Марион Дели
Както в приказките (9)

Глава IX

Гвенола се наведе от прозореца, за да затвори капаците. След това хвърли поглед из стаята. Това беше стаята на брат й. Той трябваше да се завърне след два дни и да прекара отпуската си в „Кенендри“. По такъв начин собствениците на замъка след два-три дни щяха да видят събрани около себе си всичките си деца. Гвенола се приближи до масата и поправи цветята в една висока, порцеланова ваза. След това тя се измъкна от стаята и отиде да се преоблече за тържеството, което родителите й устройваха в чест на своите познати. Тя сложи пак бялата си муселинена рокля, която това лято винаги обличаше за подобни тържества. Госпожа Де Панденек беше възпитала дъщеря си в скромност, която придаваше на младото момиче хубав и приятен вид, като едновременно с това не й липсваше и елегантност.

След като Гвенола се облече, тя се приближи до масата, на която имаше сложена книга, подвързана в кафяво. Това беше книгата със стихове на един млад бретонски писател модернист с посвещение, написано за господин Де Панденек. Гвенола преди няколко дни беше чела тези стихове на господин Волф. Той остана във възторг. И сега младото момиче си мислеше: „Как само се разбираме аз и той. Ние двамата имаме едни и същи вкусове, едно и също търсим и аз, и той от поезията“.

Младото момиче се изправи. Сърцето й започна да бие по-силно. Страните й се обляха в руменина. Тя в мислите си виждаше дълбоките, топли очи на Франц Волф.

Вратата се отвори. Госпожа Де Панденек влезе в стаята на дъщеря си. Тя беше вече облечена и имаше великолепен вид в роклята си от виолетова коприна на едри, черни цветя. Тази рокля отлично подхождаше на нейната все още тънка талия и на добре запазеното й, свежо лице.

— Готова ли си, Гвен… Наметни се със своя голям шал, а ла Мария-Антоанета. Той ще допълни тоалета ти.

Тя се приближи и разгледа роклята й.

— Още е хубава, но ще ти трябва вероятно още една рокля, мило дете.

— О, мамо, защо? Това лято ще мога да изкарам с тази, без да става нужда да си шия нещо ново.

Госпожа Де Панденек се усмихна, но не отговори нищо. Тя обгърна с поглед младото момиче, това нейно хубаво дете, което вероятно скоро чужденецът щеше да отведе. По лицето на Гвендолин, в нейните очи, които светеха все по-ясно, госпожа Де Панденек долови отражението на любовта, която младото момиче вече хранеше в сърцето си. А това сърце беше толкова спокойно, докато не се беше появил Франц Волф.

Майката мислеше, че на никого не би я дала с такова доверие, както на този младеж, когото с интуицията на фина и интелигентна жена веднага бе оценила като човек високи морални добродетели и качества.

Тя прехвърли през раменете на дъщеря си въздушния шал. След това отново се усмихна, горда, задето дъщеря й така красива. Двете жени влязоха в голямата зала, където мъжете от семейството беседваха с Розмандурови, които вече бяха пристигнали.

Скоро и останалите поканени започнаха да пристигат. Гостите се настаниха из околните салони и тераси, където бяха сервирани маси със закуски.

— Нима красивият австриец… не е поканен? — попита Никол съседа си Артур де Шовар, младеж с нисък ръст и много бледен, който винаги се мъчеше да играе ролята на някакъв английски джентълмен.

— Сигурно е поканен два пъти, а не само веднъж. Впрочем ето го, че иде!

Нейният поглед се впи в стройната фигура, която се беше появила на прага на вратата. Австриецът засенчи още със самото си появяване и най-елегантните благородници, които вече бяха пристигнали преди него.

Наистина странно беше това, че този човек ставаше винаги център на обществото, където и в каквато среда да попаднеше.

Франц се поклони пред госпожа Де Панденек и целуна ръката й. Той поздрави и Гвенола, която се беше изправила до майка си, като й каза пламенно, гледайки я с нескрит възторг:

— Когато влязох в стаята, сякаш видях самата кралица Мария-Антоанета и едва се сдържах да не се обърна към вас с Ваше Величество…

Цялата зала впи поглед в младото момиче, което почервеня от смущение. Жените я погледнаха със завист, която едни успяваха да прикрият повече, други — по-малко. Господин Де Кенарио, който се беше изправил на няколко крачки от своята племенница, вероятно беше забелязал тези завистливи погледи, защото на устните му се появи за миг иронична усмивка.

„Милата ми красавица — помисли си господин Де Кенарио. — Играта още не е свършена, а дори и сега вече Франц ги кара да завиждат на хубавата ми племенница.“

Пиер де Собран, който беше застанал сред една група младежи, отправи към господин Волф твърде злобен поглед. После младежът се приближи към господин Де Кенарио и му каза, като сочеше Франц, който в този миг се ръкуваше с доктор Карлос, годеника на госпожица Де Кервион:

— Изглежда, че тези двама господа си вдъхват взаимни симпатии. Срещнах ги преди няколко дни на една улица в града. Водеха твърде приятелски разговор. Нищо чудно в това — всяка тенджера ще си намери похлупака…

Господин Де Кенарио отговори иронично:

— Значи вие намирате, че те си приличат?

— Не говоря, разбира се, за физическа прилика, но и двамата са от обикновени буржоазни семейства, нали?

— Е, да, вероятно! Наистина нито господин Волф, нито господин доктора в този момент се намират в родната си среда, но въпреки това не се отличават по нищо от другите, нали така?

Пиер презрително вдигна рамене.

— Впрочем познавате ли вие наистина добре този господин Волф, за да можете да гарантирате за неговата чест? Мнозина тук се съмняват в него, а и аз вярвам в това, че този човек е един обикновен авантюрист. Може би не е обикновен, може да е извънредно ловък авантюрист, но главното…

— Авантюрист! — Де Кенарио едва се сдържа да не избухне в смях. — О, о!… Все пак не прилича на такъв! Бъдете твърде уверен, приятелю, че в този поглед няма от какво да се боите. Господин Волф е твърде почтен и честен човек. В това можете да ми вярвате.

Господин Де Кенарио, както имаше обичай, потриваше ръцете си. Това беше у него признак, че е добре разположен и в хубаво настроение. Пиер му каза:

— Виждате ли го често във Виена?

— Често… не! Понякога го срещам в обществото!…

— Има ли той там големи връзки?

— Доста… Той е личност, която е търсена от всички, както впрочем и тук.

— Но не и от всички — отговори Пиер, като презрително заклати глава. — А какъв живот води този господин?

— Твърде почтен и разумен живот. Но извинете, трябва да кажа на пианистката да започне да свири. Гвенола ме помоли да се нагърбя с ръководството на това тържество.

И като се отдалечаваше, господин Де Кенарио мърмореше:

— Дявол да го вземе, това животно започва вече да ме нервира със своите въпроси, които поставя така, сякаш е някакъв съдия-следовател. Много странна птица е този Пиер. Това е наистина отвратително и смешно!

Господин Де Кенарио започна сам да се смее, като се отправи към онази част от салона, в която се намираше пианото, закрито с естествена завеса от зеленина.

Малко след това двойките започнаха да се въртят по паркета на обширните салони. Ги танцуваше с малката Ани Бланшар, която се опитваше да подражава на „големите госпожици“, както тя казваше смешно със сериозен тон.

Никол беше в обятията на Пиер де Собран. Облечена беше в рокля от бял креп, много по-деколтирана, отколкото тоалетите на другите момичета. В косите й беше втъкната една тъмна орхидея. Този път беше сресана на плетеници, което й придаваше много по-сериозен вид. Друга една орхидея украсяваше колана й. Румена, весела, Никол разговаряше оживено по време на паузата между два танца с младежите, които бяха застанали наоколо й.

— Странно момиче е тази малка Д’Еспеван — казваха майките по неин адрес.

Франц Волф беше един от най-добрите танцьори. Никой не можеше да танцува валс като него. Младите момичета и младите дами, които съперничеха помежду си, го гледаха с погледи, които много ясно свидетелствуваха, че ще се почувствуват щастливи, ако потанцува и с тях. Други се преструваха, че не го забелязват или пък говореха с презрение за него, когато видяха, че Франц Волф танцува с Марсел Бланшар.

— Е, сега са попаднали точно един на друг.

— Но госпожица Де Панденек, госпожица Де Кервион и госпожица Де Розмандур, с които той танцува постоянно, вероятно тук биха могли да намерят младежи, които да им подхождат много по-добре — шепнеха озлобените момичета.

Бюфетът беше сервиран на терасата. След един валс Никол каза на младия си кавалер:

— Умирам от горещина! Бъдете така любезен и ми донесете един сладолед.

Докато Артур полетя към бюфета, Никол се отправи към една група, която се намираше недалече от нея. Там бяха седнали Франц Волф, Гвенола, Ален, Ивон и Пиер де Собран. На няколко крачки от тях се разхождаха, като пушеха, господата Де Розмандур и Де Кенарио. Пиер стана и веднага й предложи стол, а Никол се отпусна на него, като че ли беше бог знае колко уморена.

— Изглежда, че ти е страшно горещо, Николет! — се обади Ивон. — Съвсем не е чудно, щом танцуваш като някоя фурия.

— О, Ивон, какво сравнение! — галантно протестира Пиер.

— Оставете я — отговори Никол и вдигна рамене. — Аз съм свикнала вече с неподходящите изрази на моята скъпа Ивон.

Никол си вееше нервно с ветрилото си. От време на време отправяше към господин Волф мрачни погледи. Той разговаряше с Ален и с Ани де Кервион.

Ги и Ани Бланшар се приближиха. Той държеше в ръката си малък картон, който поднесе на госпожица Де Розмандур.

— Погледнете, Ивон, това е снимка на господин Волф. Помолих го да ми даде някой свой портрет и той ми го даде тази сутрин, когато му занесох цветя. Ето, виж го. Снимката е невероятно сполучлива.

— Да! Великолепна снимка! — се съгласи Ивон, след като разглеждаше дълго време портрета, на който господин Волф беше сниман седнал в едно кресло с голямо облегало.

Едната му ръка почиваше върху главата на чудесно ловно куче, а другата на по-дребно куче от същата порода. Той след това обърна фотографията и прочете гласно: „Леополд Велнер, фотограф на Негово Височество“.

— Фотограф на принц Сонберг? О, за принца много ни говори моят сродник Календек, който беше аташе във Виена. Той казва, че това бил блестящ мъж! Разправяше ни, че всички виенчанки били влюбени в него…

— Нещастният човек — заяви иронично господин Волф и помилва къдравата коса на малката Ани.

Никол продължи, като че ли не беше чула тази бележка.

— Имал рядка интелигентност, можел да говори така блестящо, че било просто удоволствие да го слуша човек…

— О, мислите ли? Вашият сродник изглежда е твърде очарован от него, но може би този млад принц не обича ласкателствата.

Господин Кенарио, който се приближи, когато започна този разговор, сложи кърпата си на устата, за да прикрие усмивката си и извърна глава настрана.

Никол се обърна към господин Волф. Изразът на нейното лице беше необикновено презрителен:

— Какво знаете вие за него, господине? Аз не вярвам вие да познавате Негово Височество по-добре от моя роднина, който имаше достъп до най-висшите среди в двора и се движеше само между аристократи.

— В действителност аз го познавам толкова, колкото и всички други във Виена. Но според вашите думи излиза, че абсолютно всеки принц трябва да притежава тези качества, които изтъкнахте тук. Наистина, този принц сигурно е човек, който не би могъл да излъже вашата способност да различавате с един поглед хората, които принадлежат към аристокрацията, но има и други случаи.

Предизвикана от ироничния тон на младия човек, Никол отговори грубо:

— Разбира се! Говорете си каквото искате, но все пак има известни особености, които веднага отличават принца от един обикновен гражданин!

Никол отклони погледа си от човека, който гледаше към нея иронично и студено, като от време на време се усмихваше, после се обърна към господин Де Кенарио, който все още продължаваше да държи кърпичката си пред устата.

— Та и вие трябва да познавате принц Сонберг, господине?

— Да, имам това удоволствие, защото той в действителност е точно такъв, какъвто вие го описахте преди малко. Вашият сродник има право. Малко са хората, които могат да се похвалят, че се радват на една такава великолепна хармония между морал, интелект и физически данни.

— Ако принц Сонберг беше тук, вероятно би сметнал, че вие сте един от неговите най-верни царедворци, господине — се обади Франц Волф, а в очите му се появи някакъв ироничен израз, който посмути малко господин Де Кенарио.

— Аз не мога да говоря друго за принца, защото той наистина заслужава тези думи.

Никол победоносно погледна към господин Волф, а след това пак се обърна към господин Де Кенарио:

— Моят сродник ни разказваше една твърде драматична история, свързана с младия принц… Една твърде красива дама от висшето общество се самоубила, защото принцът я напуснал.

Господин Де Кенарио се смути и крадешком погледна Франц Волф. Младежът потрепери леко. Неговото лице веднага се помрачи. Погледът му прониза Никол.

— Известна ли ви е и на вас тази история, господин Де Кенарио?

— Да, чувах и аз нещо за това, но мисля, че тази история е невярна, поне в някои свои подробности. Графиня Фален се самоуби от отчаяние, задето не успя да породи любов в сърцето на младия принц.

— Е? Какво могат да знаят хората? Естествено е, че цялата тази работа е трябвало малко да се изопачи, за да не предизвика скандал във връзка с името на един принц, какъвто е Сонберг! — каза момичето.

— О, тази Никол! — промълви Ивон и погледна сърдито към сродницата си.

Господин Волф се обади с остър глас, който не търпеше никакви възражения:

— Аз никак не понасям някои млади особи, които дават своето мнение за събития и за хора, които не познават и се бъркат в неща, в които по-добре биха направили да не се намесват. Така и вие, госпожице, смятате, че принц Сонберг не е могъл да не се поддаде на очарованието на тази дама? А ето, аз също както и господин Де Кенарио мисля, че той няма нищо общо с тази драма, предизвикана само от дамата, характерът на която беше своенравен, пламенен, неустановен.

Очите на Никол останаха широко отворени. От тях лъхаше омраза.

— Какво можете вие да знаете за всичко това, господине? Преди всичко вие изобщо не можете да участвувате в тези спорове. Вие можете да съдите за постъпките на принц Сонберг само от вашето ниско положение на обикновен гражданин буржоа, от морала на един обикновен Волф.

След така проявената дързост и неуважение от госпожица Д’Еспеван, никой не продума нито дума. Всички онези, които бяха около господин Волф, се оглеждаха смутени. Господин Де Розмандур, който беше чул думите на племенницата си, не знаеше вече накъде да гледа. Тази пълна със смущение тишина беше отново нарушена от гласа на господин Волф:

— Аз не познавам буржоазния или аристократичния морал! Познавам само един морал, един и за принца, и за обикновения файтонджия.

Господин Де Кенарио се отдръпна малко, защото смяташе, че няма да има повече сили да се сдържи, без да се изсмее. Никол протегна нервно ръка, за да поеме сладоледа, който й подаваше Артур де Шовар. Гвенола, страшно смутена от сцената, която току-що се беше разиграла, се опита да прехвърли разговора на друга тема.

— Каква роля имате в пиесата, която ще изиграете във „Фужерай“, Пиер?

— В „Сервийон“ ли? Госпожа Д’Еспеван ми повери ролята на очарователния принц.

Ги, който през цялото това време беше стоял до Волф и който се чувствуваше страшно нещастен от обидата, която беше нанесена на неговия приятел, вдигна погледа на своите сериозни очи към австриеца и каза:

— Тази роля бихте могли да играете сполучливо само вие, господине.

— Не вярвайте в това, млади ми приятелю. Аз не бих могъл да играя ролята на един принц дори и на театрална сцена. Липсва ми нещо… липсват ми може би онези няколко капки синя кръв, която да тече в моите вени.

Никол продължи да яде сладолед, като че ли не беше чула нищо, но Пиер отговори намусен:

— Няма защо да се присмивате! Известно е, че ние сме си такива… по рождение, за нас ще бъде по-лесно да изиграем ролята на принца.

— Безспорно… но според вашите думи и разликата между вас и един истински принц трябва да е също доста голяма. По такъв начин и за вас ще бъде трудно да успеете напълно да се вживеете в такава роля, защото стоите доста по-ниско. Но все пак аз съм дълбоко убеден, че вие ще бъдете един великолепен принц, господин Де Собран, почти толкова прелестен, колкото е и принц Сонберг.

Франц произнесе тази думи с презрителна усмивка, стана, помилва малката Ани, поклони се пред Гвенола и й каза:

— Извинете ме, ще ида да предложа една цигара на добрия ми Кенарио… Правеше впечатление, че ще се задави всеки момент от смях. Искам да поговоря с него малко за Виена и за някои тамошни наши общи познати.

— Какъв чуден човек! — извика госпожа Де Бринан, твърде красива, млада вдовица, която не беше единствената жена, която гледаше винаги с мечтателен поглед към чужденеца. — Доловихте ли прелестния ироничен тон, с който той се обърна към Пиер де Собран? — попита тя Ален, който я беше повел към бюфета. — И как никак не се смути от дръзките думи на госпожица Д’Еспеван.

— Наистина малката Никол днес беше просто невъзможна. Невъзможна и глупава! — заяви Ален искрено. — Ако тя и в бъдеще продължава да се държи така към един човек, когото всички ние почитаме, сигурно е, че моите родители ще й забранят достъпа до нашия дом.

Ивон обаче беше още по-неприятно засегната, отколкото самите Панденекови. Тя стана, за да потърси Оливие и на минаване подхвърли полугласно на братовчедка си:

— Когато някой е така невъзпитан, тогава не бива да влиза в обществото на добре възпитани хора!

Малко след това, облегната на оградата на терасата, Ивон описа в пълни подробности и съвсем вярно сцената, която се беше разиграла. Тя, разправяйки всичко това, следеше с поглед Франц Волф и господин Де Кенарио. Те слизаха по стълбите на терасата и се отправиха към една от цветните алеи. Ивон изведнъж прекъсна думите си, улови годеника си за ръката и попита:

— Видя ли?

— Какво?

— От ръката на господин Волф падна табакерата, а господин Де Кенарио се наведе, взе я и му я подаде. При това той се поклони пред него. Нима това не ти се вижда чудновато? Човек с такова положение и в такава възраст, в каквато е Кенарио! Това е наистина странно!

— Да, наистина, твърде чудно!

— Оливие, бих искала да ти кажа нещо, но ти не бива да казваш никому за него.

Тя му пошепна нещо на ухото. Младежът отстъпи няколко крачки назад.

— О, Ивонет, твоята фантазия те е повела твърде далече!

— Може би, но запомни все пак това, което ти казах!… О, ето слугата на господин Волф.

Янко обиколи алеята и подаде на господаря си една бележка. Острото око на Ивон веднага забеляза, че това беше телеграма. Франц Волф веднага отвори телеграмата, хвърли поглед върху съдържанието й, а след това отстъпи няколко крачки назад. След това отново се приближи до слугата и му нареди нещо. Слугата се отдалечи и господин Волф каза след това нещо и на господин Де Кенарио, който го слушаше с жив интерес. Двамата след това се върнаха на терасата. На минаване Франц Волф се усмихна твърде приятелски на младите годеници.

Щом се поотдалечиха малко, Ивон прошепна на ухото на годеника си:

— Макар и да не вярваш в онова, което ти казах преди малко, твоето държание към „него“ сега беше вече по-различно, отколкото по-рано. Можеш да си представиш, как се чувствувах аз, когато гледах Никол да изсипва по негов адрес толкова глупости. Просто не бях в състояние да отворя устата си!

— Трябва обаче да се признае, драга Ивонет, че и ти не си от най-свенливите!

— Не, не съм! Но все пак вече не зная как да се обърна към него като към някакъв господин Волф. Ако обаче съм отгатнала, драги, тогава Никол ще трябва да се скрие в миша дупка… Не само Никол д’Еспеван, но и всички други…

В това време господин Волф потърси господин Де Панденек. След като го намери, той му съобщи, че го викат с телеграма да замине веднага за Виена.

— Моите роднини искат да говорят с мене по един въпрос, който е от много важно значение за мене. Моето отсъствие обаче ще бъде твърде кратко. След осем, най-много десет дни аз ще бъда отново в „Ти Глац“.