Марион Дели
Както в приказките (13)

Глава XIII

На следващия ден Никол изведнъж оздравя. Стана, облече една ушита с голям вкус домашна роба, сложи си след това руж на страните и по време на закуската се появи. В трапезарията бяха седнали майка й и жената на братовчед й и разговаряха. Те се държаха помежду си твърде студено и въздържано. Семейството горчиво се разкайваше, че са пристигнали във „Фужерай“ да прекарат отпуската си. Възпитанието обаче не им позволяваше да напуснат веднага имението на братовчедка им, която се беше отнесла така глупаво с принц Де Сонберг.

Господин Де Календек, който тази сутрин беше отишъл в Гоело, се върна и разказа, че вече целият град знае кой е в действителност Франц Волф и че той вече се е сгодил за Гвенола де Панденек. Той бил избързал да иде в „Ти Глац“ и да остави визитната си картичка. След това заедно с жена си той се отправи към „Кенендри“. Обитателите на замъка обаче в това време бяха в Гоело. Също така заключена намериха и вратата на замъка на коменданта Де Розмандур, който им беше някакъв далечен сродник.

Когато се върнаха във „Фужерай“, те завариха в салона едно доста многобройно общество. Това бяха хората, които по-рано бяха „против“ господин Волф и някои, които бяха „за“ него. Вторите бяха дошли, за да видят изненадата и смущението на първите. Госпожица Д’Еспеван беше най-голямата противничка на господин Волф. Те непрестанно се връщаха към същата тема на разговор. Ясно беше, че „бившите неприятели“ на австриеца се чувствуваха неловко и тъкмо това беше причината, поради която останалите не преставаха да говорят за младия принц и за неговия годеж.

Никол, която беше все още в трескаво състояние, не каза нито дума. А госпожа Д’Еспеван се мъчеше някак да се оправдае:

— Та ние нямахме възможност да знаем кой се крие под името Волф!… Наистина доста добро възпитание и необикновено държание за един обикновен простосмъртен, за какъвто той се представяше под името Волф, но…

Присъствуващите иронично се усмихваха пред такава наивна защита. Неколцина от тях доволно се наслаждаваха на смущението на двете жени и на техните приятели, които водеха такава жестока кампания срещу чужденеца.

Когато пристигнаха Календекови, всички изведнъж млъкнаха. Новодошлите познаваха принц Де Сонберг и останалите сметнаха, че ще направят по-добре, ако престанат да говорят за него пред тях.

Никол, която се чувствуваше съвършено изтощена, мина от салона в другата стая. Там тя се отпусна на едно кресло и простена:

— Това е вече прекалено! Никога не съм мислела, че тези хора могат да се наслаждават на моето затруднение… Но те не бива да се досетят, че той е причина за моята слабост.

Тя помисли за сцената пред „Ти Глац“, потрепери и си каза: „Какво ли си е помислил той тогава за мене?“.

* * *

На следващия ден сутринта господин Де Календек получи визитна картичка от „Ти Глац“. Върху картичката с два реда принц Сонберг му съобщаваше, че го чака още същия ден следобед. Той просто излъчваше задоволство, когато се приготвяше за посещението си при принца. През това време най-грижливо избягваше да се срещне с Д’Еспеванови. Това накара Никол да каже на майка си:

— Кажи ми, мамо, няма ли да направим по-добре, ако им кажем, че няма защо да остават у нас, ако това би навредило с нещо на кариерата на господин Де Календек?

По времето, докато господин Де Календек беше в „Ти Глац“, във „Фужерай“ пристигна Ивон. Тя донесе сладки на леля си и малко цветя на братовчедка си. Нито веднъж тя не спомена нито за принц Сонберг, нито за годежа на Гвенола. Когато обаче влезе баронеса Де Календек, Ивон беше принудена да отговори на поставените й въпроси. Тя се мъчеше с отговорите си да не обиди или да опечали по някакъв начин Никол. Достатъчно обаче беше само да спомене за принца, за годежа, да разкаже колко е влюбен той, за да усети Никол веднага болка в сърцето си. Почувствува се така, сякаш някой беше я убол право в сърцето. Ревността и завистта отново бяха започнали да се пробуждат в нея. По времето, докато разговаряха за това, се върна и господин Де Календек. Той разказа, че младият принц бил извънредно любезен към него и че изказал желание да го види скоро отново, но този път заедно с баронесата. Използувал случая да го покани да дойде в „Кенендри“ за малкото тържество, което устройвали там Де Панденекови.

След това той се обърна към Ивон, до която беше седнал:

— Негово Височество ми говори твърде много за вас. Най-ласкави слова. Изглежда, че сте много добри приятели, нали, Ивон?

— Да, много добри — отговори Ивон с малко злобен тон. — Господин Волф и аз винаги сме били в пълно разбирателство за всичко… и не виждам защо това да не е така и с моя зет… с принц Де Сонберг. Той е твърде любезен и ми донесе от Виена най-хубавата гривна, която някога съм виждала. И… представете си… той сам ми я сложи на ръката.

— И вие не я носите! — извика баронеса Де Календек, като погледна слабичката ръка на Ивон.

— О, не! Такъв хубав накит не може да се носи с такава скромна рокля. Ще я сложа утре, за голямата вечеря, която ще се даде по случай годежа.

— А какво е получила госпожица Де Панденек? — попита баронесата, която за всичко проявяваше все същото необикновено любопитство.

— Преди всичко пръстен! Един грамаден брилянт! Никога не съм виждала нещо по-хубаво от него. Освен това получи една гривна и прелестен накит от бисери и сапфири. На госпожа Де Панденек донесе една великолепна брошка, старинна изработка, която някога е принадлежала на някаква френска принцеса.

— Принц Де Сонберг е известен със своята щедрост и извънредно изтънчен вкус — каза госпожа Де Календек. — Освен това той е известен и със своята богата колекция от накити. Госпожица Де Панденек ще бъде обсипана с такива неща. Кои ще бъдат поканени на тази вечеря?

— Принцът изказал желание да поканят на вечерята за неговия официален годеж господин Де Коетгон, всички Кервионови, доктор Карлос, господин Де Кенарио, баща ми… и най-после и мене.

— Значи така… Отсега вие, Ивонет, ще имате щастието да бъдете на особена почит — каза баронесата и погледна с известна завист младото момиче. — Внимавайте само от това да не ви се завие свят.

— Почестите не са в състояние да ми замаят главата — отговори скромно Ивон. — Разбира се, аз бих предпочела съпругът на Гвенола да беше само господин Волф, защото, най-сетне колкото и принцът да е сърдечен, приятен и любезен, все пак той е човек, към когото не можеш да се отнасяш съвсем без официалности и етикеция. Но, въпреки това, аз съм много доволна, защото Гвен се чувствува извънредно щастлива.

Почти всяка нейна дума беше за Никол нова болка. Кокетна, жадуваща за богатство и за лукс, Никол чувствуваше как в нея пламва страшна омраза към Гвенола. Гвен не само ще бъде обградена с неговата любов, но ще води и живот, достоен за една истинска кралица.

Отчаяна, тя си мислеше: „Ако не се бях държала така скандално, сега вероятно Панденекови биха ме поканили на вечеря. А сега все ми се струва, че всички те ще ми обърнат гръб“. И наистина Панденекови смятаха, че тя е изпаднала в едно извънредно неловко положение. Макар и извънредно добри хора, все пак сега не можеха да поддържат същите връзки с младото момиче, което през цялото време така безочливо беше нападало господин Волф.

Заради всичко това Никол беше страшно неразположена. Предчувствуваше как Панденекови постепенно ще се отдалечат съвсем от нея. Сега много горчиво се разкайваше за своето държание онази вечер у тях, на тържеството, което бяха устроили в чест на господин Волф преди неговото заминаване за Виена.

Освен на Никол, на госпожа Де Собран и на сина й всичко това също беше много неприятно. Красивият Пиер, отчаян поради грешките, които беше направил, остана в течение на няколко дни вкъщи, като не излизаше никъде. Като някакъв лъв, затворен в клетка, той се разхождаше насам-натам из стаята. Най-после госпожа Де Собран реши да иде в „Кенендри“ и да накара Гвенола да измоли от принца милост към „нещастния й син“.

— Той е страшно отчаян, мила ми Гвен! Страх ме е просто като го погледна! Нека Негово Височество му позволи да се хвърли в краката му… нека му прости грешката, която е направил… това са грешки, които се дължат на прекалена суета… Какво да се прави… младост!…

Големият нос на тази превзета дама не се издигаше вече към небето, както когато разговаряше с Гвенола за господин Волф, за плебея. Тя сега плачеше, въздишаше, стискаше ръката на младото момиче. Гвен, която беше необикновено добра, веднага отстъпи. Тя същата вечер говори на годеника си, когато се разхождаха прегърнати из градината.

— Аз нищо не мога да ти откажа, мила ми Гвен — отговори принцът, като й целуна ръка. — Госпожа Де Собран и нейният син все пак са ваши роднини. Ще бъде неудобно да останете завинаги скарани. Продължавайте да ги приемате, както сте правили досега. Кажи обаче на своите роднини, че не искам никакви извинения и смешни сцени. Ако им прощавам, едновременно с това ги моля да се държат така, сякаш никога нищо не е ставало помежду ни.

Макар младият принц с най-голямо безразличие да се беше съгласил да се помири с Пиер де Собран, все пак това изпълни с огромна радост аристократа. И останалите „бивши неприятели“ на господин Волф сега бяха изпълнени с надежда, че и на тях може да им се усмихне щастието, че и те един ден може би ще успеят да се харесат на младия и красив принц.

Тези дни госпожа Де Кервион устройваше вечеря в чест на принц Сонберг. Принцът хранеше особено уважение към тази възрастна дама. И винаги го показваше. Затова и редовно, когато отиваше в Гоело, се отбиваше при нея.

Един ден следобед старата графиня му показа списъка на поканените. Той хвърли бегъл поглед върху него и каза, като се смееше:

— Вие сте пропуснали да сложите в листата всички мои неприятели, госпожо, нали?

— Не, само неприятелите на господин Волф — отговори тя, като се засмя. — Принц Сонберг няма тук неприятели.

— Добре, поканете тогава тук и неприятелите на господин Волф. Това няма да попречи с нищо на принц Сонберг.

— Мога ли да погледна на предложението ви сериозно?

— Разбира се, разбира се. Те ще напълнят вашите салони. А убеден съм, че и сами ще се наслаждават от това, че сте им дали възможност да присъствуват. Що се отнася до мене, те няма да ми пречат, защото аз изобщо не им обръщам внимание.

— Аз знаех, че вие ще постъпите така. Нищо друго не съм и очаквала от вас — каза госпожа Де Кервион и погледна младия принц с искрен и признателен поглед.

Принцът взе отново списъка на поканените и го разгледа… Госпожа Де Кервион, след като се поколеба малко, попита:

— Мога ли да сложа в списъка Еспеванови и Плоеланови?

— Сложете, когото желаете, госпожо. Нима смятате, че те биха дошли?

— О, аз съм сигурна в това, напълно съм сигурна!… Ще дойдат всички, това е положително!

— Да, ще дойдат — каза и принцът, като се сбогува със старата дама.

И наистина, всички се явиха на тържеството, устроено от госпожа Де Кервион, почти целият аристократически Гоело. Всички останаха изненадани, когато видяха тук Плоеланови. Както обикновено, те бяха облечени в твърде шарени рокли, с огромни шапки на главите. И Никол д’Еспеван беше също така обект на изненада за всички ония, които знаеха как се отнасяше тя по-рано с господин Волф.

Всички се въртяха около Гвенола, която съвършено скромно и дори с някаква неловкост приемаше поздравленията и комплиментите. Тя беше облечена в една твърде скромна рокля от бял муселин. Единственото украшение беше един пояс от истински рози. На белия й като мрамор врат висеше една бисерна огърлица, последният подарък на принца.

— Истинска красавица! — каза господин Де Календек на господин Де Кенарио. — Тя ще направи във Виена необикновено голяма сензация, а едновременно с това ще предизвика и огромна завист.

— Дявол да го вземе, не само там, но и тук… и тук!… Точно преди малко долових един поглед на вашата сродница Д’Еспеван. Злобен, дяволски злобен поглед!

— Каква глупост от нейна страна, че изобщо е дошла на това тържество — заяви господин Де Календек с негодувание. — И жена ми, и аз не можахме да постигнем успех, когато я увещавахме да не идва. Тя е една страшно злобна девойка. И има такъв лош вид!…

— Да, вижда се, макар и да е така великолепно намазана с гримове. Тя се облича и докарва така… хм… И все пак няма да може да си намери лесно мъж, поне в нашата среда. О, ето и Пиер де Собран! И той е молил принца за милост! Сега отново идва в „Кенендри“, обаче принцът не е разменил с него и една дума. Красивият Пиер се държи пред принца като някакво наказано дете. Едва се решава от време на време да вдигне поглед и да погледне към щастливите годеници… Това е страшно смешно…

— Господа, принцът пристига — обяви господин Де Кервион, син на старата дама, като мина пред двамата събеседници.

И той побърза с господата Де Панденекови да посрещне принца, който тъкмо в това време слизаше от колата си.

Малко след това в салона влезе принц Сонберг. Госпожа Де Кервион се отправи към него. Принцът вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Аз съм необикновено щастлив, госпожо, че мога да се радвам още веднъж на вашето великолепно гостоприемство.

В салона царуваше пълна тишина и всички можаха да чуят тези думи. Всички „бивши неприятели“ сега имаха случай още веднъж да се разкаят. Те си помислиха, че и към тях той можеше да отправи същите слова, само ако по-рано се бяха държали по-любезно с него. Принцът след това се отправи към Гвенола и майка й. Целуна им ръка и заговори с тях. Скоро след това музиката засвири за танц. Принцът се приближи към една група млади хора. Когато мина край бившите си неприятели, той не поиска дори да се обърне към тях.

Никол беше започнала вече да се разкайва, че не беше послушала майка си и сродниците си. За пръв път в живота на красивата и елегантна Никол д’Еспеван й се случваше да остане сама по време на танца и никой да не я покани. Всички се въртяха около принца и Гвенола. Защо беше дошла, да, защо беше дошла? Нима е дошла, за да гледа как тържествува човекът, когото тя по-рано така дръзко беше обиждала? Но това беше едновременно и тържество на Гвенола!… След първия танц принцът поведе красивата Гвенола към добре осветената градина. Всички им се възхищаваха. Всички говореха за тях с огромен възторг:

— Как великолепно изглеждат! Двамата са родени един за друг!

Никол стисна трескаво юмруците си. Главата й гореше от гняв. Била е наистина луда, че е дошла тук, че се е надявала красивият принц да й прости за предишното й държание. Какво представлява за него една Никол д’Еспеван? Какво го интересува него мъката, любовта и разкаянието на Никол?

Ивон през цялото време, докато танцуваше с Оливие, му шепнеше на ухото:

— Ти си така добър. Иди при Никол и я покани на танц. Безспорно тя е заслужила да се отнасят така с нея, обаче аз не мога да гледам как тя се измъчва! А аз съм сигурна, че тя наистина страда твърде много и то по много причини.

— Ивонет, ти сякаш искаш да ми навлечеш немилостта на младия принц — отговори Оливие, като се смееше. — Но от любов към тебе аз ще ида веднъж да я поканя, а след това ще кажа на Ален да се посвети и той на младото, нещастно момиче.

— Ти си чудесен, драги приятелю, и аз смятам, че ние винаги ще живеем в съгласие — отговори Ивон със закачлив тон и го погледна влюбено.

— О, аз също съм убеден в това.

— И аз! А ето и младият Собран. О, аз съм му обещала един танц. Всъщност, почакай за момент, Оливие.

До нея се приближи Пиер и се поклони смирено. Ивон придаде на лицето си извънредно любезен израз.

— Аз не се чувствувам особено добре. Малко съм уморена… с удоволствие бих пропуснала този танц. Идете и поканете братовчедка ми Никол. Тя както изглежда скучае.

Пиер вдигна рамене:

— Да танцувам с вашата братовчедка? Но, Ивон, това е невъзможно! Представете си… вие забравяте…

— Че и тя е била, както и вие, неучтива и нелюбезна към господин Волф ли?

Пиер се смути и пламна от гняв.

— Като мене ли? Не, разликата между нас двамата е огромна. Тя му наговори един ден в „Кенендри“ такива неща…

— Неща, които вие слушахте спокойно, без да се трогнете и най-малко. Принцът е забелязал това много добре, трябва да го знаете. А ако смятате, че той е забравил, в такъв случай много се лъжете. Той помни всичко много добре. Но това още не е основание да се държите по такъв начин с Никол!

Пиер отговори с недоволство:

— Аз няма защо да се грижа за госпожица Д’Еспеван. Нека се забавлява както знае и както умее. Бъдете обаче уверена, че аз няма да танцувам с госпожица Никол. Не искам, защото не бих желал да ставам още веднъж неприятен на принца.

— О, в такъв случай недейте. Оливие ще го направи, а след него и Ален ще я покани да танцуват. Те знаят великолепно, че принц Сонберг е много добър човек и няма да им се разсърди за това, че ще танцуват с Никол.

При тези думи Ивон обърна гръб на Пиер де Собран. След малко той си помисли, че с този разговор е засегнал една много добра приятелка на принца и най-добрата другарка на бъдещата принцеса. Сърдеше се сам на себе си, гневеше се и не можеше вече да си намери място. Пиер излезе навън. Там се загледа в елегантния силует на Франц Волф, който се беше навел леко над годеницата си, а тя го беше уловила под ръка.

Когато Оливие отведе Никол на мястото й, Ивон седна до нея. Отказваше на всички танцьори, под предлог, че е уморена. Това тя правеше, за да може вместо младежите поне тя да прави компания на братовчедка си. В този момент обаче до тях приближи господин Де Кенарио и каза:

— Негово Височество иска да танцува с вас тази мазурка, госпожице.

Ивон стана, отправи поглед, пълен със състрадание, към Никол, лицето на която леко потрепери:

— Това е много тежко за нея — каза госпожица Де Розмандур на господин Де Кенарио, който я водеше при принца. — Представете си, тя сега на всички ще разправя, какво щастие ме е споходило.

— Да, да, знам, но такава е нейната душа — отговори господин Де Кенарио, като в гласа му можеше да се долови известен сарказъм. — Тя обаче, тази ваша братовчедка, съвсем не ми е интересна, госпожице Ивон. Съвсем не ми е интересна. И аз смятам, че това е един добър урок за нея.

— Ех, колко лош човек сте вие, господин Де Кенарио. Впрочем всички мъже са такива, с изключение на Оливие. Само той отиде при Никол и танцува с нея.

— За да угоди на вас, госпожице — отговори господин Де Кенарио с ирония.

В това време те дойдоха до принца, който прекъсна разговора си с коменданта Де Розмандур и се отправи с Ивон към танцовата зала.

След малко, в ритъма на музиката, Франц я попита, като се смееше:

— Какво ви каза господин Де Кенарио, което ви беше неприятно? Изглежда, че сте му малко сърдита, поне такова е впечатлението ми?

— Осъждам го, защото няма добро сърце, господине.

— О, о! А как достигнахте до подобно заключение?

— От неговото равнодушие към една жена, която страда. Точно преди малко му казах, че всички мъже с малки изключения са едни и същи.

— Госпожице, аз съм изненадан от вашето познаване на мъжката душа! Но кажете ми и мене ли включвате сред изключенията или не?

Тя пламна за малко и попита с детински глас:

— Позволява ли Ваше Височество да отговоря искрено?

— Как можете да питате дали ви позволявам? Напротив, искам го, искам да ми отговорите искрено.

— Аз смятам, че вие нямате състрадание дори към онези, които страдат поради вас и за вас!

Малко след това неговите сини очи се помрачиха. Ивон си помисли: „Изглежда, че съм го обидила… Но той сам искаше да бъда искрена към него, да му кажа истината…“.

В този момент погледът на младото момиче се спря върху една двойка, която също така се движеше по паркета… Той, Пиер де Собран… и тя — Марсел Бланшар! Ивон се засмя и се помъчи да приглуши смеха си. Принцът обаче й каза иронично на ухото:

— Смейте се, смейте се открито, госпожице! Нима всичко това не показва, че този тип е едно безмозъчно същество. Трябва да му кажа само една дума и той вероятно ще поиска ръката на госпожица Бланшар! Нима и вие не мислите като мене?

— О, разбира се, и аз мисля същото… Той дори би се отказал от собствената си майка, ако вие бихте пожелали това. Впрочем тя го заслужава напълно. Тя е, която го е възпитала така, тя е, която му е наложила да мисли така!

Принцът одобри с кимане на глава. По време на остатъка от танца те не размениха нито една дума. След като музиката свърши, принцът се отправи към една стъклена врата, която водеше към градината, водейки Ивон под ръка.

— Имам да ви съобщавам нещо интересно за вас, госпожице. Преди малко поисках позволение от господин Де Розмандур вашата венчавка да стане едновременно с нашата.

Ивон пламна от радост:

— О, колко сте добър, господине! Нямате представа колко съм ви признателна. Моят баща досега беше на мнение, че аз ще трябва да почакам, докато навърша двадесет и една години. А сега вие сте успели да го накарате да промени своето становище.

— Гвенола и аз горим от нетърпение да станете колкото може по-скоро истинска наша сродница. А освен това искаме да ви видим толкова щастливи, колкото сме и ние. Добрият комендант не искаше да ни откаже това удоволствие и радост.

— О, вярвам в това. Ако съществува човек, когото комендантът да почита и едновременно с това да обича повече от всички други, в такъв случай това сте вие, господине.

— Значи така, госпожице Ивон? Сега вече започнахте да ме ласкаете! — се обади принцът и започна да се смее. — Аз предпочитам да ми говорите за моите недостатъци. Това е за мене нещо ново, а от друга страна и полезно…

Ивон пак пламна.

— Значи вие наистина не ми се сърдите, нали?

— О, съвсем не. И после онова, което вие ми казахте, е напълно вярно. Но ако знаехте как аз разбирам душите на известни жени, в такъв случай вероятно бихте ми дали право да се държа с тях точно така, както заслужават.

— Истина е, че аз имам твърде малко опит — отговори Ивон, — но съвсем не мога да гледам хората, когато страдат.

— Вие сте така добра, както и моята скъпа Гвенола, драга Ивон — каза с развълнуван глас Франц.

— О, не, аз съм твърде далече от добротата на Гвенола. Спомнете си, господине, как обичам да се заяждам, да хапя, да критикувам, как се радвам, когато някои суетни глупаци направят грешка.

— Няма нужда да ми говорите за себе си — каза Франц. — Аз ви познавам по-добре, отколкото вие сама се познавате.

Така, разговаряйки, те се приближиха до една група, в която се намираше и Гвенола. Сред другите там бяха Ален де Панденек, Никол д’Еспеван, господин Де Кенарио, младата баронеса Де Календек, Артур де Шовар — бледият младеж, който не пропускаше нито един случай, за да ухажва бъдещата принцеса. Всички те се отдръпнаха няколко крачки назад по австрийския обичай, когато принцът се приближи и се отправи към Гвенола.

— Водя ти една разкаяна грешница, драга ми Гвен — каза принцът полугласно. — Сега току-що ми изброи всички свои недостатъци, големи и многобройни, след като преди това откри и един мой голям недостатък.

— Но, господине — промълви Ивон, като започна да се смее, макар и да пламна.

— О, аз вярвам, че тя е способна и на едното, и на другото — подхвана Гвен.

— Каза ми, че съм нямал сърце… или нещо подобно…

Ивон се обърна към Гвенола и каза смело:

— Казах го по отношение на „известни лица“. Що се отнася до мене, аз мога да кажа, че вие сте извънредно великодушен и добър. Ето, чухте ли?

Франц се засмя, като я гледаше малко присмехулно.

— А какво ще кажете, ако един ден бъда извънредно строг, малка бунтовнице?

— Бих казала… бих казала, че вече самата аз няма да се познавам, господине.

Приятен ветрец прогони за миг задухата. Франц се наведе леко над годеницата си и каза:

— Става хладно, а ти, Гвен, ти си малко настинала. Няма ли да се загърнеш с нещо?

Той се обърна и погледна към хората, които до този момент стояха около Гвенола. Сега групата се беше поувеличила. Към нея се беше присъединил и Пиер де Собран, който все още продължаваше да държи под ръка Марсел Бланшар. Той стоеше малко наведен напред. Заел беше такова място, че младият принц непременно да го забележи. Той проявяваше това особено внимание към Марсел, която се чувствуваше смутена, за да се хареса на принца. Това правеше голямо удоволствие на Ален, на Оливие и на господин Де Кенарио, за които поведението на Пиер беше съвършено ясно.

Гласът на принца се издигна над останалите.

— Господин Де Шовар, донесете мантото на госпожица Гвенола.

Младият блед празноглавец се поклони до земята и необикновено щастлив се отправи да изпълни поръчката. Той пламна от удоволствие, като че ли с това му се оказваше най-голяма почит. В този момент Пиер де Собран така умолително гледаше принца и с такава печал, сякаш всеки момент беше готов да заплаче. Този поглед не можа да се изплъзне от вниманието на Ивон. Тя се отдалечи от страх да не избухне в смях, особено ако срещнеше очите на Франц.

Франц погледна многозначително годеницата си, а след това почти с незабелязано мигване повика Оливие.

— Драга Гвен, ние ще се поразходим из градината до следващия валс, който ще танцувам с вас.

Той мина покрай Пиер де Собран, но не отправи дори поглед към него. Господин Де Кенарио каза с ироничен глас на баронеса Де Календек:

— Никаква полза от това, че досега ухажваше Марсел Бланшар. Ако смята, че по такъв начин ще спечели принца, той горчиво се лъже. Глупак! Принцът не е от онези хора, които обичат ласкателствата и подмазванията.

Никол със стиснати устни и втренчен поглед гледаше младите годеници, които се отдалечаваха, след като Франц преметна през раменете на Гвенола плюшения шал, който младият Шовар беше донесъл. Изведнъж се разнесе шум от счупено.

— Струва ми се, че сте счупили ветрилото си — вметна Ален.

— Да, но това няма значение — отговори Никол разсеяно, без дори да погледне ветрилото си, което се беше счупило в нейните пръсти.

Тя позволи кавалерът й да я заведе до бюфета. Тук тя изпи на един дъх чаша шампанско. След като алкохолът малко я отпусна, тя започна да говори по-живо. Когато господин Де Календек и гостите, които бяха с нея, видяха това, предложиха й още една чаша. Тя изпи и нея наведнъж.

— Защо направихте това? — попита тихо Ален господин Де Календек. — Тя е сега в едно такова настроение, в което хората съвсем не се владеят.

— О, не! Сега има нужда от малко шампанско. Положението, в което се е намирала последните няколко дни, й налага нуждата от малко алкохол.

Ален поклати глава със съмнение. За него тази нова медицина съвсем не беше ясна. Той знаеше, че алкохолът е особено вреден за нервите на хора, които са във възбудено състояние.

Господин Де Кенарио се върна, за да вземе сладолед за принца и за господин Де Панденек. Никол улови Ален под ръка.

— Ето, сега започнаха да свирят валс. Искате ли да танцувате с мене?

— Не, госпожице, обещах този валс на вашата братовчедка.

— О, на Ивон. Това няма значение. Тя няма да се разсърди… А аз искам да танцувам. Вие знаете много добре, че досега почти не съм танцувала.

Тя беше доста замаяна от алкохола. Ален чувствуваше, как го стиска нейната малка ръка, облечена в ръкавица, и си мислеше: „Тази малка Д’Еспеван става наистина досадна. По-добре щеше да направи да си беше останала у дома“.

Тя почти замъкна Ален в другия салон. Там бяха седнали принцът и Гвенола и се забавляваха. Погледът на Никол се спря на тях. Някаква треска обхвана младото момиче, чиито устни видимо трепереха. След това тя се олюля, произнесе нещо, което не можа да се разбере и щеше да падне, ако Ален не беше я подхванал.

В салона се вдигна шум. Когато забелязаха принца, всичко изведнъж се успокои. Той погледна девойката, сви вежди, стана изведнъж сериозен и задържа Гвенола, която се беше запътила към Никол, загубила вече съзнание.

— Остави, Гвен, тук има доста хора, които ще могат да се занимаят с госпожица Никол. Изглежда, че тя е специалистка в сцените от подобен род.

— О, Франц! — извика сериозно обидена Гвен. — Защо не можете да предположите, че тогава в „Ти Глац“ тя наистина се е изплашила от коня, а тази вечер…

— Тази вечер тя сигурно е загубила съзнание от шампанското. Видях това по погледа й, когато преди малко ни наблюдаваше. Аз знам мила, че сега в твоите очи съм твърде лош. Предпочитам това, отколкото да влизам в някаква игра с тази девойка, която съвсем не ме интересува.

След това той добави, като я гледаше с любовен, но сериозен поглед:

— Мила, не ми се сърди никога, когато се отнасям така с жените. Това значи, че аз имам свои причини. Разбираш ли ме, Гвен?

— Разбирам те, скъпи — отговори девойката кротко и му стисна с признателност ръка.

Госпожица Де Розмандур и госпожа Де Кервион изтичаха да изведат Никол. Понеже принцът не обърна внимание на този малък инцидент, то и останалите гости сметнаха за необходимо веднага да се отдръпнат. Никой вече не говореше за Никол и тържеството продължи сега още по-шумно, по-буйно и по-весело. Еспеванови веднага след като Никол дойде в съзнание си отидоха. Заедно с тях си тръгнаха и Плоеланови, които бяха много сърдити, сякаш ги беше обхванала някаква лудост, защото всички ги питаха: „Как е Гаетан? Боли ли го още гърба?“.

— … И всичко това, само защото виждаха, че принцът не ни обръща никакво внимание. Като че ли ние сме за него някакви прашинки, които не може дори да забележи — си казваха те.

Така казваха Плоеланови, а същото нещо си мислеха госпожа Д’Еспеван и нейната дъщеря.