Владимир Арсениев
Дерсу Узала (3)

II глава
Престой в залива

Заливът Ринда. — Вечните преселници. — Приспособимост към местните условия за живот. — Едно мнение за туземците. — Първобитен комунизъм. — Тайнствени следи. — Хора, които се крият в тайгата. — Златната треска. — Експедиция към залива. — Пластун. — Мъгла. — Загубеният трофей. — Безсънна нощ. — Случайна находка. — Стрелба по патицата. — Състезание. — Изстрелите на голда. — Дерсу успокоява пийналите стрелци. — „Приказката за златната рибка“. — Мнението на голда.

Заливът Ринда се намира на 44°47’ сев. ширина и 136°31’ изт. дължина и се състои всъщност от два залива: северният се нарича Джигит, а южният — Пластун. И единият, и другият са открити към морето и затова в лошо време невинаги дават закрила на корабите. Най-голямата им дълбочина е 25–28 метра. Планинският хребет, който разделя двата споменати залива, се състои от кварцов порфир и порфирит с примеси от вулканично стъкло (обсидиан). С приближаването си към морето планината все повече се снишава и на самия бряг се превръща в хълмове, високи от 400 до 580 метра.

Около храсталаците по крайбрежните ливади Н. А. Десулави ми обърна внимание на следните растения, които особено често се срещат по тези места: 1) астра с удължени ромбовидни и назъбени листа и виолетово-жълти цветове с бяло колкото копейка качулче, разположени във вид на красиво съцветие — метлица; 2) особен вид сграбиче — едро многогодишно растение с разклонено стъбло, дребни листа и многобройни дребни бледожълти цветове; китайците масово събират корените му за лекарствени цели; 3) голяма ралица със сини цветове, цялата повърхност, на която е покрита с нежен мъх; 4) мъхест здравец с груби, дълбоко нарязани листа и нежни малинови цветове; 5) тъмнопурпурна динка с оригинални перести листа; 6) едролистна тинтява — растение с дебел корен и дебело стъбло и със синкавовиолетови цветове, закрити от дългите му листа, и на края 7) от сложноцветните — сосюреята на Максимович, имаща високо стъбло, назъбени лировидни листа и виолетови цветове.

От пернатите този ден видяхме сокола-скитник. Беше кацнал на едно сухо дърво на брега на реката и изглеждаше, че спи, но изведнъж съзря някаква птица и полетя подир нея. На друго място две врани преследваха сврачка. Сврачката се криеше от тях в храстите, но враните я заобикаляха от другата страна и като подскачаха от клонче на клонче, какво ли не правеха, за да хванат малкия разбойник.

На същото място имаше и няколко градински овесарки: малките червеникави птички бяха много разтревожени от крясъците на сврачката и граченето на враните и през всичкото време ту кацаха по клонките на дърветата, ту се спускаха на земята.

В околностите на залива Ринда има петнисти елени. Те живеят предимно на полуостров Егоров, който обгражда залива от североизток. По-рано елените тук бяха много повече, но в 1904 г. паднаха дълбоки снегове и тогава много от тях измряха от глад.

След три дни, на 7 юли, пристигна параходът „Елдорадо“, но нито А. И. Мерзляков, нито мулетата дойдоха с него. Налагаше се да чакаме следващия му рейс. С този параход в Джигит пристигнаха две семейства староверци. Те слязоха близо до нашите палатки и останаха да нощуват на брега. Вечерта отидох при техния огън и видях един старец, който приказваше с Дерсу. Учуди ме обстоятелството, че староверецът разговаряше с голда така приятелски, сякаш отдавна се познаваше с него. Спомняха си за някакви китайци, говореха за тази (удехейци) и мнозина назоваваха по имена.

— Сигурно сте се срещали и по-рано? — попитах аз стареца.

— Естествено, естествено — отговори староверецът, — отдавна познавам Дерсу. Беше млад, когато ходехме заедно на лов. По онова време живеехме на река Даубихе, в село Петропавловка, а на лов ходехме на р. Улахе, били сме и на Фунзин, и на Ното.

И те пак се увлякоха в спомени: спомняха си как са ходили на лов за панти^[1], как са стреляли по мечки, споменаваха някакъв китаец, когото наричали Кривозъбия, споменаваха преселници, които наричаха със странни прякори — Зелената змия и Дървеното кречетало. Според думите им първият се отличавал със злобния си характер, вторият — с прекалената си бъбривост. Голдът говореше и се смееше от душа. Старецът го черпеше с мед и кравайчета. Беше ми приятно да виждам, че обичат Дерсу. Староверецът ме покани да поседна при огъня и ние се разприказвахме.

Дерсу не дочака края на нашия разговор и си отиде, а аз дълго още седях при стареца и слушах разказите му. Когато се наканих да си тръгвам, разговорът случайно премина върху Дерсу.

— Хубав човек е Дерсу, справедлив е — казваше староверецът. — Едно е само лошото — нечестивец е той, азиатец, в бога не вярва, а ето на, все пак живее на земята тъй, както и аз. Чудно, нали? И какво ли ще стане с него на оня свят?

— Същото, каквото с мен и с теб — отговорих аз.

— Съхрани, царице небесна — каза староверецът и се прекръсти. — Аз съм истински християнин според църквата апостолска, а той — какво? Нечестивец. И душа няма, а пара.

Староверецът с пренебрежение плю и започна да се готви за лягане. Сбогувах се и тръгнах към нашия бивак. Дерсу седеше с войниците край огъня. Още щом го погледнах, разбрах, че се стяга за някъде.

— Ти къде? — попитах го аз.

— На лов — отвърна той. — Моята искам един сърна убий — трябва старовереца помагай, деца много има. Моята броил — шест има.

„И душа няма, а пара“ — спомних си думите на старовереца. Искаше ми се да накарам Дерсу да не ходи на лов заради този „истински християнин според църквата апостолска“, но с това бих му причинил само огорчения и се въздържах.

На другия ден сутринта Дерсу се върна много рано. Беше убил елен и ме молеше да му дам кон, за да докара месото в бивака. Освен това ми съобщи, че видял пресни следи от обувки, каквито няма никой от нашия отряд и никой от староверците. Според думите му непознатите са били трима. Двамата са имали нови ботуши, а третият — стари, разкривени, с железни подкови на токовете. Познавах наблюдателността на Дерсу и не се съмнявах, че изводите му са правилни.

Към десет часа сутринта Дерсу се върна и докара месото. Раздели го на три части. Едната даде на войниците, другата — на староверците, третата — на китайците от съседните фанзи.

Стрелците запротестираха.

— Не може — възрази Дерсу. — Нашата така не мога. Трябва наоколо хора давай. Какво-какво един хора яж — грях.

Този първобитен комунизъм минаваше като червена нишка във всичките му действия. Убитият от него дивеч той делеше с всичките си съседи, независимо от националността им и за себе си оставяше точно толкова, колкото даваше и на другите.

След два-три дни аз, Дерсу и Захаров минахме на другата страна на залива Джигит. Не бяхме се отдалечили и на стотина крачки от брега, когато Дерсу отново видя следи. Те ни отведоха до изоставен бивак. Дерсу започна да го изследва с голямо внимание. Той установи, че тук са нощували руснаци — четирима души, че са дошли от града и че никога по-рано не са идвали в тайгата. Първия извод направи от това, че по земята се търкаляха цигарени и консервени кутии, вестник и коричка от такъв хляб, какъвто се продава в града, втория — от неумелото устройство на бивака, от огъня и главно от дървата. Виждаше се, че пренощувалите са събирали всяко дръвче, което им е попадало под ръка и при това на единия от тях бе изгоряло одеялото.

Оттогава все по-често трябваше да слушам за хората, които се криеха в гората. Ту виждаха самите тях, ту намираха биваци, скрити в храстите лодки, и т.н. Това ставаше подозрително. Ако бяха китайци, бихме допуснали, че са хунхузи^[2]. Но ако се съдеше по следите, бяха руснаци.

Всеки ден донасяше по нещо ново. Най-сетне липсата на продоволствие принуди тези тайнствени личности да излязат от гората. Някои от тях дойдоха в нашия бивак с молба да им продадем сухари. Естествено започнахме да ги разпитваме и научихме интересни неща.

В началото на тази година във Владивосток се разнесъл слух, че в околностите на залива Джигит има извънредно богати залежи от злато и дори диаманти. Обзети от надеждата за бързо и лесно забогатяване, множество безработни се устремили към морското крайбрежие. Дотам те се добирали на малки групи с лодки, двумачтови корабчета и параходи. Слизали някъде на брега близо до залива Джигит и пеш, с торби през рамо, се промъквали скришом към въображаемото Елдорадо. Златната треска обхванала и стари, и млади. Поединично, по двама, по трима, понасяйки какви ли не лишения, уморени, обезпокоени от дългото и безплодно търсене, тези нещастни, по същество душевноболни хора скитали из планината с надеждата, че ще намерят поне зрънце злато. Те старателно пазели в тайна целта на своето пристигане, криели се из планината и нарочно пускали най-невероятни слухове само за да объркат своите конкуренти. Всички се изпокарали помежду си и се дебнели взаимно. Когато, без каквито и да е данни една група тръгвала да търси злато в някоя клисура, на другата се струвало, че там има диаманти. Тази друга група се мъчела да изпревари първата и нерядко работата стигала до кръвопролития. Като видели, че не е чак толкова лесно да намерят злато и че за това са нужни опит, време и пари, те решили да се заселят тук някъде наблизо. Тогава отишли във Владивосток и след като получили парична помощ от преселническото управление се върнали назад като преселници. Една част от златотърсачите се заселили в заливчето Терней.

Наложи ни се да останем в залива Джигит още петнадесетима дни. Трябваше на всяка цена да дочакаме мулетата. Без товарни животни не можехме да тръгнем на път. Възползувах се от това време и се заех да изследвам близките околности в посока на залива Пластун, където миналата година Дерсу беше срещнал хунхузи. Веднъж ходих на река Кулема и веднъж — на север по морското крайбрежие.

Щом се върнах от тези екскурзии, аз се залових с начертаването на топографските карти. Н. А. Десулави ботанизираше на морския бряг, а П. П. Бордаков прекарваше цялото си време с Дерсу. Разпитваше го за лова на тигри, за религията и задгробния живот.

Два дни седях в палатката си, без да се откъсвам от планшета. Когато най-сетне бе нанесена последната черта и поставена точка, взех пушката си и отидох на лов за сърни.

В десния край на долината на река Йодзихе се простират полегати мочурливи хълмове, обрасли с хилава трева, храсти от леспедеца и редки дъбови, липови и брезови горички. Между хълмовете водата е прорязала дълги оврази. Насочих крачките си към тях. Макар че денят беше слънчев, вятърът довяваше откъм морето мъгла. Тя не проникваше навътре в материка и скоро се разсейваше из въздуха. Докато по крайбрежието е мрачно и влажно, в планината е ясно, сухо и топло. В сферата на нагрятия въздух кондензацията на парата се прекратява и тя става невидима за окото. Това е обикновено явление, добре известно на жителите от крайбрежния район. Ето защо, колкото и да е хубава земята край морския бряг, китайците никога не се заселват там, а предпочитат да отидат в планината.

Когато се отдалечих на три-четири километра от бивака, намерих малка пътечка и тръгнах по нея към гората. Скоро усетих, че клонките на дърветата почнаха да шибат лицето ми. Научен от опита, разбрах, че пътеката е направена от животни, и тъй като се опасявах, че ще ме отведе някъде далеч встрани, аз я изоставих и тръгнах направо през гората. Дълго бродих из овразите, но нищо не намерих.

Беше минала вече по-голямата част от деня. Свечеряваше се. Ставаше все по-хладно и мъглата взе да прониква по-дълбоко в материка. Като мръсен памук се свличаше тя от планината в долините, разстилаше се все по-нашироко и поглъщаше всичко, до което се докоснеше.

В това време изскочиха две сърни. Бързо вдигнах пушката и гръмнах. Едната сърна падна, другата се отдалечи малко и спря. Гръмнах още веднъж. Втората сърна се препъна, но веднага се изправи и бавно влезе в храстите. Без да губя време, аз се спуснах след раненото животно, но не можах да го догоня. Тъй като се страхувах, че, ще изгубя сърната, която вече бях убил, върнах се назад. Не помнех добре мястото, където се намираше тя и навярно бях минал покрай него. Тогава почнах да я търся в друга посока, но напразно. Храстите и дърветата си приличаха до немай-къде. Животното беше изчезнало, сякаш бе потънало в земята. Реших да се прибера в бивака и утре да се върна тук с хора и да възобновя търсенето. Избрах си посока, която ми се струваше вярна, и тръгнах покрай един овраг.

Изведнъж радиусът на моя кръгозор започна бързо да намалява: падна гъста мъгла и като стена ме отдели от останалия свят. Сега можех да виждам само предметите, които се намираха в непосредствена близост до мене. Насреща ми последователно изплуваха от мъглата ту паднало на земята дърво, ту върбов храст, ту пън, купчина пръст или нещо от този род.

В такова време здрачът настъпва рано. За да не се заблудя, реших да изляза пак на пътеката. Според мен тя трябваше да се намира отляво и отзад. Мина час, втори, а пътеката все не се виждаше. Тогава промених посоката и тръгнах покрай някакъв овраг, но той започна да извива встрани. Миналата година на река Арзамасовка вече бях нощувал в гората без огън, но това не ми беше послужило за урок: и този път не бях взел със себе си кибрит. На изстрелите ми във въздуха не последва отговор. Бях се изморил и седнах на едно паднало дърво да си почина, но веднага почувствувах, че започвам да зъзна. Студената влага ме принуди да стана и да продължа да вървя. Сигурно бе изгряла луната; тя не се виждаше през мъглата, но на земята стана по-светло. Още един-два часа бродих наслука. Местността беше поразително еднообразна: поляни, горички, долове, храсти, отделни дървета, пънове — всичко така си приличаше, че по тези неща никак не можех да се ориентирам. Най-после капнах от умора и когато стигнах до първото паднало на земята, дърво, седнах на него, опрях гърба си на един клон и задрямах. Беше ми много студено, затова постоянно скачах и тъпчех на място. Така се мъчих до сутринта. Наблизо лежеше и друго дърво. Стори ми се познато. Щом приближих, разбрах, че е същото, на което бях седнал първия път.

Най-сетне почна да съмва. Във въздуха се разля неясната сивкаво-синя светлина на утрото. Мъглата изглеждаше неподвижна и сънена; тревата и храстите бяха мокри. Един след друг взеха да се пробуждат пернатите обитатели на гората. Отнякъде се появи врана. Изграчи веднъж и лениво полетя през поляната. След нея се събудиха кълвачите, горските гълъби и синявиците. Когато стана съвсем светло, аз се отърсих от сънливостта си и уверено тръгнах по брега на един овраг. Не направих и девет крачки от дървото, на което бях дремал, когато се натъкнах на убитата сърна.

Омаза се, че през цялото време съм кръжил около нея. Ядосах се за безсънно прекараната нощ, но ядът ми веднага се смени от радост: не се връщах в бивака с празни ръце. Това невинно щеславие е присъщо на всеки ловец.

Скоро стана съвсем светло. Слънцето не се виждаше, но във всичко се усещаше неговото присъствие. Мъглата бързо се разсейваше, тук-там надникна синьо небе и изведнъж ярките слънчеви лъчи прорязаха мъглата и осветиха мократа земя. Тогава всичко ми стана ясно, разбрах къде се намирам и накъде трябва да вървя. Чудно ми беше как не съм могъл да взема правилна посока през нощта. Слънцето напече земята, стана топло, приятно и аз ускорих крачка.

След около два часа бях в бивака. Другарите ми не се бяха тревожили за мен, тъй като помислили, че съм останал да нощувам в някоя китайска фанза. Пих чай, легнах на мястото си и потънах в дълбок сън.

Няколко дни по-късно ние се занимавахме с установяване точния мерник на пушките. На хората бяха раздадени патрони и бе посочена целта за стрелба в упор. Когато пробната стрелба свърши, войниците ми поискаха разрешение да открият волна стрелба. Стреляха в бутилка, в бялото петънце на някакво дърво, след това в кръгло камъче, поставено на ръба на една отвесна скала.

Изведнъж отнякъде се появи патица-потапница. Без да обръща внимание на стрелбата, тя кацна на водата близо до брега. Захаров и Сабитов взеха да се прицелват в нея, но тъй като на всеки се искаше да стреля пръв, двамата се горещяха, вълнуваха се и си пречеха взаимно. Двата изстрела се раздадоха почти едновременно. Единият куршум не достигна патицата, другият плисна водата далеч пред нея. Изплашената патица се гмурна и отново изплува на повърхността, но вече по-далеч от брега. Тогава стреля Захаров и пак не улучи. Куршумът плисна водата съвсем встрани. Патицата отново се гмурна. Войниците изоставиха стрелбата по петънцето, строиха се в една редица на брега и откриха непрекъснат огън по отдалечаващата се птица. Според мен тя беше вече на около триста крачки, ако не и повече, когато в бивака се върна Дерсу. Погледнах го и веднага разбрах, че е пийнал. По лицето му играеше усмивка. Щом стигна до палатките, той спря, заслони с ръка очите си от слънцето и взе да гледа по какво стрелят войниците.

Точно в този момент стреля Калиновски. Куршумът плисна на такова разстояние пред птицата, че дори не я уплаши. Като разбра, че стрелците не са могли да улучат патицата, когато е била съвсем близо, Дерсу отиде при тях и усмихнато каза:

— Вашата добре стреляй. Сега моята искам патица стигай.

След това бързо вдигна пушката си и почти без да се прицелва, гръмна. От всички ни едновременно се изтръгна вик на изненада. Куршумът удари непосредствено под патицата и я обля с вода. Тя толкова се изплаши, че с писък се откъсна от мястото си, отлетя малко и се гмурна във водата. След няколко минути отново се появи на повърхността, но вече значително по-далеч. С поразителна бързина Дерсу пак вдигна пушката си и гръмна. Ако патицата не беше излетяла във въздуха, можехме да помислим, че куршумът е попаднал точно в нея. Сега тя отлетя много далеч. Едва можеше да се забележи с просто око. Взехме биноклите си. Дерсу се смееше и се шегуваше с войниците. Дмитрий Дяков, който се смяташе за добър стрелец, заразправя, че изстрелите на Дерсу били случайни, че самият той стрелял не по-лошо от него. Другарите му предложиха да докаже изкуството си. Дяков приклекна на едно коляно, дълго се гласи и прицелва и най-сетне щракна спусъка. Куршумът рикошира далеч пред патицата. Тя се гмурна и веднага отново се показа на повърхността. Тогава Дерсу бавно вдигна пушката си, прицели се и гръмна. В бинокъла се видя как и този път куршумът разпени водата точно под патицата. Навярно това състезание би продължило дълго, ако патицата сама не му беше сложила край: тя се откъсна от водата и полетя в открито море.

Вечерта чух при войниците шумни разговори. По настроението им отгатнах, че са пийнали. Оказа се, че Дерсу бе домъкнал със себе си бутилка алкохол и бе почерпил с него стрелците. Виното ги бе разгорещило и те бяха почнали да се карат помежду си.

— Не бива да се карате — тихо им каза Дерсу. — По-добре слушайте, моята песен пей. — И без да дочака отговор, занарежда своите приказки.

Отначало никой не го слушаше, после един от спорещите притихна, след него притихна друг, трети и скоро над лагера се възцари тишина. Дерсу пееше нещо тъжно, сякаш си бе спомнил своето минало и се оплакваше от съдбата си. Песента му беше монотонна, но в нея имаше нещо, което докосваше най-чувствителните струни на душата и будеше добри чувства. Седях на един камък и слушах неговата тъжна песен. „Засели се там, където пеят: който пее, зло не мисли“ — спомних си аз старата швейцарска пословица.

Беше станало съвсем тъмно, над нас светеха ярки звезди; иззад планината изгряваше луната. Тя още не се виждаше, но бледата й светлина беше заляла цялото небе.

Пийналите стрелци бяха заспали, а Дерсу все още пееше своята песен, но сега вече полугласно, за себе си. Върнах се в палатката, легнах и също заспах.

На другата вечер седях край огъня и четях на стрелците „Приказката за златната рибка“. В същото време Дерсу дялкаше нещо с брадвата си. Той престана да работи, сложи тихичко брадвата на земята и без да променя позата си, без да обръща глава, почна да слуша. Когато приказката свърши, Дерсу стана и каза:

— Вярно, такъв жена много има. — Той дори плю от яд и продължи: — Горкият дядо. Да бил зарязал тази жена, да бил направил лодка и преселил на друго място.

Всички се засмяхме. Веднага пролича мирогледът на туземеца — скитник. Най-добрият изход от това положение според него беше да се направи лодка и да се отиде на друго място.

Късно вечерта отидох при огъня. Дерсу седеше на дървата и замислено гледаше пламъците. Попитах го какво мисли.

— Много жалко дядото. Бил мирен хора. Колко пъти при море ходил, риба викал — сигурно съвсем скъсал ботуши.

Ясно беше, че приказката за златната рибка му беше направила силно впечатление. Поговорих още малко с него и се върнах в палатката си.