Владимир Арсениев
Дерсу Узала (15)

XIV глава
Тежкият преход

Денудационната долина на река Кулумбе. — Бродовете. — Скалата Мафа. — Отпадналост. — Застудяване. — Повалената от буря гора. — Треска. — Кошмар. — Глад. — Морският бряг. — Ван-Син-лаза. — Разочарование. — Миноносецът „Грозний“. — Спасение. — Връщане на Амагу. — Заминаването на Мерзляков.

С пукването на зората отново застудя; мократа земя така бе замръзнала, че хрущеше под краката ни. От реката се вдигаше пара: температурата на водата беше значително по-висока от тази на въздуха. Преди да тръгнем, ние проверихме с каква храна разполагаме. Беше ни останал хляб още за два дни. Това не ме тревожеше много. Според моите пресмятания не бяхме много далеч от морето, а там при скалата Ван-Син-лаза удехеецът Сале и стрелците трябваше да ни донесат храна.

През нощта обувките ни бяха изсъхнали. Когато изгря слънцето, ние с Дерсу се облякохме и бодро тръгнахме напред.

Не съм виждал по-характерна денудационна долина от тази на Кулумбе. Притисната от планините, реката през всичкото време се вие между отвесни скали. Имаш впечатлението, че планинските хребети тук са се стремили да създадат на всяка крачка прегради за водата, но последната беше надвила и насила си бе проправила път към морето.

Може да се каже, че околните планини са напълно лишени от дървесна растителност: гора расте само около реката, обрамчвайки я от двете й страни като с бордюр. В нея преобладават лиственици, смърчове, брези и елши. На откритите места, разположени по-близо до планината, са се приютили даурска шипка и обикновена офика, а край нея — скален пелин, листата на който се намират при основата на стъблото. На пръв поглед никой не би се досетил, че той е роден брат на ливадния пелин. На друго място се натъкнахме на блатен багулник и разни видове папрати. Първият вид беше с малък по размери ажурен лист; вторият имаше ръждивозелени листа с червеникав оттенък от долната страна; макар и прост, не можеше да се отрече, че листът на третия беше изящен.

През долината на Кулумбе не минава никаква пътека. Наложи ни се да вървим по целина. Тъй като не искахме да прекосяваме реката, ние се опитахме да се движим по брега, но скоро се убедихме, че това е невъзможно: още първата скала ни принуди да се прехвърлим на другия бряг. Понечих да се преобуя, но Дерсу ме посъветва да вървя с мокри обувки и да се стоплям с бързо ходене. Не бяхме извървели и половин километър, когато отново трябваше да преминаваме на десния бряг на реката, после на левия, след това пак на десния и т.н. Водата беше студена; страшно ме боляха пищялите — сякаш бяха стиснати в менгеме.

Отстрани се извисяваха стръмни планини, които рязко завършваха в долината с отвесни скали. Не можехме да ги заобикаляме: това щеше да ни отнеме много време и да удължи пътя ни с още три-четири дни, което при ограничените ни продоволствени запаси беше съвсем нежелателно. Ние с Дерсу решихме да вървим направо, като се надявахме, че зад скалите ще има открита долина. Скоро обаче трябваше да се убедим в противното: пред нас отново се изпречиха скали и отново се наложи да се прехвърляме от единия бряг на другия.

— Уф! — мърмореше Дерсу. — Нашата върви като видри. Мъничко по брега ходи, виждай, вода има — гмуркай се, после пак на брега и пак гмуркай се…

Сравнението беше твърде сполучливо. Точно така се движат видрите.

Дали ние посвикнахме с водата или слънцето ни постопли, а може би стана и едното, и другото, но започна да ни се струва, че бродовете не са толкова страшни и водата не е толкова студена. Аз престанах да ругая, а Дерсу да мърмори. Вместо по права линия нашият път вървеше на зигзаг. Така се мъчихме до обяд, а привечер попаднахме в истинско дефиле. Беше дълго повече от четиристотин метра. Наложи се да вървим направо по коритото на реката. Понякога се измъквахме на крайбрежната ивица и се греехме на слънце, след това пак влизахме във водата. Най-после почувствувах, че съм уморен.

Денят беше превалил и се захлади. Предложих на Дерсу да спрем. На едно място между скалите имаше нисък бряг и водата беше изхвърлила на него много дървета. Излязохме на брега и най-напред накладохме голям огън, а после се заловихме да приготвяме вечерята.

След това пресметнах бродовете. На едно разстояние от петнадесет километра бяхме минали тридесет и два брода, без да смятам дефилето, през което бяхме вървели само по реката. През нощта на небето пак се появиха облаци и преди да се съмне, заваля ситен и чест дъжд. Сутринта станахме по-рано от обикновено, похапнахме, пихме чай и тръгнахме на път. Първите шест километра вървяхме повече по водата, отколкото по сушата.

В средното си течение река Кулумбе много криволичи. През цялото време тя се притиска към скалите и образува в подножията им дълбоки вирове. На много места коритото й е задръстено с камъни и повалени дървета. Мога да си представя какво става тук по време на наводнения! И двамата — първия път аз, втория — Дерсу, хлътнахме във вирове и здравата се измокрихме.

Най-после тясната и скалиста част на долината остана зад нас. Планините като че ли почнаха да се отдръпват встрани. Зарадвах се, защото предполагах, че морето е близко, но Дерсу ми посочи някаква птица, която според думите му живеела само в глухи гори, далеч от морето. Веднага се убедих, че е прав. Пак се заредиха бродове, които по-нататък ставаха все по-дълбоки. Един-два пъти палихме огньове главно за да се посгреем.

Към дванадесет часа на обяд бяхме при голямата скала Мафа, което, преведено от удехейски, значи мечка. По очертанията си скалата наистина прилича на мечка и се състои от плътен пясъчник с прослойки от кварц и варовиков шпат. В подножието й видяхме утъпкана наскоро пътека, която пресичаше река Кулумбе и отиваше на север. Зад скалата Дерсу откри бивак и по оставените в него следи разбра, че тук е нощувал Мерзляков с отряда ни на път от Такема за Амагу.

Сметнахме, че ако тръгнем по пътеката, ще излезем при корейците на река Найна, а ако тръгнем направо, ще се озовем на морския бряг при скалата Ван-Син-лаза. Пътят към Найна ни беше съвсем неизвестен и при това не знаехме за колко време можем да го минем. До морето разчитахме да стигнем ако не днес, то във всеки случай утре до обяд.

Закусихме с остатъците от месото и продължихме да вървим. Към два часа след обяд ситният дъжд се превърна в пороен. Това ни накара да спрем по-рано и да потърсим спасение в палатката. Бях страшно премръзнал, ръцете ми бяха вкочанясали, пръстите ми не се свиваха, зъбите ми тракаха. За беда дървата се случиха мокри и горяха лошо. Най-после огънят се разгоря и ние се заловихме да сушим дрехите си. Бях много отпаднал и усещах тръпки. Дерсу извади от торбата си последния сухар и ме посъветва да хапна. Но на мек не ми беше до ядене. Пих чай и легнах край огъня, обаче не можах да се стопля.

Около полунощ дъждът спря, но земята започна да се заскрежава. През нощта Дерсу не спа и през цялото време поддържаше огъня.

Към три часа на разсъмване в природата се случи нещо необичайно. Небето изведнъж се изясни. Температурата на въздуха започна толкова бързо да спада, че преди да успее да се изцеди от клонките на дърветата, дъждовните капки замръзваха по тях във вид на ледени висулки. Въздухът стана чист и прозрачен. Посребрена от лъчите на изгряващото слънце, луната беше съвсем ясна, сякаш се бе измила и приготвила за празник. Слънцето изгря пурпурно и студено.

Сутринта станах с главоболие. Продължавах да усещам тръпки и тъпи болки в костите. И Дерсу се оплакваше, че се чувствува отпаднал. Нямаше какво да ядем, пък и не ни се искаше. Пийнахме малко гореща вода и тръгнахме на път.

Скоро ни се наложи пак да нагазим във водата. Днес тя ми се стори особено студена. Когато излязохме на противоположния бряг, дълго не можахме да се сгреем. Но ето че слънцето изскочи иззад планината и изстиналият въздух почна да се стопля под съживителните му лъчи.

Колкото и да се стараехме да избягваме бродовете, не можахме да се отървем от тях. Но все пак забелязахме, че станаха по-редки. След няколко километра реката се разби на ръкави, между които имаше острови, обрасли с ракитаци. Тук се срещаха много ресарки. Стреляхме, но не можахме да убием нито една: ръцете ни трепереха, нямахме сили да се прицелим, както трябва. Вървяхме унило един зад друг и почти не разговаряхме.

Изведнъж отпред се появи някаква светла ивица. Помислих, че е морето. Но голямо беше разочарованието ни, когато приближихме към нея. На земята лежеше прекършена цяла гора. Беше повалена от миналогодишната буря — същата, която ни застигна на 20, 21 и 22 октомври, когато се прехвърляхме през Сихоте-Алин. Навярно центърът на тайфуна беше минал точно оттук.

Трябваше или да заобиколим повалената гора, или да вървим по островите, сред ракитака. Тъй като не знаехме каква е дължината и ширината на ветровалния участък, ние предпочетохме второто. Цялата река бе задръстена с нападали дървета и следователно навсякъде можехме спокойно да минаваме от единия бряг на другия. На разстояние от пет-шест, ако не и повече километра бурята не беше пощадила нито едно дърво. Движехме се доста бавно. Често спирахме и почивахме. Но ето, че ветровалният участък свърши и пак трябваше да нагазваме във водата. Преброих още 23 брода, после обърках сметката им и престанах да ги броя.

След пладне ние с мъка влачехме краката си. Чувствувах се напълно изтощен и Дерсу беше болен. На едно място видяхме дива свиня, но не ни беше до лов. Днес рано спряхме на бивак.

Тук силите окончателно ме напуснаха; имах силна треска и кой знае защо лицето, краката и ръцете ми бяха отекли. Цялата вечер Дерсу работи сам. После ме унесе. През всичкото време сънувах някаква тъничка паяжина, която се обвиваше около мен и постепенно ставаше все по-дебела и по-дебела, като на края вземаше чудовищни размери. Струваше ми се, че планинският хребет Карту се движи с ужасяваща бързина и ме смазва с тежестта си. Аз скачах ужасен и виках. Хребетът Карту изведнъж изчезваше и на негово място отново се появяваше паяжината и тя отново започваше да надебелява и в същото време да придобива бързо въртеливо движение. Понякога смътно усещах на главата си студена вода.

Колко бе продължило това мое състояние, не зная. Когато дойдох на себе си, видях, че съм покрит с кожената куртка на голда.

Беше вечер; на небето блестяха ярки звезди. Дерсу седеше край огъня; изглеждаше измъчен и уморен.

Оказа се, че съм се мятал трескав и съм бълнувал повече от дванадесет часа. През това време Дерсу се грижил за мен, без да мигне. Слагал на главата ми мокра кърпа, топлил краката ми на огъня. Помолих го за вода. Той ми подаде чай от някаква трева с противен сладникав вкус. Настояваше да пия колкото може повече. След това легнахме един до друг, покрихме се с един брезент и двамата заспахме.

Следният ден беше 13 октомври. Сънят бе възвърнал малко силите на Дерсу, но аз се чувствувах съвсем разнебитен. Не можехме обаче да прекараме деня на същото място; нямахме нито троха за ядене. Затова пряко сили станахме и тръгнахме по-нататък надолу по реката.

Долината все повече и повече се разширяваше. Ветровалните участъци и пожарищата останаха зад нас; вместо кедъра, смърча и бялата ела взехме по-често да срещаме брезови горички, ракитаци и лиственици, които изглеждаха годни за строителен материал.

Вървях като пиян. И Дерсу едва превъзмогваше слабостта и с голяма мъка влачеше краката си. Когато забелязахме пред нас, отляво, високи скали, ние своевременно се прехвърлихме на десния бряг на реката. Тук Кулумбе изведнъж се разбива на осем ръкава и това до голяма степен ни облекчи при преминаването й. Дерсу се мъчеше по всевъзможни начини да ме ободри. Понякога почваше да се шегува, но по израза на лицето му разбирах, че и той страда.

— Каза, каза (чайка) — изведнъж завика той, като сочеше една бяла птица, която се мяркаше из въздуха. — Морето не далече.

И сякаш в потвърждение на думите му зад завоя отляво се показа скалата Ян-тун-лаза — същата, която бяхме видели при устието на Кулумбе, когато отивахме от река Такема за Амагу. Надеждата, че наближава краят на страданията ни, ми вдъхна сили. Но сега отново ни предстоеше да се прехвърляме на левия бряг на Кулумбе, която на това място беше събрала водите си в едно корито: течението й беше бързо. Напреки на реката лежеше дълга лиственица. Тя беше извънредно неустойчива и прехвърлянето ни отне много време. Най-напред Дерсу пренесе през реката пушките и торбите ни, а след това ми помогна да мина и аз.

Най-после стигнахме скалата Ян-тун-лаза. Тук в края на една дъбова горичка малко починахме. До морето оставаше още километър и половина. На това място долината прави остър завой на югоизток.

Събрали сетни сили, ние се затътрихме по-нататък. Скоро дъбовете започнаха да оредяват и ето че пред нас блесна морето.

Трудният ни преход беше свършен. Тук някъде стрелците трябваше да ни оставят продукти и ние можехме да не мръднем от мястото си, докато не оздравеем напълно.

В шест часа след пладне стигнахме до скалата Ван-Син-лаза. При нея ни очакваше още по-горчиво разочарование: продуктите ги нямаше. Претършувахме всички ъгълчета, надничахме зад повалените дървета и големите камъни, но никъде нищо не намерихме. Оставаше ни още една надежда: може би стрелците са оставили храната от другата страна на скалата Ван-Син-лаза. Голдът сам изяви желание да отиде дотам, но когато се изкачил на върха, видял, че корнизът, по който минава пътеката, е покрит с лед и не се решил да върви по-нататък. Огледал отгоре целия бряг, но там нищо не забелязал. Когато се върна назад и ми съобщи тази печална вест, той веднага се помъчи да ме утеши.

— Нищо, капитан — каза той, — около морето винаги може намери яж.

След това тръгнахме към брега и обърнахме един камък. Изпод него изскочиха множество дребни морски рачета. Те се разбягаха на всички страни и пъргаво се скриха под другите камъни. Започнахме да ги ловим с ръце и скоро събрахме около двадесетина. На същото място намерихме и две прамолюски и стотина морски охлювчета-литорини. След това избрахме място за бивак и запалихме голям огън. Прамолюските и охлювчетата изядохме сурови, а раците сварихме. Това наистина не беше много, но все пак първите пристъпи на глада ни бяха утолени.

Знаех изпълнителността на моите хора и никак не можех да си обясня защо не бяха донесли продуктите на уговореното място. На следния ден трябваше да минем през скалата Ван-Син-лаза и да се опитаме да стигнем до корейските фанзи на река Найна, като вървим по брега на морето.

Треската ми беше минала, но все още чувствувах слабост. Дерсу искаше утре рано да отиде на лов и затова побърза да си легне. Аз дълго седях край огъня, за да се грея.

Нощта беше ясна и студена. На небето ярко светеха звезди и се отразяваха във водата. Червеният полумесец изгря късно. Той замислено гледаше заспалата земя. Високите планини, безпределният океан и дълбокото тъмносиньо небе — всичко беше толкова величествено и грандиозно. Шепотът на Дерсу ме изтръгна от моя унес: бълнуваше нещо на сън.

Уморен от тежкия път, измъчен от треската, аз легнах до него и заспах.

Едва се развиделяваше. Здрачът на нощта все още се бореше с утрото, но вече си личеше, че не е в състояние да спре изгряващата зора. Нейната неясна светлина заливаше тихото море и пустинния бряг.

Огънят бе почти угаснал. Разбудих Дерсу и двамата се заловихме да раздухваме въглените. В това време до слуха ми долетяха два отривисти звука, които ми заприличаха на вой.

— Изюбър реве — казах аз на своя приятел. — Побързай: може би ще го убиеш.

Дерсу се накани да тръгне, но после спря, помисли малко и каза:

— Не, това не изюбър. Сега викай него не може.

В това време звуците се повториха и ние добре чухме, че идват откъм морето. Сториха ми се познати, но не можех да си спомня къде ги бях чувал по-рано.

Аз седях до огъня с гръб към морето, а Дерсу бе седнал срещу мен.

Изведнъж той скочи на крака и като протегна ръка, каза:

— Гледай, капитан!

Огледах се и видях миноносеца „Грозний“, който се показваше иззад носа.

Като по уговорка ние гръмнахме два пъти във въздуха, после се спуснахме към огъня и почнахме да хвърляме в него водорасли. Вдигна се бял пушек. „Грозний“ изсвири няколко пъти пронизително и зави към нас. Забелязаха ни… Изведнъж сякаш планина падна от плещите ми. И двамата се развеселихме.

След няколко минути бяхме на борда на миноносеца, където радушно ни посрещна П. Г. Тигерстет.

Оказа се, че на връщане от Шантарските острови той се отбил на Амагу и там научил от А. И. Мерзляков, че съм в планината и някъде около река Кулумбе трябва да изляза на морския бряг. Староверците му разказали, че удехеецът Сале и двама стрелци трябвало да ни доставят продоволствие при скалата Ван-Син-лаза, но по пътя ги застигнала буря и лодката им се разбила в скалите. Всичко, което носели със себе си, потънало. Те веднага се върнали на Амагу: смятали да вземат отново продукти и пак да излязат да ни пресрещнат. Тогава Тигерстет решил да тръгне да ни търси. През нощта стигнал до Такема и поел обратно, а на разсъмване наближил река Кулумбе, като давал сигнали със сирената. Тези сигнали аз бях взел за рев на изюбър.

П. Г. Тигерстет се нагърби да ме откара при отряда. Седяхме на отрупаната с храна маса и пиехме чай; дори не забелязахме как стигнахме до Амагу.

Тук А. И. Мерзляков, позовавайки се на ревматизма си, поиска разрешение да замине за Владивосток. Веднага се съгласих. Заедно с него пуснах и стрелците Дяков и Фокин, като им наредих да излязат да ме пресрещнат на река Бикин с хранителни продукти и топли дрехи.

След един час „Грозний“ вдигна котва.

Сбогувах се с моряците повече от приятелски. Застанал на брега, аз видях на мостика командира на миноносеца. Той ми махаше с фуражката си за сбогом. Когато „Грозний“ се отдалечи толкова, че вече не можех да различавам хората на него, аз се върнах в старообредското село.

Сега в отряда ми оставаха само седем души: аз, Дерсу, Чжан-Бао, Захаров, Аринин, Туртигин и Сабитов. Последните четирима не пожелаха да се върнат във Владивосток и доброволно останаха с мен до края на експедицията. Това бяха най-преданите и най-добрите хора в отряда.