Владимир Арсениев
Дерсу Узала (18)

XVII глава
Сърцето на Заусурийския край

Плитките рекички край морския бряг. — Сухата мъгла и звукопроводността на въздуха. — Обонянието на ловеца. — Тревога и съмнения. — На път за река Нахтоху. — Човешки следи. — Удехеецът Янсели. — Притоците на реката. — Удехеецът Монгули. — Китаецът, който бе откраднал самура. — Туземното население. — Гробището. — Тревожна новина. — Изчезването на Хей-ба-тоу. — Безизходно положение.

На река Кузнецов ние се сбогувахме със солона. Той се върна на река Тахобе, а ние продължихме да вървим на север. На Хей-ба-тоу беше наредено да гребе покрай морския бряг и да ни чака при устието на река Холонку.

От падналия сняг не бе останал и помен, въпреки че през цялото време температурата беше доста ниска. Никъде не се виждаха следи от топенето на снега и все пак той бе изчезнал някъде. Това се дължеше на прекалено сухите зимни северозападни ветрове, които поглъщат цялата влага и правят през това време на годината климата на Заусурийския край сходен с континенталния.

И тукашната растителност е хилава, както навсякъде по морското крайбрежие.

Забелязваше се, че преобладават иглолистните дървесни видове; все по-често и по-често се появяваше лиственица, а дъбовите гори отстъпваха на заден план.

При река Кумуху пътеката, която досега ни водеше покрай брега на морето, свърши. От нос Олимпиада до река Самарга — на протежение от 150 километра по права линия и на 230 километра в действителност — брегът е планински и съвсем пустинен. Обраснала с мъх иглолистна гора покрива като гъста своеобразна четка всички планини и стига до самия бряг на морето. Тази част от пътя се смята за много трудна. Дори удехейците избягват да се отбиват насам. Разстоянието, което може да се измине по морето с лодка за половин ден, едва ли може да се извърви по брега пеша и за четири денонощия.

През този ден ние не направихме голям преход и спряхме на бивак при река Бабков. Тук можеше да се видят добре изразени крайбрежни тераси, високи около 12 метра. През тях реката си е прорязала тясно корито, което прилича на каньон. Тук-там по широкото блатисто плато се срещат самотни бели брези, лиственици и гъсти горички от млад дъб.

Лодката на Хей-ба-тоу можеше да спира само в устията на онези реки, които нямат наносни плитчини и имат поне малко заливче. Река Бабков не притежаваше тези качества и Хей-ба-тоу я бе отминал с намерение да спре около нос Сосунов.

Още от сутринта времето беше необикновено тихо. През целия ден из въздуха се носеше суха мъгла, която следобед започна бързо да се сгъстява. От бяло слънцето стана жълто, след това оранжево и на края червено; в този си вид то се скри зад хоризонта. Направи ми впечатление, че свечеряването беше много краткотрайно; нощта се спусна някак си изведнъж. Морето съвсем се уталожи; не се чуваше никакъв плисък. Сякаш то беше потънало в сън. Към 10 часа вечерта изгря луната. Беше извънредно голяма и изглеждаше много странно. Дори и в полунощ тя все още не беше изгубила оня червеникав оттенък, който е характерен за нея, когато се намира ниско над хоризонта. Отвесните скали край морския бряг, гората в планините и самотните храсти изглеждаха някак си по-други — не такива, каквито бяха обикновено. В полунощ мъглата се сгъсти до такава степен, че човек можеше да я види непосредствено до себе си подобно на дим, но не беше дим, защото не миришеше на изгоряло. Същевременно въздухът придоби изумителна звукопроводност: обикновеният говор звучеше отдалеч силно и кресливо; шумоленето на мишката в тревата се чуваше толкова силно, че неволно те караше да трепваш и да се обръщаш. Сякаш се бяхме пренесли в друг свят, озарен не от луната, а от някакво непознато мъждукащо светило. След това въздухът се изпълни със звуци, които приличаха на гръмотевичен тътен, на глухи взривове или на далечни оръдейни залпове. Тези звуци долитаха някъде откъм морето. Може би за пръв и последен път в живота си ние чувахме подземно бучене.

Това явление навяваше на всички ни страх; Дерсу разправяше, че никога в живота си не е чувал нещо подобно.

Реших, че трябва да се обърна към приборите: барометърът показваше 759, анемометърът — пълно затишие, а температурата на въздуха беше 3°С. Това интересно явление продължи до разсъмване. Когато мъглата изчезна, отново духна студен северозападен вятър.

След река Бабков морският бряг прави малка извивка. За да съкратим пътя си, ние тръгнахме нагоре по един от притоците на река Каменная, прехвърлихме се през малко планинско възвишение, което тук достига до 430 метра височина, и излязохме близо до устието на река Холонку, където заварихме Хей-ба-тоу и лодката му. Вятърът сякаш искаше да навакса загубеното през време на нощното затишие и сега духаше особено силно; анемометърът показваше 215.

Останалата част от деня използувах, за да разгледам долната част от долината на Холонку. Тук пак имаше лагуна, дълга пет и широка един километър, отделена от морето с двоен вал. При устието си река Холонку е прекомерно широка и дълбока — това е най-дълбокото място на предишната лагуна. Дължината на двата вала е около 500 метра; единият вал е образуван от големи огладени валчести камъни, обрасли с лишеи, което показва, че камъните отдавна се намират в състояние на покой. Валът откъм морето е по-малък по размери и очевидно е бил неотдавна натрупан от морския прибой. Сега на мястото на лагуната се е образувало блато, обрасло с мъх, сини боровинки, блатен багулник и къпини.

Вечерта наредих на Хей-ба-тоу да се прехвърли на следния ден с лодката си на река Хатоху и там да ни изчака. Ние пък щяхме да тръгнем нагоре по река Холонку до Сихоте-Алин и след това по река Нахтоху щяхме да се спуснем назад към морето.

Задължих хората си да вземат от лодката всичко необходимо още същата вечер, тъй като Хей-ба-тоу искаше да тръгне на другия ден още в ранни зори.

На 3 ноември аз се събудих по-рано от другите, облякох се и излязох от палатката.

Картината, която се откри пред очите ми, бе необикновено красива. На изток бе пламнала зората. Озареното от лъчите на изгряващото слънце море бе застинало неподвижно като разтопен метал. От реката се издигаше лека мъгла. Изплашено от стъпките ми, едно ято диви патици шумно се вдигна от водата и с крякане полетя някъде отвъд блатото.

Когато слънцето се показа на хоризонта, видях далеч в морето платноходката на Хей-ба-тоу.

Сварих чай и събудих спътниците си.

След като закусихме солидно, ние приготвихме торбите си и също поехме по набелязания маршрут.

Река Холонку (на удехейски Халанку) е отбелязана на картите като река Светлая. Тя е дълга около 90 километра, тече по посока на географския паралел и води началото си от Сихоте-Алин. Ако се тръгне нагоре по реката, в долната й половина ще се срещнат последователно следните притоци. Отдясно — Хунди и Дя; първата е малко по-голяма от втората. Сьомговите риби не отиват по-нагоре от реката Дя, но по-голямата част от тях свива към Хунди. Отляво Холонку приема само един приток — Талмакси, — по който може да се отиде на река Пия, вливаща се в морето на двадесет километра по на север от нос Плитняк. В долината на Холонку по-рано е имало хубави гори, но сега всички са унищожени от пожари. Гора се е запазила като самотни островчета само около горното течение на реката.

През този ден ние тръгнахме сравнително късно и затова не можахме да изминем голямо разстояние. Още с първите ни крачки Дерсу стигна до заключението, че река Холонку е необитаема, че местните жители се отбиват тук рядко и че преди две години корейци са идвали тук на лов за самури.

Колкото по на север отивахме по морския бряг, толкова по-често срещахме лиственици, каменна бреза и аянска ела. Дървета, като тополата, бряста и липата, се мяркаха по-рядко, а корковото дърво и орехът бяха изчезнали напълно. Затова пък по-многобройни ставаха ракитаците и елшите. Дребнолистната храстовидна бреза приличаше на дърво. Леспедецата започна да отстъпва мястото си на спиреата с мъхести листа. По скалистите склонове от дясната страна на реката, недалеч от морето, забелязах особен вид френско грозде, на което не само стъблото, но и плодовете и листата са покрити с бодли, и особен вид смрика, която се стели по земята като дълги камшици, обсипани с дребни игловидни листчета.

Преди да мръкне, Дерсу отиде на лов, но се върна с празни ръце. След като окачи пушката си на един клон, той седна край огъня и съобщи, че в гората намерил някакъв предмет, но забравил как той се нарича на руски.

Тъй като дълго не можа да си спомни думата, аз започнах да му задавам подсказващи въпроси. Изведнъж Дерсу се сети:

— Синчетата на дъба! — възкликна простодушно той и ми подаде един обикновен желъд.

После ми каза, че го е намерил на сопката от лявата страна на реката, макар че никъде наблизо не видял самото дърво. Очевидно желъдът е бил занесен там от някоя птица или от дребно животно, като катеричката или бурундука.

С всеки изминат ден ставаше все по-студено и по-студено. Средната денонощна температура бе спаднала до 6,3°С и дните чувствително намаляваха. За да се защитим от вятъра, трябваше да правим нощувките сив най-гъстите части на гората. За да си приготвим дърва, налагаше се рано да спираме на бивак. Ето защо през деня не можехме да изминем голямо разстояние и за маршрут, който през лятото вземахме за едно денонощие, сега губехме двойно повече време.

На 4 ноември сутринта всички се събудихме от студ. Термометърът показваше –11°С и духаше силен вятър. След като се посгряхме край огъня и пихме горещ чай, ние тръгнахме на път.

През цялото време, като се започне от морето, по планините отстрани се занизаха безкрайни пожарища.

Вляво пред нас се издигаше планината Плоская, висока 600 метра, която местните жители наричат Кямо. От планинския хребет, в който тя влиза, водят началото си три притока на Холонку: реките Пуйму, Сололи и Дагди — единственото място в басейна на Холонку, където все още се срещат изюбри и диви свине. С лодка можеше да се отиде нагоре само по Сололи.

Близо до устието на река Пуйму ние се натъкнахме на порутена корейска звероловна фанза, край която имаше стара дъсчена лодка. Това показа, че заключенията на Дерсу бяха правилни.

След като избрахме място за нощувка, аз наредих на Захаров и Аринин да опънат палатката и тръгнах с Дерсу на лов. Тук по двата бряга на реката все още на места се бе запазила тясна ивица жива гора от трепетлика, елша, кедър, ракита, бреза, клен и лиственица. Ние вървяхме — Дерсу отпред, аз малко зад него — и тихичко си говорехме. Изведнъж той ми направи знак да спра. Отначало помислих, че се ослушва, но скоро видях, че се повдига на пръсти, навежда се настрани и усилено души въздуха.

— Мирише — прошепна голдът, — хора има.

— Какви хора?

— Диви свине — отвърна той. — Моята миризма намери тях.

Колкото и да душех въздуха, аз не усещах никаква миризма. Дерсу предпазливо тръгна напред и малко надясно, като често спираше и душеше въздуха. Така извървяхме около 150 крачки. Изведнъж нещо се метна настрани. Беше една дива свиня с шестмесечно прасе. След нея още няколко свине побягнаха в различни посоки. Гръмнах и убих малкото.

На връщане попитах Дерсу защо не стреля по дивите, свине. Голдът ми отговори, че не ги е видял, а само чул шума откъм храстите, когато те побягнали. Беше недоволен: отначало ругаеше на глас, а после изведнъж свали шапката си и започна да се бие по главата с юмрук. Засмях се и му казах, че вижда по-добре с носа си, отколкото с очите. Тогава още не знаех, че това малко произшествие е предвестник на ония трагични събития, които се разиграха по-късно.

Прасето тежеше 24 килограма и ни дойде тъкмо навреме. Вечерта ние се гощавахме с прясно дивечово месо; всички бяхме весели, шегувахме се и се смеехме. Само Дерсу не беше в настроение, непрекъснато хъмкаше и гласно се питаше как така не е видял свинете.

След вечеря стрелците се разделиха на смени и започнаха да сушат месото на огъня, а аз се залових за моя пътен дневник.

На 5 ноември сутринта беше пак студено (-14°С); барометърът се бе вдигнал на 757. Небето беше чисто; изгрялото слънце не топлеше, но затова пък излъчваше много светлина. Студът ни ободряваше и придаваше на всички ни енергия. Един-два пъти се наложи да минаваме от единия бряг на реката на другия. По тези места Холонку е широка към 6 метра и коритото й е задръстено от повалени дървета.

Днес пресякохме още два притока, които се впиват в Холонку отляво: Монинги I, Монинги II и Тигдамугу. Те водят началото си от планината Кямо. В долините на реките Монинги обитават лосове; често откривахме пресни следи, но тъй като имахме достатъчно продоволствие, не спирахме, за да не губим време. От река Тигдамугу до река Олосу (горен ляв приток на Холонку) има един ден път. По самата река Холонку и по притока й Олосу може за един ден да се стигне до вододела. Източните склонове на тази част от Сихоте-Алин са голи, а западните са покрити с иглолистна гора.

Сега вървяхме без водач по ориентирите, които ни беше дал Солонът. Планините и рекичките толкова си приличаха, че лесно можехме да сбъркаме и да тръгнем по друг път. Това най-много ме тревожеше. Дерсу, напротив, се отнасяше към всичко равнодушно. Беше така свикнал с гората, че види се, друга обстановка не би могъл и да си представи. За него беше напълно безразлично къде ще нощува — тук или другаде…

Съгласно указанията, които ни беше дал солонът, ние стигнахме до втория безименен поток след река Тигдамугу и спряхме при него на бивак. По този именно поток трябваше да вървим, за да излезем на река Нахтоху.

През нощта спах лошо. Кой знае защо през цялото време ме безпокоеше една и съща мисъл — във вярна посока ли вървим. Ами ако сме тръгнали по друг поток и сме се заблудили! Аз дълго се въртях в постелята си, на края станах и отидох при огъня. Край него седешком спеше Дерсу. До него лежаха и двете ни кучета. Едното от тях сънуваше нещо и тихичко лаеше. Дерсу също бълнуваше. Когато чу стъпките ми, той сънено викна „Какъв хора ходи?“ — и веднага отново потъна в дълбок сън.

Над потъналата в нощен мрак земя се бе разпрострял тъмният небесен свод, обсипан с милиони звезди, които приливаха в цветовете на дъгата. По него, от край до край, като широка лента се очертаваше Млечният път. От другата страна на реката като стена се беше изправила мълчаливата гора. Наоколо беше тихо, много тихо…

Поседях край огъня около половин час. Тревогата ми премина. Отидох в палатката, увих се в одеялото и заспах, а на сутринта се събудих едва когато всички вече се стягаха за път. Слънцето, току-що показало се на хоризонта, изпращаше лъчите си към върховете на планините.

Изкачването започна от самия бивак. Още от първия хребет видяхме долината на река Пия: зад нея се издигаше друг гол каменист планински хребет, след това трети, покрит със сняг. Зад тях по всяка, вероятност трябваше да е река Нахтоху.

По пътя срещнахме множество малки рекички, навярно притоци на река Пия. Лошо е, когато вървиш без водач: като сляп си. Привечер стигнахме до някаква река, а към два часа след пладне на другия ден бяхме на третото било.

Пътят нагоре беше дълъг, но не беше стръмен. Долу, в подножието на хребета, расте смесена гора, която нагоре към билото постепенно става рядка и келява. Широколистните дървесни видове скоро отстъпиха мястото си на иглолистни, а на мястото на храстите и тревистите растения се появиха мъхове и блатен багулник.

Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-дълбок ставаше снегът. Когато забелязах горе светла ивица, аз се зарадвах, защото помислих, че върхът е близко, но радостта ми беше преждевременна: следваха пълзящи кедри. Добре, че не заемаха голямо пространство. Щом се промъкнахме през тях, ние стъпихме на голо било, лишено от каквато и да е растителност. Погледнах барометъра — стрелката показваше 760 метра.

Оттук се откриваше великолепен изглед на всички страни. На северозапад се виждаше ниската и блатиста местност, през която се отива от река Нахтоху за Бикин. От другата страна, докъдето стигаше погледът ни, се простираха някакви други планини. Подобно на гигантски вълни с бели гребени, те продължаваха някъде на запад и се губеха в мъгливата далечина. На североизток се виждаше Нахтоху, а далеч на юг — синьото море.

Студеният пронизителен вятър не ни позволи дълго да се любуваме на красивата панорама и ни принуди да се спуснем в долината. С всяка нова крачка снегът ставаше все по-малко и по-малко. Сега ние стъпвахме по замръзнал мъх, който хрущеше под краката ни и оставаше притиснат към земята.

Аз вървях отпред, а Дерсу отзад. Изведнъж той тичешком ме изпревари и внимателно започна да оглежда земята. Едва сега аз забелязах по нея човешки следи; те вървяха в същата посока, в която отивахме и ние.

— Кой е минал оттук? — попитах аз голда.

— Малък крак; такъв руснаци нямат, китайци нямат и корейци също нямат — отвърна той и добави: — Това е унта^[1], носът нагоре.

Хора съвсем неотдавна ходи. Моята мисли, нашата скоро го догонвай.

Други, съвсем незабележими за нас следи му разкриха, че този човек е бил удехеец, че се занимава с лов на самури, че е държал в ръцете си пръчка, брадва и мрежа за ловене на самури. Като съдеше по походката му, Дерсу реши, че е бил младеж. От това, че бе вървял направо през гората, избягвайки храстите и придържайки се към откритите места, Дерсу заключи, че удехеецът се е връщал от лов и навярно е отивал към своя бивак. След като се посъветвахме, ние решихме да вървим по неговите следи, още повече, че те водеха в желаната от нас посока.

Гората свърши и отново се проточиха безкрайни пожарища. Така вървяхме около един час. Изведнъж Дерсу спря и каза, че усеща миризма на дим. И наистина след десетина минути ние се спуснахме към реката и там видяхме барака и край нея — огън. Когато се озовахме на стотина крачки от бараката, от нея изскочи човек с пушка в ръка. Това беше удехеецът Янсели от река Нахтоху. Той току-що се беше върнал от лов и си готвеше обед. Торбата му беше на земята, а до нея бяха опрени пръчка, пушка и брадва.

Заинтересува ме как Дерсу бе познал, че Янсели трябва да има и мрежа за самури. Той отговори, че по пътя е видял отрязано клонче от офика, а до него захвърлен на земята счупен обръч от мрежа. Ясно, че клончето е било нужно за нов обръч. И Дерсу запита удехееца има ли мрежа за самури. Удехеецът мълчаливо развърза торбата си и подаде онова, за което го попитаха. Един от средните обръчи на мрежата наистина беше нов.

От Янсели разбрахме, че се намираме на река Дагди, която тече към Нахтоху. С голяма мъка го уговорихме да ни стане водач. Привлякоха го не парите, а патроните за берданата му, които обещах да му дам на морския бряг. По пътя започнах да го разпитвам за местата, по които вървяхме.

Река Нахтоху (на удехейски Накту или Нактана), наречена от топографите река Лебедев, е голяма колкото река Холонку и изворите й също се намират в планините на Сихоте-Алин, която тук се нарича Кунка-Киамани. В горната половина на течението си тя се състои от две реки: Нунгини и Дагди. Двете рекички се сливат по средата на пътя между морето и Сихоте-Алин. Отдясно на Нахтоху се вливат две реки: Амукти и Хагдиги.

Пространството между Дагди и Нунгини е заето от високи скалисти сопки, сред които се открояват върховете Ада и Тионгони. Река Дагди приема отдясно още две реки: Малу-Сагди, Малу-Наиса и два потока — Ейфу и Адани, — които извират от планина със същото име, а отляво — няколко малки рекички: Джейджа, Ада I и Ада II и Тионгони. От устието на Дагди може да се стигне до Сихоте-Алин за три дни.

Цялата местност отдясно на река Дагди до река Локтоляги е обезлесена от пожари. Планините отляво са покрити изключително с иглолистни гори. Долу, в долината, участъците на пожарищата се редуват с участъци от смесена гора, значителна част от която е също иглолистна.

В началото на ноември е доста хладно. От двете страни покрай брега реката беше скована от ледени ивици и това значително облекчи нашето пътуване. Всички притоци бяха замръзнали. Ние ги използувахме, за да съкратим пътя си, и привечер стигнахме до мястото, където Дагди се слива с Нунгини. Оттук всъщност започва и истинската река Нахтоху.

През последните два дни духаше силен северозападен вятър. Той чупеше клоните на дърветата и като перца ги носеше из въздуха. На 6 ноември привечер вятърът изведнъж утихна. Ние така бяхме свикнали с неговия шум, че неочаквано настъпилата тишина ни се стори дори подозрителна.

В един вир на реката Янсели намери малма, която в Заусурийския край заменя пъстървата. Тази риба беше за нас прекрасна вечеря, след която пихме чай и рано легнахме да спим. Охраната на бивака предоставихме на кучетата.

През втората половина на нощта небето се заоблачи. От Дерсу се бях научил да разпознавам времето и можех приблизително да кажа какво предвещават облаците в този сезон: ако през време на безветрие тънките слоести облаци са на ивици, това предвещава вятър и колкото по-продължително е безветрието, толкова по-силен ще бъде вятърът.

Сутринта закусихме по-солидно, за да не спираме през деня, и към девет часа потеглихме.

След сливането на реките Нунгини и Дагди Нахтоху започва да криволичи, но тъй като имахме опитен водач, където беше възможно, пресичахме „кривките“ напреки и доста бързо се движехме напред.

В този участък Нахтоху приема отляво реките Бия и Локтоляги, по които се отива на една от крайбрежните реки — Ехе. До по-забележителните планински върхове човек може да се изкачи тук само по река Малу-Сагди. За изкачване срещу течението са нужни четири денонощия, а за спускане по течението — един ден. Янсели ни каза, че в река Нахтоху навлизат кета, морска малма и гърбуша. По-голямата част от кетата тръгва по река Локтоляги, малмата стига нагоре до праговете на река Дагди, а гърбушата — до река Нунгини.

След пладне Янсели ни изведе на една пътечка, която вървеше покрай реката. Край нея бяха заложени капани за самури.

Попитах водача ни кой лови тук самури. Той отговори, че това място отдавна принадлежи на удехееца Монгули, когото навярно скоро ще срещнем. И наистина не бяхме извървели и два километра, когато видяхме някакъв човек: той стоеше край един капан и внимателно го разглеждаше. Като ни видя, че идваме откъм Сихоте-Алин, той отначало се изплаши и понечи да бяга, но щом видя Янсели, веднага се успокои. Както става винаги в такива случаи, всички спряхме едновременно. Стрелците запушиха, а Дерсу и удехейците поведоха оживен разговор помежду си.

— Какво се е случило? — попитах аз Дерсу.

— Манза самур откраднал — отвърна той.

Според думите на Монгули някакъв китаец, който минал по пътеката преди два-три дни, извадил самура от капана и го заложил отново. Изказах предположение, че капанът може би е бил празен. Тогава Монгули ми посочи кръв — явно доказателство, че капанът е действувал.

— Дали пък в капана не се е хванала катерица? — отново попитах аз.

— Не — отговори Монгули, — когато гредата е притиснала самура, той е гризал колчетата и е оставил по тях следи от зъбите си.

Тогава го попитах защо смята, че именно китаец го е откраднал. Удехеецът отговори, че човекът, който е откраднал самура, е бил с китайски обувки и на лявата обувка отзад липсвал единият гвоздей^[2]. Доводите му бяха напълно убедителни.

След като поотпочинахме, ние продължихме пътя си и към пет часа стигнахме до устието на река Ходе.

Вечерта край огъня имах възможност добре да разгледам новите си познати. Нахтохуските удехейци са ниски на ръст, мършави, имат овално лице с изпъкнали скули, вдлъбнат нос, кафяви, широко поставени очи с малка монголска гънка на клепачите, доста голяма уста, неравни зъби и малки ръце и крака.

— Като че ли са детски! — казваха спътниците ми, като разглеждаха обувките им, направени от обработена лосова кожа, подобни на мокасини със завити нагоре върхове.

Цветът на кожата на удехейците може да се нарече маслинен със слаб жълтеникав оттенък. През лятото слънцето така ги обгаря, че заприличват на червенокожи. Това впечатление още повече се усилва от пъстротата на костюмите им. Дългите, прави, черни като катран коси, сплетени на две къси плитки, са свити на две и здраво стегнати с червени шнурове. Плитките се носят на гърдите, при раменете. За да не пречат, когато човек се навежда, отзад, под тила, те са съединени с връзка, украсена с бисер и раковини.

Облеклото на нахтохуските удехейци се състои предимно от три кафтана: два долни, от плат, и един горен, направен от тънка изюброва кожа, изработена като велур. Ризите се закопчават на дясното рамо и отстрани и се носят свободно около талията. Ръкавите около китките се стягат с особени наръкавници. Други принадлежности на костюма са късите панталони и наколенниците, които се връзват за коланите с ремъци. На главата си имат бяла качулка, която се спуска на гърба и рамената, и малка шапчица, към която са прикрепени изправена опашка от катерица и няколко шнурчета с пискюлчета. Целият костюм от главата до петите, отпред и отзад е обшит с цветни ивици и е богато украсен с червени орнаменти, изобразяващи спирали, стилизирани риби, птици и животни.

Удехейците са големи любители на металическите украшения и особено на гривните и пръстените. Някои старци още носят в ушите си обици; сега този обичай вече не се спазва. Всички мъже, дори и момчетата, носят в пояса си два ножа; единият обикновен, ловен, а другия малък и крив, който владеят много майсторски и който им заменя шилото, струга, свредела, длетото и всички други инструменти.

Говорихме до среднощ. Време беше да отидем да починем. Удехейците се заеха да охраняват бивака, а аз се настаних до Дерсу, легнах с гръб към огъня и скоро заспах.

На другия ден ние напуснахме бивака рано и тръгнахме по пътеката, прокарана по брега на реката. В този участък Нахтоху приема от дясната си страна два притока: Хулеми и Гобиляги, а отляво — само малката рекичка Ходе.

Долната част на Нахтохуската долина е гъсто обрасла с даурска бреза и монголски дъб. Като се започне от Локтоляги, тя постепенно поема на юг и едва около Хулеми пак завива на изток.

От Ходе долината веднага започва да се разширява. По планините отстрани растат иглолистни, а в долината долу — смесени гори, в които преобладават тополата и каменната бреза. Освен тези дървесни видове ние срещаме тук и дребнолист клен със сива кора и гъста корона, планински бряст — красиво стройно дърво със светлосива кора и тис — оригинално иглолистно дърво с червени плодове. След това идват дървета, които човек не знае къде да причисли: към храстите или към дърветата. Такива са например широколистният чашкодрян с дългокрили плодове и храстовидната елша с лъскава тъмна кора. В долината на Нахтоху много често се срещат бъзоволистната спиреа и горският нокът, чиито черни, кисели плодове са покрити със сивкав налеп.

Последните дни бяха студени и ветровити. Анемометърът показваше 225. Ивиците лед край бреговете на реката на някои места се бяха съединили и образували естествени мостове. По тях можеше спокойно да се минава от едната страна на реката на другата.

На десетина километра от река Гобиляги гората свършва и започват открити места. На последната поляна намерихме три удехейски фанзи. Тукашните удехейци съвсем наскоро си бяха изградили китайски постройки. Преди няколко години те са живеели още в юрти. Около всяка къщичка имаше малки зеленчукови градинки, обработвани с наемния труд на китайците. Китайците са изполичари на удехейците в лова на животни с ценна кожа. От разговорите стана ясно, че река Нахтоху е последният северен пункт, до който китайците са разпространили своето влияние. Тук те бяха само петима: четири постоянни жители и един пришелец от река Кусун.

Удехейците, които ни придружаваха, се спуснаха към него и почнаха да разглеждат обувките му; липсваше им един гвоздей. Те развързаха торбата му, извадиха от нея самура и разказаха всички подробности около кражбата. Тъй като предполагаше, че са го наблюдавали от някой храст, китаецът си призна всичко.

Удехейците се отдалечиха, доволни, че са намерили плячката си. Но не така се отнесоха към случилото се останалите китайци. Те си поговориха шепнешком, а после съобщиха на провинилия се, че той е опозорил всички тях и трябва да напусне река Нахтоху завинаги и да се премести на друго място. Виновният изслуша присъдата прав, с непокрита глава и обеща още на другия ден да напусне долината, за да не се върне никога повече в нея.

От селището на туземците до морето има не повече от осем километра. Недалеч от последната фанза пътеката се раздвои. Аринин тръгна наляво, а ние поехме право към брега на реката. Скоро Аринин се върна и ни съобщи, че в една малка лодка сред ракитаците лежи „морският бог“. Казах му да донесе идола, но скоро размислих и сам се запътих нататък. „Морският бог“ в лодката се оказа мъртъв младенец в ковчег. Трупчето му бе изсъхнало и се бе превърнало в мумия. До него имаше цяло гробище. Едни ковчези бяха поставени на къси колове и имаха навес, други бяха пъхнати между стволовете на ракитите. Около гробовете бяха разхвърляни разбити лодки, счупени шейни, изпокъсани риболовни мрежи, весла и харпуни.

Исках да отворя един от ковчезите, но в това време чух отстрани гласове и тръгнах към тях. След една минута от храстите излязоха двама удехейци, току-що пристигнали от река Един.

Те ни съобщиха крайно неприятна новина: на 4 ноември нашата лодка тръгнала от река Холонку и оттогава никой нищо не е чул за нея. Спомних си, че този ден духаше много силен вятър. Пугуй (така се наричаше единият от нашите нови познати) видял как някаква лодка се борела в морето с вятъра, който я отнасял все по-далеч и по-далеч от брега; но той не знаеше дали това е била лодката на Хей-ба-тоу.

За нас това беше непоправима беда. В лодката се намираше всичкото ни имущество: топлите дрехи, обувките и продоволствените запаси. С нас беше само онова, което можехме да носим: леки есенни дрехи, по един чифт ботуши, одеяла, платнища на палатките, пушки, патрони и твърде ограничен запас от храна. Знаех, че на север на река Един все още живеят удехейци, но те бяха толкова далеч и толкова бедни, че не можехме и да се надяваме да приютят при себе си целия ни отряд.

Какво да правим?

С такива мисли ние стигнахме до нискораслата гора, която отделя поляните на Нахтоху от морето.

Обикновено ние отивахме при лодката весело, сякаш в къщи, но сега Нахтоху беше толкова чужда и толкова пустинна като всяка друга рекичка. Беше ни жал и за Хей-ба-тоу, този може би вече загинал славен моряк. Ние вървяхме мълчаливо: всички мислехме за едно и също: какво ще правим? Стрелците разбираха колко сериозно е положението ни, от което сега трябваше да ги изведа. Най-после пред нас нещо блесна; гората изведнъж свърши, появи се морето.