Марион Дели
Както в приказките (10)

Глава X

След като Плоеланови чуха за заминаването на господин Волф, те не можаха да пропуснат случай и да не кажат с победоносен вид:

— Нима ние не предвидихме това? След като компрометира госпожица Де Панденек със своето държание и със своето постоянно присъствие в нейния дом, този господин си замина, изчезна…

В течение на няколко дни това беше най-важната новина и всички врагове на Волф станаха доброволни сътрудници в разпространението й. Приятелите му обаче казваха, че австриецът е оставил слугата си в „Ти Глац“, значи ще върне. Няколко дни след това в Гоело пристигнаха два великолепни коня. В целия край никой не беше виждал толкова хубави, чистокръвни коне. Доведоха ги двама слуги, които с една разкошна каляска ги откараха в „Ти Глац“. Не можеше вече да има каквото и да било съмнение. Сигурно беше, че господин Волф ще се върне. Скоро след това тези видими признаци на едно солидно богатство започнаха да оказват своето въздействие върху всички онези, които се отнасяха с недоверие към чужденеца.

Сред тях беше и госпожа Д’Еспеван. Тя започна да мисли, че ще бъде разумно да се поведе една помирители политика с този така богат човек, особено сега, когато тяхното материално положение се беше влошило особен много. Ето защо един ден тя каза на Никол:

— Струва ми се, че би било добре, ако ние постепенно започнем да променяме нашето държание към този господин Волф. Безспорно е, че той ще стане съпруг на Гвендолин и би било твърде разумно, ако не разваляме отношенията си с тези хора. Естествено в това не бива да прекаляваме. Той също вероятно в такъв случай ще стане по-любезен към нас. Казаха ми, че бил пристигнал вече. Какво ще кажеш, ако го поканим на нашата забава? Панденекови биха могли да ни послужат като предлог за тази покана.

Никол беше седнала край прозореца и четеше или поне изглеждаше, че чете. Тя изведнъж се изправи, очите й блеснаха, а лицето й доби мрачен вид:

— Да го поканим?… Него? О, не, никога! Този отвратителен човек… този… този…

Тя едва беше в състояние да произнася думите.

— Какъв език! Ти прекаляваш, мила! Този млад човек е твърде добре възпитан, благороден…

Никол я прекъсна саркастично:

— Я гледай, гледай, как бързо си промени мнението за него! И ти сама, мамо, беше нелюбезна към него! Нима ти самата не устрои цяла сцена онзи ден, когато бях седнала на капрата на колата до него?

Госпожа Д’Еспеван си прехапа устната. Тя отговори малко смутено:

— Да, оттогава размислих върху всичко това. Трябва заради Панденекови да направим известни отстъпки…

— Във всеки случай ще бъде просто смешно да поканим господин Волф у нас. Не бях ти казала, за да не те тревожа, но той преди няколко дни у Панденекови се държа просто невъзможно с мене.

— Какво? Как така?

— Започна да ми се подиграва… Той е… най-после… Аз не мога да го гледам… Мразя го, мразя го!

Никол хвърли книгата на пода и излезе от салона.

„О, това беше истински израз на омраза — помисли госпожа Д’Еспеван. — Комендантът е луд, ако смята, че дъщеря ми е влюбена в този човек! По-добре би било, както вече му казах, да бди над своята дъщеря, която прекалено много се захласва по този човек.“

Никол се качи в стаята си. Тя седна в креслото и нервно започна да удря с малката си бяла обувка по пода. Ах, как не й се искаше вече да слуша за този човек. Тя изведнъж стана. Трябваше да заличи от спомените си онази сцена на терасата, която постоянно й се рисуваше пред очите. Трябва да намери начин да се справи с тази нервност, с тази жар, която през цялото време я измъчваше. Трябва да намери начин да избегне всички въпроси, които беше поставила майка й, те бяха за нея просто непоносими.

Тя се изправи на прозореца и извика слугата. Когато той дойде, тя му каза да впрегне конете. След това набързо се преоблече и слезе в салона.

— Мамо, ще ида до Буасбуйон.

— Добре, мила — отговори госпожа Д’Еспеван, доволна, че ще може да подремне малко, без да чува стъпките на младата си дъщеря, която се разхождаше нервно, нещо, което страшно много я дразнеше.

Семейство Буасбуйон живееше в един замък близо до къщата на свещеника. В този ден всички бяха в Гоело и Никол се видя принудена да се отправи обратно към къщи. Тя реши да си тръгне пеша. Смяташе, че една малка разходка ще повлияе благотворно върху нейната нервност. Тя заповяда на слугата да иде с колата до „Кенендри“, къде тя ще дойде, за да поздрави Гвенола. След това тръгна бавни стъпки по една тясна пътечка, засадена от двете страни с липи.

Крачеше така, когато изведнъж усети под крака си някакъв мек предмет. Тя се наведе и го вдигна. Това беше един елегантен портфейл от черен марокен. В единия му ъгъл имаше инициали: „Ф. Й.“, а под тях една малка корона.

„Кой ли е могъл да я загуби?“ — си помисли Никол. Понеже беше късогледа, тя поднесе портфейла по-близо до очите си. До нея достигна някакъв приятен аромат. Тя си спомни, че и някъде другаде преди това беше помирисвала същия този аромат… Да, тогава, когато държеше на коленете си малката, мръсна селянка, за да изпълни желанието на Франц Волф…

Тя отвори бързо портфейла. В него намери едно писмо. Никол, без да му мисли, прехвърли с поглед първите редове на писмото:

„Връщам се от Шьонбрун, драги ми Франц, и там узнах няколко новини, които ще те заинтересуват. Императорът, естествено, в първия момент беше страшно недоволен. Той бил вече намерил момиче, за което трябвало да се ожениш. Когато обаче аз извадих портрета на госпожица Де Панденек, той извика изненадан, тъкмо така, както и аз очаквах: «Ох, наистина! Разбирам!». Ето, както виждаш, сега вече от тази страна ти нямаш никакви пречки! Твоята прекрасна Гвенола ще може да стане, без да среща каквито и да било други пречки, принцеса Сонберг…“

Ръцете на Никол затрепериха така силно, че портфейлът падна на земята.

— Принц Сон… берг!?… — с пресеклив глас произнесе тя.

Облегна се на дървото, защото й се струваше, че всеки момент може да падне. Принц? Франц Волф?

Не, това би било страшно жестоко!

Той… той?

А тя се беше осмелила…

Руменина обля страните й. Струваше й се, че сърцето й бие все по-силно. В нейните спомени започнаха да се нижат всички техни срещи. Тя си спомни за своето грубо държание към господин Волф… И особено последния път…

Никол едва успя да се сдържи да не извика високо от отчаяние. Тя се отпусна изведнъж на тревата и закри пламналото си лице с едната си ръка. В другата тя стискаше здраво портфейла.

— Не, не, това не е възможно!

Едновременно с това започна да я измъчва още по-силно завистта към Гвенола, която тя чувствуваше и по-рано. Гвенола ще стане принцеса Сонберг!… Той обича Гвенола!

Никол постепенно започна да се съвзема. Какво трябва да прави сега? Някой може да я види. Може би самият той, ако е разбрал, че е загубил портфейла си.

Тя скочи изведнъж от земята. Огледа се наоколо. По цялата пътека нямаше никого.

— Само сега да не го видя… О, не… не!

От друга страна у нея се появи лудото желание да го моли за извинение… да му признае, че е била глупава и горда… да му каже… да му каже как е искала да го презре… и как това не й се е удало.

За нея съществуваше вече само едно желание: да му се извини, да се извини пред принца, когото така безочливо беше обидила.

В ръката си тя държеше предмета, който можеше да й даде възможност да го види. Тя самата ще му занесе портфейла в „Ти Глац“… Ще иде там… може би този човек няма да бъде вече така жесток към едно хубаво, младо момиче, което е сломено и унижено от неговото държание.

Изведнъж трепна. Та тя не е нищо друго, освен едно влюбено момиченце, което иска да падне на колене пред онзи, когото обича! Прав е бил нейният сродник, господин Де Розмандур!

* * *

В същия този ден сутринта Франц Волф или по-право принц Франц прие господин Де Кенарио. Когато посланикът си излезе, по челото на младия принц се появи една дълбока бръчка. Той беше твърде сърдит и неразположени. Преди обяд оседла коня и отиде до Гоело.

Когато стигна до госпожа Де Кервион, той даде връхната си дреха на слугата и му каза, че ще се върне скоро. След като слугата се отдалечи, Франц се отправи към училището.

Пред вратата беше застанал един свещеник и наглеждаше децата… Когато се появи Франц, той престана да се разхожда нагоре-надолу. Пред самата постройка се разхождаха деца, а други бяха застанали на групи и разговаряха.

Рижокосият Гаетан Плоелан беше застанал сред една, група от по-големи ученици. Франц се отправи към него и сложи ръката си на рамото му.

— Изглежда, господин Плоелан, че вие и вашето семейство нямате друга работа, освен да се занимавате с мене и моята личност!

Момчето отговори намусено, когато видя строгото и сериозно лице на младия мъж.

— Никой от нас не е казал никаква лъжа! Всичко казано е самата истина. Впрочем аз съвсем нямам намерение да давам сметка на вас, господин Волф!

— О, така ли мислите? А аз, знаете ли, аз съм на съвършено друго мнение. И понеже не мога да се бия с жените, поради това вие, като достоен син и брат, ще получите плесниците, които те заслужават, и онова, което се пада и на тях.

След като каза това, той улови младежа за раменете, свали го на земята, след това отново го вдигна и го удари по гърба. Момчето се бореше и се защищаваше, дърпаше се, така че дрехата му остана в ръцете на Франц.

— Пуснете ме! — ревеше Гаетан. — Нещастнико, пуснете ме!

Неговите другари — вероятно смутени от силата на младия мъж — не успяха дори да мръднат от местата си. Свещеникът обаче, който наглеждаше децата, веднага дотърча:

— Какво е това? Пуснете това момче! Как се осмелявате?…

— Той получава заслужените плесници — отговори Франц, като продължи да бие Гаетан. Ученикът все още продължаваше да вика:

— Нещастник!… Мизерник!

— Господине, оставете го! Това е твърде лошо от ваша страна! — викаше свещеникът и се мъчеше да изтръгне момчето от ръцете на Франц.

Младият мъж обаче го отблъсна от себе си.

— Господине, това момче се е опитвало да ме очерни по най-отвратителен начин. Но не само мене, а и други лица, най-почтени хора, достойни само за уважение.

Гласът и начинът, по който Франц Волф произнесе това, бяха така сериозни и убедителни, че свещеникът веднага млъкна. Няколко нови удара по гърба накараха Гаетан да зареве отново. След това Франц го пусна и каза със сериозен тон:

— Ето ти, Гаетан де Плоелан, няколко синини! Покажи ги на майка си и на сестрите си. Нека знаят, как се отнасям аз към хора, които умеят само да злословят.

— Господине — се обади свещеникът, — аз оставам настрана от всичко онова, което ще предприемат неговите родители след вашите действия.

— Не се безпокойте!… Те няма да предприемат нищо! И още утре това момче, само ако аз бих му позволил, ще дойде да коленичи пред мене и да ме моли за прошка!

Франц поздрави свещеника, обърна се и си тръгна. Изпратиха го погледите на всички момчета, които бяха свидетели на тази сцена. Всички се възхищаваха от него. Беше им донякъде приятно, загдето гордият и разглезен Плоелан беше бит.

Франц Волф тръгна по улицата. Той срещна младата вдовица госпожа Де Бриан. Тя му се усмихна най-сладко и впи поглед в него. Малко по-нататък той се срещна с Пиер де Собран. Пиер беше облечен в съвсем светли дрехи и с малка сламена шапка, която беше на мода. Младежът, както се виждаше, нарочно извърна глава, за да избегне поздрава на красивия чужденец.

Едва сега Франц влезе в замъка на Де Кервионови. Той разказа на старата, добра дама всичко онова, което беше направил…

— Постъпили сте великолепно! Знам отдавна, че Плоеланови са били винаги несдържани, когато е трябвало да се одумва някой. Мене никога не са ме щадили. Аз разказах и на господин Де Кенарио онова, което бях чула. Казах му, че ще постъпи много добре, ако ви предупреди за всичко, което те говорят по ваш адрес.

— Благодаря ви, госпожо. Както виждате аз също така не загубих много време. Струва ми е, че ще запомнят урока. Съжалявам само, че не мога да постъпя по същия начин с майка му и сестрите му.

— О, това е вече предостатъчно. Ще предизвикате достатъчно бури в техния дом.

Франц се задоволи да се усмихне незабелязано.

— А аз дори смятам, че скоро ще имат възможност да говорят още повече за всичко това. Ще видите, че съм имал право. А сега, госпожо, позволете ми да ви напусна. Днес съм на вечеря в „Кенендри“, а освен това бих искал да напиша още няколко писма.

— Нима няма да навестите господин Коетгон?

— Днес няма да мога! Може би утре ще отида при него. Мисля, че аз лично ще му съобщя една интересна новина.

„Може би за годежа си с Гвенола — си помисли старата дама, когато нейният гост се отдалечи. — Това, по всяка вероятност, фамилията Панденек няма да му откаже. Той е устроил «Ти Глац» така, сякаш иска да остане там дълго време. Ах, аз съм толкова радостна. Приятно ми е, че това хубаво момиче ще бъде щастливо. Този млад човек все повече ми харесва. Много е добър и едновременно с това горд и енергичен. А малкият Плоелан трябва да е отчаян, задето го е набил пред неговите другари. Трябва да е останал изненадан, защото ръката на младия Франц, така хубава и мека, наистина не показва силата, която се крие в нея…“

Франц се отправи полека към къщи. Бръчките по неговото чело сега бяха изчезнали. Усмихваше се със самодоволство. Тази усмивка стана още по-доволна, когато мина край „Фужерай“.

Тъкмо по това време Никол се разхождаше около „Ти Глац“. Тя се отказа от една част от решенията си, когато стигна до „Ти Глац“. „Никога, никога — си мислеше тя сега — няма да мога да позвъня на вратата на «Ти Глац». Никога няма да мога да попитам слугите, които имат толкова сериозни и студени лица, къде е господин Волф. А освен това може да й се случи слугите да й отговорят, че господин Волф не е у дома. Защото, безспорно, те трябва да имат нареждане да пускат само онези лица, за които господарят е, казал, че имат достъп до неговия дом.

Тогава? Тогава най-разумното би било да се върна сега вкъщи, а на следващия ден сутринта да върна портфейла по слугата…“

Да, но сега Никол беше луда в своята влюбеност и в желанието си от устата, която досега беше отправяла към нея само презрителна усмивка, да чуе поне една добра дума. Ето защо тя не беше в състояние да се реши да позвъни, нито пък можеше да си тръгне, да се раздели с този дом, в който сигурно сега той седеше и мечтаеше за Гвенола.

Докато си мислеше така, отвътре излезе един слуга. Той водеше две великолепни хрътки. И той, както и Янко, носеше твърде скромна, черна ливрея. Без да мисли повече, тя се отправи към него:

— Бихте ли могли да ми кажете дали господин Волф е у дома? — попита тя с разтреперан глас.

— Не, госпожице, господарят излезе! — й отговори слугата на най-чист френски език.

Той крадешком изгледа от главата до петите младото момиче и като се отдалечи, въздъхна:

— Значи и тук, както и там, те тичат след него!

Никол се поотдалечи малко и продължи да мисли: ако е излязъл, това значи, че може би скоро ще се върне. Така би било по-добре. Просто би се приближила до него… би му подала неговия портфейл… би му казала…

Така госпожица Д’Еспеван поне двадесет пъти обиколи „Ти Глац“, когато изведнъж чу някакъв шум… Да, това беше шум от копита. Това беше безспорно той.

Сърцето й започна да бие силно и тя впи поглед в тесния път, по който трябваше да се появи конникът.

Когато го видя, стори й се, че няма да бъде в състояние да направи нито една крачка. С огромни усилия тя успя да се успокои малко и направи няколко стъпки напред. Изглежда обаче конят се изплаши, защото веднага отскочи.

Никол, изплашена, също отскочи, изпищя и падна в безсъзнание на тревата.

Младият принц задържа коня със сигурна ръка. След това погледна към младото момиче, което лежеше на тревата и прошепна: „И тя!“.

Веднага скочи от коня си. В това време Янко, който беше чул конските копита, отвори вратата. Франц му заповяда:

— След като закараш коня в обора, върни се тук. Пази тази млада жена, която, както изглежда, се преструва, че е изпаднала в безсъзнание.

Янко съвсем не се изненада. Той отдавна беше слуга при своя принц и беше свикнал да вижда много млади жени, които прибягваха до най-невъзможни начини, само за да привлекат вниманието на господаря му, на красивия принц Сонберг. Когато се върна, Янко беше взел със себе си един съд с вода, за да освежи лицето на младата жена. Но когато видя, че и това не помага, той извика:

— Я гледай, изглежда, че наистина е в безсъзнание…

Той се върна, за да вземе оцет и след това разтърка слепоочията й. Не след дълго Никол отвори очи. Тя погледна изненадана към лицето, което беше наведено над нея. След това си спомни всичко, което се беше разиграло, произнесе няколко несвързани слова и се опита да стане.

Янко й помогна да се изправи. По неговото лице не можеше да се долови каквато и да било следа от изненада. Остана съвършено безчувствен към младото момиче. Той имаше, общо взето, твърде лошо мнение за жените, вероятно, защото и сам той в това отношение беше изживял няколко разочарования. Беше се оженил за едно хубаво момиче, което го беше напуснало няколко месеца след венчавката.

Никол се опита да обясни:

— Дойдох тук… Дойдох тук… на края на пътеката, по която минах…

Тя подаде на Янко портфейла, който дотогава държеше здраво в ръцете си.

— … и си помислих, че той вероятно принадлежи на господин Волф.

— Да, той е негов! Благодаря ви, госпожице, за труда — се обърна Янко към нея най-учтиво.

После се наведе, вдигна чадъра, който беше паднал на земята и го подаде на девойката. Никол се опита да си тръгне, но се олюля. Ето защо Янко й предложи:

— Ако госпожицата желае, аз мога да й донеса нещо за освежаване.

— Не, благодаря ви. Нямам нужда от нищо!

Тя се отдалечи, а Янко се прибра вкъщи. Той почука на вратата на салона. Пред писалищната маса беше седнал Франц и се ровеше в някакви книжа.

Слугата се приближи съвършено тихо и остави портфейла на писалищната маса:

— Младата дама го намерила и го донесла на Ваше Височество.

Франц хвърли поглед към портфейла, засмя се иронично и каза полугласно:

— О, сега разбирам! Тя е загубила съзнание, когато е видяла кой съм…

След това взе в ръката си портрета на Гвенола, загледа се в него и прошепна:

— Вие, Гвен, моя любов, не сте такава. Затова и успяхте да завладеете моето сърце и моя живот завинаги…

Никол не знаеше как се беше довлякла до „Кенендри“. Краката й едва я носеха… Вените й пулсираха бясно, а тялото й беше като от олово.

Тя не отговори на въпросите, които й поставиха Панденекови, когато усетиха, че нещо трябва да й се е случило. Тя се качи веднага в своята кола и се върна обратно във „Фужерай“.

Нейното настроение пак се промени. Мъчеше се вече да не мисли за това и да се насочи към нещо друго. Но, за проклетия, мислите, които я измъчваха, се натрапваха над всичко друго. Едно нещо не можеше да изгони от главата си: принцът беше допуснал едно младо момиче да лежи в безсъзнание пред неговия дом и с нищо да не й помогне!… Той, който беше известен със своята галантност и внимание към дамите!

Страните на Никол горяха. С пръстите си тя мачкаше меката коприна на чадъра, без дори да забележи това. Когато влезе в салона на „Фужерай“, майка й извика:

— Какво има? Какво се е случило? Някакво нещастие? Да не би да си болна?

Госпожа Д’Еспеван изтича към Никол и се опита да я улови за ръката.

— О, скъпа Никол, какво има, какво се е случило? Моля те, говори!

— Случи се, случи се това, че господин Волф…

— Какво? Какво ти е направил господин Волф?

— Той… Той не съществува!

— Какво говориш?

В този момент майката на Никол, цяла обхваната от ужас, си мислеше: „Детето ми е полудяло!“.

— Той е принц Сонберг!

— Но, мила ми Никол, успокой се… Не мисли повече за всичко това!

Никол обаче изведнъж се изправи. Очите й горяха, а лицето й доби решителен израз:

— Ти, изглежда, не можеш да ме разбереш? Ние се отнесохме така зле с един принц Сонберг!… Това е страшно… страшно!…

Никол се хвърли върху дивана и избухна в нервен плач. Госпожа Д’Еспеван, изпаднала в отчаяние, казваше:

— Какво значи всичко това? Нима това, което чувам, е възможно?