Владимир Арсениев
Дерсу Узала (8)

VII глава
Екскурзия по Сяо-Кема

Плитки рекички, вливащи се в морето. — Еленови кости. — Комета. — Какво представлява слънцето. — Река Конор. — Староверци. — Лошо време. — Река Сакхома. — Недоразумение с условните знаци. — Река Угрюмая. — Печене на месо в земята. — Височините при изворите на река Горелая. — Звезди. — Суеверието на дивака и на образования човек. — Червени вълци. — Връщане.

На двадесет и четвърти август ние се разделихме с река Билимбе и тръгнахме покрай брега на морето. Продължение на крайбрежния хребет, който отделя от него река Фату и река Бейцу (притоци на Санхобе), е планината Узловая. По-нататък, на север от нея, в морето се вливат следните малки рекички: Колгатео (на удехейски — Куалигаса), Хао-ма (Хома), Сюригчи (Сюликси), Гицироза, Вестигни, Ойонктого (на китайски — Куандал, а на удехейски — Куанда), Ада, Чуркан (на китайски — Чаан-уоза, а на удехейски — Анкуга) и Конор. В разкритията на този участък от морския бряг се срещат слюдести шисти, варовикови и глинести пясъчници, оцветени от железен окис, след това варовици, шистова глина, мелафири, базалти и андезити. Планината Железняк се спуска към морето във вид на стръмни скали, в чието подножие се простира тясната, на места съвсем изчезваща ивица на прибоя. Да се минава оттук през време на вълнение е абсолютно невъзможно. Край река Колгатео има една скала, която удивително прилича на човешка глава. Удехейците я наричат Кадани, тоест „Каменен човек“. Според тяхното предание той бил някога великан. Веднъж великанът влязъл във водата и се развикал, че от нищо не се страхува. Но в този момент владетелят на моретата — Тему — го превърнал в камък. От тежестта си вкаменената му фигура започнала все повече и повече да потъва в земята. Преди около петдесет години още се виждали раменете й, но сега над водната повърхност останала само главата. Понякога великанът помръдвал и тогава крайбрежните хълмове потръпвали и стенели.

От устието на река Билимбе до Конор по права линия има дванадесет километра. Въпреки хубавото време този ден не можахме да изминем голямо разстояние. Разположихме се на бивак при малката рекичка Сюригчи. Долната й част е блатиста, а горната — покрита с пожарища: някога тук е имало хубава гора. Неотдавнашното наводнение бе размило и двата бряга на рекичката.

Близо до бивака Дяков намери скелетите на два преплели рогата си елена. Тръгнах в указаната посока и скоро наистина видях на земята кости на изюбри. Личеше, че над труповете им се бяха потрудили и птиците, и хищните зверове. Особен интерес представляваха главите на животните. По време на борбата те така сплели рогата си, че вече не могли да се разделят и загинали от глад. Стрелците се опитаха да отделят рогата: на шест души (по трима от всяка страна) не се удаде да сторят това. Представете си с каква сила са се били елените! Очевидно при удара рогата са се разширили и са приели животните в смъртоносните си обятия. Макар че мулетата ни бяха претоварени, реших да домъкна все пак тази рядка находка до първия населен пункт и да я оставя там на съхранение у китайците.

На зазоряване дежурният ме събуди и доложи, че на небето се вижда „опашата звезда“. Не ми се спеше и затова без колебание се облякох и излязох от палатката. Едва се развиделяваше. Нощната мъгла бе изчезнала и само на върха на планината Железняк се бе задържало бяло облаче. Приливът беше в пълната си сила. Морската вода се бе надигнала и заляла значителна част от брега. До изгрева на слънцето имаше още много време, но звездите вече бяха почнали да бледнеят. На изток, ниско под хоризонта, се виждаше комета. Беше с дълга опашка.

Скоро се събудиха и другите и заумуваха какво означава небесната странница. Решиха, че на нея земята дължи неотдавнашното си наводнение, а Чжан-Бао каза, че там, накъдето отива кометата, ще има война. Забелязах, че Дерсу мълчеше, ето защо попитах какво мисли той за това явление.

— Негов така сам постоянно по небето ходи, на хора никога не пречи — отвърна равнодушно нанаецът.

При всичкия си антропоморфизъм той беше прав и приемаше нещата такива, каквито бяха в действителност.

Но ето че на изток запламтя заря и кометата се изгуби. Нощните сенки в гората изчезнаха: по цялата земя се разля сивкавосинята светлина на утрото. И изведнъж ярките слънчеви лъчи изскочиха изпод хоризонта и в един миг осветиха цялото море.

— Дерсу — попитах го аз, — какво представлява слънцето?

Той ме погледна недоумяващо и на свой ред ми зададе въпрос.

— Нима ти никога не си го виждал? Виж! — каза той и посочи с ръка към слънчевия диск, който в това време бе изплувал над хоризонта.

Всички се засмяха. Дерсу остана недоволен; как може да питаш някого какво представлява слънцето, когато същото това слънце се намира пред очите ти? Сметна това за присмех.

Тъй като станахме рано, рано напуснахме и бивака. Както и преди, пътеката вървеше по брега на морето. След река Сюригчи на значително разстояние идват метаморфозирани глинести шисти.

От малките рекички тук най-интересна е Конор. Тя е дълга около десет километра и е образувана от сливането на две рекички: голяма — лява и по-малка — дясна. Изворите на река Конор се намират в същия планински възел (планините Туманная и Дромацер), откъдето извира и река Забитая (приток на река Билимбе). В по-голямата си част долината на Конор е блатиста и покрита с рядка широколистна гора; реката е маловодна, но има доста бързо течение. Около устието си тя се разделя на два ръкава, които текат по дълбоки дефилета. От двете им страни се издигат крайбрежни морски тераси, резултат от негативното движение на бреговата линия.

Починахме малко на Конор и отново потеглихме на път.

Тук пътечката изоставя морския бряг и по поточето Ада тръгва нагоре по планината, след това пресича рекичката Чурига и излиза в долината на река Сяо-Кема, обозначена на морските карти като Сакхома.

При река Сяо-Кема, на около километър и половина от морето, живееше старообредецът Иван Бортников. Семейството му се състоеше от него самия, жена му, двама възмъжали сина и две дъщери. Трябваше да се види каква уплаха предизвика у тях нашето появяване! Жените грабнаха децата си, изтичаха в къщата и пуснаха резетата. А когато минавахме край тях, изплашено надничаха през прозорците и щом срещнеха погледа на някого, веднага се скриваха. Минахме още около половин километър и спряхме на бивак в стара липова горичка на брега на реката.

Този ден във въздуха имаше някаква мъгла. Тя бавно се сгъстяваше и след пладне погълна далечните планини. Барометърът показваше 757 мм при 14,5°С. На небето от запад през цялото време се задържа тъмен облак с рязко очертани краища. Характерът на вятъра беше непостоянен: ту ставаше поривист, ту настъпваше пълно затишие. Щом слънцето се скри зад облаците, краищата им започнаха да светят, сякаш бяха от разтопен метал. Минаха няколко минути и изведнъж, изскочили от облаците, три пурпурни лъча се проснаха като ветрило по жълтеникавозеления фон на небето. Това явление продължи не повече от две минути. После лъчите взеха да избледняват, а заедно с това и облакът започна бързо да застила небето.

Мислех, че на другия ден, 26 август, времето ще бъде лошо. Но опасенията ми излязоха неоснователни. Сутринта небето се избистри и денят беше съвсем ясен.

Староверците Бортникови живееха заможно, не плащаха държавни налози, обработваха малко земя, занимаваха се с риболов и лов на самури и смятаха, че живеят тук временно. Те не искаха да се качваме на планината и неохотно споделяха с нас сведенията си за близките околности.

Река Сяо-Кема е образувана от сливането на две рекички: Горелая — дълга петнадесет и Сакхома — дълга двадесет-двадесет и пет километра. Тези реки се сливат недалеч от морето. Тук долината става по-широка и отстрани е обградена с невисоки хълмове, които се състоят предимно от базалт, с рязко изразена флуидална структура и листовидна сфероидална самостоятелност.

През време на неотдавнашното наводнение водата доста чувствително бе подровила коритото на реката и навред беше образувала нови ръкави. На места си личеше, че е текла направо по долината, покривайки с пясък и чакъл плодородна земя. Близо до устието всички ръкави отново се сливат и образуват нещо като дълго заливче.

И днешният залез бе много интересен и поразяваше с разнообразието си от цветове. Далечният хоризонт беше яркочервен, небосклонът — оранжев, после жълт, зелен и на зенита — мътно бледен. Там имаше паяжина от перести облачета. Малко по малко паяжината се сгъстяваше и на края се превърна в слоести облаци. Към десет часа вечерта зад тях изчезнаха последните звезди. Барометърът започна да пада.

Сутринта ме разбуди шумът на дъжда. Облякох се и излязох навън. Носещите се ниско над земята облаци, поривистият вятър и дъждът живо ми напомниха бурята на река Билимбе. През нощта барометърът беше паднал със 17 мм. Вятърът няколко пъти промени посоката си и привечер се превърна в истинска буря.

Този ден не можах да работя. Платнището на палатката силно плющеше: струваше ми се; че всеки момент вятърът ще я вдигне и отнесе в морето. Към десет часа вечерта бурята започна да стихва. На разсъмване дъждът спря и небето се изчисти.

28, 29 и 30 август посветих на проучването на река Сяо-Кема (Сакхома). На тази екскурзия взех с мене Дерсу, Аринин, Сабитов и едно муле. Бях си набелязал на отиване да се изкачим по река Сакхома до изворите й, а на връщане да тръгнем по река Горелая назад към морето. Стрелците и мулето с багажа трябваше да вървят с нас, докъдето имаше пътека. След това ние продължаваме с раници, а те се връщат по същия път обратно.

Към осем часа сутринта тръгнахме от бивака.

Пътеката започва от къщата на староверците и минава по левия бряг на реката. Тук релефът представлява хълмове с дълги полегати склонове. Разхвърляни го долината на реката, тези гъсто обрасли с леска хълмове се редуват с малки блата и голи каменисти участъци. Помежду им реката е образувала много ръкави, които след неотдавнашния дъжд бяха доста пълноводни. Тези полегати ридове не са нищо друго, освен размити речни тераси, покрити с рядка гора от дъб, корково дърво, клен, черна бреза, топола, бряст и липа на възраст от 150 до 200 години.

Както навсякъде, сред гъстата ниска растителност в долината на Сакхома имаше храсталаци от калина, сорбария и леспедеца. Сред тях бе намерил приют охотският хмел със зимуващо дървесинно стъбло, окачил на едно близко дърво своите вкопчващи се мустачки с бели пухчета като при глухарчето. На друго място тънките дълги клонки на повета с дребни бели цветчета съвсем бяха оплели един шипков храст. От съседния гъсталак повдигаше красивата си главичка и пищната кукувича опашка, а до нея — отровната чемерика, която лесно можеше да се познае по надиплените груби листа и шапката от бели цветове, вече ръждивокафяви и засъхнали.

По дъното на дългите дерета, прорязващи терасите перпендикулярно на талвега на долината, текат малки лъкатушещи ручейчета. Около устията им храсталаците свършват и тяхното място се заема от тръстиките, които си оспорват откритите и сухи места с обикновения, висок близо два метра пелин.

Тъй като мулето, с което бяха тръгнали Аринкн и Сабитов, се оказа мързеливичко, те постоянно изоставаха от нас. Налагаше се аз и Дерсу често да спираме и да ги изчакваме. Ето защо на една от почивките ние се договорихме с тях, че там, където пътеката се разклонява, ще им поставяме знаци. Те ще им показват в коя посока трябва да вървят. Стрелците останаха да поправят самара, а ние продължихме по-нататък.

Около устието си река Сакхома е широка от шест до осем метра, а дълбока — не повече от метър — метър и половина. Малко по-горе от мястото, където тя се слива с река Горелая, долината се стеснява. От дясната й страна се издигат високи планини, обрасли с гъста смесена гора, а отляво се простират размити тераси с рядка широколистна гора.

Тук пътеката за първи път се раздвои: едната пътечка продължаваше нагоре по реката, другата водеше някъде вдясно. Трябваше да поставим условния знак. Дерсу заостри една пръчка и я заби в земята; до нея заби друга пръчица, прекърши я и прекършения край обърна към пътечката, по която стрелците трябваше да тръгнат. След като поставихме знаците, ние продължихме пътя си, уверени, че Аринин и Сабитов ще ги разберат и ще тръгнат във вярна посока. След като изминахме около два километра, ние спряхме. Не помня какво ми потрябва от багажа. Почакахме стрелците, но не ги дочакахме и се върнахме да ги пресрещнем. След двадесетина минути бяхме при разклонението на пътеката. От пръв поглед ни стана ясно, че стрелците не са забелязали нашия знак и са тръгнали по другата пътечка. Дерсу почна да ругае.

— Какъв народ! — говореше ядосано той. — Така ходи, глава клати като деца. Очи има — не гледай. Такива хора сред сопките не мога живее — скоро пропадай.

Учудваше го не това, че Аринин и Сабитов бяха сбъркали. Това не беше беда! Но как можеха да се движат напред, след като вървяха по пътеката и виждаха, че по нея няма следи. Нещо повече, заострената пръчка беше съборена. Дерсу позна, че знакът бе бутнат не от копито на мулето, а от човешки крак.

Обаче с приказки работата не може да се оправи. Взех пушката си и два пъти гръмнах във въздуха. След една минута някъде отдалече се чу ответен изстрел… Тогава гръмнах още два пъти. После запалихме огън и зачакахме. След половин час стрелците се върнаха. Оправдаваха се с това, че Дерсу е поставил такива малки знаци, че лесно можело да не се забележат. Нанаецът не възразяваше и не спореше. Беше разбрал, че онова, което е ясно за него, е съвсем неясно за другите.

Пихме чай и отново тръгнахме напред. На тръгване наредих на стрелците внимателно да гледат под краката си, за да не повторят грешката. След около два часа стигнахме мястото, където от дясната страна в Сакхома се влива река Угрюмая.

Тук пътеката пак се раздвои. Първата пътечка водеше през планината към река Илимо (приток на Такема), а ние трябваше да вървим по втората, за да се озовем при изворите на река Горелая. Дерсу свали раницата си и започна да мъкне паднали дървета.

— Рано е да правим бивак — казах му аз. — Да вървим нататък.

— Моята дърва не мъкни. Моята пътя затваряй — сериозно отвърна той.

Тогава го разбрах. Стрелците му бяха хвърлили упрек, че оставяните от него знаци са незабележими. Сега той бе решил да направи такава преграда, че те да опрат на нея и да спрат. Това много ме развесели. Дерсу трупаше на пътеката дървета, насече храсти, подряза и преви съседните дървета с една дума, направи цяла барикада. Тази преграда подействува. Натъкнали се на нея. Сабитов и Аринин се бяха ориентирали и тръгнали, накъдето трябва.

Река Угрюмая тече по посока на географската ширина. Нейната тясна долина е покрита с гъста иглолистно-смесена гора. На всяка крачка се виждат следи от разрушителното действие на водата. Покритите с чакъл и пясък дървета по земята служат като бентове, докато някое ново наводнение не ги пренесе на друго място.

По пътя ние неведнъж видяхме сърни. Гръмнах и убих една от тях. По здрач стигнахме до горното течение на реката и се разположихме на бивак.

Вечерта Дерсу пече сърнешкото месо по особен начин. Най-напред изкопа в земята дупка с размери 40 сантиметра на куб и разпали в нея голям огън. Когато стените на дупката достатъчно се нагряха, той изгреба жарта от нея. След това взе парче месо, обви го в листа от лопуш и го постави в дупката. Покри го отгоре с плосък камък и върху камъка отново накладе голям огън, който горя час и половина. Приготвеното по този начин месо беше удивително вкусно. В никой първокласен ресторант не биха могли така хубаво да го изпекат. Отгоре месото се бе покрило с червеникавокафява коричка, но отвътре беше сочно. Оттогава при всеки удобен случай печахме месото по този именно начин.

На другия ден стрелците Аринин и Сабитов тръгнаха с мулето обратно, а ние с Дерсу продължихме пътя си по-нататък.

В горното си течение река Угрюмая се разделя на две рекички, които текат под ъгъл от около тридесет градуса. Тръгнахме наляво и започнахме да се изкачваме по хребета, който описва тук голяма дъга, обхващайки от всички страни изворите на река Горелая (река Угрюмая го заобикаля от запад). От тази планина водят началото си и други реки. На запад тече река Сяо-Кунчи (приток на Такема), на юг един от притоците на река Билимбе, на югоизток — Конор. Ако Застанем с лице към горното течение на река Горелая, а с гръб към морето, то върховете, които съставят споменатия планински хребет, се разполагат отдясно наляво в следния ред: Голиат (960), Туманная (970), Шпиц (940), Шанц (1000), Дромадер (1060), Облачная (980) и Алмазная (900 метра). Последната се състои от едрозърнест кварцов порфир. В жилите тук често намираха друзи от планински кристал. Навярно това обстоятелство е станало причина планината да бъде кръстена Алмазна.

Всички хълмове наоколо са обезлесени от пожари; дъждовете са свлекли всичката пръст и са оголили старите сипеи, сред които тук-там са се запазили самотни скали с много странни очертания. Едни от тях приличат на хора, други — на колони, трети — на наковални и т.н.

Ние с Дерсу повървяхме по билото на хребета. Тук отвисоко се виждаше надалеч във всички посоки. На юг, в дълбока теснина, се виеше като светло змийче някаква река; на запад в синевата на мъглата се издигаше високата верига на Сихоте-Алин; на север също се бяха проточили планински хребети; на изток те се спускаха на тераси, а зад тях се виждаше тъмносиньото море.

Картината беше величествена и сурова.

На свечеряване слязохме малко по-долу от билото на планината по посока на река Горелая. След неотдавнашните дъждове потоците бяха пълни с вода. Много бързо намерихме удобно място и се разположихме на бивак високо над морското равнище.

Сутринта беше облачно, но привечер небето се изчисти. Златисторозовите лъчи на залязващото слънце известно време се плъзгаха по склоновете на планината, като се изкачваха все по-високо и по-високо. След това изоставиха скалите и почнаха да си играят с облаците по небето, после изоставиха и тях; вечерната заря взе бавно да замира. Силуетите на Дромадер, Шанц и Алмазна планина се откроиха рязко на светлия фон на небето и сега изглеждаха още по-мрачни и по-високи. Докато слънчевата светлина постепенно изчезваше от небето, по земята бавно се разливаше друга, бледосинята светлина на луната. Сенките станаха по-резки и по-тъмни. Наоколо падна обилна роса. Нощта обещаваше да бъде студена и затова се постарахме да съберем повече дърва; тук от тях имаше колкото щеш.

Аз лежах край огъня и се любувах на звездите. Дерсу седеше срещу мен и се вслушваше в нощните звуци. Той разбираше тези звуци, разбираше какво бръщолеви ручеят и за какво си шепне вятърът с изсъхналата трева. Едната му половина бе осветена от червената светлина на огъня, а другата — от бледите лъчи на месеца; сякаш притиснати един до друг, там седяха двама души — червен и син.

Приказвахме си; говорехме за небето, за луната, за звездите. Интересно ми беше да разбера как един човек, който бе прекарал целия си живот сред природата и умът му не бе обременен с книжни аксиоми, си обяснява всички небесни явления.

Оказа се, че Дерсу никога не беше мислил какво представлява небето, какво са звездите. Според него всичко бе удивително просто. Звездата си е звезда; луната — всеки я е виждал, значи няма защо да се описва; небето е синьо денем, тъмно нощем и мрачно в лошо време. Дерсу се учуди, че го разпитвам за неща, които са известни на всяко дете.

— Наоколо хора разбирай. Нима тебе, капитан, не виждай? — питаше ме на свой ред той.

Така се бях увлякъл в съзерцаването на звездното небе, че забравих къде се намирам. Изведнъж гласът на Дерсу ме изтръгна от моя унес.

— Виж, капитан — каза той, — това малка уикта (звезда).

Дълго се мъчих да се ориентирам към кое светило сочи и едва след обясненията му разбрах, че говори за Полярната звезда.

— Това най-главен хора — продължи голдът. — Негов винаги един място стои, а наоколо всички уикта ходи.

В това време една ярка падаща звезда драсна по небето.

— Какво е това, Дерсу? Как мислиш? — попитах го аз.

— Една уикта падна.

Мислех, че ще свърже това явление с раждането или смъртта на човек, че ще му даде религиозна окраска. Нищо подобно. Явлението беше просто: една звезда бе паднала.

— Китайски хора казват — добави той, — че там, където е паднала звездата, трябва да търси женшен.

За образования човек това явление е сложно: парче астероид, случайно влязло в сферата на земното притегляне и нажежено от триенето с въздуха, което гори за сметка на атмосферния кислород, метеорно желязо, космически прах… Падането на метеорити в продължение на векове сигурно влияе върху обема, теглото и плътността на земята, а всяко най-малко изменение в това отношение влече след себе си изменение в движението на нашата и рефлектира върху движението на другите планети и т.н.

Отърсих се от мислите си. Огънят гаснеше. Дерсу седеше, отпуснал глава на гърдите си, и мислеше. Хвърлих още дърва в огъня и започнах да се готвя за лягане.

На другата сутрин се събудихме от студ. Падналата вечерта роса беше замръзнала и се бе превърнала в скреж. За да се стоплим, пихме чай, после нарамихме раниците си и поехме надолу към река Горелая. Долината на Горелая е по-широка от долината на Сакхома и има ярко изразен ерозивен характер. Друга нейна отличителна черта е липсата на гори, повечето от които са били унищожени от пожари. Всички обърнати към долината планински склонове са покрити със сипеи, обрасли с трева, храсти и отрупани с повалени от буря дървета. Реката е дълга четиринадесет километра и има много прагове. Устието й е широко от четири до шест и дълбоко не повече от 0,6 до 0,9 метра.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-многоводен ставаше потокът. Отдясно и отляво в него се вливаха други такива поточета и скоро той се превърна в доста голяма планинска рекичка. Водата шумно подскачаше надолу по камъните, но този шум е толкова еднообразен, че забравях за него и ми се струваше, че в долината цари пълна тишина.

Да се промъкваш през гъста опожарена гора е винаги трудно. По земята безредно са проснати останали без кора дървета с остри чепове. Те не се забелязват в гъстата трева и затова човек често се спъва в тях и пада. Обикновено за един ден път по такива места с повалени от пожар дървета краката на конете се покриват с рани, дрехите на хората се изпокъсват, а лицата и ръцете им се издраскват до кръв. От опит знаех, че е по-добре да се заобиколи пожарището, дори ако за това е нужно повече време. Ето защо слязохме в потока и тръгнахме по камъните.

Неочаквано след един завой на реката видях някакво животно подобно на куче, но по-високо на ръст. Широката глава, малките мъхнати щръкнали уши, притъпената муцуна, мършавото телосложение и дългата пухкава опашка показваха, че е червен вълк или диво куче от типа на чакалите. Цветът на вълка наистина беше червен, тъмен на гърба и светъл на корема. Животното лочеше вода. Когато излязохме на чакъла, то престана да лочи и с големи скокове се понесе към гората. От крайбрежните храсти хукнаха подире му още два вълка: единият със същия цвят на козината като първия, а другият — по-тъмен. В храстите край нас се мярнаха и още няколко животни. Гръмнах и раних едно от тях. В това време приближи Дерсу. Като разбра каква е работата, той навлезе в храсталаците и започна да търси нещо. След около две минути чух, че ме викна и се обърнах в посоката на гласа му. Голдът стоеше при един голям кедър и ми махаше с ръка. Когато отидох при него, видях на земята голямо кърваво петно и отделни парченца еленова кожа. Според думите на Дерсу червените вълци скитали из тайгата само на глутници и заедно ходели на лов за сърни, като едни изпълнявали ролята на хайка, а други устройвали засада. Когато се хвърляли върху животното, те го разкъсвали на части и го отмъквали, оставяйки на мястото, както в дадения случай, само кърваво петно и парченца козина. Ловците разправят, че имало случаи, когато вълците са нападали и хора.

Областта, в която са разпространени червените вълци, обхваща долината на река Усури, Южноусурийския край и крайбрежния район на север от залива Олга до нос Плитняк. С други думи, северната граница на разпространението им съвпада с границата на дивите кози и петнистите елени. Най-често червени вълци се срещат в Посиетския, Барабашкия и Суйфунския район.

Починахме малко при рекичката и продължихме пътя си. Привечер стигнахме до брега на морето.

Следният ден, 31 август, прекарахме на река Сяо-Кема, почивахме, събирахме сили. Като видяха, че не се намесваме в личния им живот, староверците промениха отношението си към нас. Донесоха ни мляко, масло, извара, яйца, хляб, разпитваха ни къде отиваме, какво правим и ще настаняват ли около тях преселници.