Владимир Арсениев
Дерсу Узала (23)

XXII глава
Нападението на тигъра

Парите. — Замръзването на реката. — Тазата Китенбу. — Река Катетабауни. — Превалът към река Хор. — Лошо време. — Бивакът в снега. — Дерсу и Алпа. — Буря. — Дивите свине. — Тревожна нощ. — Тигърът. — Разсъмване. — Преследването на звяра. — Следите. — Завръщане в бивака. — Росомахата.

Сутринта освободих двамата ни водачи. И тук се случи нещо доста забавно. Дадох и на двамата по десет рубли: на единия банкнота от 10 рубли, на другия — две банкноти по 5 рубли. Първият обаче се обиди. Помислих, че е недоволен от възнаграждението и посочих другаря му, който явно изразяваше задоволството си. Излезе нещо съвсем друго: удехеецът се беше обидил, загдето на него бях дал една банкнота, а на другаря му — две. Бях забравил, че те не разбират от пари. Тъй като исках да доставя удоволствие и на него, вместо банкнотата от десет рубли аз му дадох три банкноти по три рубли и още една рубла. Тогава се обиди онзи, който имаше две банкноти по пет рубли. За да ги задоволя, наложи се да дам и на единия, и на другия еднакво количество банкноти. Трябваше да се види с какъв доволен вид си отидоха и двамата!

След еднодневната почивка всички бяха в добро настроение; хората вървяха бодро и весело.

От удехейците научих, че гръмотевична буря, придружена със сняг, която бяхме наблюдавали на 26 ноември на река Нахтоху, е бушувала в същото време и на Бикин. Първият сняг бе паднал тук на 11 ноември, когато реката току-що започвала да замръзва. Покритият със сняг лед не станал по-дебел. Обратно, там, където снегът бил издухан от ветровете, реката замръзнала по-дълбоко. Затова именно дебелината на леда на местните реки се отличава с такава неравномерност. Тя често се колебае от 1 до 70 сантиметра. Ето защо, ако снегът е паднал рано, по реката трябва да се ходи предпазливо, като през цялото време ледът се проверява с дебела пръчка. В този случай ските са нещо незаменимо. Ако ледът издържа ударите на пръчката, може да се върви спокойно и без ски. Стрелците се отнесоха недоверчиво към думите на удехейците и вървяха наслуки, но след едно-две изкъпвания се убедиха, че подобни съвети не бива да се пренебрегват.

През този ден минахме около осемнадесет километра и спряхме на бивак при рекичката Катетабауни.

Тук се натъкнахме на три юрти и една фанза, която се наричаше Сидунгоу. В нея живееха двама старци; единият от тях беше таза, другият — китаец, ловец на самури. Стопаните на фанзичката излязоха много гостоприемни хора и се стараеха по всякакъв начин да ни услужат.

Много ми се искаше да се изкача на превала към река Хор. Започнах да разпитвам за пътя. Тазата Китенбу (така наричаха нашия нов познат) се съгласи да ни стане водач. Беше навярно около шестдесетгодишен. В косата му вече блестяха сребърни нишки, а лицето му бе покрито с бръчки. По външност той никак не се отличаваше от китайците. Това, че има местен произход, можеше да се разбере само от собственото му твърдение. Той казваше, че по-рано бил живял на Усури, но притеснен от руските преселници, се прехвърлил на река Бикин, където живеел вече повече от десет години.

Китенбу веднага започна да се стяга за път. Той взе със себе си едно изпокърпено одеяло, сърнешка кожа и стара, многократно поправяна бердана, аз — чайник, бележник и спален чувал, а Дерсу — палатка, лулата си и храната.

Освен нас тримата в отряда ни имаше още две живи същества; моята Алпа и едно друго сивичко кученце с остра муцунка и щръкнали уши, на име Кади, което принадлежеше на тазата.

Кате-Табан (Катетабауни) е малка планинска рекичка, която тече по долина, стеснена при устието и малко разширяваща се при изворите. Околните планини са покрити със стара иглолистно-смесена гора.

Още от сутринта времето беше хубаво. Ние се надявахме, че привечер ще успеем да стигнем до звероловната фанза от другата страна на вододела. Нашите надежди обаче не се оправдаха. След пладне небето започна да се покрива със слоести облаци; около слънцето се появиха кръгове и едновременно с това задуха вятър. Аз вече исках да се връщаме, но Дерсу ме успокои, като каза, че виелица няма да има, а ще духа само силен вятър, който утре ще спре. Така и стана. Към четири часа след пладне слънцето се скри — трудно е да се каже дали в облаци или в мъгла. Във въздуха се носеше гъст и сух снежен прах.

Появилият се вятър духаше насреща и режеше лицата ни като с нож. Когато започна да мръква, ние бяхме точно на вододела. Тук Дерсу спря и започна нещо да се съветва със стария таза. Отидох при тях и разбрах, че тазата се е отклонил малко от пътя.

Страхувайки се да не се заблудим, те решиха да пренощуваме под открито небе.

— Капитан — обърна се Дерсу към мен, — днес нашата фанза не намирай, трябва бивак прави.

— Добре — казах аз, — хайде да изберем място.

Двамата ми спътника си поговориха още малко, отдалечиха се на двадесетина крачки и започнаха да свалят раниците си.

Не може да се каже, че избрахме подходящо място за бивак. Това беше една равна седловина, обрасла с гъста гора. Встрани от нея се простираше дълго планинско разклонение, завършващо с малка конусообразна сопка. От двете страни на седловината имаше гъста кедрова гора и още някакъв храсталак с неокапали сухи листа. Ние нарочно се вмъкнахме в най-големия гъсталак, за да се скрием от вятъра, и се разположихме в подножието на огромен кедър, висок навярно двадесетина метра.

Дерсу взе брадвата и отиде за дърва, старият таза започна да реже клони за постилка, а аз да клада огън.

Едва към шест часа и половина ние приключихме работата си около устройството на бивака, но бяхме капнали от умора. След като огънят се разгоря, в бивака изведнъж стана по-уютно. Сега можехме да се преобуем, да се изсушим и да помислим за вечеря. След половин час ние пиехме чай и говорехме за времето.

Моята Алпа нямаше такава топла шуба, каквато имаше Кади. Премръзнала и уморена от пътя, тя седеше със затворени очи край огъня и изглеждаше, че спи. Кучето на тазата, свикнало от рождение с всевъзможни несгоди, съвсем не обръщаше внимание на трудностите на походния живот. То легна свито на кравайче отстрани и веднага заспа. Снегът го покри напълно. Понякога то ставаше, за да се отърси, пораздвижваше се на място, лягаше на другата си страна и забило муцуна под корема си, се мъчеше да се стопли с дишането си.

Дерсу винаги жалеше Алпа и всеки път, преди да се събуе, й правеше постилка от смърчови клони и суха трева. Ако наблизо нямаше нито едното, нито другото, той й отстъпваше куртката си и Алпа разбираше това. На почивките тя намираше Дерсу, скачаше около него, докосваше го с лапи и по всевъзможни начини се мъчеше да привлече вниманието му. Щом Дерсу се хващаше за брадвата, тя се успокояваше и вече търпеливо го чакаше да се завърне с наръч от смърчови клони.

Самите ние бяхме уморени не по-малко от кучетата. Затова, веднага след като пихме чай, хвърлихме повече дърва в огъня и започнахме да се готвим за сън.

Бяхме се разположили край огъня всеки, поотделно: аз — на завет, а Дерсу — встрани от мен. Беше си направил нещо като палатка и бе наметнал на рамената си шинел. Старият таза легна до ствола на кедъра и се покри с одеялото. Той пое задължението да охранява бивака и да поддържа огъня през цялата нощ. След като насякох смърчови клони и постлах върху тях своя спален чувал, аз се настаних много удобно. От едната страна ме пазеше от вятъра някакво повалено дърво, а от другата гореше огънят.

Когато при лошо време се намира в голяма гора, човек винаги изпитва смътна тревога. Струва му се, че тъкмо дървото, под което спи, ще падне и ще го смаже. Ето защо, въпреки умората, аз дълго време не можах да заспя.

Вятърът бе изпаднал в такава ярост, че се хвърляше като свиреп звяр върху всичко, което се изпречваше на пътя му. Особено много страдаха дърветата. Това беше истинска борба на горските великани с обезумялата въздушна стихия. Вятърът връхлиташе на пориви, прекършваше дървета, след това избягваше някъде настрани и жално виеше в далечината. Създаваше се впечатлението, че сме попаднали точно в центъра на гигантски вихър. Вятърът описваше голя кръг, връщаше се в бивака ни и нападаше кедъра, като се стараеше на всяка цена да го събори на земята. Но това не му се удаваше.

Горският великан се мръщеше и само солидно се поклащаше от една страна на друга. Спомних си виелицата при езерото Ханка и снежната буря при прехвърлянето ни през Сихоте-Алин. Чух как тазата хвърляше още дърва в огъня и как шумяха раздухваните от вятъра пламъци. След това всичко се обърка и аз задрямах. Събудих се към полунощ. Дерсу и Китенбу не спяха и нещо си говореха. По интонацията на гласовете им отгатнах, че са разтревожени.

„Навярно кедърът се клати и има опасност да падне“ — се мярна в главата ми.

Аз бързо свалих качулката на спалния чувал от главата си и политах какво се е случило.

— Нищо, капитан, нищо — отвърна ми Дерсу, но забелязах, че не бе искрен. Просто не му се искаше да ме тревожи.

Огънят гореше с ярък пламък. Дерсу седеше край него и заслонил с ръка лицето си от горещината, стъкваше дървета, като събираше въглените на едно място; старецът Китенбу галеше своето куче. Алпа седеше до мен и явно трепереше от студ.

Изглежда, че всички зли духове се бяха събрали на едно място и с плач и вой се носеха един след друг из тайгата. Те сякаш искаха да нарушат вечната хармония на природата и да създадат отново хаос на земята. Чуваше се ту яростен плач и стенания, ту диво кикотене и вой; изведнъж за миг настъпваше тишина и тогава можеше да се разбере какво става наоколо. От тези затишия вече личеше, че вятърът скоро ще започне да стихва.

Дървата в огъня горяха с ярък пламък. Черните сенки и червените отблясъци се движеха по земята, редувайки се помежду си; те ту се отдалечаваха от огъня, ту плътно се приближаваха към него и подскачаха по храстите и снежните преспи.

— Нищо, капитан — каза ми пак Дерсу. — Твоята може спи. Нашата така, сами говори.

Не стана нужда да ме молят, покрих се пак през глава и заспах. След около половин час отново се събудих.

„Става нещо нередно“ — помислих си аз и се измъкнах от чувала.

Бурята постепенно стихваше. Тук-там по небето се бяха появили звезди. При всеки порив на вятъра върху земята толкова шумно се силеше сух сняг, сякаш това беше пясък. Около огъня аз видях приятелите си. Тазата беше на крака и се вслушваше в нещо. Дерсу стоеше настрани и заслонил с длан светлината на огъня, се вглеждаше в мрака на нощта. Кучетата също не спяха; те се притискаха към огъня, опитваха се да легнат, но веднага скачаха и отиваха на друго място. Те усещаха нещо и гледаха нататък, накъдето бяха отправени погледите на Дерсу и стария таза.

Вятърът силно раздухваше огъня, издигаше нагоре хиляди искри, въртеше ги във въздуха и ги отнасяше някъде навътре в гората.

— Какво има, Дерсу? — попитах аз голда.

— Диви свине ходи — отвърна той.

— Е, и какво от това?

Дивите свине в гората са нещо съвсем естествено: животните са вървели, натъкнали са се на нашия бивак и сега шумно изразяваха своето недоволство.

Дерсу направи с ръка жест на досада и каза:

— Как твоята толкова години в тайга ходи — и не разбирай!… През зимна нощ диви свине не искай ходи.

Оттам, накъдето гледаха Дерсу и Китенбу, се чуваше пращене от чупене на клони и характерното „кихане“ на дивите свине.

Малко преди да стигнат до нашия бивак, свинете слязоха от седловината и заобиколиха конусообразната сопка.

Аз се поразкърших, повече не ми се спеше.

— А защо тези свине се движат нощем? — попитах Дерсу.

— Негов напразно не ходи — отвърна той. — Негов друг хора гони.

Помислих, че той говори за удехейците и мислено се учудих, че могат и нощем да карат ски из тайгата. Но се сетих, че Дерсу нарича „хора“ не само хората и веднага разбрах всичко: тигър преследваше дивите свине. Значи хищникът беше някъде близо до нас.

Постепенно в природата започна да се въдворява ред. Някаква друга сила надвиваше вятъра и го караше да утихва. Но ако се съди по това, как се клатеха старите кедри, личеше, че там горе все още не всичко бе благополучно.

Не дочаках чая, довлякох своя чувал по-близо до огъня, пъхнах се в него и пак заспах. Стори ми се, че съм спал много дълго. Изведнъж нещо тежко притисна гърдите ми и същевременно чух скимтенето на Алпа и отчаяния вик на Дерсу:

— Бързо!

Мигновено отхвърлих от себе си качулката на кожения чувал. Снегът и сухите листа поръсиха лицето ми. В този миг видях как някаква дълга сянка се плъзна напреки към гората. Върху гърдите ми лежеше Алпа.

Огънят беше почти угаснал: в него тлееха само две главнички. Вятърът раздухваше въглените и разнасяше искрите по снега. Дерсу седеше на земята, опрял крака в снега. С лявата си ръка той се държеше за гърдите и сякаш искаше да спре биенето на сърцето си. Старият таза лежеше по очи в снега и не мърдаше.

 

 

В продължение на няколко мига не можах да съобразя какво е станало и какво трябва да правя. С мъка прогоних от себе си кучето, измъкнах се от чувала и отидох при Дерсу.

— Какво се е случило? — попитах го аз, като го разтърсвах за рамото.

— Амба, Амба! — изплашено завика той. — Амба съвсем нашата бивак ходи! Един куче отмъквай.

Едва сега забелязах, че кучето на тазата липсва.

Дерсу стана от земята и започна да оправя огъня.

Щом огънят светна, тазата също дойде на себе си; озърташе се изплашено и имаше вид на смахнат. В друго време той би изглеждал смешен.

Този път най-голямо самообладание запазих аз. Бях спал и не бях видял онова, което се беше случило. Скоро обаче ние разменихме ролите си: когато Дерсу се успокои, изплаших се аз. Кой ще ни гарантира, че тигърът отново няма да дойде в бивака и няма да се нахвърли на човек? Как се беше случило това и как така никой не беше стрелял?

Оказа се, че пръв се събудил Дерсу; разбудили го кучетата, които непрекъснато скачали ту на едната, ту на другата страна на огъня. За да се спаси от тигъра, Алпа се хвърлила право на главата на Дерсу. В просъница той я блъснал и в това време видял съвсем близо до себе си тигъра. Страшният хищник хванал кучето на тазата и спокойно, без да бърза, сякаш разбирайки, че никой не може да му попречи, го понесъл към гората. Изплашена от тласъка, Алпа прескочила през огъня и попаднала на гърдите ми. В това време аз бях чул вика на Дерсу.

Инстинктивно хванах пушката си, но не знаех къде да стрелям. Изведнъж в гъсталака зад мене се чу шумолене.

— Тук — прошепна тазата, като сочеше с ръка вдясно от кедъра.

— Не, тук — отвърна Дерсу и посочи точно в противоположната страна.

Шумоленето се повтори, но този път от двете страни едновременно. Вятърът свиреше във върховете на дърветата и ни пречеше да чуваме. Понякога ми се струваше, че наистина долавям пращене на съчки и дори виждам самия звяр, но скоро се убеждавах, че това съвсем не е така: беше или паднало дърво, или младо смърчово дръвче.

Наоколо растеше такъв гъсталак, през който и през деня нищо не би могло да се види.

— Дерсу — казах аз на голда, — качи се на дървото. Ти отгоре добре ще виждаш.

— Не — отвърна той, — моята не може. Моята стар хора: сега на дърво ходи — съвсем не умей.

И старият таза отказа да се покатери на дървото. Тогава реших да се изкатеря на кедъра аз. Стволът му беше равен, гладък и откъм защитената от вятъра страна бе покрит със сняг.

С големи усилия се изкачих на не повече от три метра. Скоро ръцете ми премръзнаха и аз трябваше да се спусна обратно на земята.

— Не трябва — каза Дерсу, като поглеждаше небето. — Скоро нощ свършвай.

Той взе пушката си и гръмна във въздуха. Тъкмо в това време връхлетя вятър. Пушечният изстрел заглъхна някъде наблизо.

Накладохме голям огън и се заловихме да варим чай. Алпа през цялото време се притискаше ту към мене, ту към Дерсу и при най-малкия шум трепваше и уплашено се озърташе.

Около четиридесет минути ние седяхме край огъня и споделяхме впечатленията си.

Най-после започна да се съмва. Въздухът се изпълни с неясните сенки на здрача, звездите взеха да гаснат, сякаш потъваха някъде в бездънното небе. Още малко и кървавочервената зора се показа на изток. Вятърът започна бързо да стихва, а студът да се усилва. Тогава Дерсу и Китенбу тръгнаха към храстите. По следите те установиха, че покрай нас са минали девет диви свине и че тигърът е бил голям и стар. Той дълго е обиколял около бивака ни и едва когато огънят напълно угаснал, нападнал кучетата.

Предложих на Дерсу да оставим вещите си в бивака и да тръгнем по следите на тигъра. Мислех, че ще откаже, и бях учуден, когато разбрах, че е съгласен да отнеме на тигъра удушеното куче.

Голдът започна да говори, че за тигъра има много храна в гората и му е забранено да напада човек. Този тигър е следял дивите свине, но по пътя си ни е видял, нападнал е нашия бивак и е отвлякъл кучето.

— Такъв Амба може стреляй, не грях — завърши той дългата си реч.

Като закусихме набързо от студеното месо и пихме горещ чай, ние сложихме ските си и тръгнахме по следите на тигъра.

Вятърът почти съвсем беше стихнал. Вековните смърчове и кедри бяха отърсили бялото си наметало, затова пък по земята на много места се бяха образували големи преспи. Слънчевите лъчи се плъзгаха по тях и от това в гората беше светло като в празник.

От нашия бивак тигърът бе вървял назад по старите си следи, които ни отведоха при едно паднало дърво. Следите водеха право през повалените от буря дървета.

— Не бързай, капитан — каза ми Дерсу. — Направо не трябва ходи; трябва наоколо ходи, добре види.

Започнахме да заобикаляме ветровалния участък отстрани.

— Заминали! — изведнъж завика Дерсу и бързо се обърна в посока на новата следа.

Тук ясно личеше, че тигърът дълго бе седял на едно място. Под него снегът се беше стопил. Той бе сложил кучето пред себе си и се бе ослушвал дали не го преследват. След това бе понесъл жертвата си по-нататък. Така вървяхме още три часа.

Тигърът не бе вървял направо, а бе избирал такива места, където имаше по-малко сняг, където храстите бяха по-гъсти и имаше повече повалени дървета. На едно място се бе изкачил на такова дърво и дълго бе стоял там, но изведнъж от нещо се бе изплашил, скочил бе на земята и няколко метра бе пълзял по корем. От време на време бе спирал и се бе ослушвал. Когато ние сме приближавали, той е бягал отначало на скокове, след това бавно и в тръс.

Най-после Дерсу спря и започна да се съветва със стария таза. Според него трябваше да се връщаме назад. Тигърът не бе ранен, снегът не бе достатъчно дълбок и затова преследването бе напразно губене на време.

Чудех се и никак не можех да си обясня защо тигърът не изяжда кучето, а го мъкне със себе си. В отговор на моите мисли Дерсу каза, че животното не било тигър, а тигрица, която имала тигърчета; на тях именно носела кучето. Тя нямало да ни отведе при своето леговище, а щяла да ни води по сопките, докато не престанем да я преследваме. С тези доводи не можех да не се съглася.

Когато решихме да се връщаме в бивака, Дерсу се обърна натам, накъдето бе отишъл тигърът, и завика:

— Амба! Твоята лице няма. Твоята — крадец по-лош от куче. Моята от тебе не се страхувай. Друг път види твоята — стреляй.

След това той запали лулата си и тръгна назад по утъпканата пъртина.

Малко преди да стигнем бивака, стана някак си така, че аз избързах напред, а тазата и Дерсу изостанаха. Когато се изкачих на превала, ми се стори, че от нашия бивак някой се спусна надолу. След минута ние бяхме там.

Всичките ни вещи бяха разхвърляни и изпокъсани. От моя спален чувал бяха останали само парченца. Следите по снега показваха, че погромът е извършен от две росомахи. Навярно тях именно бях видял, когато приближавахме към бивака.

Събрахме онова, което можахме, и бързо се спуснахме от билото обратно към юртите.

Слизането надолу беше леко, тъй като по старата пъртина се бе образувала здрава кора, макар и засипана със сняг. Ние не вървяхме, а просто летяхме и привечер се присъединихме към своя отряд.