Марион Дели
Както в приказките (11)

Глава XI

Тази вечер Франц, както беше казал на госпожа Де Кервион, вечеря в „Кенендри“. Същият ден следобед Янко отиде у господин Панденек и го уведоми, че господарят му иска да поговори с него насаме и че заради това ще дойде малко по-рано, отколкото е прието.

Обитателите на замъка си казаха: „Вероятно ще дойде да поиска ръката на Гвенола“. И господин Де Кенарио, когато узна тази новина, каза с многозначителна усмивка:

— Разбира се! Този млад мъж е страшно влюбен във вашата Гвенола!… И аз очаквам, че това ще бъде един великолепен брак за малката, нещо повече от великолепен.

В държанието на господин Волф имаше нещо особено, необикновено. Защото младата камериерка, още щом го пусна, изтича веднага в кухнята и каза на готвачката:

— Днес този господин Волф ми се видя някак необикновено красив. Нима той не ти прилича на някакъв принц, Перина?

— Дявол да го вземе! Как ли изглеждат принцовете? Аз на младини бях видяла един, но онзи съвсем не приличаше на този, не беше толкова хубав.

В този момент Гвенола беше в градината и береше цветя, с които трябваше да украси трапезата. Следобед тя беше у Кервионови и преди малко се беше прибрала у дома. Сега обаче господин Волф идваше на вечеря у тях като стар, добър приятел и тя нямаше защо да бърза.

Ето защо Гвенола обикаляше бавно около розите, с опитен поглед обгръщаше всеки цвят, без да бърза отрязваше най-хубавите от тях и ги слагаше в кошницата, която висеше на ръката й. Слънцето вече залязваше и придаваше на лицето й още по-хубав и нежен цвят. Тя беше леко замислена, очите й имаха някакъв сериозен поглед, но все пак оставаха необикновено добри. Една съвсем бледочервена роза изпъкваше между всички останали. Тя поиска да я отреже, но размисли и си каза: „Не, това е една от онези рози, които господин Волф така много обича. Нея ще я оставя и утре сутринта ще му я изпратя в «Ти Глац» по Ги“.

Топла усмивка се появи на устните й. Сега тя трябваше да признае пред себе си, че сърцето й беше започнало да бие по-силно, когато вчера пристигна Янко и съобщи, че господарят му се е върнал. Цялото време, докато той беше във Виена, мина за нея без каквито и да било радости и вълнения.

А сега много скоро тя пак ще го види. Гвенола призна сама пред себе се, че е влюбена във Франц Волф. Едновременно тя си помисли и за доброто мнение, което имаха за него нейните родители и, че от тази страна сигурно няма да се явят никакви пречки и трудности, в случай, че той поиска ръката й.

Кошницата беше вече пълна с цветя, но Гвенола не напускаше градината. Седна на тревата и си представи, младия мъж, когото обичаше.

Ето, тя чува неговите стъпки. Неговите енергични и решителни стъпки, които така добре познаваше. Той се приближи до нея… В неговите очи светеше някакъв особен блясък, когато протегна ръка на младото момиче, което леко се изчерви:

— И вие приличате на роза сред всички тези рози!… Истинска принцеса сте, Гвен! Госпожице, идвам да говоря с вашите родители, но преди да направя това, исках да имам вашето съгласие, исках да дам пред вас израз на своето желание, на най-пламенното си желание… Ще ми позволите ли през целия си живот да бъда вашият приятел, вашият другар и съпруг?

Гвенола наведе своя чист и благ поглед, а след това погледна пак младия мъж. Той се загледа в тези очи и почувствува, че от тях лъха щастие и любов. Сега усещаше ясно, че и девойката го обича.

— Ако моите родители се съгласят… аз бих била необикновено щастлива… аз имам такова доверие във вас.

— Нима за вас няма да бъде пречка това, че в бъдеще ще се наричате само госпожа Волф? Вие сте все пак една Панденек?

Тя усмихнато поклати глава и каза с твърде нежен глас:

— О, не! Вие имате такива чудесни качества, каквито човек не би могъл да намери у един аристократ… А освен това…

Преди Гвенола да успее да каже нещо повече, да довърши, обля я червенина и тя погледна встрани:

— А освен това вие ме обичате мъничко, Гвенола, нали? Мене, един обикновен Волф?

— Да, тъкмо вас, един обикновен Волф!

Тя пак го погледна. Очите й имаха топъл блясък. Франц се наведе и целуна продължително ръката й, която все още продължаваше да държи в своята.

— Аз принадлежа напълно на вас, Гвенола! Вие сте най-ценното и най-скъпото нещо, което съм срещал в живота си. Обещавам ви вечна любов и вярност. Но ще трябва да ви съобщя за едно свое малко лукавство. Това ще направя и пред вашите родители. О, не се страхувайте, няма нищо страшно.

Тя го погледна с изненада, но не и загрижено, защото на неговото лице играеше спокойна усмивка.

— Лукавство?

— Да, драга Гвенола. Аз не се казвам Франц Волф. Името ми е Франц де Сонберг.

Гвенола отстъпи малко назад и изпусна кошницата с розите от ръката си. Беше страшно изненадана. Не успя да каже нито дума. Тя само се загледа в младия човек и очите й ставаха все по-големи и по-големи.

— Изглежда, че вие не ми вярвате — каза той весело. — Аз обаче ви уверявам, че това е самата истина. Впрочем, тук е и господин Де Кенарио и той може да ви засвидетелствува това.

— Но защо тогава… — промълви девойката.

— Защо така дълго съм пазил своята самоличност? Ако вие знаехте в действителност, кой съм аз, тогава в никакъв случай не бихте ме приемали с такава естественост, с такава искреност и простота. Не трябва нищо да ви безпокои. Аз исках само Гвенола де Панденек да се съгласи да стане съпруга на един обикновен плебей, на Франц Волф. Ще ми простите ли, драга Гвенола, задето в действителност съм принц?

— Как можете да ме питате подобно нещо? — отговори Гвенола, смутеният поглед на която още се носеше из алеята. — За мене е безразлично дали вие сте Франц Волф или принц Сонберг. Аз във вас ценя човека без титли, обикновения човек, когото обикнах, без да обръщам внимание на неговото положение. Все пак трябва да ви призная, че съм малко смутена… че съм…

— Вярвам ви, скъпо мое дете. Вярвам обаче, че скоро ще привикнете с мисълта, че няма да станете една обикновена госпожа Волф, а Нейно Височество, принцеса Де Сонберг. А сега, нека поговоря за всичко това с вашите родители.

— Колко изненадани ще останат моите добри родители!

— Да, но и това ще мине. Елате с мене, за да ги потърсим. Струва ми се, че е време вече и за вечеря.

— А моите цветя?

По камъчетата лежаха разсипаните цветя.

— Аз ще ги събера вместо вас веднага.

Той се наведе да събере цветята, обаче тя се наведе заедно с него и каза с весел тон:

— О, недейте, моля ви, Ваше Височество.

— Драга Гвен, аз ви моля да остана за вас същия Франц, какъвто бях преди да чуете моето признание… Ето, всичко е вече готово, цветята са събрани!

Той постави и последната роза в кошницата и скочи леко.

— Ето, хубава моя годенице!… Но… там има още няколко рози, които аз така много обичам. Позволявате ли да ги обера?

— Вие много добре знаете, че няма защо да искате каквото и да било разрешение.

Франц отряза две рози, едната от които подаде на Гвенола.

— Ето, знаете ли, аз днес съм толкова щастлив.

Той улови отново Гвенола за ръка и каза с глас, изпълнен с любов и страст:

— Единствено мое, най-хубаво от всички цвете, приемете любовта на онзи, за когото вие сте най-скъпото същество в целия свят.

* * *

На следващия ден Ивон излезе много рано, за да навести някои бедни. Бързаше, защото искаше да стигне в църквата в седем часа. Изведнъж тя забеляза в далечината един конник:

— О, ето и господин Волф! — си каза тя. — Сега ще ме забави, а напоследък вече не знам как да се държа към него…

Конникът наистина слезе от коня си, когато стигна до госпожица Де Розмандур. Той се засмя и се поклони дълбоко:

— Колко сте подранили! И как само бързате? Къде сте тръгнали така рано?

— Отивам на църква, господине, а преди това искам да се отбия у някои свои познати.

— С това искахте да кажете да не ви задържам много, нали? Но защо не ми подадете ръка, госпожице Ивон? Защо ме гледате така смутено?

Ивон го погледна право в очите.

— Това е защото… ето на… защото постоянно ми се налага една и съща мисъл!

— Малко смешна мисъл, знам!… Например, че аз съм принц Сонберг, за когото вашата братовчедка така „възторжено“ се изказа.

Ивон изведнъж пламна.

— Значи Оливие ви е казал онова, което аз така строго му забраних да казва на когото и да било? — извика младото момиче.

— Оливие ми каза, едва след като аз му открих самоличността си. Останах възхитен от инстинкта, който се крие във вас, от вашата интуиция, госпожице, и се радвам, че вие и Оливие сте съумели да скриете досега своите подозрения от всички… та дори и от най-близките си…

— Значи това е вярно! — извика девойката, доста доволна от това, че нейните предположения са излезли верни, че не се е излъгала.

— Напълно точно, госпожице! Вашата приятелка Гвенола от снощи е годеница на принц Де Сонберг.

— Гвендолин! О, милата. Вие не знаете колко съм доволна! Бих затанцувала… тук на улицата от щастие, ако имах пред себе си само господин Волф.

Франц се засмя добродушно, защото изразът по лицето на Ивон издаваше искрения й възторг.

— Не се стеснявайте, госпожице. Аз не съм принц, когато съм в компанията на мои приятели. А вие сте, това е сигурно, един от моите най-добри приятели, нали? А освен това вие сте сега и моя сродница!

— Я гледай, та това още не бях помислила. Сродница на един принц! Никога не съм сънувала подобно нещо. И знаете ли каква чест е това за такова малко и скромно момиче като мене.

— Малко, но така мило и умно, а при това и толкова добро момиче! Без да говорим за вашата вродена страст да се заяждате понякога. Не бива повече да ви задържам. Вие никога не бихте ми простили, ако по моя вина закъснеете за литургия.

— О, аз смятам, че всичко може да се прости на едно Височество! — засмя се иронично Ивон. — Така поне е според теорията на известни хора…

Франц се засмя малко кисело:

— О, аз знам вече всичко. Аз обаче вярвам, че вие съвсем не спадате към този род хора. И така, госпожице, понеже и аз бързам, позволете ми да се разделим. Поздравете господин Де Розмандур.

Той се наведе и целуна ръката й. Ивон се поклони леко и каза пак иронично:

— Изглежда, че още не съм забравила напълно това. Щастие е, че още помня как да се покланям, защото сега ще имам често случая да правя това, нали? Мога ли, Ваше Височество, да разглася навсякъде тази най-нова и така приятна вест?

— Разбира се, госпожице! Сега, разбира се, ще трябва да скъсам с инкогнитото. Госпожа Де Панденек тази сутрин уведоми госпожа Де Кервион, а Гвенола — господин Де Коетгон. Така че още тази вечер или най-късно утре сутринта целият Гоело ще бъде осведомен за това.

— Целият Гоело! — Ивон скочи от радост. — Охо, има хора, които с удоволствие бих искала да видя, когато узнаят тази новина.

— Аз бих ви посъветвал да наблюдавате Плоеланови. Сигурно ще имат великолепен вид, когато узнаят това, когато чуят кой е този Волф, който така нагло, пред очите на всички негови другари, си е позволил да напляска светлия наследник на рицаря Плоелан.

— Какво? Гаетан?… Как? О, господине, защо не ми казахте това още вчера. Не знам какво не бих дала, само да бих могла по някакъв начин да присъствувам на тази сцена!

— Колко сте лоша само! — каза Франц, като започна да се смее. — Не се безпокойте! Аз го наредих хубаво, много хубаво! Разчитайте на мене!

— О, не се съмнявам в това — отговори Ивон и погледна силните ръце на младия мъж.

— Плоеланови са такива гадини, повярвайте ми, Ивон, че е чест за тях един принц да удари един от членовете на тяхната фамилия. Не се смейте толкова, драга, побързайте, защото иначе ще закъснеете.

Младежът свали шапката си, поклони се пред Ивон и продължи пътя си. Ивон също така забърза по своя път.

Когато стигна в църквата, забеляза Панденекови и Гвенола. В този момент тя беше съвсем забравила за Плоеланови и за всички подобни на тях, за които мислеше из целия си път. Тя седна до семейството, без да каже нито дума. „И все пак не знам — продължи тя да развива мислите си — дали Гвенола би се съгласила с постъпката на Франц по отношение на малкия Плоелан. Може би според нейните схващания постъпката на Негово Височество е била малко високомерна. Аз обаче съм напълно съгласна с него.“

Когато излязоха от църквата, Ивон протегна ръце и прегърна сърдечно Гвенола.

— Гвен, преди малко срещнах господин Волф или, ако обичаш, принц Сонберг. Той ми съобщи една новина… Нямаш представа колко щастлива се чувствувам!

Гвенола протегна и двете си ръце на Ивон.

— Чудни неща заварих при моето завръщане в Бретан! Изглежда, Ивон, че ти си сънувала, как господин Волф е принц, нали?

— О, не! Това скоро ми мина през ума, онзи ден, когато у вас имаше прием. Говореше се за принц Де Сонберг… О, Гвен, Никол…

И Ивон започна да се смее с глас.

— Колко смазана ще бъде! А също така и твоят братовчед Пиер.

— Слушай, Ивонет — отговори Гвенола, която се сдържаше да не се засмее, — бъди малко по-сериозна! Никол, естествено, се държи много зле, но… но сега тя ще бъде така изненадана…

— Да, да!

Ивон изведнъж стана сериозна.

— Изненадана, а след това истината за нея ще бъде наистина страшен удар!

— Значи в такъв случай имаш още по-малко основание да се смееш така доволно.

— Да, имаш право! Кажете ми, ще се върнете ли за обед вкъщи? Знаете ли какво, елате у нас, ще закусим заедно.

И те се отправиха към къщата на стария комендант. Малко по-късно, седнали с господин Де Розмандур, говореха за най-новите сензации. През това време Ивон, която постоянно тананикаше, поднасяше на гостите си мляко и сладки, които сама беше приготвила.

— Това са малки, полезни умения, които са необходими на едно момиче, което ще се задоми и ще стане жена на един обикновен Де Панденек — заяви Ивон, като се смееше. — Но ти, драга ми Гвен, ти няма защо да знаеш това. Твоят очарователен принц ще подреди живота ти така, както живота на някоя приказна принцеса.

— О, Франц е много сериозен и сам много обича да работи, за да ме лиши и мене от това удоволствие, от радостта, която чувствувам, когато работя. Не споря, че от много навици ще трябва да се откажа, но край него това няма да бъде трудно за мене, няма да ми тежи — заяви Гвенола със смутена усмивка.

Малко след това гостите си отидоха. Когато комендантът остана сам с дъщеря си, той се отправи към нея и я привлече към себе си:

— И така, малко мое дяволче, ти криеше от баща си мислите, които се въртяха из главата ти?

— Татко, ти често казваш, че жените не са в състояние да запазят и най-малката тайна. Аз исках да ти покажа, че ако не съм надарена с нещо друго, то поне се радвам на това малко и незначително качество.

И Ивон целуна весело баща си по бузата.

— Знаеш ли, аз съм все още много смутен от тази новина, която ми казахте преди малко — промърмори старият комендант.

— А има и други, които ще бъдат още по-смутени от тебе, когато узнаят новината — отговори Ивон. — Тъкмо преди малко си мислех за Никол…

— О, Никол! — извика старият комендант с болка. — Недей говори така! И аз в началото се смеех… но ако това младо момиче храни някакви искрени чувства към този човек… тогава… Да… хм! Тя има най-чудноватото поведение.

— О, татко, аз мисля, че също така вече знам нещо за това, какво е любов. Аз усещам как обичам Оливие и какво бих била в състояние да направя за него. А освен това и Гвен, която е като луда по своя чаровен принц…

— О, Ивон, как можеш да кажеш, че Гвен е луда от любов? Тя е така спокойна, така тиха…

Ивон започна да се смее с глас.

— Нима ти не знаеш, татко, че всички тихи води са опасни? Гвен обича лудо господин Волф, луда е по него… исках да кажа.

— Ивон, моля те да се въздържаш от тези прекалени изрази.

— Както желаеш, татко, обаче аз смятам, че няма прекалени изрази, когато се касае за любовта… и така, аз исках да кажа, че Никол, както изглежда, ще предприеме нещо твърде жалко.

— Ти пак прекаляваш.

— Не, поне не много, уверявам те. Тя е толкова суетна и самовлюбена!

— О, толкова по-добре! Това ще бъде за нея една великолепна поука!

— Да, но не бих искала аз да й съобщя новината. Не би ми било приятно да я наблюдавам в този момент.

Господин Де Розмандур привлече към себе си младото момиче и нежно го целуна.

— Моята добра Ивон! Тогава не ходи днес във „Фужерай“. Дамите там вероятно още днес ще бъдат уведомени за годежа.

— Да, това е сигурно. Само дано Никол не дойде у нас на гости днес следобед. В такъв случай аз би трябвало да й съобщя новината… О, как ще отекне тя из целия град… Татко, слушай!

Ивон му разправи вчерашното приключение с младия Плоелан. Комендантът слушаше внимателно през цялото време. Той не можеше да търпи Плоеланови особено заради това, че те бяха известни из целия край със своята слабост да одумват хората.

— О, браво, ето един великолепен начин тяхната страст да одумват хората да бъде излекувана. В какво ли положение се намира сега това прекрасно семейство? А сега, след като узнаят и втората, последната новина! О, това би било страшно смешно, драга Ивонет!