Владимир Арсениев
Дерсу Узала (2)

I глава
Заминаване

План на експедицията. — Мулета. — Конска амуниция. — Инвентар. — Бази за хранителни продукти. — Пристигането на Дерсу. — Помощта на моряците. — Заливът Петър Велики. — Остров Асколд. — Заливът Преображение. — Пътуване с миноносците. — Пристигане в залива Олга. — Слизане на брега. — Гърбуша.

От януари до април 1907 г. бях зает със съставяне на отчети за предишната експедиция и едва в средата на май можах да пристъпя към подготовката на новото пътешествие. В подготовка от този род винаги има много прелест. Общият план на експедицията отдавна вече беше набелязан, оставаше само да се разработят подробностите.

Сега трябваше да бъде изследвана централната част на Сихоте-Алин, между 45 и 47° северна ширина, морското крайбрежие от мястото, където бяха завършени работите миналата година, значи от заливчето Терней на север, докъдето ни позволяваше времето, след това течението на Бикин до река Усури.

В общи черти организацията на експедицията от 1907 г. беше такава, каквато бе и през 1906 г. Промени, подсказани от миналогодишния опит, бяха направени само в някои пунктове.

Новият отряд се състоеше от девет стрелци^[1], ботаника Н. А. Десулави, студента от Киевския университет П. П. Бордаков и моя помощник А. И. Мерзляков. Като волнонаемен препаратор с нас тръгна и брат му Г. И. Мерзляков. Конете този път бяха заменени с мулета. Мулетата притежават по-твърда стъпка, ходят добре из планините и са непретенциозни към храната, но затова пък затъват в блатата. В отряда ни останаха същите кучета: Леший и Алпа.

Наложи се да направим някои промени в конската амуниция. От опит знаехме, че спъвалките не са много удобно нещо: закачат се за пъновете и храстите и много ограничават движението на конете, като понякога не им дават да мръднат от мястото си. Конете често ги късат и губят, особено във влажно и дъждовно време. Вместо спъвалки купихме въже за коневръз, двоен брой поводи и звънчета.

В домакинската част също трябваше нещичко да променим. Изобщо се отказахме например от бакърените чайници: тежки са, искат постоянно калайдисване и много пъти чучурките им се отлепват. Несравнено по-добри са простите алуминиеви котелки с различен диаметър, защото са здрави, евтини, леки и при пренасяне влизат една в друга. За речен риболов взехме със себе си малка мрежа.

Най-важното нещо в поход е да умееш да предпазиш кибрита си от влага. Твърде често се случва да се измокриш до кости. Тогава кожената или гумената обвивка не помага. В дъждовно време кибритените клечки не се запалват, дори и когато не са били измокрени. Най-добре е кибритът да се затвори в дървена кутия с плътно прилепващ капак. От влагата дървото набъбва и капакът още по-силно се притиска към ръбовете на кутията. Такъв неприкосновен запас от кибрит пазех в своята раница. За тютюна на стрелците бяха купени гумени кесии с дълги връзки. Освен това взехме за всеки случай целолуид, кремък, огниво, прахан и обгорени парцали.

Инструментите и приборите бяха същите, които носихме и миналата година! Прибавихме само бургия с 8 мм диаметър, ренде, длето, пила и жага (напречен трион с чапразило). За да бъдат предпазени от влага, фотографските плаки бяха запоени в цинкови кутии — по дузина във всяка. Не бяха забравени и подаръци за жените и децата на туземците: гердани, копчета, памучен плат, копринени конци, игли, огледала, джобни ножчета, обици, пръстени, разни висулки, верижки, стъклени маниста и т.н. За мъжете най-ценни подаръци бяха брадвите, трионите, берданите от кавалерийски тип и огнестрелните припаси.

Един месец преди тръгването А. И. Мерзляков беше командирован във Владивосток да купи мулета за експедицията. Важно беше да намери неподковавани животни със здрави копита. На А. И. Мерзляков беше поръчано да откара мулетата с параход в залива Ринда и да ги остави там под грижите на трима стрелци, а самият той да продължи по-нататък и да уреди по брега на морето бази с хранителни продукти. Бяха набелязани пет такива бази: в залива Джигит, в заливчето Терней, на река Такема, на река Амагу и на река Кумуху, при нос Кузнецов.

През април всичко беше приключено и А. И. Мерзляков замина за Владивосток. Трябваше да се извършат още някои предварителни работи, затова аз останах в Хабаровск още петнадесетина дни.

Възползувах се от това забавяне и изпратих Захаров и Анучино да намери Дерсу. След това той трябваше да излезе на Усурийската железопътна линия и да чака там моите разпореждания.

От село Осиновка Захаров тръгнал с пощенски коне, като надничал във всяка фанза^[2] и разпитвал срещнатите не е ли виждал някой стария голд^[3] от рода Узала.

Малко преди да стигне местността Анучино, в една къщичка край пътя той заварил някакъв голд — ловец, който връзвал раницата си и си говорел сам. На въпроса, познава ли голда Дерсу Узала, ловецът отговорил.

— Това моята.

Тогава Захаров му обяснил защо е дошъл. Дерсу веднага почнал да се стяга за път. Пренощували в Анучино и сутринта тръгнали обратно. На ж.п. спирка Иполитовка чакали четири дни. На 13 юни аз свърших работата си и се сбогувах с Хабаровск. Дерсу и Захаров бяха получили телеграмата ми, излязоха да посрещнат влака и се качиха в нашия вагон.

Много се зарадвах на пристигането на Дерсу. Цял ден прекарахме в разговори. Нанаецът ми разказваше как през зимата уловил в горното течение на река Санда-Баку два самура, които разменил при китайците за одеяло, брадва, котелка и чайник, а с останалите пари си купил китайско платнище и си ушил нова палатка. Патрони купил от руски ловци; удехейски жени му направили обувки, панталони и куртка. Когато снеговете взели да се топят, той се преместил в местността Анучино, където живеел при някакъв познат стар нанаец. Като видял, че много се бавя, почнал да ходи на лов и убил млад елен, чиито рога дал на кредит на китайците.

Впрочем в Анучино го обрали. Там се запознал с някакъв професионален ловец и с наивната си чистосърдечност му разказал, че през зимата хванал самури и изгодно ги продал. Ловецът му предложил да се отбият в кръчмата и се почерпят. Дерсу с готовност се съгласил. Щом почувствувал главата си замаяна, дал всичките си пари на съхранение у новия си приятел. Когато на другия ден се събудил, ловецът бил изчезнал. Дерсу никак не можел да разбере това. Хората от неговото племе винаги си давали кожи и пари на съхранение и никога нищо не се губело.^[4]

По онова време по крайбрежието на Японско море нямаше редовна параходна връзка. Преселническото управление беше наело за опит парахода „Елдорадо“, който отиваше само до залива Джигит. Параходът нямаше определено разписание и самата администрация не знаеше кога ще се върне и кога отново ще тръгне на път.

Не ни провървя: бяхме пристигнали във Владивосток два дни след отплуването на „Елдорадо“. От това неприятно положение ме избавиха П. Г. Тегерстет и А. Н. Пел, като предложиха да ни вземат на своите миноносци. Те трябваше да отидат до Шантарските острови и по пътя обещаваха да свалят мене и спътниците ми в залива Джигит^[5].

Миноносците потегляха едва през втората половина на юни. Трябваше да се примиря с това. Първо, защото нямаше друг начин да се доберем до залива Джигит, и второ, пътуването по море с военни кораби ми позволяваше да икономисам значителна сума. Пък и загубеното във Владивосток време наполовина се наваксваше от бързината на миноносците.

На 22 юни след пладне ние се прехвърлихме на корабите. Вечерта разговаряхме в каютата с моряците до късно след полунощ. Надявах се да се наспя, но не ми се удаде. Много преди да съмне, се разнесе силен шум — вдигаха котва. Облякох се и излязох на палубата. Зазоряваше се, от водата се отделяше гъста мъгла, беше студено и влажно. За да не преча на матросите, слязох обратно в каютата, извадих от куфара тетрадка и започнах дневника си. Леко полюшване скоро извести, че сме излезли в открито море. Шумът на палубата започна да стихва.

На морската карта на Лаперуз от 1787 г. заливът Петър Велики се нарича Виктория. Албертовият полуостров (наречен днес полуостров Муравьов-Амурски) и Евгениевият архипелаг (островите Руски, Шкот, Попов, Рейнеке и Рикорд) го делят на залив Наполеон (Усурийски залив) и заливчето Герин (Амурски залив).

Към десет и половина часа миноносците се бяха изравнили с остров Асколд, наричан от китайците Циндао, т.е. „Зелен остров“. Този къс суша с високи скалисти брегове, който някакви сили са отделили от материка, прилича на подкова, обърната с отворената си част на юг. Негово продължение в посока на Материка са остров Путятин и нос Майдъл. Днес Асколд е известен като естествен развъдник на петнисти елени-сика.

Преди петнадесетина години тук е имало около четири хиляди елена. Поради бракониерството, дълбоките снегове и прогресивното намаляване на пашата животните почнали бързо да оредяват и сега на целия остров се наброяват не повече от сто и петдесет глави. Опасвайки само полезните треви, елените същевременно са спомогнали да се разпространят по острова растения, негодни за храна. Пълнота изолация и кръвосмешението са намалили плодовитостта им до минимум. Елените ще измрат, ако не им се влее нова кръв от материка. Ловното дружество във Владивосток, на което на времето е принадлежал този остров, малко е мислило за това и сега Асколдският развъдник е пред прага на своята гибел.

Друга забележителност на острова е една златна мина. При обработването й рудата се натрошава, а след това златото се извлича от нея чрез амалгамиране с живак.

В открито море срещнахме ивичести китове и косатки. Набраздените китове плуваха бавно в избраната от тях посока и малко обръщаха внимание на миноносците, но косатките се устремиха след корабите и щом се изравниха с тях, взеха да изскачат от водата. Стрелецът Загурски два пъти гръмна безрезултатно, но третия път улучи. Върху водата се появи голямо кърваво петно. Веднага след това всички косатки изчезнаха.

Привечер стигнахме до залив Америка и там пренощувахме, а на другия ден продължихме пътя си. На 27 юни след обяд минахме нос Поворотний и взехме курс NO (норд-ост). Към четири часа времето почна да се разваля, от изток нахлу мъгла и макар да нямаше вятър, в морето се появи силно вълнение: вълните често изпреварват вятъра.

Миноносците се движеха предпазливо, пипнешком, като слепци, съобразявайки движението си с показанията на уредите. Просто е чудно как в тъмнината и в такава мъгла моряците откриха залива Преображение и през тесния проход влязоха в него (45°54’ сев. ширина и 150°34’ изт. дължина).

През нощта духна силен вятър и морето се разбушува. Въпреки лошото време сутринта миноносците вдигнаха котва и заплуваха по-нататък. Не можех да седя в каютата и излязох на палубата. След „Грозний“ в колона по един се движеха другите миноносци. Най-близо до нас беше „Безшумний“. Той ту хлътваше в дълбоките падове между вълните, ту отново изскачаше върху белите им гребени. Щом някоя вълна покриеше лекото корабче откъм носа, на мен ми се струваше, че морето ей сега ще го погълне съвсем, но водата се отдръпваше от палубата, миноносецът изплуваше на повърхността и упорито продължаваше да напредва.

Когато влязохме в залива Олга, вече беше тъмно. Решихме да прекараме нощта на сушата, слязохме на брега и запалихме огън. Противно на очакванията ни, Дерсу бе понесъл морското люшкане леко. Той смяташе и миноносеца за живо същество.

— Моята добре разбирай — негов (сочеше миноносеца „Грозний“) днес страшно се сърдил.

Насядахме край огъня и се разприказвахме. Настъпи нощта. Мъглата, която досега лежеше върху повърхността на водата, се вдигна нагоре и се превърна в облаци. Един-два пъти се опита да запръска дъжд. Около нашия огън беше тъмно — нищо не се виждаше. Чуваше се само как вятърът брулеше храсти и дървета, как вилнееше морето и в селището лаеха кучета.

Най-после започна да се съмва. Пламналата за миг на изток заря веднага отново бе забулена от облаците. Сега вече се виждаше всичко: пътеката, храстите, камъните, брегът на залива и една обърната с дъното нагоре лодка, под която спеше китаец.

Разбудих китаеца и го помолих да ни откара на миноносеца.

На корабите тук-там още се виждаха светлини. При корабната стълба ме посрещна дежурният началник. Извиних му се за безпокойството, после отидох в каютата, съблякох се и легнах.

През нощта морето се беше поуспокоило, вятърът бе стихнал и мъглата започна да се разсейва. Най-сетне се показа слънцето и освети мрачните скалисти брегове.

На 30 юни вечерта миноносците стигнаха до залива Джигит. П. Г. Тигерстет ми предложи да пренощуваме на кораба, а рано сутринта да започнем разтоварването. Цяла нощ миноносецът бе люлян от мъртво вълнение. Клатушкането бе бордово и аз с нетърпение чаках зората. С какво удоволствие слязохме на твърда земя! Когато миноносците потеглиха, моряците размахаха кърпи. Отговорихме им с фуражките си. Вятърът донесе от рупора „Желаем успех!“. След десетина минути корабите изчезнаха от погледа ни. За място на слизането бе определен заливът Джигит, а не заливчето Терней, в което поради постоянния прибой не можехме да разтоварим мулетата.

Щом миноносците си отидоха, взехме да опъваме палатките и да събираме дърва. В това време някой от хората ни бе отишъл за вода. Върна се и съобщи, че устието на реката гъмжи от риба. Стрелците хвърлиха мрежата и тя така се напълни, че не можаха да я изтеглят на брега. Уловената риба се оказа гърбуша. Заедно с нея се бяха хванали и две малки рибки: един вид снеток с тъмни петна отстрани и на гърба (беше изненадващо, тъй като тази риба се движи само покрай брега на морето и никога не навлиза в реките) и бодпоперка — обитателка на плитчините и слепите ръкави, навярно понесена към устието от бързото течение на реката.

Гърбушата още нямаше онзи безобразен вид, който придобива по-късно, макар че челюстите й вече бяха започнали да се извиват и на гърба й се бе появила малка гърбица. Наредих да задържат само няколко риби, а останалите да пуснат обратно във водата. Всички лакомо се нахвърлиха на гърбушата, но скоро им втръсна и после никой не й обръщаше внимание.

След пладне ние с Н. А. Десулави тръгнахме да разглеждаме околностите. Той събираше растения, аз ловувах.