Марион Дели
Както в приказките (6)

Глава VI

Малкият дворец, в който живееше Никол, се намираше съвършено близо до Гоело. Това й даваше възможност всеки ден да спохожда приятели и сродници, та по такъв начин да се развлича поне малко. Госпожа Де Плоелан беше устроила в нейна чест голямо тържество. Там се бяха събрали нейните добри приятелки, и всички те се одумваха една друга, но най-голяма злоба проявяваха към чужденеца от „Ти Глац“.

Госпожа Де Плоелан и нейните дъщери особено жестоко се бяха нахвърляли върху него. Те бяха първите, които започнаха да разнасят мълвата за неговите мними успехи и за мистериозните посещения, които приемал в „Ти Глац“. След това се прехвърлиха на Гвенола, казвайки със злоба, че са предполагали тя да е по-сериозна, че е печално да се гледа как едно добре възпитано младо момиче се компрометира с някакъв току-така попаднал в техния край мъж. Накратко казано, тези жени одумваха безспирно младото момиче за безкрайна радост на неприятелките на госпожица Де Панденек, които й завиждаха за нейната красота и добродетели.

Никол само подкрепяше тези одумвания. Не беше склонна самата тя да ги разнася. Тя изобщо ставаше все по-нервна и по-сприхава. Това беше започнало да безпокои майка й, госпожа Д’Еспеван. Уморена от градския живот, от слабото си здраве и от траура, на нея сега й се искаше малко да си почине, Никол обаче не й даваше възможност за това. Тя казваше, че майка й ще направи по-добре, ако се забавлява и че живота, забавите и обществото струват повече от всичко друго на света.

Един ден тя я отведе в Сен Ан Доре, където Панденекови и Розмандурови бяха отишли на излет. Никол почти им се натрапи. Тя постоянно търсеше компанията на Панденекови, макар и да беше убедена, че винаги ще намери там омразния чужденец, отвратителния Волф. Тя знаеше и сега с положителност, че и той ще вземе участие в излета.

Госпожа Де Еспеван и дъщеря й потеглиха от „Фужерай“ в стара каляска, в която беше впрегнат кон, зает от приятели. Госпожа Д’Еспеван разполагаше със скромни средства. Тя с големи усилия успяваше да поддържа светския начин на живот, с който беше свикнала Никол. Дъщерята в никакъв случай не искаше да намали бюджета си за своите тоалети и в последните седмици беше обхваната от голямо желание да се харесва. Това беше накарало майка й да си каже: „Може би тя има намерение да се хареса на някой от младежите тук… Може би на Ален де Панденек или на Пиер де Собран?“. Впрочем и двамата бяха добри партии за дъщеря й. Тя би се почувствувала щастлива, ако Никол успее на едното или другото място.

Близо до „Кенендри“ тяхната кола настигна колата на Панденекови, която управляваше Оливие. До Оливие беше седнал господин Волф. По средата на пътя те размениха местата си, защото Оливие още чувствуваше да го боли ръката, която неотдавна беше навехнал. Франц управляваше колата с невероятно умение. Бащата на Ивон го похвали, защото конете на Панденекови бяха необикновено живи и буйни. Франц се усмихна и отговори:

— Приличат на агнета, когато ги сравня със своите коне. Свикнал съм на буйни коне. Чувствувам ги така сигурно в своята власт, че бих могъл да им поверя и онова, което ми е най-скъпо на света…

Никол, която в този момент слизаше от колата, го погледна изненадано: „Неговите коне? Нима този Волф е толкова богат?“.

Пиер де Собран, който също беше успял да накара да го поканят, каза безгрижно, като се преструваше на наивник:

— Да не би вашият баща да е бил търговец на коне?

Франц отговори с усмивка:

— Не, господине, баща ми просто си е купувал коне!

Господин Де Панденек хвърли поглед, изпълнен с гняв, към сродника си.

Малко по-късно, когато се озоваха насаме, той го улови под ръка и му каза:

— Слушай, Пиер, ако още веднъж бъдеш нелюбезен към господин Волф, вратата на моя дом ще бъде затворена завинаги за тебе.

Пиер с мъка успя да сдържи гнева си.

— Е, добре, чичо, това би било твърде жестоко от твоя страна! Този човек ми е отвратителен. Не мога да го понасям!

— Това е, защото си завистлив! Но аз не мога да позволя моят гост, човек, на когото за нищо не може да се отправи и най-малкият упрек, да бъде обиждан в моя дом… Погледни на това мое предупреждение с необходимата сериозност, ако искаш да те приеман и в бъдеще.

Господин Де Панденек остави племенника си и се отправи към групата, която беше тръгнала към базиликата.

Пиер от своя страна се приближи до Никол и беше все още толкова разгневен, че пред нея описа „залъка, който бил принуден да преглътне“ заради този непоносим плебей Волф. Той дори не забеляза, че Никол сега за пръв път не взе неговата страна. Тя беше разсеяна и с поглед следеше Франц Волф, който крачеше до Гвенола.

Когато излизаха от базиликата, Никол се опита да ги раздели, под предлог Гвенола да й разкаже за произхода на църквата. Госпожица Де Панденек й отговори любезно, обаче Ивон, която много добре схвана в какво се състои работата, извика:

— Та ти вчера ми говореше, че много добре знаеш историята на базиликата! Нима паметта ти е изневерила за толкова късо време?

Никол се престори, че не чува това заяждане. Франц се засмя иронично. Той познаваше лукавствата на жената и разбра Никол, която все повече и повече завиждаше на Гвенола заради него.

Обядът беше сервиран в „Отел де Франс“. Край една дълга маса всеки от гостите седна, където искаше. Докато Гвенола казваше нещо на сервитьорката от хотела, Никол забеляза едно свободно място между Ивон и господин Волф. Тя с решително движение дръпна стола, обаче Франц, който беше все още прав, каза, като се обърна към нея:

— Извинете, това място е на госпожица Де Панденек!

Тези думи той произнесе с толкова уверен глас и така енергично дръпна стола, че Никол го остави и се отдалечи, за да търси за себе си друго място, без да му каже нито дума.

Едва обаче бе седнала няколко места по-нататък и почувствува гняв към самата себе си, задето е толкова глупава и позволява да й е налага тази особа, която ставаше все по-непоносима. Нима не би могло да се помисли от неговото държание, че той е най-главният на тази трапеза?

Франц този ден се чувствуваше необикновено весел. Особено удоволствие му доставяше да предизвиква заядливостта на Ивон и духовитите отговори на Ален. Шегуваше се с всички, освен с госпожа Д’Еспеван и нейната дъщеря, към които проявяваше само ледена учтивост.

Това накара госпожа Д’Еспеван, почувствувала се някак обидена, да каже на зет си, когато излизаха:

— Този господин е наистина неприятен. Никак не мога да си обясня вашия явен възторг към този човек. Неговото държание е безобразно.

Господин Де Розмандур, дребен човек, с интелигентно и изтънчено лице, започна да се смее:

— Драга, господин Волф по отношение на нас е най-любезният човек, който можете да си представите. Когато дойде у нас, той се интересува от моята градина, от моите идеи, а това е най-приятният и най-нормален начин, за да ми хареса, да ми бъде приятен. И така, аз не го смятам нито за безобразник, нито за нахален… Вие… О! Това е съвсем друга работа! Никол, особено в началото, го гледаше много отвисоко. Ето защо този младеж, който е изпълнен с гордост, се отнася към нея с такава резервираност.

— С такава резервираност? — повтори госпожа Д’Еспеван, която видимо беше развълнувана.

— Ех, та това е така, не виждате ли? Точно така!

Комендантът се засмя, като гледаше иронично сродницата си, празноглавието на която вече му беше омръзнало.

— Аз ви казвам, Анри, че той е един безобразник! Той е човек, който въпреки своите благородни маниери, показва недостиг на най-елементарно възпитание. Госпожа Де Карелак вчера ми разправяше, че той излязъл пръв от салона на госпожа Де Панденек, докато край него били много други по-стари хора, които вероятно струват много повече от него. Освен това често пъти му се случва да подава пръв ръка на същите тези хора, та дори и на дамите…

— Наистина, аз също съм забелязвал тези негови малки пропуски. Но от друга страна господин Волф е олицетворение на самата учтивост и не бива да се сърдите, задето е така студен към вас.

— Разбира се, вие намирате, че всичко у него е блестящо — отговори кисело госпожа Д’Еспеван. — Впрочем студенината на този човек много малко ме интересува. Но се ядосвам, когато виждам, че и вие сте жертва на този чужденец, когато виждам, че госпожа и господин Де Панденек са така омагьосани, че допускат той открито да ухажва Гвенола.

— О, те го ценят твърде много и почти сигурно е, че красивата Гвен ще стане госпожа Волф. Освен ако, нещо, в което силно се съмнявам, сведенията, които господин Де Панденек е поискал от един свой приятел, излязат неблагоприятни за него.

— И той ще ги направи щастливи! — заяви госпожа Д’Еспеван иронично. — Що се отнася до мене, аз бих предпочела да видя дъщеря си да остане стара мома, отколкото да я дам на този господин Волф.

— Е, е, драга приятелко, аз не мисля, че и Никол е на същото мнение като вас. Защото под цялата онази неприязън, която тя проявява към господин Волф, сигурно се крие и някое по-друго чувство.

Този път госпожа Д’Еспеван млъкна. Дишането й пресекна от гняв.

— Вие луд ли сте? Никол, която не може да го търпи, която просто не може да го гледа…

— Хм! Защо тогава се вре навсякъде, където се появява и той? Ивон преди няколко дни ми обърна внимание върху това.

— Ивон… Ивон… Та тя точно е влюбена в този Волф. Всички го виждат, всички знаят, че тя е влюбена в него. Но Никол! Никол! Вие просто ме разсмивате!

Госпожа Д’Еспеван в действителност обаче никак не се смееше. Тя трепереше от гняв и светлите й очи изпускаха мълнии.

Господин Де Розмандур мълчеше. Най-после той направи усилие над себе си и проговори:

— Хората, които твърдят това, може би гледат през някакви лъжливи очила. Мене всички тези неща съвсем не ме тревожат. Аз обаче не бих имал такова доверие в омразата на Никол и в нейната неприязън към господин Волф.

Госпожа Д’Еспеван му обърна гръб и се отдалечи с нервни крачки. Комендантът си помисли: „Хубаво! Хубаво! Поне по такъв начин я предупредих, защото това младо момиче някой ден ще бъде в състояние да извърши голямо неблагоразумие заради този мъж, от когото пред другите се преструва, че се отвращава. Така лошо е възпитана тази Никол…“.

Вдигайки рамене, комендантът се приближи до своя приятел Де Панденек, който беше застанал до колата, с която излетниците трябваше да се отправят за Шартрез Д’Ори.

Там на връщане те закусиха набързо. След това всеки се отправи към своята кола. Франц зае своето място на капрата. Оливие, който се канеше да седне до него, почувствува, как една ръка се докосва до рамото му.

— О, господин Оливие, нали бихте искали да ми отстъпите своето място? Страшно много обичам да гледам вашите хубави коне!… Освен това на капрата има повече въздух.

Никол погледна умолително младия човек. Той отговори учтиво:

— С най-голямо удоволствие, госпожице!

Госпожа Д’Еспеван, която беше вече влязла в колата, чу този разговор и извика:

— Какво ти е дошло сега на ума, Никол? Какво значи тази твоя нова фантазия? Ела тук и остави това място на господин Де Панденек!

Никол обаче вече се беше качила на капрата на колата и заела място до Франц, който дори главата си не извърна към нея и отговори недоволно:

— Тук има повече въздух. Вуйчо ще седне до тебе, мамо!

Госпожа Д’Еспеван извърна лицето си, за да не забележат другите гнева, който се беше изписал по него. Нямаше нужда да настоява повече за каквото и да било пред Никол, защото тя познаваше много добре твърдоглавието на дъщеря си. От лицето на госпожа Д’Еспеван постепенно изчезна изражението на гняв и се превърна в израз на сериозна загриженост. Този израз не можа да убегне от острия поглед на зет й.

Пред „Кенендри“ Д’Еспеванови се сбогуваха със своите приятели. Никол се качи в колата на майка си. Сега тя беше мрачна и мълчалива, а понеже и госпожа Д’Еспеван беше твърде малко настроена да води какъвто и да било разговор, те прекараха целия път от „Кенендри“ до „Фужерай“ в мълчание.

В момента, в който госпожа Д’Еспеван щеше да влезе в стаята си, тя се обърна към дъщеря си, която бавно изкачваше стълбата след нея:

— Искаш ли да ми обясниш, какво удоволствие изпитваше да седиш до онзи неучтив човек, който се държеше към тебе така, сякаш ти изобщо не съществуваш? Така той ще си помисли, че си седнала при него с намерението да му се извиниш.

— Да му се извиня? Аз?

Никол изведнъж се наежи като петел.

— Това е вече прекалено глупаво!… Значи аз не мога да се кача на капрата на колата, защото някакъв си плебей, господин Волф, управлява конете?… Освен това ми е безразлично, дали той се държи към мене така, сякаш мене ме няма там или не! Напротив, това ми е още по-приятно! Аз не съм като Гвенола. Никога не бих приела да ме ухажва някакъв си Волф!

Тези слова тя произнесе бързо, без да поеме дъх. Думите течаха от нейните устни като някакъв порой. Румена, с разпалени очи, тя скочи на последното стъпало, втурна се в стаята си и с трясък затръшна вратата след себе си.

Господа Д’Еспеван поднесе ръката си към челото и прошепна:

— Какво държание! Това дете е станало непоносимо нервно! Какво й има? Какво може да става с нея?