Марион Дели
Както в приказките (8)

Глава VIII

Гвенола бъркаше шоколад в един голям, меден съд. Миризмата на лакомството се носеше из голямата кухня на „Кенендри“. Ивон бе застанала малко по-далече край една маса и бършеше чаши, като чуруликаше весело.

— Слушай, драга, ти би трябвало скоро да пееш пак с господин Волф. Всички са във възторг. Господин Де Коетгон беше почти в екстаз.

Гвенола се засмя.

— Бедният човек! Посредством господин Волф го накарах да дойде пак в „Кенендри“.

— Това може да му се отрази само благотворно. Той сам се е превърнал вече в старина сред огромната си сбирка. Изглежда, че Кервион са пристигнали в Гоело.

— Да! Ана вчера дойде тук само за няколко минути. Утре ще дойде пак, но вече заедно със своя годеник.

— О! Този нещастен доктор Карлос! Напоследък Никол говореше толкова много против този човек. Не можела да разбере как такъв брак ще се осъществи! Кажи ми, забеляза ли с какъв тоалет беше облечена в неделя?

— Да! Аз не мога да разбера как госпожа Д’Еспеван й разрешава да се облича така.

— И начервила устните си и с грим по клепачите. Хубаво направи тя, че накара Плоеланови да я доведат, защото иначе баща ми не би й разрешил да излезе така. Би казал: „Да, но не в такава рокля. И махни, моля ти се, махни веднага грима от лицето си, защото не бих искал да ми се правят бележки за племенницата ми!“.

— Позволявате ли да проникнем и ние в тази зала на кулинарните тайнства, госпожици? — попита весело Оливие.

Младежът се появи неочаквано на вратата на кухнята, придружен от господин Волф.

— Питате за позволение, след като вече сте влезли, младежи! Ще се опитаме обаче да не бъдем нелюбезни! — засмя се Ивон.

— А ние сме ви необикновено признателни за това — заяви, като се смееше, Франц.

Гвенола обърна към младежа руменото си лице, подаде му ръка и каза:

— Нашата готвачка трябваше да иде при болната си майка. Сега ще трябва ние да приготвим десерта. Ще ни помогнете ли, господине?

— Аз дойдох при вас по съвършено други причини. Оливие претърси цялата библиотека, за да намери онези стари молитвеници, за които, спомняте си, вие ми бяхте говорили…

— Аз тъкмо днес ги занесох в стаята си. Почакайте малко, веднага ще ги донеса.

— Няма защо да бързате! Аз ще ги взема тези дни! Работата не е толкова спешна!

— Да, да, още сега ще ви ги дам, само почакайте малко. Сладките скоро ще бъдат изпечени, а това е твърде важен момент… Оливие, донеси един стол за господин Волф…

— А за да имате търпение да чакате, ще ви дам от тези сварени плодове — каза Ивон и сложи на масата една голяма купа с току-що сварен, пресен компот.

— Така ли смятате да ни подкупите? Добре! Аз няколко пъти вече имах случай да се убедя, че кухнята на „Кенендри“ е от най-добрите в цялата околност — се пошегува Франц Волф.

Ивон сложи пред младежите две порцеланови чинии. Франц седна и се огледа наоколо си. Тази голяма и извънредно чиста кухня изглеждаше като някаква картина. Огромната печка, изградена от тухлички, се издигаше в единия ъгъл на кухнята. Наоколо й бяха поставени рафтове с медни и порцеланови съдове… Таванът беше пресечен от широка, дървена греда… Погледът на младия човек обаче скоро попадна на Гвенола.

— Виждате ли как ви се доверяваме — се обади Гвенола, без да вдигне глава, като продължаваше да бърка шоколада в голямата медна чиния. — Ето, сега ви пуснахме чак в кухнята.

— Вашата голяма, старинна кухня е великолепна! Ако бях художник, надарен с талант, бих намерил доста мотиви за една интересна картина.

— Картина, която сигурно би се казвала „Сладките“. И Гвенола ще може да бъде нарисувана там, нали така, господине? Защо ми се смеете? — се обади Ивон с известен яд в гласа.

Франц отговори присмехулно, но с приятелски тон:

— Не, на първо място вас, госпожице… А освен това тази картина би се казвала: „Без сладки“.

Гвенола и Оливие започнаха да се смеят.

— О! Това е вече прекалено! — извика Ивон, като се престори на сърдита. — Кой ли ме е очернил така пред вас? Гвен? Или може би… да, това трябва да е този лъжец Оливие! Смейте се, господине, смейте се! Заради всичко това ми изгарят сладките…

— Ивон, извинявам ти се!

Оливие протегна ръка и се опита да улови годеницата си за рамото, но тя му се изплъзна.

— Не, не, не приемам повече никакви извинения! Може би утре!

— О, утре, разбира се! Обеща ми вече, че почти всички танци ще танцуваш с мене.

— А защо всички, млади човече? Обещала съм и на господин Волф два от тези танци, въпреки че аз не танцувам достатъчно добре за него.

— О, госпожице — протестира веднага Франц Волф.

— Да, знам аз. Танцьор, какъвто сте вие, трябва да има по-добра партньорка… каквито са Гвенола или Люси де Боасбие, или може би като моята братовчедка Никол, само ако не беше ваша смъртна неприятелка.

Една леко презрителна усмивка се появи на устните на младия човек. Но Ивон забеляза тази усмивка.

— Може ли госпожицата да дойде веднага?

На вратата се беше появила слугинята, цяла запъхтяна от тичане. Тя си пое дъх за миг и продължи:

— … малката Мари-Луиз дотърча цялата разкървавена. Хиляди стъкълца са влезли в кожата на ръката й. Нещастницата е като луда от болки и от страх!

— Ето ме, идвам веднага!… Ивон, моля те, гледай ти сладките!

Франц веднага стана:

— Мога ли да ви помогна, госпожице. Аз разбирам малко от медицина.

— Разбира се. Детето е много страхливо и като види чужд човек, може би ще добие малко повече кураж.

Момичето и Франц се отправиха към мястото, където Гвенола и майка й си бяха устроили малка аптечка. Хората от околността идваха винаги при тях, когато имаха нужда от лекарска помощ.

На стола беше седнало едно селско дете, облечено твърде бедно. То почти в безсъзнание протегна ръката си, от която обилно течеше кръв и се стичаше по пода, покрит с плочки.

Гвенола улови ръката й и се загледа в нея.

— Да, има много парченца стъкло, останали в кожата. Вижте, господине.

— Сега ще ги извадим всичките — заяви Франц.

И той бързо и сръчно започна да вади стъклата от ръката. Макар да работеше твърде внимателно, той все пак не можеше да спре болките, защото на много места стъклото се беше забило дълбоко в кожата. Мари-Луиз, напълно изнемощяла, започна да трепери и да се дърпа.

— Трябва да я държите, иначе никога няма да мога да извадя стъклата от ръката й — каза Франц Волф.

Гвенола седна и сложи малката на коленете си. Франц Волф коленичи, за да бъде на една и съща височина с нараненото момиче и продължи своята хирургическа работа.

— Ето, сега ще свършим, не се страхувай, моето момиче, бъди само мирна и ще те боли по-малко — утешаваше я господин Волф.

На вратата на стаята, в която се намираше аптечката, се появи една елегантна фигура в светла рокля и шапка, украсена с цветя.

— Слугинята ми каза, че сте тук, Гвенола…

— О, това сте вие, Никол. Не се приближавайте! Спомням си, веднъж ми разправяхте, че не можете да гледате рани.

— О, това е малка слабост, от която съм се излекувала.

Никол се приближи смело, но все пак се мъчеше погледът й случайно да не попадне върху кървавата ръка, която Франц държеше в своята.

Младежът, без дори да се обърне, леко кимна с глава и продължи да работи, без да каже нито дума.

Никол попита, като разиграваше заинтересованост:

— Някакво нещастие?

— Не! Малката се е наранила сама, като паднала. Парчета стъкло са влезли в кожата й… Мари-Луиз, дете мое, бъди мирна!…

Малката обаче се въртеше и плачеше. Франц вдигна глава и каза:

— Останали са само едно или две парчета стъкло. Ако ми дадете някоя тънка пинсета, струва ми се, че ще успея да извадя и тях.

— Никол, там в кутийката ще намерите една тънка пинсета. Запалете спирт в онази чиния и я обгорете!

Малко след това Никол подаде пинсетата на Франц. Той кимна с глава в знак на благодарност и каза:

— Бихте ли могли да държите ръцете на малката, но да ги държите много здраво.

— О, това не бих могла да направя!

— Тогава, моля ви, седнете на мястото на госпожица Де Панденек. Предполагам, че поне ще можете да държите малката на коленете си?

„Как? Нима той се осмелява да й предложи да вземе и да държи на коленете си тази малка, мръсна селянка? И то с такъв повелителен тон!“

Никол обаче сега вече не беше в състояние да откаже. Тя погледна младежа, който я гледаше с леко ироничен поглед, и послушно седна на стола, от който стана Гвенола. Елегантната госпожица Д’Еспеван сложи на коленете си малката и с облечената си в ръкавица ръка я обхвана около талията.

Франц примъкна един стол и седна до Никол. Наведен над ръката, която Гвенола държеше високо, той се мъчеше да извади последното стъкълце, което се беше забило дълбоко в месото. Никол вече не мислеше за отвращението си от това малко и мръсно момиченце. До нея долиташе мекият, дискретен аромат на неговите коси, на къдравите, вълнисти, светли коси на младежа, който се беше навел над ръката. Никол беше забравила защо седи тук. В един миг, когато болките на малката станаха страшно остри, тя изведнъж скочи от коленете на елегантната госпожица. Франц трепна и вдигна още по-високо ръката си, така че без да иска одраска леко Гвенола по лицето с пинсетата.

Младежът извика сърдито:

— Дръжте я! Ако и за това не сте годна, кажете го! В такъв случай ще повикам госпожица Де Розмандур!

Големите черни очи се напълниха със сълзи. Никол потрепери от главата до петите, пламна силно и отвори уста, за да му каже, че заради него се е съгласила да вземе малката, да я сложи на коленете си и че, естествено, всичко това е вече прекалено за нея… Тя обаче не каза нищо от това. Начервените устни отново се затвориха. Госпожица Д’Еспеван седна отново на стола, сложи пак малката на коленете си, обхвана с ръцете си кръста й, но сега вече я стискаше здраво. Държа я все така здраво, докато операцията не привърши окончателно.

Ръката бе превързана. Никол стана и поправи роклята си. Франц се отправи към мивката, която беше поставена в един ъгъл и се изми. След това каза на Никол:

— Преди малко се отнесох твърде остро към вас, госпожице. Моля ви да ме извините. Проявих известна нетърпеливост. Тъкмо исках да измъкна и последното парченце стъкло, а освен това се изплаших да не нараня госпожица Де Панденек.

Гласът му беше ледено учтив. Той погледна равнодушно младата, елегантна особа… Последните му думи особено силно засегнаха ревността на Никол.

Тя събра всичките си сили и отговори колкото можеше по-студено и презрително:

— О, аз съвсем не се почувствувах обидена!

Тя искаше да му даде много ясно да разбере: „Вие не можете да ме обидите? Хм! Аз съвсем не обръщам внимание на всичко онова, което върши или което говори господин Волф!“.

Тя обърна гръб на младежа и се отправи към Гвенола, която наля чаша малинов сироп и я даде на малката селянка.

— Бихте ли могли да ми услужите със стиховете, за които говорихме преди два дни? Моите роднини, Календекови, ще дойдат, за да прекарат тук няколко дни. Жак ще може да ги рецитира на тържеството, което ще устроя в тяхна чест.

— О, значи господин Де Календек също така идва в отпуск? Сега ще се срещне с господин Де Кенарио. Струва ми се, че и той беше посланик във Виена?

— Да, цели три години! Той е много интересен, когато разправя разни анекдоти за Виена. И така, ще ми дадете ли тези стихове?

— Сега ще ида да ги потърся и ще ви ги дам. Едновременно с това ще донеса и молитвениците за вас, господине — каза Гвенола, като погледна Франц Волф.

Никол се приближи до вратата, сякаш гледаше какво става навън… Не искаше вече да среща погледа на Волф, на този неучтив и злобен господин, пред когото тя все пак в някои случаи се чувствуваше съвършено безсилна.

Някакво странно чувство се пораждаше в душата на госпожица Д’Еспеван. Тя си мислеше, като потреперваше: „О! Бих искала този човек да ме обикне, да се влюби в мене… за да мога да го отблъсна… за да мога да му се подиграя!“. Тя с някаква трескавост стисна ръцете си. Какво не би дала да й се случи това! Франц Волф й предлага своята любов, а тя му отговаря с едно презрение, което… което…

Един глас я изтръгна от тези нейни мечти. В стаята влезе Оливие, заедно с господин Де Кенарио, който от няколко дни беше вече в „Кенендри“.

— Къде е ранената?

— Всичко свърши благополучно — отговори Франц. — Малката прояви голяма храброст. Бих искал да я възнаградя за това. Бихте ли купили някои дреболии за нея, госпожице? — попита Франц, като се обърна към Гвенола, която този момент влезе в стаята.

— С удоволствие! Аз смятам, че една нова рокличка това момиченце ще бъде истинско щастие. Като тази малката у тях има още шест други деца и всички те ходят така, просто полуголи!

— Добре, тогава ще купите подаръци за всичките седем деца — отговори Франц, като започна да се смее.

Той измъкна портфейла си и подаде на Гвенола една едра банкнота. Тя му поблагодари сърдечно, а след това се обърна към брат си:

— Оливие, бъди така добър и заведи госпожицата и господин Франц в салона. Аз ще хвърля само още един бърз поглед върху сладките.

— Нима не се усеща миризмата на изгорели сладки — започна да се смее Франц.

— Не, това нещастие още не се е разиграло, но може да настъпи всеки момент — заяви Оливие с весел тон.

Никол, след като подаде ръка на господин Де Кенарио и на Оливие, се обади, обръщайки се към Гвенола:

— И аз ще дойда с вас. Искам да поздравя Ивон, а също така да видя дали и сладките са изгорели…

Тя се измъкна веднага, за да не срещне погледа на господин Волф. Сама не знаеше или пък не искаше да признае и на себе си, какви са чувствата, които беше породил в душата й този чужденец от „Ти Глац“.