата до дядо Горио, чийто думи издаваха необикновена радост и след толкова вълнения звучаха в ушите му като разговори, които слушаше насън.

— Всичко се нареди още сутринта. И тримата ще вечеряме заедно! Разбирате ли? Цели четири години откакто не съм вечерял с моята Делфина, с моята малка Делфина. Цялата вечер тя ще бъде с мене. У вас сме още от сутринта. Работих като хамалин, по риза. Помагах да пренесат мебелите. Ах, ах, вие не знаете колко е мила на трапезата, ще ме подканя: „Вземете, татко, хапнете от това, вкусно е!“ А аз не мога да ям тогава. О, колко отдавна не съм бил с нея така, на спокойствие, както ще бъдем сега.

— Значи, днес светът се е обърнал наопаки — каза му Йожен.

— Наопаки ли? — възрази дядо Горио. — Никога светът не е бил така на мястото си. По улиците виждам весели лица, хора, които се ръкуват и прегръщат, щастливи хора — сякаш всички отиват да вечерят у дъщеря си, да си похапнат от вкусните гозби, които тя днес поръча пред мен на съдържателя на „Кафе дез Англе“. При нея и пелинът би ми се видял сладък като мед.

— Струва ми се, че възкръсвам за нов живот! — каза Йожен.

— Хей, коларю, карай! — извика дядо Горио, като отвори предното стъкло. — Карай по-бърже! Ще ти дам пет франка да се почерпиш, ако ни закараш за десет минути, дето съм ти поръчал.

Като чу това обещание, коларят мина през Париж със светкавична бързина.

— Този колар не помръдва! — казваше дядо Горио.

— Но къде ме водите? — запита го Растиняк.

— У вас! — каза дядо Горио.

Колата спря на улица „Артоа“. Старецът слезе пръв и хвърли на коларя десет франка с щедростта на вдовец, който в пристъпа на своето удоволствие не жали нищо.

— Хайде да се качим — каза той на Растиняк, като го преведе през един двор и спряха пред вратата на един апартамент на третия етаж в задната част на нова хубава къща.

Дядо Горио нямаше нужда да звъни. Тереза, камериерката на госпожа дьо Нюсенжен, им отвори вратата.

Йожен се намери в едно прекрасно ергенско жилище, състоящо се от преддверие, малък салон, спалня и кабинет, който гледаше към някаква градина. В малкия салон, чиято обстановка и украса можеха да се сравнят с всичко най-хубаво и най-изящно от този вид, той видя под светлината на свещите Делфина, която стана от едно кресло край огъня, остави гергефа си на камината и каза с глас, изпълнен с нежност:

— Нима трябваше да пращам да ви търсят, господине, който не разбирате нищо.

Тереза излезе. Студентът прегърна Делфина, притисна я до гърдите си и заплака от радост. Рязката противоположност между това, което виждаше и което бе видял преди малко, през един ден, в който толкова много вълнения бяха сломили сърцето и ума му, предизвика у Растиняк припадък от нервна чувствителност.

— Аз знаех много добре, че те обича! — пошепна съвсем тихичко дядо Горио на дъщеря си, докато Йожен седеше на креслото отпаднал, без да може да продума нито дума, без да може да си даде сметка как е станало последното чудо.

— Хайде, елате да видите още нещо — каза госпожа дьо Нюсенжен, като го улови за ръката и го заведе в една стая, на която килимите, мебелите и най-малките подробности му напомняха в по-малки размери стаята на Делфина.

— Липсва само легло — каза Растиняк.

— Да, господине — каза тя, като се изчерви и стисна ръката м у.

Йожен я погледна и макар че беше още много млад, разбра колко истинска свенливост има в сърцето на една жена, която обича.

— Вие сте един от тия мъже, които човек трябва да обожава винаги — пошепна му тя на ухото. — Да, осмелявам се да ви кажа това, защото се разбираме много добре: колкото по-силна и искрена е любовта, толкова по-заблудена и тайнствена трябва да е тя. Нека не казваме тайната си на никого.

— О, мене не ме смятайте за някого! — измърмори дядо Горио.

— Вие знаете много добре, че вие и ние сме едно и също.

— А-ха! Тъкмо това исках. Няма да ми обръщате внимание, нали? Ще идвам, ще си отивам като добър дух, който се намира навсякъде и за който знаят, че е тук, без да го виждат. Е добре, Делфинет, Нинет, Дедел! Нямах ли право, като ти казвах: „Има едно хубаво жилище на улица «Артоа», да го обзаведем за него!“ Ти не искаше. А! Ето че аз създадох радостта ти, както създадох и тебе. За да бъдат щастливи, бащите трябва винаги да дават. Непрекъснатото даване прави човека баща.

— Какво казахте? — запита Йожен.

— Да, тя не искаше, страхуваше се да не почнат да се говорят глупости, сякаш светът струва колкото щастието. Обаче всички жени копнеят да направят това, което тя направи…

Дядо Горио си говореше сам; госпожа дьо Нюсенжен бе завела Растиняк в кабинета, отдето се чу целувка, колкото и лека да беше тя. И тази стая, както и цялото жилище, бе наредена с вкус, на който не липсваше нищо.

— Правилно ли са отгатнати желанията ви? — каза тя, като се върна в салона, за да седне на масата.

— Да — каза той, — много правилно. Но уви! Аз чувствам толкова много този съвършен разкош, тези прекрасни сбъднати мечти, цялата поезия на младия и изящен живот, че ги заслужавам; но не мога да ги приема от вас, понеже съм още много беден, за да…

— Ах, вие вече ми противоречите — каза тя с шеговито властен тон, като направи същевременно една от ония хубави гримаси, които правят жените, когато искат да се надсмеят над някое угризение, за да го разсеят по-лесно.

Този ден Йожен много сериозно беше мислил и арестуването на Вотрен, като му посочи дълбочината на пропастта, в която без малко щеше да се търколи, дойде тъкмо навреме, за да подкрепи благородните му чувства и неговата изтънченост, затова той не можеше да отстъпи пред това изкушение от благородните си убеждения. Обзе го дълбока тъга.

— Как! Вие отказвате? — извика госпожа дьо Нюсенжен.

— Знаете ли какво значи един такъв отказ? Вие се съмнявате в бъдещето, не смеете да се свържете с мене. Страхувате се, че ще изневерите на любовта ми… Щом вие ме обичате и щом аз… ви обичам, защо отбягвате такива дребни задължения? Ако знаехте с какво удоволствие се залових с нареждането на това ергенско жилище, нямаше да се двоумите и щяхте да ми поискате прошка. Имах ваши пари, употребих ги добре, и толкова. Вие мислите, че сте голям, а сте малък. Вие искате много повече… (Ах — възкликна тя, като долови страстния поглед на Йожен.) и правите въпрос от нищо и никакви работи. Щом не ме обичате, о, тогава не приемайте. Съдбата ми зависи от една само дума. Говорете. Но, татко, убедете го — добави тя, като се обърна към баща си, след като помълча малко. — Да не мисли, че аз съм по-безчувствена от него по въпроса за нашата чест!?

Застиналата усмивка не слизаше от устата на дядо Горио, който слушаше с удоволствие тази мила кавга.

— Дете! Вие сте застанали пред прага на живота — продължи тя, като улови Йожен за ръката, — намирате една непреодолима за мнозина преграда, една женска ръка я отстранява, а вие се отдръпвате! Но вие ще имате успех, ще притежавате огромно богатство, успехът е написан върху прекрасното ви чело. Не ще ли можете да ми върнете тогава това, което днес ви давам в заем? Някога жените не са ли подарявали на рицарите си доспехи, шпаги, шлемове, ризници, коне, за да се бият от тяхно име по турнирите? Слушайте, Йожен, вещите, които ви предлагам, са временното оръжие, сечивата, необходими за този, който иска да представлява нещо. Таванчето, в което живеете, ако прилича на стаята на баща ми, е много хубаво, нали! Но няма ли да вечеряме? Да ме натъжи-те ли искате? Отговорете де! — каза тя, като му разтърси ръката. — Боже мой, татко, убеди го или си отивам и никога вече няма да ме види.

— Ще го убедя — каза дядо Горио, като се изтръгна от унеса, в който бе изпаднал. — Драги господин Йожен, вие ще вземете пари взаем от някакъв евреин, нали?

— Ще трябва да направя това! — каза той.

— Така, пипнах ви — продължи старецът, като извади един лош, износен кожен портфейл. — Аз станах евреин и платих всички ваши сметки, ето ги. За всичко, което се намира тук, вие не дължите нищо. Сумата не е особено голяма — най-много пет хиляди франка. Давам ви ги взаем. Ще напишете на късче хартия разписка и по-късно ще ми ги върнете.

Сълзи потекоха от очите на Йожен и Делфина — двамата се спогледаха изненадани.

Растиняк стисна ръката на стареца.

— Е, какво? Нали сте мои деца? — каза дядо Горио.

— Но, мили татко, как направихте всичко това? — запита госпожа дьо Нюсенжен.

— Много просто — отговори той. — Като те убедих да го прибереш при себе си и те видях да купуваш вещи като за младоженка, си казах: „Тя няма да може да се справи сама!“ Адвокатът каза, че делото, което ще заведе против мъжа ти, за да го принуди да ти върне състоянието, ще продължи повече от шест месеца. Добре, тогава продадох своята доживотна годишна рента от хиляда триста и петдесет ливри; с петнадесет хиляди уредих хиляда и двеста франка, умело вложени пожизнени ренти, а с останалите пари, мои деца, платих на вашите търговци. Наех си ей там горе една стая за петдесет екю годишно, с четиридесет су дневно ще живея като принц, дори ще ми остава нещо. Други разноски нямам, дрехи почти не ми трябват. Петнадесет дни вече как се усмихвам под мустак и си казвам: „Колко ще бъдат щастливи!“ Е, кажете, не сте ли щастливи?

— Ах, татко, татко! — каза госпожа дьо Нюсенжен и скочи на коленете на баща си.

Тя го обсипа с целувки, погали бузите му с русите си коси и сълзите й закапаха върху светналото му и подмладено лице.

— Мили татко, вие сте истински баща! Не, няма под небето друг баща като вас. Йожен ви обичаше и преди това, а колко ли ще ви обича сега!

— Деца мои — каза дядо Горио, който от десет години не бе почувствал сърцето на дъщеря си да тупти до неговото сърце, — Делфинет, нима искаш да умра от радост? Клетото ми сърце ще се пръсне! Е, господин Йожен, разплатихме ли се вече.

И старецът прегърна дъщеря си така силно, така буйно, че тя извика:

— Ах, заболя ме!

— Заболя ли те? — каза той, като побледня.

Той я изгледа със свръхчовешка мъка. За да нарисуваме както трябва лицето на този Христос на бащинството, би трябвало да търсим сравнения в картините, които майсторите на четката са създали, за да представят страданията, които Спасителят на хората е понесъл за благото на света. Дядо Горио целуна много нежно колана, който бе притиснал с ръката си.

— Не, не, не те заболя, нали? — продължи той да я разпитва с усмивка. — Мене ме заболя от твоя вик. Всичко това струваше по-скъпо — пошепна той на дъщеря си, като й целуна внимателно ухото, — обаче трябва да го заблудим, иначе ще се разсърди.

Йожен беше потресен пред неизчерпаемата самоотверженост на този човек и го гледаше с такова добродушно възхищение, което за младите е цяла вяра.

— Ще бъда достоен за всичко това! — извика той.

— О, Йожен, това, което казахте, е толкова хубаво!

И госпожа дьо Нюсенжен целуна студента по челото.

— Заради тебе той се отказа от госпожица Тайфер и от милионите й — каза дядо Горио. — Да, девойката ви обичаше, а сега, когато брат й умря, тя е богата като Крез.

— Ах, защо й разказвате това? — извика Растиняк.

— Йожен — пошепна, му Делфина на ухото, — аз вече съжалявам за днешната вечеря! Ах, аз ще ви обичам много и винаги ще ви обичам!

— Този ден е най-хубавият за мене, откак се омъжихте — каза дядо Горио. — Господ може да ми изпрати колкото мъки си иска, стига само да не са от вас, и аз ще си кажа: „Тази година през месец февруари аз бях в продължение на един миг по-щастлив, отколкото могат да бъдат щастливи хората през целия си живот.“ Погледни ме, Фифин — каза той на дъщеря си. — Много е хубава, нали? Кажете ми, срещали ли сте други жени с нейния хубав цвят на лицето и с такава малка трапчинка? Не, нали? Е добре, аз съм създал тази прекрасна жена. Отсега нататък, когато бъде щастлива с вас, тя ще стане много по-хубава. Ако ви трябва моето местенце в рая, съседе — каза той, — отстъпвам ви го — аз мога да отида и в ада. Хайде да се храним, да се храним — продължи той, като не знаеше вече какво говори, — тук всичко е наше!

— Милият татко!

— Ако знаеше, дете мое — каза той, като стана, приближи се до нея, улови главата й и я целуна по косата, точно в средата, където тя се разделяше на две плитки, — ако знаеш колко щастлив можеш да ме направиш, и то с толкова малко! Идвай понякога да ме виждаш, аз ще съм там горе, ще трябва да направиш само една крачка. Дай ми дума, хайде!

— Да, мили татко!

— Повтори пак!

— Да, добри ми татко!

— Мълчи, ако остане на мене, ще те накарам да ми го повтаряш сто пъти. Хайде да вечеряме.

Цялата вечер премина в детинщини и дядо Горио беше също така палав като другите. Той лягаше в нозете на дъщеря си, за да ги целува; гледаше я продължително в очите; търкаше главата си в роклята й, с една дума, вършеше лудории като млад и нежен любовник.

— Виждате ли — каза Делфина на Йожен, — когато баща ни е при нас, трябва да бъдем само негови. А това понякога много ще ни стеснява.

Йожен, който вече няколко пъти изпита чувството на ревност, не можеше да не одобри думите й, които таяха зародиша на пълна неблагодарност.

— А кога ще бъде готово жилището? — попита Йожен, като огледа стаята. — Значи, тази вечер ще трябва да се разделим?

— Да, но утре ще дойдете да вечеряте с мене — каза тя хитро. — Утре е ден на Италианците.

— Аз ще отида в партера! — каза дядо Горио.

Беше полунощ. Колата на госпожа Нюсенжен чакаше. Дядо Горио и студентът се върнаха в пансиона „Воке“, като се разговаряха по пътя за Делфина с все по-нарастващ възторг, който предизвика любопитна словесна борба между тия две неудържими страсти. Йожен не можеше да скрие от себе си, че любовта на бащата, неосквернявана от никаква лична облага, засенчва неговата любов със своята чистота и със силата си. Кумирът бе всякога хубав и чист в очите на бащата, обожаването му растеше със спомените от миналото и надеждите в бъдещето. Намериха госпожа Воке сама, седнала до печката между Силвия и Кристоф. Старата собственица на пансиона приличаше на Марий всред развалините на Картаген. Тя очакваше единствените двама пансионери, които й бяха останали, като споделяше тъгата си със Силвия. Макар че лорд Байрон е приписал на Тасо доста хубави жалби, те са много по-малко правдиви от жалбите, които излизаха от устата на госпожа Воке.

— Значи, утре сутринта, Силвия, ще направиш само три чаши кафе. Ох! Опустя ми къщата, как да не ми се къса сърцето? Какъв ще бъде животът без пансионерите ми? Никакъв. Къщата ми остана без хора. В празна къща няма живот. Какво сгреших пред Бога, че ме сполетяха всички тези нещастия? Запасът ни от фасул е за двадесет души. Да влезе полиция в къщата ми! Значи, сега ще ядем само картофи. Ще трябва да уволня Кристоф!

Савоецът, който бе заспал, се сепна и извика:

— Какво обичате, госпожо?

— Горкото момче, то е вярно като куче! — каза Силвия.

— Сега е мъртъв сезон, сега всеки се е настанил. Отде ще намеря пансионери? Ще се побъркам! И тази вещица Мишо-но, която ми взе Поаре! Какво ли му правеше, та привърза към себе си този човек, да тича подире й като кученце?

— Ах, госпожо — поклати глава Силвия, — старите моми знаят много хитрини.

— Бедният господин Вотрен, когото изкараха каторжник — продължи вдовицата, — да си кажа право, Силвия, още не мога да повярвам това. Такъв весел човек, който пиеше „Глория“ за петнадесет франка на месец и си плащаше винаги честно и почтено.

— И който имаше такава широка ръка! — добави Кристоф.

— Тук трябва да има грешка! — заяви Силвия.

— Не, той сам призна — продължи госпожа Воке, — И като си помисля, че всичко това стана в моя дом, в един квартал, където не минава жива душа! Честна дума, струва ми се, че сънувам. Защото, виждаш ли, видяхме какво стана с Людовик XVI, видяхме падането на императора, видяхме го как се върна и падна отново, всичко това бе в реда на възможното. Но това не може да се случи със семейните пансиони. Без крал може, но без ядене не може; и когато това стане с една почтена жена, родена дьо Конфлан, която храни пансионерите си винаги с хубави гозби, навярно е настанал краят на света… Но, разбира се, това е краят на света!

— А като си помисли човек, че госпожица Мишоно, която ви докара цялата тая пакост, ще вземе, както казват, хиляда екю рента! — извика Силвия.

— Не ми говори за нея, тя е истинска престъпница! — каза госпожа Воке. — И на всичко отгоре отива у госпожа Бюно. Но тя е способна на всичко. Тя е вършила ужасни неща, убивала е, крала е на времето си. Тя трябваше да бъде изпратена в каторгата на мястото на този нещастен мил човек.

— Ах, ето моите двама верни! — въздъхна вдовицата.

Двамата верни, които едва си спомняха за бедствията на пансиона, казаха на госпожа Воке без заобикалки, че ще отидат да живеят на Шосе д’Антен.

— Ах, Силвия — изохка вдовицата, — това е краят! Господа, вие ми нанесохте смъртоносен удар, който ме порази право в стомаха! Тук ми легна тежък камък. Честна дума, ще полудея! Какво ще правя с фасула? Ах, ако остана тук сама, ти, Кристоф, ще ни напуснеш още утре. Сбогом, господа, лека нощ!

— Какво й стана? — запита Йожен Силвия.

— Ех, всички напуснаха пансиона след тая случка. Умът й се размъти. Чувам я, че плаче. Плачът ще я облекчи. За пръв път пролива сълзи, откак съм на служба у нея.

На следния ден госпожа Воке, както сама се изрази, се вразуми. Макар че бе наскърбена като жена, която бе изгубила всичките си пансионери и с това бе разстроила целия си живот, тя запази всичкия си разум и показа какво значи истинска скръб, дълбока скръб, скръб от накърнени интереси и нарушени навици. И наистина последният поглед, който хвърля един любовник към мястото, където е живяла любимата му, не е по-тъжен от погледа на госпожа Воке върху празната трапеза. Йожен я утеши, като й съобщи, че Бианшон, който след няколко дни свършваше практиката си в болницата, навярно ще дойде на неговото място, че чиновникът в музея често изказвал желание да живее в стаята на госпожа Кутюр и че след няколко дни госпожа Воке ще има отново същото число пансионери.

— Дано Бог ви чуе, драги господине, но нещастието се е вмъкнало тук. Няма да минат десет дни и смъртта ще дойде, ще видите — каза тя, като хвърли зловещ поглед в столовата. — Кого ли ще вземе тя?

— Добре ще е да побързаме с преместването — пошепна съвсем тихо Йожен на дядо Горио.

— Госпожо — втурна се уплашена Силвия, — от три дни не съм виждала Мистигрис.

— Ах, ако е умрял котаракът ми, ако ни е напуснал, аз…

Нещастната вдовица не довърши, сплете ръце и се строполи на гърба на креслото си като поразена от тази страшна прокоба.

Към обяд, в часа, по който раздавачите идеха в квартала на Пантеона, Йожен получи писмо в изящен плик, подпечатано с герба на Босеан. В него имаше покана за господин и госпожа дьо Нюсенжен за големия бал у виконтесата, който беше оповестен преди месец. Към поканата бе прибавено и писъмце за Йожен…

„Помислих си, господине, че с удоволствие ще станете изразител на чувствата ми към госпожа дьо Нюсенжен; изпращам ви поканата, за която ме помолихте, и ще бъда очарована да се запозная със сестрата на госпожа дьо Ресто. И тъй, доведете тази прекрасна жена и постъпете така, че тя да не спечели цялото ви приятелство, защото вие ми дължите голяма част от чувствата си като отплата на моето приятелство към вас.

Виконтеса дьо Босеан“

„Да, госпожа дьо Босеан ми казва доста ясно — помисли си Йожен, като прочете повторно писъмцето, — че не желае да вижда барон дьо Нюсенжен.“

Той отиде бърже у Делфина, щастлив, че ще й достави радост, за което сигурно щеше да получи наградата си. Госпожа дьо Нюсенжен беше в банята. Растиняк почака в будоара, измъчван от нетърпението, присъщо на млад и буен младеж, който бърза да завладее любимата, предмет на въжделенията му от една година. Това са вълнения, които младите хора преживяват само веднъж в живота си. Първата жена, истинската жена, към която се привързва един мъж, т.е. тази, която му се представя във всичкия си блясък, който парижкото общество изисква, такава жена никога няма съперница. Любовта в Париж не прилича по нищо на любовта другаде. Тук нито жените, нито мъжете се лъжат от показните бляскави изложби, на които от приличие всеки излага своята уж безкористна привързаност. Тук една жена не трябва да задоволява само сърцето и чувствата, тя знае много добре, че трябва да изпълни още много други задължения по отношение на хилядите суетности, от които се състои животът. Любовта особено тук е предимно самохвалство, тя е безочлива, разточителна, нечестна и бляскава. Щом всички жени от двореца на Людовик XIV са завиждали на госпожица дьо ла Валиер, че е могла да увлече дотолкова великия крал в чувствата му, та той да забрави, че всеки негов маншет струва хиляда екю и да ги къса, за да улесни раждането на дук дьо Вермандоа, какво може да се иска от останалите хора? Бъдете млади, богати и знатни, бъдете и щастливи, ако можете; колкото повече благовония кадите пред своя кумир, ако имате кумир, толкова по-благосклонен ще бъде той към вас. Любовта е религия и култът й трябва, да струва по-скъпо, отколкото на всички други религии. Тя минава бърже и минава като уличник, който иска да отбележи пътя си с разрушения. Разкошът на чувствата е поезията на мансардите; какво би станало с любовта без това богатство? Ако има изключения на тия драконовски закони на парижкия кодекс, те се срещат в усамотението, в душите, които не са се оставили да бъдат увлечени от социалните доктрини, които живеят край бързоструен извор, който не пресъхва, които, верни на своите зелени сенки, блажени, че слушат езика на безкрая, писан за тях във всяко нещо и който те намират в себе си, търпеливо чакат крилата си и окайват ония, която са на земята. Но Растиняк, както повечето млади хора, които предварително са вкусили от величието, искаше да се представи в пълно въоръжение върху арената на света; той се бе заразил от треската му и може би се чувстваше силен да го завладее, без обаче да познава нито средствата, нито целта на това честолюбие. Когато няма чиста и свята любов, която запълва живота, такава жажда за власт може да се превърне в нещо хубаво стига само човек да се отърси от всякаква лична облага и да си създаде за цел величието на някоя страна. Но студентът още не бе стигнал до точката, от която човек може да наблюдава течението на живота и да го преценява. Той още не се беше отърсил от чара на свежите и приятни идеи, които покриват като със зеленина младостта на възпитаните в провинцията деца. Той постоянно се колебаеше да премине парижкия Рубикон. Въпреки горещото си любопитство той бе запазил няколко тайни мисли от щастливия живот, който води в своя замък истинският благородник. Но тези последни колебания изчезнаха преди един ден, щом се намери в собственото си жилище. Като се наслаждаваше на материалните облаги на богатството, както се ползваше отдавна от нравствените облаги, които дава произходът, той се измъкна от кожата си на провинциалист и тихичко зае положение, в което виждаше едно прекрасно бъдеще. Затова, докато очакваше Делфина, отпуснат лениво в този хубав будоар, който ставаше донякъде и негов, той намираше, че е толкова далече от дошлия преди година в Париж Растиняк, щото, като го разглеждаше с някакъв душевен поглед, се питаше дали приличаше сега поне малко на себе си.

— Госпожата е в стаята си — му каза Тереза и той трепна.

Завари Делфина простряна на канапенцето си край камината, свежа, отпочинала. Като я гледаше така излегната върху вълните на муселина, той не можеше да не я сравни с ония хубави индийски растения, чийто плод е в самия цвят.

— Ето ви и вас — каза тя развълнувана.

— Познайте какво ви нося! — каза Йожен, като седна до нея и улови ръката й, за да я целуне.

Като прочете поканата, госпожа дьо Нюсенжен радостно трепна. Тя обърна към Йожен влажните си очи и обгърна с ръцете си шията му, за да го привлече към себе си в пристъп на суетно задоволство.

— И вие ли (ти — прошепна тя на ухото му, — но Тереза е в тоалетната ми стая, да бъдем предпазливи), вие ли сте този, комуто дължа това щастие? Да, мога да нарека това щастие. А щом е спечелено чрез вас, не е ли нещо повече от тържество на самолюбието? Никой не искаше да ме представи в това общество. В този миг вие навярно ме намирате дребнава, празна, лекомислена като парижанка, но знайте, приятелю мой, че съм готова да пожертвам всичко за вас и че ако сега по-страстно от всякога желая да живея в предградието „Сен Жермен“, то е, защото вие ще бъдете там.

— Не мислите ли — каза Йожен, — че госпожа Босеан сякаш иска да ми каже, че не се надява да види на бала си господин дьо Нюсенжен?

— Разбира се — каза баронесата, като подаде на Йожен писмото. — Тези дами са рядко дръзки. Но няма значение, аз ще отида. Сестра ми ще бъде там; зная, че си шие великолепен тоалет. Йожен — продължи тя тихо, — тя отива там, за да разсее някакви ужасни подозрения. Вие не знаете какви слухове се носят за нея! Нюсенжен ми каза тази сутрин, че вчера говорили в клуба, без да се стесняват. Боже мой, от какво зависи честта на жените и на семействата. Почувствах се засегната, оскърбена в лицето на нещастната си сестра. Според някои хора господин дьо Траи подписал полици за сто хиляди франка, почти всички просрочени, за което щял да бъде съден! Изпаднала в такова отчаяно положение, сестра ми продала брилянтите си на един евреин, онези хубави брилянти, които навярно сте виждали и които са останали от майката на господин дьо Ресто. С други думи, от два дни се говорело само за това. Сега разбирам защо Анастази си е поръчала рокля от ламе и иска да привлече върху себе си всички погледи у госпожа дьо Босеан, като се яви с всичкия си блясък и с брилянтите си. Но аз не искам да падна по-долу от нея. Тя всякога е гледала да ме унизи, никога не е била добра към мене, а аз съм й правила толкова добрини, винаги съм й давала пари, когато е имала нужда… Но да оставим другите; днес искам да бъда напълно щастлива…

Часът беше един след полунощ, а Растиняк все още се намираше у госпожа дьо Нюсенжен. Най-после след едно пламенно сбогуване, след сбогуване, пълно с обещания за бъдещи радости, тя му каза тъжно:

— Толкова съм страхлива, толкова съм суеверна, наречете предчувствията ми, както искате, но треперя от страх да не заплатя щастието си с някоя ужасна беда.

— Дете! — каза Йожен.

— Ах! Тази вечер наистина съм дете — засмя се тя.

Йожен се върна в пансиона „Воке“ с увереността, че ще го напусне на другия ден; из пътя той се предаде на онези прекрасни мечти, изпитвани от всички млади хора, крито още пазят на устните си лъха на щастието.

— Е, какво? — запита дядо Горио, когато Растиняк мина край вратата му.

— Утре — отговори Йожен, — утре ще ви разкажа всичко.

— Всичко, нали? — извика старецът. — Легнете си сега! От утре ще заживеем нашия щастлив живот.

Бележки

[1] Намек за името му. Poire на френски значи круша. Бел. пр.

[2] Лафит — марка вино, а също и името на голям френски банкер, министър иа финансите след Юлската революция. Бел. пр.

[3] Col tempo (итал.) — с време. Бел. пр.