Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Père Goriot, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (25 юли 2007 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1964

История

  1. — Добавяне

II. Навлизане във висшето общество

Към края на първата седмица на месец декември Растиняк получи две писма, едното от майка си, другото от по-голямата си сестра. Тези така добре познати почерци накараха сърцето му да почне да тупти от радост и да трепери от страх. В тези тънки листчета хартия се намираше присъдата — живот или смърт на неговите надежди. Като си спомни в какво тежко положение се намират родителите му, той се уплаши донякъде, но бе изпитал много добре изключителната им любов и знаеше, че не е изсмукал още последната им капка кръв.

Ето какво пишеше майка му:

„Мило мое дете, изпращам ти това, което ми поиска. Употреби честно тези пари; втори път не бих могла да ти пратя такава голяма сума дори ако трябва да спася живота ти, без да кажа това на баща ти, защото с това би се нарушило семейното ни разбирателство. За да я набавим, ще трябва да заложим имението. Не мога да съдя какви са намеренията ти, тъй като не са ми известни, но какви могат да бъдат, щом се боиш да ми ги съобщиш? За такова обяснение няма нужда от томове; за нас, майките, е достатъчно само една дума и тази дума би ме избавила от тревогите на неизвестността. Не мога да скрия болезненото впечатление, което ми направи писмото ти. Драги синко, какво чувство те принуди да всееш в сърцето ми такъв страх? Навярно много си страдал, когато си ми писал, защото и аз страдах много, като четях писмото ти. Какъв ли път си избрал? Да не би животът и щастието ти да зависят от това — да се показваш такъв, какъвто не си, да се движиш в един свят, в който не ще можеш да се явиш, без да харчиш много пари и без да губиш скъпоценното за твоето следване време? Добри ми Йожен, повярвай сърцето на майка си, кривите пътища не водят към нищо добро. Търпение и покорност пред съдбата трябва да бъдат добродетелите на младежите, които се намират в твоето положение. Не те упреквам, не искам да прибавя никакво огорчение към нашия дар. Думите ми са думи на майка, която е толкова доверчива, колкото и предвидлива. Ако ти знаеш какви са задълженията ти, аз зная колко е чисто сърцето ти и колко прекрасни са намеренията ти. Затова ти казвам смело: върви, обични синко, върви напред! Треперя, защото съм майка, но всяка твоя стъпка ще бъде нежно придружавана от нашите молитви и от благословиите ни. Бъди разумен, дете мое. Трябва да си мъдър като мъж, от когото зависи съдбата на пет мили за тебе лица. Да, всичките ни надежди са в тебе, твоето щастие е и наше щастие. Ние всички молим Бога да ти помага в начинанията ти. Леля ти Марсияк в случая прояви нечувана доброта: тя дори разбра какво искаш да кажеш с израза за ръкавиците си. «Имам слабост към първородния» — казваше тя засмяна. Обичай от сърце леля си, Йожен. Ще ти кажа какво направи тя за тебе, но след като успееш; иначе парите й ще изгорят пръстите ти. Вие, деца, не знаете какво значи човек да пожертва спомените си! Но какво ли не бихме пожертвали за вас? Тя ме натовари да ти кажа, че те целува по челото и с тази целувка иска да ти даде сили да бъдеш често щастлив. Тази добра, прекрасна жена щеше да ти пише, ако пръстите й не бяха схванати. Баща ти е добре. Жетвата от 1819 година надмина очакванията ни. Сбогом, мило дете; не ти споменавам нищо за сестрите ти — Лора ти пише. На нея оставям удоволствието да побъбри за дребните случки в семейството. Дай Боже да успееш! О, да, успей, Йожен, ти ми нанесе жестока болка, която не бих могла да понеса втори път. Разбрах какво значи да бъдеш беден, а да желаеш богатство, за да го дадеш на сина си. Хайде сбогом. Пиши ни и приеми целувката, която ти изпраща

майка ти.“

Като прочете писмото, Йожен плачеше; той мислеше за дядо Горио, който мачкаше позлатените си съдове, за да ги, продаде и да изплати с парите полицата на дъщеря си.

„Майка ти е смачкала скъпоценностите си! — казваше си той. — А и леля ти навярно е плакала, като е продавала някои от своите реликви? С какво право би проклинал тогава Анастази? Ти направи за егоистичното си бъдеще същото, което тя направи за своя любовник? Кой е по-добър от двама ви — тя или ти?“

Студентът почувства, че непоносим огън изгаря гърдите му. Искаше да се откаже от света, да се откаже от парите. Почувства ония благородни и прекрасни тайни угризения на съвестта, които хората рядко оценяват както трябва, когато съдят ближните си, и които често карат небесните ангели да опрощават осъдения от земните правници престъпник. Растиняк отвори: писмото на сестра си и от нейните невинно-прелестни изрази му олекна на сърцето.

„Скъпи братко, писмото ти дойде тъкмо навреме. Аз и Агата искахме да изхарчим парите си за толкова различни работи, че не знаехме на какво да се спрем. Ти направи като слугата на испанския крал, когато съборил всички часовници на господаря си, т.е. направи да се споразумеем. Наистина ние постоянно спорехме кое от желанията си да предпочетем, а не се сещахме, драги ми Йожен, да употребим парите си така, че да се изпълнят всичките ни желания. Агата подскочи от радост. С една дума, през целия ден и двете бяхме като луди, до такава степен (както се изразява леля), че мама няколко пъти ни каза строго: «Какво става с вас, госпожици?» Ако ни се беше поскарала, мисля, че щяхме да бъдем по-доволни. Жената навярно изпитва голяма наслада, когато страда за този, когото обича! Само аз бях замислена и тъжна сред радостта си. Положително ще стана лоша жена, защото съм голяма разсипница. Купила си бях два колана и едно шило, за да пробивам дупка в корсетите си — глупости! — тъй че имах по-малко пари от дебелата Агата, която е пестелива и събира парите си като някоя сврака. Тя имаше двеста франка! А аз, мили братко, имам само петдесет екю. Много съм наказана, идеше ми да хвърля колана в кладенеца, защото винаги ще ми бъде мъчно, когато го нося. Аз те ограбих. Агата беше прелестна. Каза ми: «Да изпратим тия триста и петдесет франка от нас двете.» Но не мога да се стърпя да не ти разкажа всичко така, както стана. Знаеш ли как постъпихме, за да изпълним нарежданията ти? Взехме прословутите си пари, излязохме на разходка и двете и като стигнахме шосето, изтичахме в Рюфек, където предадохме чисто и просто парите на господин Грембер, който държи кантората на Кралските пощенски съобщения. На връщане бяхме леки като лястовички. «Щастието ли ни прави толкова леки?» — запита Агата. Казахме си куп неща, господин парижанино, които няма да ви повторя — говорихме много за вас. О, мили братко, ние те обичаме много, ето всичко, с две думи. Що се отнася до тайната, според леля такива потайници като нас ги бива за всичко, дори и да мълчат. Мама и леля отидоха тайно в Ангулем; и двете не казаха нищо за важната цел на пътуването си, което стана след дълги съвещания, от които ние бяхме отстранени, както и господин баронът. Велики начинания изпълват умовете в държавата Растиняк. Муселинената рокля с ажурени цветчета, която бродират инфантите за нейно величество кралицата, напредва в най-дълбока тайна. Остава да се дошият само две ивици. Реши се да не се издига стена откъм Вертьой, там ще има плет. Бедният народ ще изгуби няколко овощни дръвчета и плодове, но ще има хубав изглед за чужденците. Ако предполагаемият наследник има нужда от носни кърпи, трябва да знае, че кралицата, вдовица на Марси-як, като тършува в своите съкровищници и сандъци, известни под името Херкулан и Помпей, откри парче хубаво холандско платно, което бе забравила; принцесите Агата и Лора оставят на нейно разположение конците, иглите и ръцете си, винаги малко множко червени. Двамата млади принцове дон Анри и дон Габриел са запазили пагубния си навик да се тъпчат с рачел, да ядосват сестрите си, не искат нищо да учат, а измъкват птички от гнездата им, вдигат шум и режат, въпреки държавните закони, клонки от върба, за да си правят тояжки. Папският нунций, грубо наричан енорийски свещеник, ги заплашва с отлъчване от църквата, ако продължават да занемаряват светите канони на граматиката и се занимават с плюскала от бъзови стебла. Прощавай, драги братко, в никое друго писмо не е имало толкова благопожелания за твоето щастие, нито толкова задоволена обич. Прочее ще има да ни разказваш много неща, като си дойдеш! На мене ще кажеш всичко, защото съм по-голяма. Леля ни даде да разберем, че си имал успехи в обществото.

Говори се за някаква дама, а останалото се премълчава…

Разбира се, пред нас. Кажи ни, Йожен, ако искаш, ние можем да минем без носни кърпи и ще ти ушием ризи. Отговори ми веднага по този въпрос. Ако ти трябват бързо хубави, добре ушити ризи, ще трябва да залегнем веднага; ако в Париж има някакви нови кройки, които ние не знаем, изпрати ни модел, особено за ръкавелите. Прощавай, прощавай. Целувам те по челото от лявата страна по сляпото око, което е само мое. Другата страница оставям на Агата, която ми обеща да не прочете нито думичка от това, което ти пиша. Но за да съм по-сигурна, ще стоя до нея, докато ти пише. Сестра ти, която те обича.

Лора дьо Растиняк“

„О, да — каза си Растиняк, — трябва да забогатея на всяка цена! Такава преданост не може да се изплати със съкровища. Бих желал да им занеса всичкото щастие на земята! Хиляда петстотин и петдесет франка! — каза си той след кратко мълчание. — Всяка монета трябва да свърши работа. Лора има право. Дявол да го вземе, всичките ми ризи са от грубо платно! За щастието на другиго една девойка става хитра като крадец. Невинна за себе си и предвидлива за мене, тя прилича на небесен ангел, който опрощава земните грехове, без да ги разбира.“

Светът му принадлежеше! Той беше вече повикал, разпитал и покорил своя шивач. Като видя господин дьо Траи, Растиняк разбра какво влияние имат шивачите върху живота на младежите. Уви! Няма среда между тези две крайности: шивачът със своята работа е или смъртен враг, или приятел. В лицето на своя шивач Йожен намери човек, който бе разбрал бащинската роля на професията си и който се смяташе за звено между настоящето и бъдещето на младите хора. Затова признателният Растиняк създаде богатство на този човек с един от ония духовити изрази, с които по-късно се прослави.

— Видях у него — каза той — два панталона, които станаха причина да се сключат бракове с по двадесет хиляди ливри годишна рента.

Хиляда и петстотин франка и фракове, колкото си иска! В този миг клетият южняк не се съмняваше вече в нищо и слезе на закуската с такъв тайнствен вид, какъвто има всеки младеж, който притежава известна сума пари. Щом в джоба на някой студент се намерят пари, у него се издига някакъв фантастичен стълб, на който той се обляга. Той пристъпва по-самоуверено, чувства в себе си някаква опорна точка на действията си, погледът му е смел, открит, движенията пъргави; предния ден, плах и смирен, той би се оставил да го бият; на следния ден е готов да удари министър-председателя. С него стават небивали чудеса: всичко иска, всичко може, желанията му са безогледни, той е весел, великодушен, необуздан. С една дума, доскоро безкрилата птица е разперила крила. Студентът без пари захапва късче удоволствие като куче, което с хиляди опасности е докопало някоя кост, схрусква я, изсмуква мозъка и продължава да тича; но момъкът, който подрънква няколко бегли златни монети, временни гостенки в неговия джоб, вкусва насладите си, удължава ги, намира удоволствие в тях, лети в облаците, не знае вече какво значи думата бедност. Цял Париж е негов. Възраст, в която всичко блести, всичко искри и пламти! Възраст на буйната сила, която никой не използва, нито мъжът, нито жената! Възраст на дългове и силен страх, които увеличават всички наслади! Който не знае левия бряг на река Сена между улиците Сен Жак и Сен Пер, не познава никак човешкия живот.

„Ах, да знаеха парижанките — казваше си Растиняк, като ядеше лакомо печените круши по два лиарда едната, които му поднесе госпожа Воке, — тука щяха да дойдат за любов.“

В този миг в столовата се яви един от пощенските раздавачи, след като позвъни на решетестата врата. Той потърси господин Йожен дьо Растиняк, подаде му две торбички и една тетрадка да се подпише. Пронизителният поглед на Вотрен шибна Растиняк като бич.

— Ще има с какво да заплатите уроците си по фехтовка и стрелба — каза той.

— Галионите пристигнаха — каза госпожа Воке, като погледна торбичките.

Госпожица Мишоно се боеше да погледне към парите, за да не издаде алчността си.

— Имате добра майка — каза госпожа Кутюр.

— Майка му е добра — повтори Поаре.

— Да, майка му добре се е обрала — обади се Вотрен. — Сега ще можете да вършите своите лекомислия, да се движите във висшето общество, да гоните зестри и да танцувате с контеси, които имат цветчета от праскови на главата. Но послушайте ме, млади човече, упражнявайте се в стрелба.

Вотрен сякаш се прицели в някакъв противник. Растиняк поиска да даде бакшиш на раздавача, но не намери нищо в джобовете си. Вотрен бръкна и му хвърли десет су.

— Сега сте кредитоспособен — каза той, като погледна студента.

Растиняк бе принуден да му благодари, макар че не можеше да понася тоя човек след горчивите думи, които си бяха разменили, когато се бе върнал от госпожа дьо Босеан. През тия осем дни Йожен и Вотрен не си говореха, а взаимно се наблюдаваха. Студентът сам не знаеше защо. Без съмнение мислите се излъчват право пропорционално на силата, с която са се породили, и падат там, където ги изпраща мозъкът според математическия закон, приличен на закона, който управлява снарядите, когато излитат от мортирата. Действието на тези мисли е различно. Има нежни натури, в които мислите се загнездват й ги разяждат, но има и здраво въоръжени натури с обковани с бронз черепи, върху които чуждите мисли се сплескват и падат като куршуми пред стена; има също тъй слаби, мекушави натури, в които чуждите мисли умират така, както гранатите падат в меката пръст на окопите, без да избухнат. Растиняк беше една от ония пълни с барут глави, които избухват и при най-малката искра. Той беше много буен и млад и не можеше да остане безчувствен към чуждите мисли, да не се зарази от чувствата, в които толкова странни явления ни поразяват, без да знаем това. Духовният му поглед беше остър като рисовите му очи. Всяко от тези негови двойствени чувства имаше онази тайнствена далновидност, онази гъвкавост, която ни възхищава у необикновените хора, у ловките бойци с шпаги, които умеят да налучкват всички уязвими места на всяка броня. През последния месец у Йожен се бяха развили колкото качества, толкова и недостатъци. Тия недостатъци бяха породени от света и от нарастващите му желания. Едно от качествата му беше онази южна пламенност, която го караше да върви право срещу трудностите, за да ги преодолее, и не позволяваше на човек, роден отвъд Лоара, да стои в каквато и да било неизвестност, качество, което северняците наричат недостатък: според тях то сложи начало на издигането на Мюра, но стана причина и за неговата смърт. От това трябва да се заключи, че когато южнякът съумее да съчетае хитростта на северняка със смелостта на ония, които живеят отвъд Лоара, той става съвършен и неуязвим. Прочее Растиняк не можеше да остане дълго под огъня на батареите на Вотрен, без да знае дали този човек му е приятел или враг. От време на време му се струваше, че този странен човек прозира слабостите му и чете в сърцето му, докато у него всичко бе така добре прикрито, сякаш той беше непроницаем и загадъчен като сфинкс, който знае и вижда всичко, но не казва нищо. Като усети джоба, си пълен, Йожен се разбунтува.

— Направете ми удоволствието да почакате — каза той на Вотрен, който стана, за да излезе, след като беше допил последните глътки от кафето си.

— Защо? — запита четиридесетгодишният мъж, като си сложи широкополата шапка и взе железния си бастун — той често го въртеше безгрижно, като човек, който не се страхува да го нападнат и четирима крадци.

— За да се разплатим — отвърна Растиняк, отвори бърже едната торбичка и преброи на госпожа Воке сто и четиридесет франка. — Добри сметки, добри приятели — каза той на вдовицата. — Плащам ви до Свети Силвестър. Разменете ми тия сто су.

— Добри сметки, добри приятели! — повтори Поаре, като погледна Вотрен.

— Ето ви двадесет су! — каза Растиняк на сфинкса с перуката.

— Би казал човек, че се страхувате да ми дължите нещо — извика Вотрен, като впи изпитателен поглед в душата на младежа и се усмихна с онази подигравателна диогеновска усмивка, която неведнъж бе карала Растиняк да кипи от яд.

— Да, страхувам се — отговори студентът, като държеше двете торбички в ръка и бе станал, за да се качи в стаята си.

Вотрен излизаше през вратата за салона, а студентът се готвеше да излезе през вратата, която водеше към стълбите.

— Знаете ли, господин маркиз дьо Растинякорама, че това, което ми казахте, никак не е учтиво — забеляза Вотрен, като удари с железния си бастун вратата на салона и се приближи до студента, който го изгледа хладно.

Растиняк затвори вратата на столовата и поведе със себе си Вотрен към стълбите, към площадката, която разделяше столовата от кухнята, дето имаше една стъклена врата, през която се отиваше в градината, а над нея продълговато прозорче с желязна решетка. Тук студентът каза пред Силвия, която излизаше от кухнята:

Господин Вотрен, аз не съм маркиз и не се казвам Растинякорама.

— Ще се бият! — каза равнодушно госпожица Мишоно.

— Ще се бият! — повтори Поаре.

— Нищо подобно! — каза госпожа Воке, като милваше купчината пари.

— Ето, отиват под липите — извика госпожица Викторина, която стана, за да погледне в градината. — Все пак бедният младеж има право!

— Да се качим в стаята си, мила моя — каза госпожа дьо Кутюр, — това не е наша работа.

Когато Викторина и госпожа Кутюр станаха, срещнаха на вратата дебелата Силвия, която им препречи пътя.

— Какво ли има да става? — каза тя. — Господин Вотрен каза на господин Йожен: „Да се обясним!“ После го хвана под ръка и сега се разхождат из градината.

В това време се появи Вотрен.

— Мамо Воке — усмихна се той, — ще опитам револверите си под липите, не се бойте от нищо.

— Ах, господине — каза Викторина, като оплете ръце, — защо искате да убиете господин Йожен?

Вотрен отстъпи две крачки и изгледа Викторина.

— Още една история — извика той шеговито, от което бедната девойка цяла се изчерви. — Много е мил този младеж, нали? — подзе той. — Вие ми навяхте една мисъл. Ще ви направя щастливи и двамата, хубаво дете.

Госпожа Кутюр хвана възпитаницата си под ръка и я отведе, като й шепнеше на ухото: „Ах, Викторина, не мога да ви позная тази сутрин.“

— Не искам да се стреля в моята къща — заяви госпожа Воке. — Ще изплашите всички съседи и веднага ще дойде полиция.

— Успокойте се, мамо Воке — отговори Вотрен. — Хе-хе, не се бойте, ще отидем на стрелбището.

Той настигна Растиняк и го улови приятелски под ръка.

— Ако ви докажа, че от тридесет и пет крачки улучвам с куршума си пет пъти подред асо пика — каза му той, — няма ли да ви разколебая? Вие ми изглеждате малко сприхав и ще накарате да ви убият като някой глупак.

— Вие отстъпвате! — каза Йожен.

— Не ме изкарвайте из търпение — отговори Вотрен. — Тази сутрин не е студено, да седнем ли там? — предложи той, като посочи зелените столове. — Там никой няма да ни чуе. Искам да поговоря с вас. Вие сте добър момък и не ви желая злото. Обичам ви, кълна ви се в измам… (Дявол да го вземе!) кълна се в себе си. Ще ви кажа защо ви обичам. Познавам ви много добре, сякаш съм ваш баща, и ще ви докажа. Оставете там торбичките — продължи той, като показа кръглата маса.

Растиняк сложи парите си на масата и седна, горящ от любопитството, което възбуди с такава сила у него внезапната промяна в обноските на този човек, който, след като каза, че ще го убие, сега се представи за негов покровител.

— Искате да знаете кой съм, какво съм правил и какво правя сега — продължи Вотрен. — Много сте любопитен, момчето ми. Успокойте се. Ще чуете много други неща! Сполетявали са ме нещастия. Изслушайте ме по-напред, после ще говорите. Ето предишния ми живот с три думи. Кой съм? Вотрен. Какво правя? Каквото ми се харесва. Толкоз. Искате ли да знаете характера ми? Добър съм към ония, които ми правят добро или които са ми по сърце. На тях позволявам всичко: те могат да ме ритат по краката, без да им кажа: „Внимавай!“ Но, дявол да го вземе, към ония, които ми додяват или които ми са неприятни, съм зъл като дявол. Добре е да знаете, че убивам човек, без да ми мигне окото — заяви той, като се изплю. — Само че се старая да го убия както трябва, когато е напълно необходимо. Аз съм това, което наричате артист. Чел съм „Спомените на Бенвенуто Челини“ такъв какъвто ме виждате, и то на италиански! От този човек, който е надменен и луда глава, научих да подражавам на провидението, което ни убива най-безразборно, и да обичам хубавото, където и да се намира то. А не е ли прекрасно да играеш сам срещу всички и да ти върви? Мислил съм много върху съвременния строй на вашето обществено безредие. Дуелът, момчето ми, е детска игра, глупост. Когато от двама живи хора единият трябва да изчезне, трябва да си глупак, та да се осланяш на случая. Дуел ли? Това е игра на сляпа баба. Аз улучвам с пет куршума един след друг асо пика, като забивам всеки нов куршум върху другия, и то от тридесет и пет крачки! Когато имаш тази дребна дарба, може да си уверен, че ще убиеш противника си. Но не е така. Стрелях от двадесет крачки върху един човек и не го улучих. А той, чудакът, не беше хващал пистолет през живота си. Погледнете — каза този необикновен човек, като разкопча жилетката си и показа гърдите си, космати като гърба на мечка, но обрасли с бежови косми, които предизвикваха някакъв ужас, примесен с отвращение, — това бозайниче ми опърли кожата — добави той, като сложи пръста на Растиняк в една дупка на гърдата си. — Но тогава бях дете, бях на вашата възраст, на двадесет и една година. Още вярвах в нещо, в любовта на една жена, в цял куп глупости, в които и вие ще се оплетете. Ние щяхме да се бием, нали така? Можете да ме убиете. Да допуснем, че сега лежа мъртъв, ами къде щяхте да бъдете вие? Трябваше да избягате! Да отидете в Швейцария да ядете бащините си пари, които нямате. Ще ви обясня положението, в което се намирате, но ще направя това с превъзходство на човек, който е изучил работите на този свят и е видял, че може да се тръгне само по два пътя: или тъпо подчинение, или бунт… Аз не се покорявам на никого, ясно ли е? Знаете ли какво ви трябва за из пътя, по който сте тръгнали? Един милион, и то много скоро, иначе вие с вашата малка глава ще се блъскате в мрежите на Сен Клу[1], за да търсите дали има там някое висше същество. Аз ще ви дам този милион.

 

 

Той замълча за малко, като гледаше Йожен.

— Ха, ха! Сега почвате да гледате с по-друго око чичко си Вотрен. Като чухте тази дума, вие заприличахте на девойка, на която казват: „Довечера ще се видим!“ и тя се гизди, както се облизва котката, след като лочи мляко. Прекрасно. Е, хайде! Да се разберем! Ето вашата сметка, млади човече. Вие имате във вашето имение баща, майка, стара леля — сестра на баба ви, и две сестри (на осемнадесет и на седемнадесет годишна възраст), две братчета (на петнадесет и десет години), това е списъкът на цялата команда. Лелята възпитава сестрите ви, свещеникът преподава латински на двамата братя. Семейството ви се храни повече с каша от кестени, отколкото с бял хляб, баща ви трепери да не износи панталоните си, майка ви едва има една зимна и лятна рокля, а сестрите я карат, както могат. Зная всичко това — бил съм на юг. Такова е положението у вас, щом ви изпращат хиляда и двеста франка годишно, а общият ви доход е три хиляди франка. Имате готвачка и слуга, трябва да се пази благоприличие, нали баща ви е барон. А вие — вие имате честолюбие, Босеановци ви са роднина, а вие ходите пеша, чакате богатства, а нямате и су, ядете бълвочите на мама Воке, а обичате богатите обеди в предградието „Сен Жермен“, спите на сламено легло, а копнеете за дворец! Не порицавам желанията ви! Не на всекиго, драги мой, е дадено да бъде честолюбив. Запитайте жените какви мъже търсят — честолюбиви. Честолюбивите имат по-здрав кръст, кръвта им е по-богата с желязо, сърцето е по-горещо, отколкото на другите мъже. А жената се чувства толкова щастлива и така хубава, когато е силна, че предпочита пред всички мъжа, който е най-силен, макар и да съществува опасност да бъде смазана от него. Изброявам желанията ви, за да ви отправя един въпрос. Ето и въпроса. Вие имате вълчи глад, зъбчетата ви са остри, а как ще напълните гърнето? Най-напред трябва да изядете сборника със законите, а това не е забавно, пък и на нищо не учи; но трябва. Така. Ставате адвокат, за да станете председател на някой углавен съд, да изпращате на тежка принудителна работа нещастниците, които са по-добри от вас с буквите ЗК[2] върху плещите, за да докажете на богатите, че могат да спят спокойно. Това не е забавно, пък иска и доста време. Първо трябва да висите две години в Париж и да гледате сладкишите, които толкова много ви се искат, без да можете да ги докоснете. Дотяга да желаеш постоянно нещо и никога да не го получиш. Ако бяхте малокръвен и мекотело, нямаше от какво да се страхувате, но вие имате буйна лъскава кръв и сте така ненаситен, че можете да извършите по двадесет глупости на ден. Та вие ще загинете от тази мъка, най-ужасната, която знаем в божия ад. Да предположим, че ще бъдете благоразумен, че ще пиете мляко и ще пишете елегии, какъвто сте великодушен, след много неприятности и лишения, от които може да побеснее и куче, ще трябва да станете заместник на някакъв негодник прокурор в някое затънтено градче, където правителството ще ви подхвърли хиляда франка годишна заплата, така, както хвърлят кокал на месарско куче. Лай след крадците, защитавай богатите, пращай на гилотината смелите. Много съм ви задължен! Ако нямате покровители, ще изгниете във вашето провинциално съдилище. Към тридесетата си година ще станете съдия с хиляда и двеста франка годишна заплата, ако дотогава не сте захвърлили мантията си по дяволите. Като стигнете четиридесетгодишна възраст, ще се ожените за някоя воденичарска дъщеря с около шест хиляди ливри годишен доход. Благодаря. Ако имате покровители, на тридесет години ще станете прокурор с хиляда екю годишна заплата и ще се ожените за дъщерята на кмета. Ако извършите някоя от онези малки политически низости, да прочетете например в бюлетинката: Вилел вместо Мануел (имената се римуват и съвестта ви ще бъде спокойна), на четиридесет години ще бъдете главен прокурор и ще можете да станете депутат. Забележете, мило дете, че дотогава ще трябва да си кривите дребната съвест, цели двадесет години да търпите неприятности и тайни лишения, а сестрите ви ще останат стари моми. При това имам честта да ви обърна вниманието, че в цяла Франция има само двадесет главни прокурори и че за тази служба ламтят двадесет хиляди души, между които има измамници, които са готови да продадат семействата си само за да заемат малко по-висока служба. Ако това занятие не е по вкуса ви, да търсим друго. Желае ли барон дьо Растиняк да стане адвокат? О, прекрасно! Трябва да страдате цели десет години, да харчите по хиляда франка на месец, да имате библиотека, кантора, да се движите в обществото, да целувате полите на всеки посредник, за да имате дела, да метете съдилищата с езика си. Ако това занятие ви допада, нямам нищо против, но намерете ми в Париж пет души адвокати, които на петдесетгодишна възраст да печелят повече от петдесет хиляди франка годишно. Ами! Бих предпочел да стана корсар, вместо да се унижавам! Но откъде да се намерят пари? Тази работа не е лесна. Имате една възможност — зестрата. Искате ли да се ожените? Това значи да си окачите камък на врата; освен това, ако се ожените за пари, какво става с чувствата ви за чест и благородство? Все едно да дигнете още днес бунт срещу човешките условности. Това значи само да се свиете като змия пред една жена, да лижете краката на майката, да вършите низости, които биха отвратили и свинята! Пфуй! Да можехте поне да бъдете щастлив! Но вие ще бъдете нещастен като камъните на помийна яма с една жена, за която сте се оженили по този начин. Много повече си струва трудът да воюваш с мъжете, отколкото да се бориш със собствената си жена. Това е кръстопътят на живота, момко, избирайте. Но вече вие сте избрали: ходили сте у нашата братовчедка дьо Босеан и сте подушили там разкоша. Ходили сте у госпожа дьо Ресто, дъщерята на дядо Горио, и сте подушили там парижанката. Този ден се върнахте с една дума, написана на челото ви, която съумях да прочета много добре: — „Да успея!“ Да успея на всяка цена. „Отлично — казах си аз, — ето един юнак, който ми харесва.“ Имахте нужда от пари. Откъде да ги вземете? Оскубахте сестрите си. Всички братя повече или по-малко обират сестрите си. Вашите хиляда и петстотин франка, изтръгнати Бог знае по какъв начин в страна, където има повече кестени, отколкото монети от сто су, ще се пръснат като войници при плячка. След това какво ще правите? Ще работите ли? Работата, разбирана така, както вие я разбирате сега, дава на стари години една стая при госпожа Воке на момци от рода на Поаре. Бързо забогатяване е задачата, която се стремят да разрешат в този миг петдесет хиляди младежи, които се намират във вашето положение. Вие сте една единица от тях. Представете си какви усилия трябва да положите и колко яростна ще бъде битката. Ще трябва да се изяждате един друг като паяци в гърне, защото няма петдесет хиляди добри служби. Знаете ли как се пробива път тук? Чрез блясъка на гения или чрез продажност. Трябва да връхлетите сред тая сган като снаряд или да се промъкнете като чума. Честността не служи за нищо. Всеки се прегъва пред силата на гения, всеки го мрази, всеки се старае да го опетни, тъй като геният взема, без да дели, но всеки се прегъва, ако той упорства; с една дума, всеки го боготвори на колене, щом не е могъл да го натъпче в калта. Продажността е навсякъде, талантът е рядкост. Така продажността е оръжие на посредствеността, която се шири, и вие навсякъде ще усетите острието й. Ще видите жени, чийто мъже получават всичко на всичко шест хиляди франка, да пръскат повече, от десет хиляди по тоалети. Ще видите чиновници с хиляда и двеста франка годишна заплата да купуват земи. Ще видите жени как се продават, за да се возят в колата на сина на някой пер на Франция, който може да пътува по средното шосе до Лоншан. Видяхте как този нещастен глупак дядо Горио бе принуден да изплати подписаната от дъщеря му полица, въпреки че мъжът й има петдесет хиляди ливри годишен доход. Уверявам ви, че на всеки две крачки в Париж ще срещнете адски сплетни. Залагам си главата, ето за този кочан салата, че ще попаднете в примката на първата жена, която ви се хареса, стига да бъде богата, хубава и млада. Те заобикалят законите и за всичко водят война с мъжете си. Никога няма да свърша, ако почна да ви обяснявам сделките, които се вършат за любовници, за какви ли не парцали, за децата, за къщата или от суетност и рядко в името на добродетелта, бъдете уверени в това. Затова всеки честен човек е общ враг. Но какво мислите, че представлява честният човек? В Париж честен човек е този, който мълчи и отказва да дели. Не ви говоря за ония нещастни илоти, които навсякъде вършат черната работа и никога не са възнаграждавани за техния труд — аз ги наричам братство на божиите глупци. Там, разбира се, добродетелта е в пълния разцвет на своята глупост, но там е неволята. Още оттук виждам каква мутра ще направят тези почтени хорица, ако Бог ни изиграе лошата шега и не се яви на Страшния съд. И тъй, ако искате да се издигнете бърже, трябва да бъдете или пък да изглеждате богат. За да забогатеете, трябва да направите големи удари — ако играете не-смело, сте загубен. Ако в стоте професии, на които можете да се посветите, се намерят десет души, които успяват бърже, обществото ги нарича крадци. Извадете си заключенията. Такъв е животът. Той не е по-хубав от кухнята, мирише като нея, и ако искате да готвите, ще си изцапате ръцете, но трябва да умеете да ги измиете добре: това е целият морал на нашето време. Говоря за света така, защото той ми е дал това право, познавам го. Да не мислите, че го укорявам? Нищо подобно. Той винаги е бил такъв. Моралистите никога няма да го променят. Човек е несъвършен. Той е — кога повече, кога по-малко — лицемерен и тогава глупците казват, че е повече или по-малко нравствен. Не обвинявам богатите за сметка на обикновения народ. Човекът е все същият — по върховете, на най-долното стъпало и в средата. На всеки милион от този висш добитък се срещат десет души смелчаци, които се поставят над всичко, дори над законите: аз съм един от тях. Ако сте по-издигнат човек, вървете право напред с вдигната глава. Но ще трябва да се борите срещу завистта и клеветата, срещу посредствеността, срещу целия свят. Наполеон бе срещнал един военен министър, който се наричаше Обри и който едва не го изпрати в колониите. Изпитайте себе си. Проверете дали бихте могли да ставате всяка сутрин с по-силна воля, отколкото вечерта. А сега ще ви направя едно предложение, от което никой не би се отказал. Слушайте добре. Виждате ли, аз имам една идея. Идеята ми е да отида да живея патриархално в някое имение от петдесет хиляди хектара, в Южните Съединени щати например. Там ще стана плантатор, ще имам роби, ще спечеля някой и друг милион от продажбата на добитъка си, на тютюна, на горите и ще живея като върховен господар, който изпълнява всичките си желания и живее живот, от какъвто тук не разбират нищо, а се пъхат във варосани леговища. Аз съм голям поет. Но не пиша стиховете си: те се изразяват в дела и чувства. Засега имам петдесет хиляди франка, с които ще купя едва четиридесет негри. Трябват ми двеста хиляди франка, тъй като искам двеста негри, за да задоволя вкуса си към патриархален живот. Виждате ли, негрите са отраснали деца, с които можете да правите, каквото пожелаете, без някой любопитен прокурор да ви иска сметка. С този черен капи тал след десет години ще имам три-четири милиона. Ако сполуча, никой няма да ме попита: „Кой си ти?“ Ще бъда господин Четири милиона, гражданин на Съединените щати. Ще бъда петдесетгодишен, няма да съм още грохнал и ще се забавлявам по вкуса си. С две думи казано, ако ви намеря един милион зестра, ще ми дадете ли двеста хиляди франка? Двадесет на сто комисиона, а? Много ли е? Ще гледате женичката ви да се влюби във вас. След като се ожените, ще се правите на загрижен, ще ви гризе съвестта, ще се преструвате на тъжен първите две седмици. И някоя нощ, след малко преструвки, ще заявите на жена си между две целувки, че имате двеста хиляди франка дълг, като й кажете: „Любима!“ Такива водевили разиграват всеки ден най-примерните младежи. Една млада жена никога не отказва кесията си на този, който й е взел сърцето. Мислите ли, че ще изгубите от това? Не. Вие ще намерите възможност да спечелите отново вашите двеста хиляди франка в някоя сделка. С парите и разума си ще натрупате такова богатство, каквото пожелаете. Ergo[3], за шест месеца ще създадете щастието си, щастието за една достойна за любов жена и щастието на чичо си Вот-рен, да не говорим за щастието на вашето семейство, което духа зиме на пръстите си, защото няма дърва. Не се чудете нито на предложението ми, нито на условията. От шестдесет изгодни женитби в Париж четиридесет и седем са плод на такива сделки. Нотариалната палата принуди господин…

 

 

— Какво трябва да направя? — попита алчно Растиняк, като прекъсна Вотрен.

— Почти нищо — отговори този човек, по чието лице проблесна безмълвната усмивка на риболовец, който чувства, че на въдицата му се е уловила риба. — Слушайте ме внимателно! Сърцето на една нещастна, бедна и злочеста девойка е жадно като гъба да се изпълни с любов, като суха гъба, която веднага набъбва, щом в нея капне капка чувство. Да ухажваш една девойка, която е самотна, отчаяна, бедна и не подозира, че я чака богатство, дявол да го вземе, та то е все едно да имаш кента и четиринадесет в ръка, да знаеш лотарийните номера, да играеш на борсата, като знаеш предварително какво ще се случи. Вие ще изградите върху здрава основа неразрушим брак.

Щом получи милиони, девойката ще ги хвърля в краката като камъчета. „Вземи, любими!“ „Вземи, Адолф! Вземи, Алфред! Вземи, Йожен!“ — ще каже тя, ако Адолф, Алфред или Йожен е бил достатъчно умен, да се жертва за нея. Под думата жертва разбирам да продаде някоя стара дреха, за да отиде заедно с нея в „Синия циферблат“, да ядат точено с гъби, а оттам вечерта — в „Ambigu-Comique“; да си заложи часовника, за да й купи шал. Не говоря за любовните драсканици, нито пък за глупостите, на които държат толкова много жените, като например да капнеш няколко капки вода на писмото като сълзи, когато си далеч от тях — струва ми се, че разбирате много добре езика на сърцето. Видите ли, Париж е като гора в Северна Америка, където се скитат двадесет вида диви племена, илиноиси, хурони, които живеят от произведенията на разните обществени класи; вие сте ловец на милиони. За да ги уловите, вие ще трябва да си служите с капани, с примки и примамки. Има разни видове лов. Едни ловят зестри, други чакат разпродажби, едни ловят съвести, други продават своите доверители с вързани ръце и крака. Този, който се връща от лов с добре натъпкана чанта, е поздравяван от всички, честван, приеман в най-доброто общество. Нека бъдем справедливи към тази гостоприемна страна; вие имате работа с най-радушния град на света. Ако гордата аристокрация във всички европейски столици не приема в средата си един безчестен милионер, Париж му подава ръка, тича на пиршествата му, яде гозбите му а се чука с безчестието му.

— Но къде ще намеря такава девойка? — запита Йожен.

— Тя е ваша, пред вас е!

— Госпожица Викторина ли?

— Да!

— Но как?

— Вашата малка баронеса дьо Растиняк ви обича вече.

— Тя няма нито су! — възкликна зачуден Йожен.

— А, най-после ще се разберем! Още две думи и всичко ще ви стане ясно — каза Вотрен. — Баща и Тайфер е един нехранимайко — говори се, че убил един от приятелите си през време на революцията. Това е един от моите юнаци, които имат независими убеждения. Той е банкер, главен съдружник във фирмата „Фредерик Тайфер и съдружие.“ Има един-единствен син, на когото иска да остави цялото си богатство, като лиши от наследство Викторина. Не обичам такива неправди. Аз съм като Дон Кихот. Обичам да защитавам слабия срещу силния. Ако Бог пожелае да прибере сина му, Тайфер ще повика дъщеря си, той би искал да има някакъв наследник — глупава човешка слабост, а зная, че вече не може да има деца. Викторина е кротка и мила, тя скоро ще оплете баща си и ще го върти като пумпал с бича на чувството! Тя ще бъде много отзивчива към вашата любов, няма да ви забрави и вие ще се ожените за нея. Аз се нагърбвам с ролята на провидението и ще накарам Бог да пожелае. Имам един приятел, за когото съм се жертвал, един полковник от Лоарската армия, който скоро постъпи в кралската гвардия. Той се вслушва в съветите ми и е станал краен роялист: но не от ония глупци, които държат на убежденията си. Ако трябва да ви дам друг съвет, ангеле мой, той е да не държите вече нито на убежденията, нито на думите си. Когато ви ги поискат, продайте ги! Този, който се хвали, че никога не променя убеждението си, е човек, който се обвързва да върви винаги по правия път, глупец, който вярва в непогрешимостта. Няма принципи, има само събития; няма закони, има само обстоятелства; умният човек приема събитията и обстоятелствата и ги ръководи. Ако имаше неизменни принципи и закони, народите нямаше да ги променят така, както ние променяме ризите си. Човек не е длъжен да бъде по-мъдър от цял един народ. Човекът, който има най-малко заслуги към Франция, е боготворен като фетиш, защото за всичко се залавяше с голямо увлечение — той може най-много да се постави сред машините в Промишления музей с етикет „Лафайет“, докато принцът, срещу когото всеки хвърля камък и който презира достатъчно човечеството, за да изплюе в лицето му толкова клетви, колкото то желае, попречи на подялбата на Франция във Виенския конгрес[4]: дължат му венци, а го замерват с кал. О, аз познавам добре нещата! Зная тайните на мнозина! Но стига толкова! Ще имам непоколебимо убеждение в деня, когато срещна три мозъка, съгласни върху прилагането на един принцип, и ще чакам много време! Няма да намерите в едно съдилище трима съдии, които да са на едно мнение по някой член от закона. Но да се върна към моя приятел. Той ще разпъне пак Христа, ако му кажа. Само една дума на татко Вотрен и той ще предизвика оня подлец, който не праща дори сто су на бедната си сестра, и…

 

 

Тук Вотрен се изправи, взе стойка и направи движение на изкусен фехтовач, който напада.

— И ще го прати на оня свят! — добави той.

— Какъв ужас! — възкликна Йожен. — Шегувате ли се, господин Вотрен!

— Хе, хе, спокойно — каза Вотрен. — Не ставайте дете; впрочем, ако това ви прави удоволствие, ядосвайте се, сърдете се! Кажете, че съм безчестник, престъпник, нехранимайко, разбойник, но не ме наричайте нито измамник, нито шпионин! Хайде казвайте, изстреляйте залпа си! Прощавам ви, това е толкова естествено за вашите години! И аз бях като вас! Само поразмислете. Един ден ще направите нещо по-лошо. Ще започнете да обикаляте някоя хубава жена и ще приемете от нея пари. Мислили ли сте за това? — запита Вотрен. — Защото как ще успеете, ако не търгувате с любовта си? Добродетелта, драги ми студенте, не се дели — или я имате, или я нямате. Казват ни да се покайваме за греховете си. Още една добра система — благодарение на нея всяко престъпление се прощава чрез разкаяние. Да прелъстиш една жена, да успееш да се изкачиш до това или онова стъпало на обществената стълба, да всееш раздор между децата на едно семейство, с една дума — да вършиш тайно всички безчестия за удоволствие или за друга лична облага, мислите ли, че това са деяния на вяра, надежда и любов? Защо едно конте, което за една нощ е ограбило половината състояние на едно дете, Да се осъжда на два месеца затвор, а един несретник, който открадва една банкнота от хиляда франка, с отегчаващо вината обстоятелство, да се осъжда на каторжна работа? Такива са законите ви. Няма нито един член, който да не стига до безсмислица. Един човек с ръкавици и лъжливи думи е извършил убийства, при които не се пролива кръв, а се дава — убиецът е отворил врата с, подправен ключ: и двете похождения са станали през нощта! Между това, което ви предлагам, и онова, което един ден ще правите, няма само кръв. Мислите ли, че на този свят има нещо постоянно? Презирайте прочее хората и внимавайте за бримките, през които може да се излезе из мрежата на законите. Тайната на големите богатства без явна причина е някое забравено престъпление, защото е било извършено изкусно.

— Господине, стига! Не искам повече да ви слушам, ще направите да се съмнявам в себе си. В този момент чувството е цялата ми наука.

— Както обичате, мило дете. Мислех, че сте по-силен — каза Вотрен. — Няма да ви кажа нищо повече. Последна дума обаче.

Той втренчи поглед в студента.

— Вие знаете тайната ми! — каза той.

Един младеж, който не е приел предложението ви, ще съумее да я забрави.

— Добре казано, харесва ми. Ако беше някой друг, нямаше да бъде толкова добросъвестен. Но, спомнете си какво искам да направя за вас. Давам ви петнадесет дни време да поразмислите. Можете да се съгласите опи да откажете.

„Каква желязна глава има този човек! — каза си Растиняк, като гледаше как Вотрен си тръгва спокойно с бастуна под мишница. — Той ми каза без заобикалки същото, което госпожа дьо Босеан ми каза с подходящи изрази. Той късаше сърцето ми като със стоманени нокти. Защо искам да отида у госпожа дьо Нюсенжен? Той налучка подбудите веднага, щом се породиха в мене. С една дума, този разбойник ми каза за добродетелта повече неща, отколкото съм научил от хората и книгите. Ако добродетелта не търпи никакви сделки, значи; аз съм ограбил сестрите си — каза той, като хвърли торбичките върху масата.“

Той седна и остана дълго така, потънал в неспокойни мисли.

„Да бъдеш верен на добродетелта, е възвишен подвиг. Какво! Цял свят вярва в добродетелта, но кой е добродетелен? Народите имат за свой кумир свободата, но има ли свободен народ на земята? Младостта ми е още ясна като безоблачно небе: да пожелая да стана знаменит или богат човек, не значи ли да се реша да лъжа, да се препъвам, да пълзя, пак да се изправям, да лаская, да се преструвам. Не значи ли, че трябва да стана слуга на тия, които са лъгали, които са се прегъвали и пълзели? Преди да стана техен съучастник, трябва да им служа. О, не. Ще работя честно, свято, ще работя ден и нощ, та богатството ми да е плод на труда ми. Наистина това богатство ще дойде много бавно, но всеки ден ще отпускам спокойно главата си на възглавницата; има ли нещо по-хубаво от това — да наблюдаваш живота си и да виждаш, че е чист като лилия? Аз и животът сме като годеник и годеницата му. Вотрен ми посочи само това, което става след десет години брак. Дявол да го вземе! Главата ми се върти. Не искам да мисля за нищо, сърцето е добър водач.“

От тези мисли то изтръгна гласът на дебелата Силвия, която му съобщи, че е дошъл шивачът му — той се яви пред него с двете торбички пари в ръка, за което шивачът не се разсърди. След като премери вечерните фракове, той облече сутрешния костюм, който го преобрази напълно.

„По нищо не падам по-долу от господин дьо Траи — каза си той. — Най-после приличам на благородник!“

— Господине — каза дядо Горио, като влезе в стаята на Йожен, — вие ме запитахте дали зная кои семейства посещава госпожа Нюсенжен?

— Да.

— Добре тогава, в понеделник тя ще отиде на бала на маршал Кариляно. Ако може да отидете и вие, ще ми разкажете добре ли се забавляваха двете ми дъщери, как бяха облечени, с една дума — всичко.

— Как узнахте това, драги ми дядо Горио? — запита Йожен, като го покани да седне край огъня.

— Каза ми камериерката й. Зная всичко, което те вършат, от Тереза и Констанс — добави той весело.

Старецът приличаше на още млад любовник, който е щастлив, че е измислил хитрост, която го свързва с любовницата му, без тя да подозира това.

— Вие ще ги видите! — каза той добродушно с болезнена завист.

— Не зная — отговори Йожен. — Ще отида у госпожа дьо Босеан и ще я попитам дали може да ме представи на маршалката.

Със скрита радост Йожен мислеше да се яви у виконтесата облечен, както щеше да бъде занапред. Това, което моралистите наричат бездни на човешкото сърце, е само измамни мисли, неволни пориви към лична облага. Тия премеждия, предмет на толкова многословия, тия ненадейни промени — са само сметки в полза на нашите наслаждения. Като се видя добре облечен, с хубави ръкавици и обуща, Растиняк забрави добродетелното си решение. Когато клони към неправдата, младостта не смее да се огледа в огледалото на съвестта, докато зрялата възраст вече се е огледала — това е цялата разлика между тези две състояния в живота. От няколко дни двамата съседи, Йожен и дядо Горио, бяха станали добри приятели. Тяхното тайно приятелство се дължеше на същите психологически подбуди, които бяха предизвикали противоположни чувства между Вотрен и студента. Смелият философ, който се залови да установи въздействието на нашите чувства във физическия свят, положително ще намери много доказателства за вещественото им влияние върху отношенията, които те създават между нас и животните. Кой физиономист може да разгадае един характер по-бързо, отколкото кучето познава дали някой непознат го обича, или не? Кукестите атоми, пословичен израз, с който всеки си служи, са едно от тези явления, които остават в езиците, за да опровергаят философските глупости, с които се занимават ония, които обичат да отвяват плявата на първобитните думи. Човек чувства, когато го обичат. Чувството се отпечатва върху всичко и преминава разстояние. Писмото е душа, то е толкова верен отзвук на гласа, който говори, щото чувствителните души го смятат за едно от най-богатите съкровища на любовта. Дядо Горио, когото несъзнателното му чувство издигаше до най-високо стъпало на кучешката природа, беше подушил състраданието, удивителната добрина, юношеската привързаност към него, които се бяха породили в сърцето на студента. Но това зараждащо се приятелство още не беше довело до никакво откровение. Ако Йожен изказа желание да види госпожа дьо Нюсенжен, той не направи това, защото разчиташе, че старецът ще го заведе у нея, а се надяваше, че може да изтърве някоя тайна, която ще му бъде полезна. Дядо Горио му заговори за дъщеря си само по повод на онова, което студентът беше си позволил да каже пред всички в деня на двете си посещения.

— Драги господине — каза му той на следния ден, — как можахте да си помислите, че госпожа дьо Ресто ви се е разсърдила, задето сте споменали името ми. Двете ми дъщери ме обичат много. Аз съм щастлив баща. Само двамата ми зетьове се отнесоха с мене зле. Не исках тия мили създания да страдат заради моите разногласия с мъжете им и предпочетох да ги виждам тайно. Тази тайнственост ми доставя хиляди наслади — тях не ги разбират другите бащи, които могат да се виждат с дъщерите си, когато поискат. А аз не мога, разбирате ли? Затова аз отивам, когато времето е хубаво, в „Шан-з-Елизе“, след като съм питал камериерките дали дъщерите ми ще излязат. Чакам ги да минат, сърцето ми бие, когато колите им минават, любувам се на хубавите им тоалети, на минаване те ми се усмихват мило и тогава цялата природа блести в злато, сякаш е обляна в лъчите на ясно слънце. Чакам ги на същото място, защото зная, че ще се върнат и ги виждам отново! Чистият въздух ги е освежил, лицата им са румени. Чувам около мене да казват: „Каква хубава жена!“ Радостно ми става на сърцето. Нали са моя кръв! Обичам конете, които ги возят, и ми се иска да съм кученцето, което държат на коленете си. Живея с техните удоволствия. Всеки обича по своему, аз не причинявам никому зло, защо се занимават с мене? Аз съм щастлив по своему. Престъпление ли е да виждам вечер дъщерите си, когато излизат от къщи, за да отидат на някой бал? Колко ми е мъчно, когато закъснея и ми кажат: „Госпожата излезе.“ Веднъж чаках чак до три часа сутринта, за да видя Нази, която не бях виждал от два дни. Малко остана да умра от радост! Моля ви се, като говорите за мене, казвайте само колко са добри дъщерите ми. Те искат да ме обсипят с всякакви подаръци, но аз не ги оставям, казвам им: „Пазете парите си! Защо са ми вашите подаръци? Нищо не ми трябва.“ И наистина, драги господине, какво съм аз? Жалък труп, чиято душа е там, дето са дъщерите ми. Като видите госпожа дьо Нюсенжен, ще ми кажете коя от двете ви харесва повече — каза добрият старец след кратко мълчание, като видя, че Йожен се готви да излезе на разходка в Тюйлери, докато дойде време да отиде у госпожа дьо Босеан.

Тази разходка беше съдбоносна за студента. Няколко жени го забелязаха. Той беше толкова хубав, толкова млад, облечен с такъв изискан вкус! Като видя, че го гледат и че почти се възхищават от него, той съвсем забрави своите ограбени сестри и леля, забрави и добродетелната си погнуса. Той видя над главата му да прелита оня демон, който толкова лесно може да се вземе за ангел, оня Сатана с пъстри крила, който сее рубини, забива златните си стрели във фронтоните на дворците, облича в пурпур жените, залива в глупав блясък престолите, така скромни поначало. Той послуша Бога на онази гръмка суета, чийто лъжлив блясък ни се струва символ на могъщество. Колкото и безсрамни да бяха, думите на Вотрен се загнездиха в сърцето му, както в паметта на една девойка се врязва противния профил на старата сводница, която й е казала: „Пари и любов, колкото искаш!“ След като поскита безгрижно, Йожен се яви към пет часа у госпожа дьо Босеан, дето получи един от ония страхотни удари, срещу които младите сърца са беззащитни. Досега виконтесата бе преизпълнена с онази учтива приветливост, с оная сладникава прелест, която дава аристократичното възпитание и която, ако излиза от сърцето, е съвършена.

Когато той влезе, госпожа дьо Босеан поздрави сухо и каза отсечено:

— Господин дьо Растиняк, не мога да ви приема, поне в този час! Заета съм…

За един наблюдател, а Растиняк бързо беше станал наблюдателен, тези думи, движението, погледът, промяната на гласа бяха историята на характера и навиците на кастата. Под кадифената ръкавица той видя желязната ръка; под обноските — личността, себелюбието; под лака — дървото. Най-после той чу думите „ние, кралят“, които започват под бляскавия свод на престола и свършват под гривата на шлема на сетния благородник. По думите й Йожен повярва много лесно в благородството на жената. Както всички нещастници той бе подписал чистосърдечно приятния договор, който трябваше да свързва облагодетелствания с благодетеля и в който първият член създава пълно равенство между благородните сърца. Благодеянието, което свързва две същества в едно, е небесно чувство, толкова непознато и рядко; като истинската любов. И едното, и другото е разточителството на възвишените души. Растиняк искаше да отиде на бала на дукеса дьо Кариляно и затова преглътна тази буря.

— Госпожо — каза той с развълнуван глас, — не бих дошъл да ви безпокоя, ако работата не беше важна; бъдете така любезна и ми разрешете да дойда по-късно; ще чакам.

— Елате тогава на вечеря — каза тя почти засрамена от грубите си думи, защото тази жена беше наистина добра и благородна.

Макар и трогнат от тази неочаквана промяна, Йожен си каза, като си отиваше:

— Пълзи, понасяй всичко. Какви ли ще са другите, щом в един миг най-добрата жена забравя обещанията си за приятелство и те изхвърля като вехта обувка? Значи, всеки за себе си! Вярно, нейната къща не е дюкян и тя не е виновна, че имам нужда от нея. Както каза Вотрен, трябва да стана снаряд.

Горчивите мисли на студента се пръснаха скоро от удоволствието, което предвкусваше от вечерята у виконтесата. И тъй, по някаква фаталност и най-дребните събития в живота му го тласкаха към попрището, където според забележките на страшния сфинкс от пансиона „Воке“ трябваше като на бойно поле да убива, за да не го убият, да мами, за да не го мамят; дето трябваше да остави на бариерата съвестта си, сърцето си, да сложи маска, да си играе безмилостно с хората и като в Лакедемон да улови щастието, без да го видят, за да заслужи венец. Като се върна у виконтесата, той я намери все така мила и добра, каквато беше винаги с него. Двамата отидоха в една столова, където виконтът чакаше жена си, а на масата блестеше оня разкош, който, както всеки знае, достигна най-високата си степен през време на Реставрацията. Господин Босеан, както много преситени хора, нямаше вече други удоволствия освен доброто ядене и пиене; по угажда-нето си той беше от школата на Людовик VIII и дук д’Ескар. Затова трапезата му беше отрупана с разкошни съдини и чудни ястия. Очите на Йожен за пръв път бяха поразени от такава гледка — той никога не бе вечерял в дом, където блясъкът на общественото положение върви по наследство. Неотдавна модата бе премахнала вечерите, с които някога завършваха баловете на Империята, където военните имаха нужда да съберат сили, за да се приготвят за всички битки, които ги очакваха както вътре, така и извън границите на родината им. Досега Йожен беше ходил само по балове. Самоувереността, с която по-късно той се отличи толкова много и която беше почнал да придобива, не му позволи да изпадне в чудо. Но като гледаше тези сребърни гравирани съдове и безбройните тънкости по тази пищна трапеза, като се възхищаваше за пръв път от безшумното обслужване, трудно беше за човек с буйно въображение да не предпочете този винаги охолен живот пред пълния с лишения живот, на който искаше да се отдаде сутринта. За миг мисълта му го пренесе в семейния пансион; той толкова дълбоко се ужаси, че си даде клетва да го напусне през януари, за да се настани в някоя чиста къща, и да избяга от Вотрен, чиято широка длан чувстваше върху рамото си. Ако си представи безбройните видове явна или скрита поквара в Париж, всеки разумен човек ще се запита по силата на какво заблуждение държавата открива училища, събира в тях младежи, как в тях могат да се уважават хубавите жени, как златото, изложено от сарафите, не литва по вълшебен начин от паничките им. Но като си помислим, че има малко примери за престъпления, дори за провинения, извършени от младежите, колко трябва да се почитат тия търпеливи танталовци, които водят борба сами със себе си и почти винаги излизат победители! Ако беше добре описан в борбата си с Париж, бедният студент би могъл да бъде един от най-драматичните сюжети на съвременната цивилизация. Напразно госпожа дьо Босеан поглеждаше Йожен, за да го подкани да говори, той не искаше да каже нищо пред виконта.

— Ще ме заведете ли тази вечер на Италианците? — запита виконтесата съпруга си.

— Не трябва да се съмнявате, че ще ми е много приятно да изпълня желанието ви — отговори той с една подигравателна любезност, в която студентът повярва, — но трябва да се срещна с едно лице в театър „Вариете“.

„С любовницата си!“ — помисли си тя. — Няма ли го господин д’Ажуда тази вечер? — запита виконтът.

— Не — отговори тя с досада.

— Ако ви е необходимо непременно някой да ви придружи, тогава вземете господин дьо Растиняк. Виконтесата погледна Йожен и се усмихна.

— Това може да ви изложи! — каза тя.

„Французинът обича опасността, защото в нея печели слава“ е казал Шатобриан — отговори Растиняк, като се поклони.

След няколко минути той се возеше до госпожа дьо Босеан в едно бързо купе към модния театър, а като влезе в една ложа срещу сцената и видя, че всички насочват лорнетите си и към него, и към виконтесата, която бе в прекрасно облекло, стори му се, че се намира в някой вълшебен свят. От едно вълшебство попадаше на друго.

— Вие искахте да ми говорите — каза госпожа дьо Босеан. — Ха! Вижте! Ето госпожа дьо Нюсенжен през три ложи от нашата. Сестра й и господин дьо Траи са от другата страна.

Като каза това, виконтесата погледна ложата, дето трябваше да бъде госпожица дьо Рошфид, и като не видя там господин д’Ажуда, лицето й някак особено светна.

— Тя е очарователна! — каза Йожен, след като погледна госпожа дьо Нюсенжен.

— Ресниците й са бели.

— Да, но каква хубава, стройна снага!

— Ръцете й са груби.

— Какви хубави очи!

— Лицето й е дълго.

— Но продълговатата форма е признак на благородство.

— Добре, че има поне това. Погледнете само как взема и слага лорнета си! Във всичките й движения прозира Горио — каза виконтесата за голямо учудване на Йожен.

Наистина госпожа дьо Босеан гледаше с лорнета си наоколо и сякаш не обръщаше внимание на госпожа дьо Нюсенжен, обаче не изпущаше нито едно нейно движение. Публиката беше изящна и красива. Делфина дьо Нюсенжен беше доста поласкана от изключителното внимание на младия, хубав, изящен роднина на госпожа дьо Босеан — той гледаше само нея.

— Ако продължавате да я гледате така упорито, ще предизвикате скандал, господин дьо Растиняк. Ако се натрапвате на хората, няма да получите нищо.

— Драга братовчедке — каза Йожен, — досега вие ме покровителствахте много добре. Ако искате да довършите делото си, моля ви да ми направите още само една услуга, която няма да ви създаде много труд, а за мене ще бъде голяма добрина. Влюбен съм.

— Вече?

— Да.

— В тази жена ли?

— Друга жена би ли изслушала признанията ми? — попита той, като хвърли проницателен поглед върху братовчедка си. — Госпожа дукеса дьо Кариляно е много близка с госпожа дьо Бери — продължи той след кратко мълчание, — вие ще се видите с нея, бъдете така добра да ме представите и да ме заведете на бала, който тя дава в понеделник. Там ще срещна госпожа дьо Нюсенжен и ще предприема първото си нападение.

— С удоволствие — каза тя. — Ако чувствате вече към нея влечение, сърдечните ви работи отиват много добре. Ето дьо Марсе в ложата на принцеса Галатион. Госпожа дьо Нюсенжен се измъчва, тя се ядосва. Няма по-удобен момент да се запознае човек с една жена, особено с една банкерска жена. Всички дами от Шосе д’Антен обичат да си отмъщават.

— Какво бихте сторили вие в такъв случай?

— Щях да страдам и да мълча.

В тоя миг в ложата на госпожа дьо Босеан влезе маркиз д’Ажуда.

— Привърших набързо работата си, за да дойда пак при вас — заяви той. — Казвам ви това, за да не го смятате за жертва.

Лицето на виконтесата просия и Йожен се научи да разпознава израза на истинската любов и да не го смесва е преструвките на парижкото кокетство. Той се възхити от братовчедка си, замълча и отстъпи с въздишка мястото си на господин д’Ажуда.

„Колко благородна, колко възвишена е жената, която обича така! — си каза той. — И този мъж ще й измени заради някаква кукла. Как може да се измени на нея!“

Детинска ярост обзе сърцето м у.

Идеше му да се хвърли в нозете на госпожа дьо Босеан, искаше да притежава демонска сила, за да я отнесе в сърцето си, както орелът грабва от полето и отнася в гнездото си бяло козленце, което още суче. Той се чувстваше унизен, че се намира в този голям музей на любовта, без да има своя картина, своя любовница.

„Да има човек любовница, е почти кралско положение — казваше си той, — то е празник на могъщество.“

И той погледна госпожа дьо Нюсенжен, както оскърбен човек гледа противника си. Виконтесата се обърна към него и му благодари с едно смигване за въздържаността му. Първото действие свърши.

— Познавате ли се достатъчно добре с госпожа дьо Нюсенжен, за да й представите господин дьо Растиняк? — попита тя маркиз д’Ажуда.

— Тя ще бъде очарована да се запознае с него! — каза маркизът.

Хубавият португалец стана, хвана под ръка студента и след един миг двамата се намериха при госпожа дьо Нюсенжен.

— Госпожо баронесо — каза маркизът, — щастлив съм да ви представя кавалера Йожен дьо Растиняк, братовчед на виконтеса дьо Босеан. Вие му правите такова неотразимо впечатление, че реших да го направя напълно щастлив, като го приближа до неговия кумир.

Тези думи бяха казани с лека шеговитост, която прокарваше малко грубата мисъл, която, изкусно прикрита, винаги се харесва на жената. Госпожа дьо Нюсенжен се усмихна и покани Йожен да седне на мястото на мъжа й, който току-що бе излязъл от ложата.

— Не смея да ви предложа да останете при мене, господи не. Когато човек има щастието да бъде при госпожа дьо Босеан, той не може да се отдели от нея.

— Но, госпожо — прошепна Йожен, — струва ми се, че ако искам да харесам на братовчедка си, трябва да остана при вас. Преди да дойде господин маркизът, ние говорихме за вас, за изящната ви външност — каза той високо.

Господин д’Ажуда си отиде.

— Наистина ли ще останете при мене, господине? — попита баронесата. — Значи, ще се опознаем добре; госпожа дьо Ресто вече ми вдъхна най-горещо желание да се запозная с вас.

— Тогава тя е много неискрена. Тя забрани да ме пускат в нейния дом.

— Защо?

— Госпожо, ще ви изложа най-добросъвестно причината, но като ви поверявам такава тайна, моля ви да бъдете напълно снизходителна към мене. Аз съм съсед на господин баща ви. Не знаех, че госпожа дьо Ресто е негова дъщеря. Имах неблагоразумието съвсем невинно да спомена неговото име и с това разсърдих сестра ви и съпруга й. Не ще повярвате колко неприлично се видя на дукеса дьо Ланже и на моята братовчедка това отричане на сестра ви от собствения й баща. Разказах им случката и те се смяха като луди. И тогава, като ви сравняваха със сестра ви, госпожа дьо Босеан се изказа много похвално за вас и ми каза, че се държите превъзходно с моя съсед, господин Горио. И всъщност как да не го обичате? Той ви обожава така пламенно, че аз вече почвам да ревнувам. Тази сутрин говорихме цели два часа за вас. След това, цял под впечатлението на онова, което чух от баща ви, днес, като вечерях с братовчедка си, й казах, че не е възможно да бъдете толкова хубава, колкото сте обичана? Госпожа дьо Босеан, навярно в желанието си да улесни толкова пламенния ми възторг, ме доведе тук, като ми каза със свойствената си миловидност, че ще ви видя.

— Как, господине, та аз вече трябва да ви бъда признателна? — каза жената на банкера. — Още малко и ние ще станем стари приятели.

— Макар че за вас приятелството навярно не е обикновено чувство — заяви Растиняк, — аз не искам да бъда никога ваш приятел.

Тия неизменни глупости, с които си служат начинаещите, са винаги прелестни за жените и са нищожни само когато се четат равнодушно. Жестът, гласът, погледът на един младеж им придават безброй значения. Госпожа дьо Нюсенжен намери Растиняк очарователен. После, както правят всички жени, понеже не можеше да отговори на смело поставените въпроси на студента, заговори за друго:

— Да, сестра ми се излага с начина, по който се отнася с клетия ни баща, който наистина беше Бог за нас. Трябваше господин дьо Нюсенжен строго да ми заповяда да виждам баща си само сутрин, за да отстъпя по тази точка. Но дълго страдах за това. Плаках. Това насилие, дошло след грубостите на брака, е една от причините, които най-вече смутиха семейния ми живот. Наистина в очите на хората аз съм най-щастливата жена в Париж, а всъщност съм най-нещастната. Ще помислите, че съм луда, дето ви говоря така. Но вие познавате баща ми и затова не мога да ви смятам за чужд човек.

Никога няма да срещнете човек — каза й Йожен, — който да желае по-горещо от мене да ви принадлежи. Какво търсите вие, жените? Щастието — продължи той с глас, който проникваше в душата. — Е добре, ако щастието на една жена се състои в това — да я обичат, да я обожават, да има приятел, на когото да може да поверява желанията си, прищевките си, тъгите и радостите си, да се показва с разголена душа, с хубавите си недостатъци и прекрасни достойнства, без да се страхува, че ще я издадат, вярвайте ми, това предано, винаги горещо сърце може да се намери само у един млад, заслепен младеж, който може да умре само при един ваш знак, който не познава още никак света и не иска нищо да знае, тъй като вие ставате за него този свят. А аз, виждате ли, вие ще се смеете на наивността ми, но аз идвам съвсем чист от един затънтен край, познавах само прелестни души и смятах да остана без любов. Случи ми се да срещна братовчедката си и тя взе много присърце съдбата ми; даде ми възможност да почувствам многобройните съкровища на любовта; аз съм като Херувим, любовникът на всички жени, докато се отдам на някоя от тях. Като влязох тук и ви видях, усетих, че някакво течение ме понесе към вас. Толкова много бях мислил вече за вас! Но никога не съм мечтал, че ще бъдете толкова хубава, каквато сте в действителност. Госпожа дьо Босеан ми заповяда да не ви гледам толкова. Тя не знае колко привличат хубавите ви червени устни, белият цвят на лицето ви, нежните ви очи… Аз говоря глупости, но позволете ми да ви говоря.

За жените няма нищо по-приятно от това, да слушат ромона на такива нежни думи. И най-строгата благочестива жена е готова да ги изслуша дори когато не бива да им отговори. Като започна така, Растиняк заниза приказките си с кокетно глух глас, а госпожа дьо Нюсенжен го насърчаваше с усмивки, като поглеждаше от време на време към Марсе, който не излизаше от ложата на принцеса Галатион. Растиняк стоя при госпожа дьо Нюсенжен, докато дойде съпругът й, за да я отведе.

— Госпожо — каза й Йожен, — ще имам ли удоволствието да ви видя преди бала у дукеса дьо Кариляно?

Щом коспожата фи кани — каза баронът, тлъст елзасец, чието кръгло лице издаваше някакво опасно лукавство, — мошете та пътете уферен, че ще пътете приет топре.

„Работите ми вървят добре, щом тя не се смути, като й казах: «Ще ме обичате ли?» Обуздах вече коня си, остава само да го възседна и да го яхна“ — си каза Йожен, като отиде да се сбогува с госпожа дьо Босеан, която ставаше и си тръгваше заедно с господин д’Ажуда.

Бедният студент не знаеше, че баронесата беше разсеяна и очакваше от дьо Марсе едно от онези решителни писма, които разкъсват сърцето. Напълно щастлив от мнимия си успех, Йожен придружи виконтесата до изхода, дето всеки чакаше колата си.

— Братовчед ви много се е изменил — забеляза засмян португалецът на виконтесата, когато Йожен си отиде. — Ще превземе крепостта. Той е гъвкав като змиорка и мисля, че ще отиде далеч. Само вие можете да му изберете жената, която тъкмо се нуждае от утеха.

— Но трябва да се разбере — каза госпожа дьо Босеан — дали тя не продължава да обича този, който я изостави. Студентът се завърна пеш от театър „Италиен“ до улица „Ньов Сент Женевиев“, като кроеше най-приятни планове. Той забеляза много добре вниманието, с което госпожа дьо Ресто го наблюдаваше и в ложата на виконтесата, и в ложата на госпожа дьо Нюсенжен, и дойде до заключението, че вратата на контесата няма да бъде вече затворена за него. И така, той си създаде четири високопоставени познанства в сърцето на висшето парижко общество — защото много разчиташе, че ще хареса и на маршалката. Без да може да си обясни добре начина, той предчувстваше, че в сложния механизъм на интересите на този свят той трябва да се залови за някое колело, за да се намери на върха на машината, като чувстваше в себе си доста сили да стане спица на това колело.

„Ако госпожа дьо Нюсенжен се заинтересува от мене, ще я науча да управлява мъжа си. Мъжът й върши златни сделки, той ще ми помогне и аз самият да забогатея изведнъж.“

Той не си казваше това направо, не беше още достатъчно опитен политик, за да пресметне положението си с цифри, да го оцени и да го изчисли; тези мисли само се носеха на небосклона като леки облаци и макар че не бяха груби като мислите на Вотрен, ако бяха изгорени в пещта на съвестта, нямаше да остане нищо чисто. Благодарение на такива сделки хората достигат до онази разпусната нравственост, която изповядва сегашното време, в което много по-рядко, отколкото във всяко друго време, се срещат ония искрени хора, хората с добра воля, които никога не се прегъват пред злото, на които и най-малкото отклоняване от правия път се струва престъпление: величествени картини на честността, които създадоха два шедьовъра — „Алсест“ на Молиер, а неотдавна и „Джени Динс и баща й“ от Уолтър Скот. Може би една противоположна творба, описанието на лъкатушните пътеки, по които един светски човек, един честолюбец лута съвестта си, като се опитва с минаване покрай злото да постигне целите си, като запази приличието, ще бъде също така хубаво и драматично. Като стигна своя пансион, Растиняк бе вече увлечен в госпожа дьо Нюсенжен, тя му се видя стройна и лека като лястовичка. Той си спомняше всичко: униващата красота на погледа й, нежната копринена тъкан на кожата й, под която му се струваше, че вижда как тече кръвта й, омайния й глас; русата й коса; може би ходенето, което раздвижи кръвта му, засили това обаяние. Студентът похлопа силно на вратата на дядо Горио.

— Съседе — каза той, — видях госпожа Делфина.

— Къде?

— У Италианците.

— Забавляваше ли се добре?… Влезте де!

И добродушният старец, който бе станал по риза, отвори вратата и пак си легна.

— Разказвайте ми сега за нея! — помоли той.

Йожен, който влизаше за пръв път при дядо Горио, не можа да прикрие учудването си, като видя дупката, в която живееше бащата, след като се бе възхищавал на тоалета на дъщеря му. Прозорецът нямаше завеси, цветната хартия, с която бяха облепени стените, се бе отлепила на много места от влагата, беше се свила, та се виждаше пожълтялата от дима мазилка. Старецът лежеше на лошо легло, завивката му беше тънка, а на краката си мяташе някаква завивчица, съшита от парцали от вехтите рокли на госпожа Воке. Подът бе влажен и потънал в прах. Срещу прозореца бе сложен един от ония стари, издути скринове от розово дърво с медни дръжки, извити като лозова пръчка, украсени с листа и цветя, един умивалник с дървена дъска — в легена му имаше кана с вода и всички принадлежности за бръснене. В единия ъгъл бяха обущата му; до горния край на леглото бе поставена нощна маса без вратичка и без мрамор; в ъгъла до камината, където нямаше и помен от огън, имаше една четвъртита маса от орехово дърво, с чиято напречна греда дядо Горио бе смачкал позлатената си сребърна чаша. Едно вехто писалище, на което старецът бе сложил шапката си, едно натъпкано със слама кресло и два стола допълваха оскъдната покъщнина. Летвата за завесите на леглото беше привързана за пода с парцал, а на нея висеше грозна дрипа на червени и бели квадрати. И бедният слуга положително беше по-добре обзаведен в своята таванска стаичка от дядо Горио у госпожа Воке. Тръпки побиваха човек, като погледнеше тази стая, сърцето му се свиваше — тя приличаше на най-тъжната затворническа килия. За щастие дядо Горио не забеляза какво чувство се изписа по лицето на Йожен, когато той сложи свещта си на нощната масичка. Завит до брадата, старецът се обърна към Йожен:

— Е, кажете коя ви хареса повече — госпожа дьо Ресто или госпожа дьо Нюсенжен?

— Предпочитам госпожа Делфина, защото тя ви обича повече — отговори студентът.

При тия топли думи старецът измъкна изпод завивката едната си ръка и стисна ръката на Йожен.

— Благодаря, благодаря — промълви той развълнуван, — а какво ви каза за мене?

Студентът повтори думите на баронесата, като ги поукраси, а старецът внимаваше, сякаш слушаше божието слово.

— Милото дете! Да, да, тя много ме обича. Но не вярвай те това, което ви е казала за Анастази. Виждате ли, двете сестри си завиждат. И това е още едно доказателство за тяхната любов. И госпожа дьо Ресто много ме обича. Зная това. Бащата познава децата си, както Бог ни познава — той прониква до дъното на сърцата ни и съди мислите ни. И двете ме обичат еднакво. О, ако имах добри зетьове, щях да бъда много щастлив! Тук на земята, разбира се, няма пълно щастие. Ако живеех у тях, само да слушах гласа им, да знаех, че са около мене, да ги виждах да влизат, да излизат, както когато бяха при мен, сърцето ми би подскачало от радост… Хубаво ли бяха облечени?

— Да — каза Йожен. — Но, господин Горио, щом имате така богато обзаведени дъщери, как можете да живеете в този курник?

— Да си кажа правото — каза той наглед безгрижно, — каква полза да бъда по-добре? Как да ви обясня тия неща, не мога да ви кажа и две думи, както се следва. Всичко е тук — добави той, като се потупа по сърцето. — Моят живот е в двете ми дъщери. Ако те се веселят, ако са щастливи, ако са облечени хубаво, ако ходят по килими, малко искам да зная как съм облечен аз и къде спя. Никак не ми е студено, ако на тях им е топло, и никога не ми е скучно, ако те се смеят. Мои скърби са само техните скърби. Като станете баща, като чуете децата си да ви чуруликат, ще си кажете: „Те са мои рожби!“; като почувствате, че всяка капка кръв у тия малки създания е ваша, от най-чистата ви кръв, да, така е, ще започнете да мислите, че сте прилепени към тях, че се движите заедно с тях. Навсякъде слушам гласовете им. Един техен поглед, когато е тъжен, смразява кръвта ми. Един ден ще видите, че човек е по-щастлив с тяхното щастие, отколкото със своето собствено. Не мога ви обясни това; те са вътрешни усещания, които навсякъде пръскат блаженство. С една реч, аз живея три живота. Искате ли да ви кажа нещо забавно? Е добре, когато станах баща, разбрах Бога. Той се намира навсякъде цял-целеничък, защото е създал всичко. Аз чувствам това чрез дъщерите си, господине. Само че аз обичам много повече дъщерите си, отколкото Бог обича света, защото светът не е толкова хубав, колкото е Бог, а дъщерите ми са по-хубави от мене. Те са толкова близко до душата ми, щото аз предчувствах, че ще ги видите тази вечер. Боже мой, аз ще чистя обущата, ще стана слуга на този, който направи толкова щастлива моята малка Делфина, колкото е възможно да бъде щастлива една жена, когато е много обичана. От камериерката й се научих, че онова джудже Марсе е било мръсно куче. Иска ми се да му извия врата. Да не обича една такава скъпоценна жена, с глас на славей, стройна, като изваяна! Къде бяха очите й, когато се омъжи за това дебело недодялано дърво, за този елзасец? И на двете им трябваха хубави, любезни младежи. В края на краищата те изпълниха прищевките си.

Дядо Горио беше величествен. Никога Йожен не го беше виждал така озарен от пламъка на своята бащина любов. Внушителната сила на чувствата е достойна за отбелязване. Колкото и грубо да е едно същество, когато изказва истинска и силна любов, то излъчва някакъв особен ток, който изменя лицето, оживява движението, разхубавява гласа. Под влиянието на страстта често пъти и най-тъпото същество достига до най-голямо красноречие в мислите, ако не в езика, и като че се движи в някаква лъчезарна сфера. В този миг в гласа, в движенията на стареца имаше заразителна сила, свойствена на един велик артист. А нашите най-хубави чувства не са ли стихове на волята?

— Слушайте — каза му Йожен, — може би няма да ви стане мъчно, ако чуете, че тя навярно ще скъса с този дьо Марсе? Тоя хубавец я е напуснал, за да се прилепи към принцеса Галатион. А пък аз се влюбих тази вечер в госпожа Делфина.

— Ами! — възкликна дядо Горио.

— Да. И аз й харесах. Цял час си говорихме за любов и в други ден, в събота, ще й отида на гости.

— Ах, колко ще ви обичам, драги ми господине, ако й харесате. Вие сте добър, никак няма да я измъчвате. Ако й изневерите, веднага ще ви отрежа главата. Една жена не може да обича два пъти, разбирате ли! Боже мой, та аз говоря глупости, господин Йожен. Тук е студено за вас. Боже мой, значи, вие говорихте с нея? Какво ви каза тя за мене?

„Нищо“ — си каза Йожен.

— Тя ми каза — отговори той високо, — че ви изпраща своята гореща синовна целувка.

— Сбогом, съседе! Желая ви лек сън и приятни сънища. Моите също ще бъдат приятни след тези думи. Нека Бог изпълни всичките ви желания! Тази вечер вие бяхте за мене същински ангел, донесохте ми лъх от моята дъщеря. „Горкият човечец — каза си Йожен, като си лягаше, — и каменно сърце би се трогнало! А дъщеря му мисли за баща си колкото за турския султан.“

След този разговор дядо Горио намери в лицето на своя съсед един неочакван довереник, един приятел. Между тях се завързаха единствените отношения, чрез които този старец можеше да се привърже към друг човек. Страстите никога не си правят погрешни сметки. Дядо Горио си мислеше, че ще се приближи повече до дъщеря си Делфина, че тя ще го приеме по-добре, ако Йожен й стане скъп. И той му довери една от мъките си: госпожа дьо Нюсенжен, на която той по цял ден пожелаваше щастие, не бе познала любовните наслади. Разбира се, Йожен беше, ако си послужим с неговите думи, един от най-милите младежи, които бе виждал досега, и сякаш предчувстваше, че той ще й даде всички удоволствия, от които тя беше лишена. Затова старецът обикна съседа си с обич, която растеше все повече и повече и без която навярно щеше да ни бъде невъзможно да научим развръзката на тази история.

На другия ден сутринта на закуската вълнението, с което дядо Горио гледаше Йожен, до когото седна, няколкото думи, които му каза, и промененото му лице, което обикновено приличаше на гипсова маска, учудиха пансионерите; Вотрен, който виждаше студента за пръв път след техния разговор, сякаш искаше да прочете в душата му. Когато си спомни за намеренията на този човек, Йожен, който, преди да заспи, бе измерил през нощта обширното поле, което се откриваше пред погледа му, се сети, разбира се, за зестрата на госпожица Тайфер и не можа да се сдържи да не погледне Викторина, както най-добродетелният момък поглежда една богата наследница. Погледите им се срещнаха случайно. Бедната девойка намери Йожен прекрасен в новото му облекло. Погледът, който си размениха, беше достатъчно красноречив и Растиняк не можеше да се съмнява, че той за нея е предмет на онези смътни желания, които се пораждат у всички девойки и които те насочват към първия пленителен мъж; Някакъв вътрешен глас му крещеше: „Осемстотин хиляди франка.“ Но той веднага потъна в снощните си спомени и реши, че неговата въображаема страст към госпожа дьо Нюсенжен е противоотрова на неволните му лоши мисли.

— Вчера Италианците представяха „Севилският бръснар“ от Росини — каза той. — Никога не бях чувал толкова прелестна музика! Боже мой, какво щастие да имаш ложа у Италианците!

Дядо Горио улови веднага тези думи, както кучето улавя всяко движение на своя господар.

— Вие, мъжете, сте като риба във водата — забеляза госпожа Воке, — правите всичко, каквото ви харесва.

— Как се върнахте? — запита Вотрен.

— Пеш! — отговори Йожен.

— Аз пък — продължи изкусителят — не обичам непълните удоволствия; бих искал да отивам със своя кола, в своя ложа и да се върна пак с кола. Или всичко, или нищо! Ето моя девиз.

— Хубав е! — каза госпожа Воке.

— Вие може би ще отидете у госпожа дьо Нюсенжен — пошепна Йожен на дядо Горио. — Тя сигурно ще ви приеме с отворена прегръдка; ще пожелае да чуе от вас хиляди подробности за мене. Научих се, че била готова на всичко, за да бъде допусната в дома на моята братовчедка, госпожа ви-контеса дьо Босеан. Не забравяйте да й кажете, че я обичам твърде много и непрестанно мисля как да й доставя това удоволствие.

Растиняк бързо отиде в Юридическия факултет с намерение да остане колкото е възможно по-кратко време в тая омразна сграда. Почти през целия ден той се скита и главата му бе изгаряна от онази треска, която са изпитвали всички младежи, вълнували от извънредно смели надежди. Разсъжденията на Вотрен го бяха накарали да размисля върху обществения живот, когато срещна в Люксембургската градина приятеля си Бианшон.

— Защо изглеждаш така замислен? — запита го студентът по медицина, като го улови под ръка, за да се поразходят пред двореца.

— Лоши мисли ме измъчват.

— Какви? И мислите се лекуват.

— Как?

— Като им се поддадеш.

— Шегуваш се, без да знаеш как стои работата. Чел ли си Русо?

— Да.

— Спомняш ли си мястото, дето той пита читателя си какво ще направи, ако забогатее, като убие само чрез усилие на волята си някой стар мандарин в Китай, без да мръдне от Париж?

— Да.

— Е?

— Ха! Аз убивам вече тридесет и третия мандарин.

— Не се шегувай! Слушай, ако ти се докаже, че това нещо е възможно, стига само да кимнеш с глава, ще го направиш ли?

— Много ли е стар този мандарин? Впрочем млад или стар, парализиран или здрав, откровено казано… Дявол да го вземе, няма да направя това!

— Ти си добър момък, Бианшон. Но ако обичаше някоя жена толкова, че да си готов да дадеш и душата си за нея, а й трябват пари, много пари за тоалети, за кола, най-сетне за всякакви прищевки?

— Но ти ми вземаш ума, а искаш да разсъждавам.

— Е добре, Бианшон, аз съм луд, излекувай ме! Имам две сестри, хубави и непорочни като ангели, искам те да бъдат щастливи. Отде ще взема двеста хиляди франка за зестрата им до пет години? Както виждаш, в този живот има обстоятелства, при които трябва да се играе голяма игра, а не да си похабяваш щастието в дребни печалби.

Но ти поставяш един въпрос, който възниква пред всеки, който встъпва в живота, а искаш да разсечеш с меч гордиевия възел. За да постъпиш така, драги мой, трябва да си Александър, иначе ще отидеш в каторга. Аз съм щастлив със скромния живот, който ще си наредя в провинцията, дето (чисто и просто) ще наследя най-глупаво баща си. Човешките чувства се задоволяват напълно и в най-малкия кръг, както и в грамадна окръжност. Наполеон не вечеряше два пъти и не можеше да има повече любовници от един студент по медицина, който живееше при Капуцините. Нашето щастие, драги, всякога ще се заключава между ходилото на краката ни и тила, а дали струва милион годишно или сто луидора, същественото усещане у нас ще бъде все едно. Гласувам за живота на китаеца.

— Благодаря, ти ме успокои, Бианшон. Ние ще си останем винаги приятели.

— Представи си — продължи студентът по медицина, — като излизах от лекцията на Кювие, в Ботаническата градина зърнах Мишоно и Поаре — те разговаряха на една пейка с един господин, който се въртеше миналата година по време на безредиците около Камарата на депутатите и ми направи впечатление, че е полицейски агент, преоблечен като обикновен гражданин, който живее от приходите си. Да наблюдаваме тази двойка; ще ти кажа защо. Сбогом, бързам за проверката в четири часа.

Като се върна в пансиона, Йожен завари дядо Горио, който го чакаше.

— Ето едно писмо от нея — каза старецът. — Какъв хубав почерк!

Йожен разпечата писмото и прочете:

„Господине, моят баща ми каза, че обичате италианската музика. Ще бъда щастлива, ако ми направите удоволствието да приемете едно място в ложата ми. В събота вечер ще пеят Фодор и Пелигрини и съм уверена, че няма да ми откажете. Господин дьо Нюсенжен се присъединява към молбата ми да дойдете да вечеряте с нас, без да се стеснявате. Ако приемете, ще му направите голямо удоволствие, тъй като ще го освободите от тежкото съпружеско задължение да ме придружи. Не ми отговаряйте, а елате. Приемете моите поздрави.

Д. дьо Н.“

— Покажете ми го — каза старецът на Йожен, когато той прочете писмото. — Ще отидете, нали? — прибави той, като подуши писмото. — Хубаво мирише! Нали нейните ръце са го докосвали.

„Една жена не се хвърля току-така на врата на един мъж — си мислеше студентът. — Тя иска да си послужи с мене, за да си върне дьо Марсе. Всичко това се прави от яд.“

— Е — попита дядо Горио, — какво мислите? Йожен не познаваше лудостта за тщеславие, която бе обзела по онова време някои жени, и не знаеше, че за да си отвори една врата в предградието „Сен Жермен“, жената на един банкер бе готова на всякакви жертви. По това време модата почваше да издига на най-високо стъпало онези жени, които бяха прие мани в обществото на предградието „Сен Жермен“ и се наричаха дами от Малкия замък — между тях се намираха на първо място госпожа дьо Босеан, приятелката и дукеса дьо Ланже и дукеса дьо Мофриньоз. Само Растиняк не знаеше за беса, от който бяха обзети жените от Шосе д’Антен да влязат в по-висшия кръг, където блестяха съзвездията от техния пол. Но недоверчивостта му направи добра услуга — тя изстуди огъня му и му даде досадното преимущество да предлага условия вместо да ги приема.

— Да, ще ида! — отговори той.

И тъй, любопитството го водеше при госпожа дьо Нюсенжен, а ако тази жена го беше пренебрегнала, към нея щеше да го тласне може би страстта му. При все това той очакваше с известно нетърпение следния ден и определения час. Първата интрижка на един младеж има навярно същото очарование, както първата любов. Увереността в успеха поражда хиляди блаженства, които мъжете не признават, но които създават цялото обаяние на някои жени. Желанията се пораждат от трудността, и от лекотата на победите. Няма никакво съмнение, че всички мъжки страсти се пробуждат или поддържат от едната или другата от тия причини, които разделят на две любовното царство. Това разделяне е може би последица на сложния въпрос за темпераментите, които, каквото и да се говори, властват в обществото. Ако меланхолиците имат нужда от усилване чрез кокетство, нервните или сангвиниците навярно отстъпват, ако съпротивлението продължи по-дълго време. С други думи, елегията всъщност е толкова лимфатична, колкото дитирамбът е злъчен. Докато се тъкмеше, Йожен вкуси всички онези дребни сладости, за които младежите не смеят да говорят, защото се боят от подигравките, но които гъделичкат самолюбието им. Той решеше косата си, като мислеше, че погледът на някоя хубава жена ще се плъзне по черните му къдрици. Той си позволи такива детински кокетства, каквито би правила всяка девойка, която се облича за бал. Като оправяше фрака си, той с удоволствие погледна тънката си талия.

„Положително — каза си той — не изглеждам лошо!“ След това слезе долу, когато всички бяха на трапезата, и весело посрещна градушката от глупости, които предизвика изящното му облекло. Една от отличителните черти на нравите в домашните пансиони е смайването, което извиква приличното облекло. Тук никой не облича нова дреха, без всеки да каже думата си.

— Ц, ц, ц! — почна да цъка с език Бианшон, сякаш подкарваше някой кон.

— Досущ като на дук или на пер! — каза госпожа Воке.

— Господин дьо Растиняк е тръгнал на поход! — заяви госпожица Мишоно…

— Кукуригу! — изкукурига художникът.

— Поздравете вашата съпруга! — каза чиновникът в музея.

— Господинът има ли съпруга?

— Съпруга с отделения, която плува във водата, боя трайна и гарантирана, от двадесет и пет до четиридесет сантима, модел на квадрати, последна мода, може да се пере, хубава материя, половин коприна, половин памук, половин вълна, лекува зъбобол и други болести, одобрени от Кралската медицинска академия! Отлично средство за децата, още по-добро против главоболие, запек и други болести на храносмилането, очите и ушите! — извика Вотрен със смешната скорого-ворка и глас на панаирджия. „Но колко струва това чудо, ще ме попитате вие, господа, десет сантима ли?“ Не. Нищо, това е остатък от една доставка, направена за великия Могол, която всички европейски владетели, в това число и великият баденски херррррцог, пожелаха да видят! Влизайте направо! Отбийте се на касата. Хайде, музика! Броум, ла-ла-ла, трин! Ла-ла-ла, бум, бум — хей, кларнетистът, свириш фалшиво — продължи той с прегракнал глас, — ще те цапна по пръстите!

— Боже мой, колко е приятен този човек! — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр. — Никога не бих скучала с него.

По време на смеховете и шегите, които предизвика тази весела реч, Йожен долови беглия поглед на госпожица Тайфер, която се наведе към госпожа Кутюр и й пошепна няколко думи.

— Кабриолетът дойде! — каза Силвия.

— Къде ли ще вечеря? — запита Бианшон.

У госпожа баронеса дьо Нюсенжен. — Дъщерята на господин Горио! — отговори студентът.

При това име всички погледи се отправиха към някогашния производител на фиде, който гледаше някак завистливо Йожен.

Растиняк стигна на улица „Сен Лазар“ до една от ония своеволно построени къщи с тънки колонки и незначителни галерии, които представляват красивото в Париж, истинска банкерска къща, пълна със скъпи, отбрани дреболии, с украшения, с мраморни площадки, с мозайка по стълбите. Той намери госпожа дьо Нюсенжен в един малък салон с италиански картини, чиято уредба напомняше кафене. Баронесата беше тъжна. Усилията, които направи, за да прикрие мъката си, изостриха още повече любопитството на Растиняк, тъй като бяха съвсем искрени. Той мислеше, че ще зарадва с присъствието си тази жена, а я намери отчаяна. Неуспехът засегна самолюбието му.

— Имам много малко право да искам от вас да ми се доверите, госпожо — каза той, като я закачи за нейната загриженост, — но ако ви преча, надявам се, че ще бъдете откровена и ще ми го кажете искрено.

— Стойте — каза тя, — ако си отидете, ще остана сама. Нюсенжен ще вечеря в града, а не искам да бъда сама, имам нужда от развлечения.

— Но какво ви е?

— Вие сте последният човек, на когото бих казала това — възкликна тя.

— Искам да зная. В такъв случай и аз трябва да съм замесен донякъде в тази тайна.

— Може би! Но не — продължи тя. — Това са семейни спречквания; които трябва да останат заровени в дъното на сърцето. Нали ви казах завчера? Никак не съм щастлива. Златните вериги са най-тежки.

Когато една жена казва на един млад мъж, че е нещастна, ако този мъж е умен, добре облечен и ако има в джоба си хиляда и петстотин франка за развлечения, непременно ще помисли това, което си каза и Йожен, и ще стане самомнителен глупак.

— Какво можете да искате? — отговори той. — Вие сте хубава, млада, обичана, богата.

— Да не говорим за мене — каза тя, като поклати мрачно глава. — Ще вечеряме двамата заедно, а после ще отидем да слушаме най-приятната музика. Харесвам ли ви така!? — подзе тя, като стана и показа разкошната си рокля от бял кашмир с персийски рисунки.

— Бих желал да бъдете изцяло моя! — каза Йожен. — Вие сте очарователна!

— Ще имате тъжна придобивка — усмихна се тя горчиво. — Нищо тук не ви подсказва нещастие, а въпреки външното благополучие, аз съм в отчаяние. Страданията ми не ме оставят да спя, боя се, че ще погрознея.

— О, това е невъзможно! — каза студентът. — Но аз съм любопитен да узная какви са тези страдания, които една предана любов не би могла да премахне.

— Ах, ако ви ги доверя, ще избягате от мене! — каза тя.

— Вашата любов е още само любезност, която всички мъже проявяват; но ако ме обичахте истински, щяхте да изпаднете в ужасно отчаяние. Както виждате, трябва да мълча. За Бога — добави тя, — да говорим за друго. Елате да разгледате жилището ми.

— Не, да останем тук — каза Йожен, като седна на едно канапенце край огъня до госпожа дьо Нюсенжен и хвана уверено ръката й.

Тя не я отдръпна и дори стисна силно ръката на младежа с едно от ония поривисти движения, които издават силно вълнение.

— Слушайте — каза й Растиняк, — ако имате неприятности, трябва да ми ги доверите. Аз ще ви докажа, че ви обичам заради вас самата. Или ще продължим разговора си и ще ми кажете какви са вашите страдания, за да мога да ги разсея, та дори да се наложи да убия шест души, или пък ще си отида и няма да се върна вече.

— Добре — извика тя, обзета от някаква отчаяна мисъл, която я накара да се удари по челото, — ще ви подложа веднага на изпитание.

„Да — каза си тя, — няма друг изход!“

Тя позвъни.

— Впрегната ли е колата на господаря? — запита тя лакея си.

— Да, госпожо.

— Аз ще я взема. А той нека вземе моята кола и конете ми! Вечерята да бъде готова в седем часа.

— Хайде елате! — каза тя на Йожен, който помисли, че сънува, като се намери в купето на господин дьо Нюсенжен заедно с тази жена.

— Пале Роял! — каза тя на кочияша. — До „Театър Франсе“! По пътя тя изглеждаше развълнувана и не отговори на хилядите въпроси на Йожен, който не знаеше как да си обясни тази няма, твърда и упорита съпротива.

„За един миг ми се изплъзва“ — мислеше си той.

Когато колата спря, баронесата с един поглед сложи край на безумните приказки на студента, тъй като той се беше почти самозабравил.

— Много ли ме обичате? — каза тя.

— Да — отговори той, като скри безпокойството, което го обземаше.

— Няма ли да помислите нищо лошо за мене, каквото и да поискам от вас?

— Не.

— Готов ли сте да ми се покорявате?

— Сляпо.

— Ходили ли сте някога в игрален дом? — запита тя развълнувана.

— Никога!

— Ха! Олекна ми! Ще бъдете щастлив в играта! Вземете кесията ми — каза тя. — Вземете я! В нея има сто франка. Това е цялото състояние на тази толкова щастлива жена. Качете се в някой игрален дом, не зная къде се намират, но зная, че ги има в Пале Роял. Заложете стоте франка на една игра, която се нарича рулетка, и — или изгубете всичко, или ми донесете шест хиляди франка. Като се върнете, ще ви разкажа мъката си.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо от това, което трябва да направя, но ще ви послушам — каза той, зарадван от мисълта: „Тя ще се изложи с мене и не ще може да ми откаже нищо.“

Йожен взе хубавата й кесия и изтича на номер девет, след като един търговец на дрехи му показа най-близкия игрален дом. Той се качи горе, подаде шапката си, влезе вътре и запита къде е рулетката. За голямо учудване на другите играчи лакеят го заведе до една дълга маса. Йожен, заобиколен от всички посетители, без да се стеснява, запита къде трябва да постави залога си.

— Ако поставите един луидор върху един от тези тридесет и шест номера и номерът излезе, ще спечелите тридесет и шест луидора — каза му един почтен старец с побеляла коса.

Йожен хвърли стоте франка върху числото на годините си — двадесет и едно. Отвсякъде се разнесе вик от учудване, преди той да има време да се опомни. Без да знае как — беше спечелил.

— Приберете парите си — му каза старият господин, — не се печели два пъти по този начин.

Йожен взе гребачката, която му подаде старецът, прибра към себе си три хиляди и шестстотин франка и без да разбира нищо от играта, ги постави на червено. Зрителите го загледаха със завист, като видяха, че продължава да играе. Колелото се завъртя, той спечели отново и крупието му хвърли още три хиляди и шестстотин франка.

— Вие имате вече седем хиляди и двеста франка — му пошепна на ухото старият господин. — Ако ми вярвате, ще си вървите; червеният цвят мина вече осем пъти; а ако сте милосърден, ще се отплатите за добрия съвет, като облекчите тежкото положение на един бивш префект на Наполеон, който се намира в крайна нужда.

Замаян, Растиняк остави побелелия старец да си вземе десет луидора и слезе със седемте хиляди и двеста франка, пак без да разбира нещо от играта, вцепенен от щастието си.

— Е, къде ще ме водите сега? — попита той госпожа дьо Нюсенжен, като й показа седемте хиляди франка, когато вратичката на колата се затвори след него.

Делфина го прегърна безумно и силно и го целуна живо, но без страст.

— Вие ме спасихте!

По страните й потекоха обилни радостни сълзи.

— Ще ви кажа всичко, приятелю. Вие ще бъдете мой приятел, нали? Виждате, че съм богата, охолна, нищо не ми липсва или изглежда, че не ми липсва! Е добре, господин дьо Нюсенжен не ме оставя да разполагам нито с едно су: той плаща всички домашни разходи, колата ми, ложите ми; за облеклото ми отпуща жалка сума; нарочно ме оставя в тайна нужда. Аз съм много горда, за да го моля. Ще бъда най-жалкото същество, ако спечеля парите му с цената, на която иска да ми ги продаде! Как се оставих да ми задигне седемстотин хиляди франка! От гордост, от негодуване! Ние сме толкова млади и неопитни, когато започваме съпружеския си живот! Думите, с които трябваше да искам пари от съпруга си, изгаряха устните ми; не посмях никога; харчех спестените си пари и онези, които ми даваше клетият ми баща; после задлъжнях. За мене бракът е най-ужасното разочарование, не мога да ви говоря за това: стига ви само да знаете, че бих се хвърлила през прозореца, ако трябваше да живея с Нюсенжен не както живеем сега — всеки в отделни стаи. Когато трябваше да му съобщя за своите дългове на млада жена за накити и разни други прищевки (моят злочест баща ни бе научил нищо да не си отказваме), се чувствах като мъченица, най-сетне се осмелих да му кажа. Нали имах свое собствено богатство? Нюсенжен се разсърди, каза ми, че ще го разоря и други ужас ни думи! Идеше ми да се проваля в дън земя. Понеже бе присвоил моята зестра, той изплати дълговете ми, но отпусна занапред за личните ми разходи една определена сума, с която се примирих, за да бъда спокойна. После пожелах да полаская самолюбието на един човек, когото вие познавате — каза тя. — Макар че ме излъга, трябва да бъда справедлива и да призная благородството на характера му. Но в края на краищата той ме напусна най-недостойно! Един мъж не бива никога да напуска една жена, на която в дни на лишения е хвърлил купчина злато! Трябва да я обича винаги! Вие, който имате благородна душа на двадесет и една година, вие, който сте млад и чист, ще ме запитате как може една жена да приеме пари от един мъж? Боже мой! Не е ли естествено да делим всичко с едно същество, на което дължим щастието си? Когато човек е дал всичко, може ли да се безпокои за частичка от това всичко? Парите струват нещо само когато чувството е изчезнало. Не се ли свързва човек за цял живот? Коя жена може да предвиди раздялата, когато мисли, че много я обичат? Вие ми се кълнете във вечна любов, как да имаме тогава различни интереси? Не знаете колко се измъчих днес, когато Нюсенжен отказа решително да ми даде шест хиляди франка, той, който ги дава всеки месец на любовницата си, една балерина от операта! Исках да се самоубия. Най-безумни мисли минаваха през главата ми. Имаше моменти, в които съм завиждала на положението на една прислужница, на моята камериерка. Да отида да намеря баща си? Лудост! Аз и Анастази го съсипахме! Клетият ми баща, той би се продал, ако струваше шест хиляди франка. Напразно щях да то хвърля в отчаяние. Вие ме спасихте от срама и смъртта — бях обезумяла от мъка. Ах, господине, трябваше да ви дам тези обяснения: държах се необмислено и безразсъдно с вас. Като се разделихме, когато ви изгубих от погледа си, исках да избягам пеш… Къде? Не зная. Такъв е животът на половината парижки жени: външен разкош и жестоки грижи в душата. Познавам бедни, много по-злочести от мене жени. А има други, които са принудени да карат доставчиците си да им представят лъжливи сметки. На някои пък се налага да крадат от мъжете си; едни вярват, че кашмирите от сто луидора се продават по петстотин франка, други, че един кашмир от петстотин франка струва сто луидора. Има бедни жени, които оставят децата си да гладуват и събират пара по пара, за да си направят една рокля. Аз не си служа с такива отвратителни лъжи. Ето последната ми тревога. Ако някои жени се продават на мъжете си, за да ги владеят, аз поне съм свободна! Мога да направя така, че Нюсенжен да ме обсипе със злато, но предпочитам да плача на гърдите на мъжа, когото мога да уважавам. Ах! Тази вечер господин Дьо Марсе няма да има правото да ме гледа като жена, на която е заплатил.

Тя закри лицето си, за да не види Йожен сълзите й; той дръпна ръцете й, за да погледа лицето й: тя бе величествена.

— Нали е ужасно да се смесват парите с чувствата? — каза тя. — Вие не ще можете да ме обичате!

Тази смесица от добри чувства, които правят жените толкова велики, и грешките, които съвременното устройство на обществото ги кара да вършат, покъртваше Йожен, който мълвеше нежни и утешителни думи и се възхищаваше от тази жена, която беше така добродушно неблагоразумна в изказването на мъката си.

— Обещайте ми, че няма да си послужите с това против мене.

— О, госпожо, не съм способен на такова нещо! — каза той.

Тя взе ръката му и я сложи на сърцето си в изблик на признателност и нежност.

— Благодарение на вас аз съм отново свободна и весела. Живях потискана от желязна ръка. Сега искам да живея скромно, да не пилея нищо. Тогава ще ме харесате, нали, приятелю? Задръжте това — каза тя, като взе само шест банкноти. — По-право дължа ви три хиляди франка, тъй като смятам, че участвах наполовина в играта.

Йожен отказваше упорито, но баронесата му каза: „Ще ви смятам за своя враг, ако не ми бъдете съучастник“ и той взе парите.

— Тия пари ще бъдат турени настрана в случай на загуба! — каза той.

— Ето от какво се боях — извика тя пребледняла. — Ако държите на мене — добави тя, — закълнете ми се, че никога вече няма да играете! Боже мой, аз да ви покваря? Бих умряла от мъка!

Пристигнаха в дома й. Противоположността между нейната нужда и това сходство замайваше студента, в чиито уши отекнаха злокобните думи на Вотрен.

— Седнете тук — каза баронесата, като влезе в стаята си и посочи едно малко канапе до камината. — Ще напиша едно много трудно писмо. Посъветвайте ме.

— Не пишете нищо — каза й Йожен, — сложете в един плик банкнотите, напишете адреса и ги пратете по камериерката си.

— Вие сте прекрасен човек — каза тя. — Ах, ето, господине, какво ще рече да бъдеш добре възпитан човек! Това е чисто по босеановски — добави тя, като се засмя.

„Тя е прелестна“ — си помисли Йожен, който все повече и повече се увличаше.

Той погледна стаята, от която лъхаше сластното изящество на богата куртизанка.

— Харесва ли ви? — каза тя, като позвъня на камериерката си.

— Тереза, занесете това вие самата на господин Марсе и му го предайте лично. Ако не го намерите, върнете писмото обратно.

Преди да излезе, Тереза хвърли лукав поглед върху Йожен. Вечерята беше сложена. Растиняк предложи ръката си на госпожа дьо Нюсенжен, която го заведе в една прекрасна столова, където той намери същия разкош при поднасянето, от който се бе възхищавал у братовчедка си.

— Когато играят Италианците — каза тя, — ще вечеряте с мене и ще ме придружавате до театъра.

— Ще свикна с този приятен живот, ако той продължи; но аз съм беден студент, на когото предстои да си уреди бъдещето.

— То ще се уреди — каза тя, като се усмихна. — Както виждате, всичко се нарежда: не очаквах, че ще бъда толкова щастлива.

На жените е присъщо да доказват невъзможното с възможното и да разрушават фактите с предчувствие. Когато госпожа дьо Нюсенжен и Растиняк влязоха в ложата си в театър „Буфон“, тя имаше толкова щастлив вид и изглеждаше така хубава, че всеки си позволи да изкаже ония дребни клевети, срещу които жените са беззащитни и които често карат хората да вярват в напълно измислени безпътства. Когато човек познава Париж, не вярва нищо от онова, което се говори в него, и не казва нищо от онова, което се върши.

Йожен улови ръката на баронесата и двамата почнаха да се разговарят с по-силни или по-слаби ръкостискания, като си споделяха чувствата, които им навяваше музиката. За тях тази вечер беше пълна с упоение. Излязоха заедно и госпожа дьо Нюсенжен пожела да изпрати Йожен до Новия мост, като през целия път му отказваше онази целувка, която така горещо му бе дала в Пале Роял. Йожен я упрекна за тази непоследователност.

— Тогава — отговори тя — то бе от благодарност за неочакваната ваша преданост, а сега ще бъде обещание.

— А вие, неблагодарна, не желаете да ми дадете никакво обещание.

Той се разсърди. Като направи едно от ония нетърпеливи движения, които пленяват влюбения, тя му подаде да й целуне ръката, която той улови така несръчно, че тя бе възхитена.

— До понеделник, на бала — каза тя.

Като се прибираше пеш при хубавата лунна светлина, Йожен се замисли сериозно. Той беше едновременно и щастлив, и недоволен: щастлив от приключението, вероятната развръзка на което му даваше една от най-хубавите и най-изискани жени на Париж, предмет на неговите желания; недоволен, защото виждаше, че плановете му за забогатяване са рухнали и тъкмо тогава той изпита същността на смътните мисли, на които се бе отдал по миналата вечер. Неуспехът винаги ни открива силата на нашите стремежи. Колкото повече Йожен се наслаждаваше на парижкия живот, толкова по-малко искаше да остане беден и неизвестен. Той мачкаше своята хилядофранкова банкнота в джоба си и измисляше какви ли не измамни доводи, за да си я присвои. Най-сетне стигна до улица „Ньов Сент Женевиев“ и като се качи на горната площадка на стълбата, видя светлина. Дядо Горио беше оставил вратата си отворена и свещта запалена, та студентът да не забрави да му разкаже за дъщеря му, както той се изразяваше. Йожен не скри нищо от него.

— Как? — възкликна дядо Горио, обзет от ревниво отчаяние. — Те ме мислят за разорен; а аз имам още хиляда и триста ливри рента! Боже мой! Горкото момиче, защо не е дошло при мене? Бих продал рентите си, щяхме да изтеглим нещо и от капитала и с остатъка можех да си уредя пожизнена рента. Драги съседе, защо не ми казахте нищо за затрудненията й? Как ви даде сърце да идете и да рискувате в играта нейни те жалки сто франка? Сърцето ми се къса. Ето какви са зетьовете! Ах, да ми паднат в ръцете, ще им извия врата. Боже мой! Да плаче, да плаче тя?!

— С глава на жилетката ми — каза Йожен.

— О, дайте ми жилетката си — каза дядо Горио. — По нея са капали сълзите на дъщеря ми, на моята скъпа Делфина, която никога не плачеше, когато беше малка! Ах! Ще ви купя друга, не я носете повече, оставете ми я! Оставете ми я! Според брачния си договор Делфина има право да разполага с богатството си. Ах, още утре ще отида да намеря адвоката Дервил, ще изискам състоянието й да бъде вложено в банката. Познавам законите, стар вълк съм, пак ще почна да хапя.

— Вземете, дядо, тези хиляда франка, които тя ми даде от нашата печалба. Запазете й ги в жилетката:

Горио погледна Йожен, хвана ръката му и отрони върху нея, една сълза.

— Вие ще успеете в живота — му каза старецът. — Бог е справедлив, видите ли. Аз разбирам от честност и мога да ви уверя, че много малко хора приличат на вас. Вие, значи, искате да бъдете и мое скъпо дете? Вървете да спите. Вие можете да спите, защото още не сте баща. Тя плакала, аз научавам за това, аз, който спокойно съм се тъпкал като животно, докато тя е страдала, аз, аз, който бих продал отца и сина, и светаго духа, за да не ги оставя да проронят нито една сълза!

— Ей Богу — вярвам, че през целия си живот ще остана честен човек — каза си Йожен, като си лягаше. — Приятно е да следваш внушенията на съвестта си.

Може би само ония, които вярват в Бога, тайно вършат добро, а Йожен вярваше в Бога. На другия ден, когато настъпи часът за бала, Растиняк отиде у госпожа дьо Босеан, която го взе със себе си, за да го представи на дукеса дьо Кариляно. Маршалката, у която завари госпожа дьо Нюсенжен, го прие най-любезно. Делфина се бе натъкмила с намерението да се хареса на всички, за да хареса повече на Йожен, и очакваше с нетърпение да я погледне, като смяташе, че скрива нетърпението си. За този, който умее да открие вълненията на една жена, този миг е пълен с блаженство. На кого често не му е правило удоволствие да кара другите да чакат мнението м у, да прикриват кокетно радостта си, да търси признания в безпокойството, което е причинил, да се наслаждава на страховете, които ще разсее с една усмивка? На това празненство студентът прецени изведнъж цялото значение на своето положение и разбра, че той има свое място в обществото като признат братовчед на госпожа дьо Босеан. Победата над баронеса дьо Нюсенжен, която вече му приписваха, го открояваше така, че всички младежи му хвърляха завистливи погледи; той долови някои от тях и вкуси първите наслади от самодоволството. Като минаваше от салон в салон, той чу гостите да превъзнасят щастието м у. Всички жени му предричаха успехи. От страх да не го изгуби, Делфина му обеща, че ще му даде тая вечер целувката, която му бе отказвала така упорито по-предната вечер. На този бал Растиняк получи много покани. Братовчедка му го представи на няколко дами, които до една бяха изискани и къщите им минаваха за приятни; с една дума, той се намери в най-висшето и най-отбрано парижко общество. Прочее тази вечер имаше за него очарованията на едно бляскаво начало и за нея щеше да си спомня дори на стари години, както девойката си спомня бала, на който е пожънала първите си успехи. На следния ден, когато през време на закуската разказваше на дядо Горио пред другите пансионери за успехите си, Вотрен започна да се усмихва с дяволска усмивка:

— И вие мислите — извика този жесток логик, — че един светски човек може да живее на улица „Ньов Сент Женевиев“ в „Дом Воке“, пансион, почтен във всяко отношение, няма съмнение в това, но е съвсем старомоден? Той е богат, прекрасен е със своето изобилие, гордее се, че е временна обител на един Растиняк, но в края на краищата той се намира на улица „Ньов Сент Женевиев“ и не познава разкоша, защото е чисто патриархаленрама. Млади приятелю — продължи Вотрен с бащинска насмешка, — ако искате да представлявате нещо в Париж, необходими ви са три коня и един кабриолет за сутрин и едно купе за вечер, всичко девет хиляди франка годишно само за превозни средства. Ще бъдете недостоен за призванието си, ако не плащате поне три хиляди франка на шивача си, шестстотин франка на парфюмера, сто екю на обущаря, сто екю на шапкаря. Перачката ще ви струва също хиляда франка. Съвременните младежи трябва да бъдат изрядни по отношение на бельото — нали това наблюдават най-често у тях. Любовта и църквата искат олтарите им да имат прекрасни покрови. Стигнахме до четиринадесет хиляди. Не говоря за това, което ще изгубите на комар, в обзалагания, в подаръци, дребните разноски не могат да не излязат поне две хиляди франка. Живял съм такъв живот и зная как хвърчат парите. Към тези разходи от първа необходимост прибавете и триста луидора за храна на кучетата и хиляда франка за колибка. И тъй, момчето ми, трябва да имате в джоба си поне двадесет и пет хиляди франка годишно, иначе ще паднете в калта, ще станете за присмех, ще погубите бъдещето си, успехите, любовниците си! Забравих лакея й слугата. Кристоф ли ще носи любовните ви писма? На обикновена хартия ли ще ги пишете? Та това е самоубийство? Вярвайте на един много опитен старец! — продължи той, като заговори по-басово. — Или пък се преместете в някоя добродетелна мансарда, венчайте се с труда или тръгнете по друг път.

И Вотрен смигна, като погледна с крайчеца на окото госпожица Тайфер, така че да припомни и да обобщи с този поглед съблазнителните предложения, които бе посял в сърцето на студента, за да го изкуси. Растиняк преживя много дни най-разпилян живот. Почти всеки ден той вечеряше с госпожа дьо Нюсенжен, която придружаваше в обществото. Прибираше се към три-четири часа сутринта, ставаше по обед, обличаше се и отиваше с Делфина на разходка в Булонската гора, когато времето бе хубаво, като пилееше по този начин времето си, без да знае цената му, и поглъщаше всички поуки, всички съблазни на разкоша с жаждата, с която очаква и нетърпеливата чашка на женската финикова палма своето опрашване. Той играеше голяма игра, губеше или печелеше много, докато най-после съвсем свикна с безпътния живот на парижките младежи. Той върна на майка си и на сестрите си техните хиляда и петстотин франка още от първите си печалби, като прибави към парите хубави подаръци. Макар и да бе съобщил, че ще напусне пансиона „Воке“, към края на януари той още беше там и не знаеше как да си излезе. Почти всички младежи са подчинени на един наглед необясним закон, който произлиза от самата им младост и от яростта, с която се нахвърлят на удоволствията. Богати или бедни, те никога нямат пари за нуждите в живота, докато винаги намират пари за прищевките си. Разточителни във всичко, което се взема на кредит, те се скъпят за онова, което трябва да се заплати веднага, сякаш си отмъщават на нямането си, като харчат всичко, което могат да имат. Затова — да поставим ясно въпроса — един студент се грижи много повече за шапката си, отколкото за облеклото си. Голямата печалба от шиенето кара шивача да шие с отсрочка на плащането, докато скромната сума, която печели шапкарят, го кара да бъде не-отстъпчив към тези, с които трябва да преговаря. Ако седналият на балкона в някой театър младеж приковава лорнети-те на хубавите жени с прекрасни жилетки, не се знае дали има чорапи; защото продавачът на трикотаж е също така една от гъгриците на кесията му. И Растиняк беше в същото положение. Всякога празна за госпожа Воке и всякога пълна за изискванията на суетността, кесията му имаше приливи и отливи в разрез с най-необходимите плащания. За да напусне вонещия и противен пансион, където стремежите му от време на време търпяха унижение, трябваше да плати за един месец на хазайката си и да купи покъщнина за изисканото си жилище. А това беше винаги невъзможно. Ако за да се сдобие с пари, за да играе, Растиняк знаеше да купува от своя бижутер златни часовници и верижки, които заплащаше скъпо с печалбите си и носеше в заложната къща, този мрачен и мълчалив приятел на младежта, той не бе нито изобретателен, нито смел, когато трябваше да плати храната си, жилището си или да си купи необходимите дреболии за елегантния живот. Всекидневните нужди, дълговете, сключени за задоволяване на обикновените потребности, не го вдъхновяваха. Като повечето хора, които са живели този случаен живот, той чакаше последния момент, за да изплати дълговете си, които са свещени за буржоазната класа, той както Мира-бо плащаше на хлебаря си чак когато сметката му се явяваше пред него в страшния вид на протестирала полица. По това време Растиняк бе изгубил всичките си пари и бе задлъжнял. Студентът започваше да разбира, че не ще може да продължава този живот, ако няма определени доходи. Но макар и да пъшкаше под тежкото бреме на стесненото си положение, той чувстваше, че не може да се откаже от прекалените наслади на този живот, и искаше да го продължи на всяка цена. Слепият случай, на който бе възложил надеждите си да забогатее, ставаше химера и истинските пречки растяха. Като вникна в семейните тайни на господин и госпожа дьо Нюсенжен, той видя, че за да превърне любовта си в средство за забогатяване, трябваше да изпие чашата на позора и да се откаже от благородните начала, заради които се опрощават младежките грехове. Той бе прегърнал този външно блестящ живот, разяждан от угризенията на съвестта, чиито краткотрайни наслади са скъпо изкупвани от непрестанни мъчения, търкаляше се в него и лежеше в калта на пропастта като „Разсеяният“ на Лабрюйер, но също както „Разсеяният“ и той измърсяваше само дрехите си.

— Изглежда, че сме убили мандарина? — го запита един ден Бианшон, като излизаха от столовата.

— Не още, но той вече бере душа. Студентът по медицина взе тази дума за шега, а това съвсем не беше шега. Йожен, който от дълго време за пръв път вечеря в пансиона, беше много замислен, докато се хранеше. Вместо да излезе след вечеря, той остана в столовата, седнал до госпожица Тайфер, върху която хвърляше от време на време изразителни погледи. Някои от пансионерите бяха още на масата и ядяха орехи, а други се разхождаха и продължаваха подигнатите спорове. Както почти всяка вечер всеки си отиваше, когато му хрумнеше, според това, дали му бяха интересни разговорите и дали беше леко или трудно храносмилането му. През зимата столовата се опразваше много рядко преди осем часа — тогава четирите жени оставаха самички и си отмъщаваха за мълчанието, което им налагаше техният пол всред това мъжко общество. Вотрен се изненада, като видя, че Йо-жен е толкова дълбоко замислен, и остана в столовата, макар че отначало сякаш бързаше да излезе, като гледаше непрестанно да не го забележи Йожен, който навярно мислеше, че е излязъл. После, вместо да излезе заедно с последните пансионери, се притаи в салона. Той бе прочел в душата на студента и очакваше решителния признак. Растиняк наистина се намираше в онова заплетено положение, което много младежи навярно познават. Дали госпожа дьо Нюсенжен го обичаше, или само кокетничеше с него, тя бе накарала Растиняк да изживее всички мъки на истинската страст, като бе прибягнала до всички средства на женската дипломация, с които си служат в Париж. След като се изложи пред обществото, за да привлече към себе си братовчеда на госпожа дьо Босеан, тя започна да се колебае дали да му даде наистина правата, с които той сякаш се ползваше вече. От един месец тя така разпалваше чувствата на Йожен, че най-после сполучи да засегне сърцето м у. В началото на техните отношения студентът помисли, че той е господарят, но скоро госпожа дьо Нюсенжен взе преднина с помощта на ония хитрости, които разпалиха у него всички добри или лоши чувства на двамата или трима мъже, които живеят в един млад парижанин. Някаква сметка ли имаше тя? Не, жените са всякога искрени, дори и всред най-голямата си неискреност, тъй като те се подчиняват на някакво природно чувство. Може би Делфина, след като остави младия мъж да добие изведнъж такава власт над нея и след като прояви към него голяма обич, сега се подчиняваше на някакво чувство на достойнство, което я караше или да продължи отстъпките си, или пък да търси удоволствие в прекратяването им. Толкова естествено е за една парижанка дори в момента, когато страстта я увлича, да се колебае дали да се отдаде, дали да изпитва сърцето на този, на когото ще повери бъдещето си! Всички надежди на госпожа дьо Нюсенжен бяха излъгани вече веднъж и верността й към един млад егоист току-що не бе оценена. Тя имаше пълно право да бъде недоверчива. Може би бе забелязала в държането на Йожен, когото бързият успех бе направил суетен, някакво неуважение, предизвикано от своеобразното им положение. Навярно тя искаше да внуши уважение на един мъж на неговите години и да се издигне пред него, след като толкова дълго време е била унижена пред този, който я бе изоставил. Тя не искаше Йожен да я смята за лека победа именно защото знаеше, че е принадлежала на дьо Марсе. С други думи, след като бе преживяла унизителното удоволствие на едно истинско чудовище, на един млад развратник, тя сега изпитваше такава голяма наслада да се разхожда в разцъфналите владения на любовта, че за нея навярно бе истинска радост да се възхищава от всичките гледки, да се вслушва дълго в трепетните звуци, да се остави да я милват дълго целомъдрени ветрове. Истинската любов плащаше за лошата. За нещастие такива противоречия ще бъдат често явление, докато мъжете не разберат колко много цветя покосяват в душата на една млада жена първите удари на измамата, каквито и да бяха съображенията й. Делфина си играеше с Растиняк и й правеше удоволствие да си играе с него, защото знаеше, че той я обича, и беше уверена, че ще прекъсне страданията на своя любимец по своята женска, царствена воля. От уважение към самия себе си Йожен не желаеше първото му сражение да завърши с поражение и упорстваше в преследванията си като ловец, който иска непременно да убие яребица при първото си излизане на лов. Тревогите, оскърбеното му самолюбие, отчаянието му, било то истинско или престорено, го привързваха все повече и повече към тази жена. Цял Париж смяташе, че госпожа Нюсенжен е негова, а той не бе направил нито стъпка напред от първия ден, когато се видя с нея. Понеже не знаеше още, че кокетството на една жена понякога дава по-големи радости от насладата от нейната любов, той изпадаше в глупава ярост. Ако времето, през което една жена се бори с любовта, дадеше първите си плодове на Растиняк, те щяха да му станат толкова скъпи, колкото и зелени, възкисели да бяха, макар и приятни на вкус. Понякога, когато оставаше без су, без бъдеще, той въпреки гласа на своята съвест си спомняше изгледите за забогатяване, които Ветрен му бе доказал, че са възможни, ако се ожени за госпожица Тайфер. А сега той се намираше в такова състояние на крещяща бедност, че почти без да иска, отстъпи на коварството на ужасния сфинкс, чиито погледи често го покоряваха. И когато Поаре и госпожица Мишоно се прибраха в стаите си, Растиняк, като мислеше, че е сам с госпожа Воке и госпожа Кутюр, която плетеше вълнени наръкавници и дремеше край печката, погледна госпожица Тайфер така нежно, че тя сведе очи.

— Защо сте така тъжен, господин Йожен? — запита Викторина след кратко мълчание.

— Кой човек не е тъжен? — отговори Растиняк. — Ако ние, младите хора, бяхме уверени, че ни обичат много, с преданост, която да ни възнагради за жертвите, които винаги сме готови да правим, може би никога нямаше да бъдем тъжни.

Вместо отговор госпожица Тайфер му хвърли съвсем недвусмислен поглед.

— Днес, госпожице, вие смятате, че сте уверена във вашето сърце, но бихте ли могли да твърдите, че то никога няма да се измени?

По устните на клетата девойка пробягна усмивка, лъч блесна в душата й и така озари лицето й, че Йожен се изплаши, дето бе предизвикал толкова силен изблик на чувства.

— Ако утре станете богата и щастлива, ако ви падне от небето някакво голямо богатство, ще продължавате ли да обичате бедния момък, който ви се е харесал, когато сте била бедна?

Тя кимна мило с глава.

— Много нещастен момък?

И пак кимна.

— Какви глупости дрънкате вие там? — извика госпожа Воке.

— Оставете ни — отговори Йожен. — Ние се споразумяваме.

— Значи, между господин кавалера Йожен дьо Растиняк и госпожица Викторина Тайфер ще стане годеж? — каза Вотрен със своя бас, като се появи ненадейно на вратата на столовата.

— Ах, как ни изплашихте! — казаха едновременно госпожа Воке и госпожа Кутюр.

— Изборът ми не е лош — отговори Йожен, като се усмихна, макар че гласът на Вотрен му причини ужасно вълнение, каквото не бе изпитвал досега.

— Оставете настрана глупавите шеги, господа! — каза госпожа Кутюр. — Да вървим в стаята си, дете мое.

Госпожа Воке тръгна след двете пансионерки, за да спести свещта и огъня си, като прекара вечерта у тях. Йожен остана сам лице срещу лице с Вотрен.

— Знаех, че ще стигнете дотам — каза този човек с невъзмутимо хладнокръвие. — Но слушайте! И аз съм внимателен като всеки човек. Не вземайте решенията си сега, защото не сте на себе си. Имате дългове. Не искам да ви доведат при мене страстта и отчаянието, а разумът. Може би ви са необходими хиляда екю? Ето ги — искате ли?

Този демон извади от джоба си един портфейл, измъкна от него три банкноти и ги размаха пред очите на студента. Йожен се намираше в ужасно положение. Той дължеше на маркиз д’Ажуда и на конт дьо Траи сто луидора, които бе изгубил, срещу честна дума. Не можеше да им ги плати и затова не смееше да отиде да прекара вечерта у госпожа дьо Ресто, където го очакваха. Щеше да бъде една от ония скромни вечери, на които се ядат банички и се пие чай, но дето могат да се изгубят и шест хиляди франка на вист.

— Господине — каза му Йожен, като прикри с мъка едно конвулсивно трепване, — след тайната, която ми поверихте, трябва да разберете, че ми е невъзможно да ви бъда длъжник.

— Щеше да ми бъде тежко, ако говорехте по друг начин — продължи изкусителят. — Вие сте хубав, внимателен момък, горд като лъв и нежен като девойка. Ще бъдете добра плячка за дявола. Обичам такива качества у младите хора. Още две-три разсъждения в областта на висшата политика и вие ще видите света, какъвто е. Като представи няколко малки добродетелни сценки, издигнатият човек задоволява с тях всичките си прищевки всред бурните ръкопляскания на глупаците в партера. Няма да минат много дни и вие ще бъдете наш. Ах, стига да искате да станете мой ученик, аз ще ви помогна да постигнете всичко. Пожелаете ли нещо, то веднага ще се изпълни, каквото и да бъде: почести, богатство, жени. Цялата цивилизация ще се превърне за вас в амброзия! Вие ще бъдете нашето галено дете, нашият Вениамин, ние всички бихме се избили с удоволствие за вас. Всички пречки ще изчезнат от пътя ви. Ако имате някакви угризения, значи, ме смятате за злодей. Е добре, един човек, който бе толкова честен, колкото смятате, че сте и вие сега, господин дьо Тюрен, вършеше дребни сделки с какви ли не разбойници, без да смята, че се е опетнил. Вие не искате да ми дължите нищо, нали? Не се грижете за това — продължи Вотрен, като се усмихна. — Вземете тази хартия — каза той, като извади един обгербван лист — и пишете тук: „Получих сумата три хиляди и петстотин франка, които ще изплатя в срок от една година.“ Подпишете се и сложете датата. Лихвата е доста голяма, та може да успокои вашата съвест; можете да ме наричате евреин и да се смятате свободен от каквато и да е признателност. Позволявам ви дори днес да ме презирате, тъй като съм уверен, че по-късно ще ме обикнете. Ще откриете в мене такива дълбоки бездни, такива сгъстени чувства, които глупците наричат пороци; но никога няма да бъда неблагодарник и подлец. Най-сетне не съм нито пешка, нито офицер, а съм топ, момчето ми.

— Що за човек сте вие? — извика Йожен. — Създаден сте, за да ме мъчите!

— Съвсем не; аз съм добър човек, който иска да се окаля, за да не се окаляте вие до края на живота си. Ще се запитате: откъде накъде такава преданост? Добре, ще ви прошепна един ден съвсем тихо на ухото. Отначало ви уплаших, като ви показах механизма на обществения строй и неговия двигател, но първият ви страх ще мине като страха на новобранеца на бойното поле и вие ще свикнете да гледате на хората като на войници, решени да загинат в служба на ония, които сами се провъзгласяват за крале. Времената са се изменили твърде много. Някога казваха на някой храбрец: „Ето ви сто екю, убийте ми този и този господин“; а след изпращането на оня свят на един човек за едно „да“ или „не“ спокойно сядаха да вечерят. Днес аз ви предлагам едно прекрасно състояние срещу едно кимване с главата, което не ви излага в нищо, а вие се колебаете. Хилав век?

Йожен подписа полицата и взе в замяна банкнотите.

— Добре, нека си поговорим сега разумно — продължи Вотрен. — След няколко месеца аз ще замина за Америка да садя тютюн: оттам в знак на приятелство ще ви изпращам пури. Ако забогатея, ще вя помогна. Ако нямам деца, което е много вероятно (защото не ми се ще да се пресаждам тук чрез издънки), ще ви завещая богатството си. Не е ли това приятелство? Аз ви обичам. Имам слабостта да се жертвам за другите. Правил съм вече това. Виждате ли, момчето ми, аз живея в по-висша сфера от другите хора. На постъпките гледам като на средства и виждам само целта. Какво е за мене човекът? Това! — каза той, като цъкна с нокътя на палеца си по един зъб. — Човек е или всичко, или нищо. Той е по-малко от нищо, когато го наричат Поаре; човек може да го убие като дървеница, той е плосък и ще мирише. Но когато прилича на вас, човек е Бог; той не е вече машина, покрита с кожа, но театър, в който се движат най-хубавите чувства, а аз живея само с чувствата. Чувството не е ли целият свят в една мисъл? Погледнете дядо Горио: двете му дъщери са за него цялата вселена, те са нишката, която го води в битието. Е добре, аз съм изучил добре живота и за мене има само едно истинско чувство, приятелството на един мъж към друг мъж. Пиер и Джафиер — ето моята страст. Аз зная наизуст „Спасената Венеция“. Виждали ли сте много хора, които са достатъчно изпечени, та когато някой другар им каже: „Да отидем да погребем един труп!“, отиват, без да продумат нито дума, без да му досаждат с нравоученията си. Аз съм от тях. Не на всеки бих говорил по този начин. Но вие сте необикновен човек, на вас може да се каже всичко, вие умеете всичко да разбирате. Вие няма да цапате дълго време в блатото, в което живеят тия нищожества около вас. Прочее аз свърших. Вие ще се ожените. Да извадим шпагите си и напред! Моята е желязна и никога няма да се прегъне. Хе-хе!

Вотрен излезе, без да чака отрицателния отговор на студента, за да го остави да се съвземе. Изглежда, че нему бе позната тайната на тия малки противодействия, на тези борби, с които хората се кичат само пред себе си и които им служат да оправдаят своите осъдителни постъпки.

„Нека прави, каквото си ще — аз положително няма да се оженя за госпожица Тайфер!“ — си каза Йожен.

След като устоя на пристъпа на вътрешната треска, предизвикана от мисълта, че е сключил договор с този човек, от когото се ужасяваше, но който, от друга страна, се издигаше в очите му чрез безсрамните си възгледи и чрез дързостта, с която бичуваше обществото, Растиняк се облече, прати за кола и отиде у госпожа дьо Ресто. От няколко дни тя бе станала много по-внимателна към този младеж, който с всяка своя стъпка напредваше във висшето общество и чието влияние, изглежда, щеше да стане един ден опасно. Той изплати дълга си на господин дьо Траи и на господин д’Ажуда, игра известно време вист и спечели това, което бе изгубил. Суеверен както повечето хора, които сами си пробиват път в живота и които са, кой повече, кой по-малко, фаталисти, той искаше да види в щастието си божествена награда за своята упоритост да върви в правия път. Още на следния ден той побърза да запита Вотрен дали е у него полицата му. След като Вотрен му отговори, че е у него, той му върна трите хиляди франка и лицето му светна от напълно естествено удоволствие.

— Всичко е наред — му каза Вотрен.

— Но аз не съм ваш съучастник — каза Йожен.

— Зная, зная — прекъсна го Вотрен. — Вие все още вършите детинщини. Спирате се до вратата за нищо и никакви работи.

Бележки

[1] В градчето Сен Клу под Париж, Сена е преградена с мрежи, за да се задържат труповете на удавниците. Бел. пр.

[2] Заточен каторжник. Бел. пр.

[3] Следователно (лат.). Бел ред.

[4] Вотрен има предвид ловката политика на Талейран, който използва противоречията на страните победителки (Русия, Австрия, Прусия и Англия) на Виенския конгрес, за да защитава интересите на победена Франция. Бел. пр.