Владимир Арсениев
Дерсу Узала (4)

III глава
Първият проход

Тръгване. — Дерсу намира отряда по следите. — Река Йодзихе и река Литянгоу. — Притоците на река Йодзихе. — Лудева Тайга. — Паяци. — Да-Синанца и нейните притоци. — Продължителни дъждове. — Гърбавият таза и неговото семейство. — Бягството им от китайците. — Сънят на Дерсу и панихидата за умрелите.

Най-сетне в края на юни параходът „Елдорадо“ докара нашите дългоочаквани мулета. Пристигането им беше радостно събитие, което ни изтръгна от бездействието и ни даде възможност да тръгнем на поход.

Параходът спря на около четиристотин крачки от устието на реката. Мулетата бяха свалени направо във водата. Те моментално се ориентираха и заплуваха към брега, където ги очакваха стрелците.

Два дни натъкмявахме седлата им и опаковахме багажа. На 30 юни беше последната ни денувка, а на следния ден, 1 юли, потеглихме на път.

При река Йодзихе нашият отряд се раздвои. Аз, Н. А. Десулави, П. П. Бордаков и част от стрелците щяхме да поемем към река Синанца, а А. И. Мерзляков и останалите тръгваха нагоре по река Литянгоу. При последните тазки фанзи в северозападния ъгъл на долината ние трябваше да се разделим. Тогава при мен дойде Дерсу и поиска разрешение да остане един ден при тазите. Обещаваше да ни догони на другия ден вечерта. Изразих опасенията си, че може да не ни намери. Голдът се разсмя и каза:

— Тебе не игла и не птица — лети не може. Тебе земя ходи, крак тъпчи, следа прави. Моята очи има — гледа.

Срещу това вече не можех да възразя. Знаех способностите му да се ориентира по следите и се съгласих. Ние продължихме пътя си, а той остана на река Йодзихе. На втория ден сутринта Дерсу наистина ни догони. От следите ни бе разбрал всичко, което се беше случило в нашия отряд: видял бе местата на нашите почивки, видял бе, че дълго сме стояли на едно място — точно там, където пътеката рязко свърши, видял бе, че съм изпращал хора в различни посоки да търсят пътя. На същото място един от стрелците се беше преобувал. По това, че на земята се търкаляло парцалче с кръв и едно памуче, Дерсу бе заключил, че някой си е претрил крака и т.н. Аз бях свикнал с неговия анализ, но за стрелците думите му бяха откровение. Те го гледаха с учудване и любопитство.

На морските карти река Йодзихе (на удехейски — Йени) кой знае защо е наречена Владимировка и е обозначена като малко ручейче. Долината на Йодзихе е широка около три версти. Левият й край е висок и планински, а десният представлява полегати хълмове, обрасли с редки трепетлики, брези, елша и лиственици. Не може да се разбере къде точно свършва долината и започва планината. По-нагоре по реката картината се променя и планината придобива рязко изразен характер.

Освен дъб тук растат черна и бяла бреза, китайски ясен, орех, клен, бяла ела, корково и тисово дърво, акация, трепетлика и липа, а от храстите — леска, глог, калина, спиреа и леспедеца.

Близо до устието река Йодзихе се разделя на множество ръкави, един, от които стига до дясната страна на долината. Староверците харесаха това място за бъдещото си селище.

Пътеката откъм морето върви нагоре по долината така, че всички протоци на река Йодзихе остават вдясно от нея, но после, точно срещу устието на Дунгоу, прекосява през брод реката при китайските фанзи, разположени в подножието на широка тераса, състояща се от глина, пясък и ръбести отломъци.

Би било справедливо, ако Йодзихе бъде наречена „Сърнена река“. Никъде не съм виждал толкова много от тези грациозни животни, колкото тук.

Сибирската сърна е по-едра от европейската. Сплеснатото й отстрани тяло е дълго метър и половина и високо 87 сантиметра. Красивата й притъпена глава с големи подвижни закръглени уши е поставена на дълга шия и при мъжките е украсена с два малко разклонени, четалести рога с не повече от шест израстъка. Общият цвят на тялото й през лятото е тъмноръждив, през зимата — кестенявосив. Отзад на бутовете, около опашката, козината е бяла. Когато бяга, сърната силно изхвърля задницата си и бялото петно ясно личи. Ловците наричат това петно „огледало“. Защитният цвят прави сърната съвсем невидима: цветът на козината й се слива със заобикалящата я обстановка, вижда се само мяркащото се бяло „огледало“.

Наесен, през октомври, сърните на големи стада напускат гористите местности на Усурийския край и се прехвърлят в Манджурия. Впрочем известен процент животни остават в степите около езерото Ханка. Научили мястото, където сърните минавали реката, казаците ги причаквали и масово ги избивали без разлика на пол и възраст. След прокарването на железопътната линия и заселването на Усурийската долина сибирската сърна престанала да прави такива преходи. Избиването на животните при бродовете спряло и за преходите им днес са се запазили само спомени. Общо взето, сърната е плашливо животно, вечно преследвано от четирикраките хищници и човека. Винаги нащрек, тя се мъчи да долови със слуха и обонянието си най-малкия намек за опасност. Нейно любимо обиталище са широколистните мочурливи гори, откъдето само вечерно време излиза да пасе на поляните. Дори и тук, при пълна тишина и спокойствие, сърната непрекъснато се озърта и ослушва. Когато бяга изплашена тя може да прави учудващо големи скокове през дерета, храсти и повалени от буря дървета.

В Усурийския край сърната живее навсякъде, където има поляни и горски пожарища. Тя избягва високите планини, покрити със сипеи и гъсти иглолистни гори.

Преследват я заради месото й. Зимните й кожи се използуват за: спални чували, кожени кошули и шуби, рогата й се продават по три рубли чифта.

Интересно е, че сърната лесно се примирява с присъствието на други животни, но изобщо не може да понася изюбъра^[1]. Когато в изкуствените развъдници живее с него, тя загива. Тази нетърпимост особено личи в солонците^[2]. В случай че първи открият такава местност, сърните с удоволствие я посещават, докато не дойдат елени. Ловците много пъти са забелязвали, че след като на солонците се появят изюбри, сърните ги изоставят за по-кратък или по-дълъг период.

Редките гори в планините, полегатите хълмове, обрасли с храстовидна растителност, и широката долина на река Йодзихе, покрита с високи тръстики и пелин, са твърде подходящи убежища за сърните. Често ги виждахме да изскачат от тревата, но толкова бързо отново изчезваха в гъсталаците, че не можахме да убием нито една.

Тук-там се виждаше прясно изровена пръст. Тъй като китайците: държат домашните си свине затворени, оставаше ни да допуснем, че има диви свине. И това се потвърди. А щом имаше диви свине, трябваше да има и тигри. Наистина скоро по пясъка край реката видяхме следи от много голям тигър. Беше вървял, криейки се зад падналите дървета. От това можеше да се заключи, че страшният звяр бе идвал тук, не за да утоли жаждата си, а на лов за сърни и диви свине.

Тазите разказваха, че преди два месеца някакъв тигър отвлякъл дете от самата фанза. Няколко дни след този случай друг тигър нападнал един работещ в полето китаец и така го наранил, че китаецът същия ден умрял.

В долината на река Йодзихе се въдят много фазани. Срещахме ги едва ли не на всяка крачка. Предпочитаха да живеят най-вече в храстите около нивите и плантациите със сънотворен мак, който китайците сееха за опиум. Сред ракитаците по пресъхналите корита и протоци понякога се срещаха и ресарки, които кълвяха нещо по земята; те полетяваха към дърветата само в случай на тревога. Във въздуха кръжаха няколко морски орела. Ненадейно един от тях започна да се спуска към реката. Промъкнах се тихичко по тревата до брега и взех да го наблюдавам. Той кацна на камъните край водата. Там имаше няколко врани, които вкусно си похапваха риба. Орелът почна да ги пъди. Отначало враните се опитаха да се отбраняват, но след като получиха няколко удара с клюн, отстъпиха местата си и отлетяха. Тогава орелът се зае да лови риба. Влезе право във водата, потопи в нея корема, опашката и крилата си и заподскача. След не повече от минута улови една голяма риба, измъкна я на брега и почна да яде. Щом се насити, пернатият хищник пак се издигна във въздуха. Към него веднага се присъединиха още два морски орела. След това трите птици заописваха плавни кръгове. Те не се гонеха, а спокойно кръжаха в различни плоскости, издигайки се все по-високо и по-високо в безпределната синева на небето. Скоро се превърнаха в малки, едва забележими точки и ако не ги изгубих от погледа си, това беше само защото не откъсвах очи от тях. В същото време откъм пътя чух, че ме викат. Спътниците ми искаха по-бързо да се връщам. След около пет минути се присъединих към отряда.

В долното течение на река Йодзихе се вливат три малки потока: отдясно — Сяо-Йодзихе, дълъг 16 километра, и отляво — Дунгоу, с който вече се бяхме запознали миналата година, и Литянгоу, по който сега трябваше да тръгне А. И. Мерзляков. Река Сяо-Йодзихе е много живописна. Тясната й лъкатушеща долинка е обрамчена от сравнително високи планини. Според думите на китайците в най-горната й част има мощни жили от сребърно — оловна руда и меден пирит.

Долината на река Литянгоу е някак странна — нито е напречна, нито е надлъжна. На места се разширява до километър и половина, на места се стеснява до 200 метра. В долната й част има много поляни, осеяни с камъни и негодни за земеделие. Тук често се срещат възвишения и на места има редки широколистни гори. Колкото повече се изкачваме по долината, толкова по-често се мяркат тъмните силуети на иглолистните дървета, които лека-полека започваха да преобладават.

В горното течение на Литянгоу има китайска звероловна фанза. От нея пътеката свива наляво към планината и води за река Иман. Изкачването на билото Хунтами от южната страна е трудно; при изворите долината става съвсем тясна и е покрита с камъни и повалени от буря дървета.

Населението в околностите на река Йодзихе е смесено и се състои от китайци и тази. Китайските фанзи са струпани предимно на левия бряг на реката, а туземците са се заселили нагоре по долината, край планината.

На следния ден ние се разделихме с китайците. Пътеката отново се прехвърли отвъд реката и ни заведе до мястото, където Йодзихе се разделя на три реки: 1) Синанца, 2) Кулема (етимологията на тази дума не ми е известна) и 3) Хандахеза^[3]. Дълга около четиридесет километра, Кулема тече от запад и извира от планината Сихоте-Алин; Хандахеза е дълга двадесет километра и по нея може да се излезе на река Сица (приток на Санхобе), при която миналата година ме бе застигнал горски пожар. От мястото, където тези три реки се сливат, започва истинската Йодзихе. Тук отдясно (по течението) се издига високата скалиста сопка^[4] Да-лаза. Пътеката минава в подножието й. Китайците казват, че тази местност е любимо убежище на тигрите.

Река Синанца тече по надлъжната долина между Сихоте-Алин и успоредния на него хребет. Дълга е около 75 километра и е широка до 30 метра. Зад скалистата сопка най-напред идват открити и отчасти блатисти места. След това поляната започва да се изкачва нагоре и незабелязано преминава в тераса, обрасла с рядка широколистна гора. Когато слязохме от нея, вървяхме още около половин километър, след което навлязохме в разкошна гора.

Ако искам да си представя девствена тайга, аз винаги мислено се пренасям в долината на река Синанца. Освен обикновения ясен, брезата на Ерман и елшата тук растяха аянски смърч — представител на охотската флора, клен с червени клони и листа като при ясеноподобния клен, песъкинята на Мааки с жълта кора, както при брезата, и с наведени към земята клони, за което доста се бяха потрудили и мечките, и най-после по бреговете на реката имаше много върбалаци, чиито филизи бяха с червеникавогълъбов оттенък.

Подлесът се състоеше от всевъзможни храсталаци, между които следва да се отбележат бодливото цариградско грозде с доста дребни, закръглени, мъхнати листчета и белият дрян с гъвкави дълги клони и ланцетовидни листа, отгоре тъмнозелени, отдолу белезникави.

Горе клоните на дърветата се преплитаха така, че напълно закриваха небето. Особено поразяваха с размерите си тополата и кедърът. Четиридесетгодишното поколение, което растеше под тях, правеше впечатление на жалък храсталак. Люлякът, който обикновено расте на храсти, тук имаше вид на високо над десет метра дърво с обхват на стъблото около шестдесет сантиметра. Старите пънове, богато украсени с мъхове, имаха твърде декоративен вид и напълно хармонираха със заобикалящата ги буйна растителност.

Гъстите храсталаци, състоящи се от манджурска аралия, лози и лиани, правят тези места трудно проходими, поради което нашият отряд се предвижваше доста бавно; налагаше се често да спираме, да търсим къде има по-малко повалени от буря дървета и да караме мулетата да заобикалят.

Този ден Н. А. Десулави отбеляза в дневника си следните растящи в съседство покритосеменни и спорови растения: 1) клинтония с едри сочни листа, с бели цветове на дълго стъбло, 2) гнездица, украсена с многобройни ароматни виолетови цветове, 3) кокеш — високо растение с дълги полегнали листа и бяло-жълти цветове, А) папрат, чиито големи ажурни листа имат триъгълна форма и на пръв поглед напомнят листата на орловата папрат, и 5) женска папрат, също с отделни големи листа, формата, на които е непостоянна и се изменя в зависимост от околната среда.

Навътре в гората пъновете се срещаха все по-често и пътеката ставаше все по-непригодна за натоварените животни.

За да избегнем спирането по пътя, изпратихме напред оперативен авангард под ръководството на Захаров, който трябваше да отмества падналите дървета от пътеката и където е нужно, да прави отклонения встрани. Понякога нещо пречеше на прекършеното дърво да стигне до земята. Тогава изсичаха долните му вейки, оставяйки проход във вид на арка. На падналите дървета изсичаха клоните, за да не изранят мулетата краката или коремите си.

След пладне отрядът стигна до лудева^[5]. Тя пресичаше долината на река Синанца и опираше единия си край в скалиста сопка. Лудевата беше стара и трябваше внимателно да гледаме под краката си, за да не попаднем в някоя клопка. Пътеката, към която се придържахме, ни отведе при една изоставена звероловна фанза. Близо до нея имаше построен на колове хамбар, предназначен за съхраняване на продоволствени запаси, кожи на животни, еленови рога и друго ловно имущество.

Тук именно останахме да нощуваме.

Сутринта не можахме да си отспим. На разсъмване се появиха много мушици; въздухът буквално гъмжеше от тях. Мулетата престанаха да ядат и взеха да се притискат към бивака. Пихме на бърза ръка чай, сгънахме палатките и потеглихме.

След звероловната фанза пътеката минава през гъста гора и много криволичи, тъй като заобикаля падналите дървета и гъстите лозови храсти.

Обикновено през втората половина на лятото се появяват големи черни паяци. Те плетат мрежите си във вид на коларско колело, основните нишки, на което са дълги от 5 до 7 метра и са толкова здрави, че спокойно може да се отстраняват с ръка. През август тези паяци изчезват и на тяхно място се появяват други, по-малки, жълто-зелени паячета с червена шарка на коремчето и на главогръда. Техните противни паяжини се срещаха едва ли не на всяка крачка. Особено много неприятности си имаше онзи, който вървеше отпред: постоянно трябваше да чисти паяжината от лицето си или да отхвърля паяка, вкопчил се в носа му.

Този ден стигнахме до мястото, където Синанца се разделя на две реки: Да-Синанца и Сяо-Синанца. Първата е главната река, втората — неин приток.

С приближаване на вододела гората ставаше все по-мрачна, следите от диви зверове — все повече; пътеката започна често да се губи и да минава ту на едната, ту на другата страна на реката, докато на края съвсем я загубихме.

В този сектор в Синанца се вливат следните планински рекички: Пярлгоу и Изимлу — отдясно; Лаза-гоу и Хунголя-гоу — отляво. Самата Синанца е немноговодна, но струпаната на големи купища ветровална маса показва, че по време на дъжд водата се изкачва много високо и свободно пренася дърветата от място на място.

Колкото повече напредвахме, толкова по-трудно ставаше предвижването ни. Затова реших да оставим мулетата на бивак и на следния ден да продължим пътя си с торби през рамо. Надявахме се да стигнем вододела за два дни, но преходът ни отне четири. Отгоре на всичко времето се развали — заваляха дъждове.

В горното си течение река Синанца приема отляво множество малки ручейчета, извиращи от Сихоте-Алин.

Избрахме си едно от тях и се заизкачвахме на хребета. Според предвижданията на Дерсу дъждът щеше да бъде продължителен.

Облаците пълзяха ниско над земята и забулваха наполовина планините. Следователно от върха на хребета щяхме да видим само онова, което е съвсем близо до нас. Пък и храната, която носехме със себе си, беше на привършване. Това ни принуди на другия ден да слезем в долината.

Два дни прекарахме в палатките. Не можехме да си покажем носа навън. По навъсеното небе ниско, сякаш в надпревара, се носеха тежки облаци и силеха дъжд. Най-после търпението ни се изчерпа и въпреки лошото време ние решихме да тръгнем обратно към морето. Не се бяхме отдалечили от бивака на разстояние, от което в тихо време се чува пушечен изстрел, когато дъждът изведнъж спря, грейна слънце и всичко наоколо придоби ликуващ вид. Само мътната вода в реката, полегналата трева и разпокъсаната мъгла в планините напомняха за неотдавнашното лошо време.

Уморени от дъждовете, ние рано спряхме на бивак. Вечерта около нашия лагер с рев обикаляше тигър. През нощта поддържахме силен огън и на няколко пъти гърмяхме с пушките си.

След около два дни стигнахме до мястото, където бяхме оставили мулетата и част от отряда. При устието на река Синанца заварихме някакво семейство, което се състоеше от един гърбав таза, жена му, две малки деца и още един млад удехеец на име Чан-Лин. Бяха застанали върху камъните в плиткото и ловяха риба. Върху чакъла до бивака им имаше преобърната с дъното нагоре лодка. Светлото дърво и преснообгорените места на бордовете й бяха доказателство, че лодката е току-що издълбана и още не е видяла вода. Гърбавият таза ни обясни, че самият той не умеел да прави лодки и затова нарочно е поканил племенника си от река Такема.

Ние поговорихме малко с туземците и продължихме пътя си, а Дерсу остана при тях. На другия ден той ни настигна и ни съобщи много интересни неща. Оказа се, че местните китайци искали да отнемат жената и децата на гърбавия таза и да ги отведат на Иман. Гърбавият намислил да бяга. Ако тръгнел по суша, китайците щели да го догонят и убият. Чан-Лин го посъветвал да направи лодка и да избяга по море.

На 25 юли ние тръгнахме към китайската фанза, разположена около река Дунгоу, по долината, на която минава пътят за река Санхобе.

Следващата нощ беше тъмна и дъждовна. Тазите решили да я използуват за бягството си. Случило се така, че китайците също решили да извършат тази нощ нападението си, като не само грабнат жената, но и веднъж завинаги се отърват от двамата тази. Дерсу по някакъв начин подушил тази работа и съобщил на удехейците за надвисналата над тях опасност. Той взел пушката си, отишъл във фанзата на гърбавия таза и запалил там огън, сякаш всичките й, обитатели си били в къщи. В същото време тазите тихичко спуснали лодката във водата и настанили в нея жената и децата. Трябвало да минат покрай китайското селище. Нощта била ветровита, дъждовна и това допринесло за успеха.

За да не се вижда лодката, Дерсу я намазал отвън с кал и въглища. Обаче въпреки старанията си двамата звероловци не могли да заблудят кучетата: усетили ги и бясно се разлаяли. Китайците изскочили от своята фанза, но лодката отминала опасното място, преди те да стигнат реката. Дерсу решил да изпрати тазите до морето. След около един час лодката стигнала до него. Дерсу се сбогувал с тазите и слязъл на брега. Тъй като се опасявал, че може да срещне, китайците, не тръгнал обратно по пътя, а се скрил в гората и едва на разсъмване се върна в нашия бивак.

И 26 юли прекарахме на река Йодзихе. Стрелците поправяха обувките си и перяха бельото си.

Целия ден Дерсу беше в някакво мрачно настроение. Държеше се настрана и не искаше с никого да говори. След това ме помоли за три рубли и отиде някъде. В четири часа след обяд Н. А. Десулави и П. П. Бордаков отидоха на екскурзия из околностите, а аз се залових да чертая маршрута по река Синанца.

На здрачаване пак се появи мъгла. С приближаването на нощта тя ставаше все по-гъста и по-гъста; скоро в нея изчезнаха и противоположният бряг на реката, и китайските фанзи. Заедно с мъглата върху земята сякаш се беше спуснала мъртва тишина, нарушавана само от капките от мокрите листа на дърветата. В това време дойде един от стрелците и взе да разказва, че Дерсук (винаги го наричаха така) седи сам край огъня и пее някаква песен.

Попитах го къде е видял нанаеца.

— Далеч — отговори ми той, — в гората при рекичката.

Стрелецът ми обясни, че трябва да вървя по пътеката, докато отдясно не видя светлина. Там бил огънят на Дерсу. Извървях около триста крачки в указаната посока, но нищо не видях. Вече исках да се връщам, когато изведнъж през мъглата встрани наистина съзрях отблясък на огън. Не се бях отдалечил и петдесет крачки от пътеката, когато мъглата неочаквано се разпръсна.

Онова, което видях, бе за мен толкова неочаквано и ново, че замрях на мястото си и не посмях да мръдна. Дерсу седеше край огъня с лице към мен. Брадвата и пушката му бяха до него. В ръцете си държеше нож, с който дялкаше опряна на гърдите му малка пръчка и тихо пееше някаква песен. Пеенето му беше монотонно, унило, тъжно. Той не дорязваше стружките докрай: те се извиваха една след друга и образуваха качулче. После вземаше пръчката в дясната си ръка и преставайки да пее, неочаквано се обръщаше с въпрос към някого в пространството и се вслушваше, вслушваше се напрегнато, но отговор нямаше. Тогава той хвърляше стружките в огъня и се залавяше да дялка нови. После извади малка чашчица, наля в нея от едно шише водка, намокри показалеца си и пръсна по капка на земята в четирите посоки. Пак извика нещо и се ослуша. Някъде далеч встрани се чу крясък на нощна птица. Дерсу скочи на крака.

 

 

Запя високо същата песен и изля целия спирт в огъня. За миг се изви син пламък. След това взе да хвърля в огъня тютюневи листа, сушена риба, месо, сол, зелена кощрява, ориз, брашно, парче син плат, нови китайски ули^[6], кутия кибрит и на края празната бутилка. Престана да пее. Седна на земята, оброни глава на гърдите си и се замисли дълбоко за нещо.

Тогава реших да отида при него и нарочно слязох на крайбрежния чакъл, за да чуе стъпките ми. Старецът вдигна глава и ме погледна с очи, в които се четеше тъга. Запитах го защо се е отдалечил толкова от фанзата и му казах, че съм се тревожил за него. Той нищо не ми отговори. Седнах насреща му край огъня. Четири-пет минути седяхме мълчаливо. В това време отново се чу крясъкът на нощната птица. Дерсу бързо стана от мястото си, обърна се в посока на крясъка и завика нещо с глас, в който долових нотки на тъга, страх и радост. След това всичко стихна. Дерсу се отпусна на мястото си и започна да стъкмява огъня. Нажежената до червено бутилка се разпука и започна да се топи.

Не го разпитвах какво значи всичко това. Знаех, че сам ще ми каже — и не сбърках.

— Там хора много — започна той. — Китайци, войници… Няма разбирай, смей се, пречи.

Не го прекъсвах. Тогава ми разказа, че предишната нощ му се присънил тежък сън: видял стара порутена юрта и в нея своето семейство, потънало в страшна бедност. Жена му и децата зъзнели от студ и били гладни. Молели го да им занесе дърва и да им изпрати топли дрехи, обувки, някаква храна и кибрит. Онова, което изгарял, той изпращал на близките си, които според неговите представи и на оня свят живеели, както и на този. Тогава деликатно го попитах за крясъците на нощната птица, на които бе отвърнал със силни викове.

— Това ханяла^[7] — отговори Дерсу. Моята мисли, била жена. Сега всичко получила. Нашата може във фанза отива.

Той се изправи и разхвърли настрани огъня. Стана два пъти по-тъмно. След няколко минути вече вървяхме назад по пътеката. Дерсу мълчеше, аз — също.

Наоколо беше тихо. Синият въздух сякаш беше застинал. Гъстата мъгла се спусна в долината и започна да ръми. Когато приближихме към фанзите, кучетата силно залаяха.

 

Както обикновено, Дерсу остана да нощува отвън, а аз влязох в нашата фанза, опънах се на топлия кан и задрямах. Отвъд стената се чуваше как мулетата хрупаха сено. Кучетата дълго не можеха да се успокоят.