Владимир Арсениев
Дерсу Узала (25)

XXIV глава
Смъртта на Дерсу

На 7 януари вечерта пристигнахме в Хабаровск. Стрелците се прибраха в ротите си, а ние с Дерсу отидохме в къщи, където вече се бяха събрали близките ми приятели.

Всички поглеждаха Дерсу учудено и с любопитство. Той също се чувствуваше неловко и дълго време не можа да свикне с новите условия на живот.

Предоставих му една малка стая, в която имаше само креват, дървена маса и две табуретки. Струва ми се, че табуретките съвсем не му бяха нужни, защото той предпочиташе да сяда или на пода, или — по-често — на кревата, с кръстосани по турски крака. В този си вид Дерсу приличаше на идол от будистки параклис. Когато лягаше да спи, върху напълнения със сено дюшек и върху юргана той всеки път постилаше по стар навик и сърнешката си кожа.

Най-любимото му място беше при печката. Сядаше там на дървата и дълго гледаше огъня. Всичко в стаята беше чуждо за него и само горящите дърва му напомняха тайгата. Когато дървата горяха лошо, той се сърдеше на печката и казваше:

— Лош хора, негов съвсем не иска гори.

Понякога сядах до него и ние си припомняхме всичко, което бяхме преживели през време на пътешествията ни. Тези разговори доставяха и на двама ни удоволствие.

Веднъж ми хрумна да запиша речта на Дерсу на фонограф. Той скоро разбра какво се изисква от него и разказа пред тръбата на апарата дълга приказка, която зае почти цяло восъчно валяче. След това аз нагласих мембраната да възпроизвежда записаното и навих машината отново. Като чу своята приказка, разказана му обратно от фонографа, Дерсу никак не се учуди, нито един мускул по лицето му не трепна. Той внимателно я изслуша до края, а след това каза:

— Негов — посочи фонографа — приказвай вярно, нито една дума не пропускай.

Беше си останал непоправим анимист: одушеви и фонографа.

След връщане от експедиция винаги имах много работа: съставях парични и служебни отчети, чертаех маршрути, сортирах колекции и т.н. Дерсу забеляза, че по цели дни седя на масата и пиша.

— Моята по-рано мисли — каза той, — капитанът така седи — и показа как седи капитанът, — яде, хора съди, друга работа няма. Сега моята разбирай: капитан сопка ходи — работи, назад град ходи — работи. Съвсем разхождай се не мога.

Тази представа на туземците за началствуващите лица бе нещо напълно естествено. В думите на Дерсу можеха да се познаят китайските чиновници, които изпълняват най-често длъжността на съдии: помилват и наказват по свое усмотрение. Самият Дерсу може би не ги беше виждал, но навярно много бе слушал за тях от онези голди, които бяха ходили в Сан-Син.

Влязох веднъж в стаята му и го заварих облечен. В ръцете си държеше пушка.

— Къде — попитах аз.

— Да стреляй — отвърна той просто и като забеляза в очите ми учудване, започна да ми разправя, че в цевта на пушката сее натрупал много прах. При изстрела куршумът щял да мине по резбата и да я изчисти; след това каналът на цевта трябвало само да се протрие с парцал.

Това, че в града е забранено да се стреля, бе за него неприятно откритие. Той повъртя пушката в ръцете си, въздъхна и я постави обратно в ъгъла. Кой знае защо този факт много го развълнува.

Когато на другия ден минавах край стаята му, видях, че вратата е леко открехната. Така някак си стана, че влязох безшумно. Дерсу стоеше до прозореца и нещо си говореше. Прави впечатление, че хората, които дълго живеят сами в тайгата, свикват гласно да изразяват мислите си.

— Дерсу — повиках го аз.

Той се обърна. В очите му се мярна горчива усмивка.

— Ти какво? — обърнах се към него с въпрос.

— Така — отвърна той. — Моята тук седи като патица. Как може хора в сандък седи? — посочи той тавана и стените на стаята. — Хора трябва постоянно сопка ходи, стреляй.

Дерсу замълча, обърна се към прозореца и пак се загледа към улицата. Тъгуваше по загубената си свобода. „Нищо — помислих аз. — Ще поживее и ще свикне с къщата.“

Веднъж в неговата стая трябваше да се направи малък ремонт: да се поправи печката и да се боядисат стените. Казах му, че за два дни трябва да се прехвърли в кабинета ми и че когато стаята бъде готова, пак ще се върне в нея.

— Нищо, капитан — каза той. — Моята може на улица спи: палатка направи, огън накладе, не пречи.

На него всичко му изглеждаше много просто и аз с голяма мъка го отклоних от тази идея. Не беше обиден, но беше недоволен от това, че в града има много ограничения: не можело да се стреля, защото това щяло да пречи на минувачите.

Веднъж Дерсу видя как купувах дърва; порази го фактът, че аз дадох за тях пари.

— Как! — развика се той. — В гората много дърва имай, защо напразно пари давай?

Той ругаеше доставчика, като го наричаше „лош хора“ и по всякакъв начин се мъчеше да ме убеди, че са ме измамили. Опитвах се да му обясня, че плащам не толкова за дървата, колкото за труда, но напразно. Дерсу дълго не можа да се успокои и вечерта не запали печката си. За да не ме вкарва в разходи, на другия ден сам бе отишъл в гората за дърва. Бяха го задържали и съставили протокол. Дерсу по свой начин бе протестирал, шумял. Тогава го отвели в полицейското управление. Когато ми съобщиха за това по телефона, аз се постарах да оправя работата.

Колкото и да му обяснявах после защо не може да се секат дърветата около града, той не ме разбра.

Този случай му направи силно впечатление. Той схвана, че в града трябва да живее не така, както самият той иска, а така, както искат другите. От всички страни го заобикаляха чужди хора, които го ограничаваха на всяка крачка. Старият голд започна да се замисля и да се уединява; той отслабна, пребледня и сякаш още повече остаря.

Следното малко събитие окончателно наруши душевното му спокойствие. Той видя, че заплатих и за водата.

— Как! — отново се развика той. — И водата трябва пари плащай? Гледай река — посочи той Амур, — вода много имай. Земя, въздух, вода бог даром давай. Как може?

Той не довърши мисълта си, закри лицето си с ръце и се прибра в стаята си.

Вечерта седях в моя кабинет и нещо пишех. Изведнъж чух, че вратата тихо изскърца. Обърнах се: на прага седеше Дерсу. От пръв поглед разбрах, че се готви да ме моли за нещо. На лицето му бяха изписани смущение и тревога. Преди още да попитам за какво е дошъл, той коленичи и заговори:

— Капитан! Моля, пускай мене в сопки. Моята съвсем не мога в град живей… дърва купи, и вода трябва купи, дърво сечи — други хора ругай.

Вдигнах го и го накарах да седне на стол.

— Къде ще отидеш? — попитах аз.

— Нататък! — посочи той синеещия в далечината хребет Хехцир.

Жал ми беше да се разделя с него, но жал ми беше и да го задържа. Трябваше да отстъпя. Накарах го обаче да обещае, че след един месец ще се върне и тогава двамата ще отидем на река Усури. Исках да го настаня там при едни познати тази.

Предполагах, че Дерсу ще остане още един-два дни при мен и мислех да го снабдя с пари, храна и дрехи.

Но излезе другояче.

На другата сутрин, когато минавах край стаята му, аз видях, че вратата е отворена. Надникнах — стаята беше празна.

Заминаването на Дерсу ме потисна: имах усещането, че нещо се бе откъснало от гърдите ми; в душата ми се промъкна някакво лошо предчувствие; страхувах се от нещо, нещо ми подсказваше, че повече няма да го видя. Бях разстроен през целия ден; работата ми не спореше. Най-после захвърлих перото, облякох се и излязох.

Навън вече беше пролет. Снегът бързо се топеше: от бял беше станал мръсен, сякаш го бяха посипали със сажди. В преспите по направление на слънчевите лъчи се бяха появили тънки ледени преградки; денем те се топяха, а нощем пак замръзваха. По канавките шуртеше вода. Тя весело бълбукаше и сякаш бързаше да съобщи на сухите тревички, че вече се е събудила и сега ще се погрижи да съживи природата.

Връщащите се от полето стрелци разправяха, че видели по пътя някакъв човек с торба през рамо и пушка в ръцете. Вървял радостен, весел и си тананикал. Ако се съди по описанията им, това трябва да е бил Дерсу.

Две седмици след заминаването му получих телеграма от моя приятел И. А. Дзюл, в която пишеше:

„Човекът, когото сте изпратили в тайгата, е намерен убит“.

„Дерсу“ — мярна се в главата ми. Спомних си, че за да не го задържа полицията в града, аз му бях дал визитната си картичка. На обратната й страна бях писал кой е той и адреса му у дома. Навярно бяха намерили картичката и сега ми съобщаваха телеграфически за станалото.

На другия ден заминах за спирка Корфовская, която се намираше на южната страна на хребета Хехцир. Там научих, че работниците са видели Дерсу в гората. Той вървял по пътя с пушка в ръка и разговарял с една врана, кацнала на някакво дърво. Това ги накарало да помислят, че сигурно е пиян.

Когато влакът пристигна на спирката Корфовская, беше почти тъмно.

Тъй като беше вече късно, ние с И. А. Дзюл решихме да идем на местопроизшествието на другия ден сутринта.

Цяла нощ не спах. Сърцето ми се свиваше от мъка.

Чувствувах, че съм загубил близък човек. Колко много неща бяхме преживели заедно! Колко пъти ме беше спасявал, когато самият той се бе намирал на границата на своята гибел!

За да се разсея, вземах книгата, но това не помагаше. Очите ми механично прехвърляха буквите, а в главата ми през цялото време стоеше Дерсу, онзи Дерсу, който последния път ме бе молил да го пусна на свобода.

Обвинявах себе си за това, че го бях довел в града. Но кой би могъл да помисли, че всичко ще свърши така!

На разсъмване позадрямах и веднага засънувах странен сън: ние — аз и Дерсу — бяхме на някакъв бивак в гората. Дерсу връзваше торбата си и се готвеше да отива някъде, а аз го убеждавах да остане с мен. Когато всичко беше готово, той ми каза, че отива при жена си и след това бързо тръгна към гората. Достраша ме; спуснах се подире му, но се заплетох в храсти от блатен багулник. Появиха се петпръстните листа на женшена. Те се превърнаха в ръце, хванаха ме и ме събориха на земята.

Слабо извиках и отхвърлих одеялото от главата си. В очите ми удари ярка светлина. Пред мен стоеше И. А. Дзюл и разтърсваше рамото ми.

— Много се успахте! — каза той. — Време е да ставате.

Към девет часа сутринта ние излязохме от къщата.

Беше краят на март. Слънцето стоеше високо в небето и изпращаше на земята ярките си лъчи. Във въздуха, особено на сянка, още се усещаше нощният хлад, но по размекнатия сняг, по водата в потоците и по веселия празничен вид на дърветата личеше, че студът вече не може никого да уплаши.

Малка пътечка ни поведе в тайгата. Дълго вървяхме по нея, почти без да разменим дума. На около километър и половина вдясно от пътечката аз видях огън и около него три фигури. В една от тях познах полицейския пристав. Двама работници копаеха гроб, а на земята до него лежеше покрито с рогозка тяло. По обувките на краката аз познах кой е покойникът.

— Дерсу! Дерсу! — неволно се изтръгна от гърдите ми.

Работниците учудено ме погледнаха. Не исках да давам воля на чувствата си пред чужди хора, отидох настрани, седнах на един пън и се предадох на мъката си.

Земята беше замръзнала; работниците се мъчеха да я размекнат с огън и изхвърляха само онова, което можеха да поемат с лопата. След пет минути при мен дойде приставът. Изглеждаше весел и радостен, сякаш бе дошъл на празник. Дали защото много пъти в живота му се беше случвало да прибира захвърлени трупове и беше свикнал да се отнася към тази работа равнодушно, или защото погребваха някакъв неизвестен „инородец“, но по израза на лицето му аз разбрах, че няма да се занимава много с търсенето на убиеца и че има намерение да се ограничи само с един протокол. Той ми разказа, че Дерсу бил намерен мъртъв около огъня. Ако се съди по обстановката, бил убит сънен. Убийците му са търсили у него пари и са отмъкнали пушката му.

След час и половина гробът беше готов. Работниците отидоха при Дерсу и махнаха рогозката. Промъкналият се през гъстите смърчови клони слънчев лъч падна на земята и озари лицето на покойника. То почти не се беше изменило. Отворените му очи гледаха към небето; изразът им беше такъв, сякаш Дерсу беше забравил нещо и сега се напрягаше да си го спомни. Работниците го спуснаха в гроба и почнаха да го засипват с пръст.

— Прощавай, Дерсу — промълвих аз. — В гората си се родил, в гората се и прости с живота.

След двадесетина минути над мястото, където бяха спуснали тялото на голда, се издигаше малка могилка от пръст.

Щом свършиха работата си, работниците запушиха лули, събраха инструментите си и тръгнаха след пристава към железопътната спирка. Аз седнах на земята край пътя и дълго мислих за у мрелия си приятел.

Пред мен като на филмова лента се занизаха картини от миналото: първата ми среща с Дерсу на река Лефу, езерото Ханка, срещата с тигъра на Ли-Фузин, горският пожар на река Санхобе, наводнението на река Билимбе, минаването на река Такема със сала, маршрутът ни по река Иман, гладуването на Кулумбе, пътят ни по Бикин и т.н.

В това време долетя една зидарка, кацна на храста край гроба погледна ме доверчиво и зачирика.

„Мирен хора“ — спомних си аз как Дерсу наричаше тези пернати обитатели на тайгата. Изведнъж птичката изпърха и полетя в храстите. И отново мъка сви сърцето ми.

— Прощавай, Дерсу — за последен път казах аз и тръгнах по пътя.

През лятото на 1908 година потеглих на третото си пътешествие, което продължи две години.

През зимата на 1910 година аз се върнах в Хабаровск и веднага заминах за спирката Корфовская, за да навестя скъпия гроб. Не можах да позная мястото — всичко се бе изменило: около спирката бе възникнало цяло селище: в предпланините на Хехцир бяха започнали да разбиват гранита, да изсичат гората, да правят траверси. Ние с А. И. Дзюл на няколко пъти търсихме гроба на Дерсу, но напразно. Кедрите, по които можехме да го познаем, бяха изчезнали; бяха се появили нови пътища, насипи, ями, могилки и ровини…

Прощавай, Дерсу!