Марион Дели
Както в приказките (2)

Глава II

Ги се позабави доста дълго време, докато намери шапката си, която беше захвърлил някъде из градината. Когато братът и сестрата седнаха в колата, небето вече се беше съвсем смрачило. Започна изведнъж да гърми. Ги погледна нагоре:

— Всичко е толкова черно, Гвен! И сега точно над нас са се струпали всички облаци.

— В никакъв случай няма да можем да стигнем навреме. Облечи дрехата си, Ги. Изведнъж стана хладно.

— О, забравил съм си я при свещеника!

— Как така си я забравил! Аз дори ти напомних за нея.

— Да, знам. Трябва да съм я забравил в коридора, докато търсех шапката си.

— Каква несъобразителност. От това се вижда колко дълго можеш да помниш. О, дано да успеем да стигнем преди бурята поне до краварника на Мариана.

Гвенола подкара колата по-бързо. Конят, и без това неспокоен поради бурята, която вече усещаше, ставаше още по-капризен. Това все повече започваше да безпокои момичето. Сега гръм пореше тишината, а светкавици една след друга осветяваха целия път. След това всичко отново стихна. В този момент колата влизаше в гората, откъдето се виждаше „Ти Глац“. Малко по-далече, на горската пътека, се очертаваше силуетът на един мъж, който крачеше твърде бързо.

Отново светна синьо-бяла светкавица, съпроводена от страшен гръм. Конят се опъна, а след това бясно се задърпа наляво и надясно.

Гвенола, която чувствуваше безсилието си да задържи животното, си помисли, че колата, която беше много лека, можеше лесно да се обърне или пък да се удари в някое дърво. В такъв случай те щяха да пострадат твърде лошо.

Детето, извънредно бледо, се притисна към сестра си. Хубаво беше за тях, че този човек тичаше насреща им, защото може би щеше да му се удаде да спре коня.

Гвенола едва успя да забележи как мъжът се хвърли върху животното. С едната си ръка той хвана коня за ноздрите и го стисна така силно, че животното най-напред се изправи на задните си крака, но веднага след това се отпусна на земята.

Погледът на непознатия чак сега се вдигна към Гвенола и момчето. Тя никога в живота си не беше виждала толкова елегантна и благородна красота.

— Ето, сега за малко сте в безопасност. Животното обаче е твърде възбудено и се страхувам, че отново ще се разбеснее, ако го пусна. Ще бъде много по-разумно, ако слезете от колата.

Един нов гръм прекъсна думите му. Конят пак се опита да се освободи от силните ръце на храбрия непознат. Гвенола бързо взе решението си:

— Да, трябва да слезем. Ето вече и дъждът започва. Бедният ми Ги, ти ще се измокриш целия, докато стигнем до „Кенендри“!

Тя скочи леко на земята. След нея скочи и Ги, който беше започнал вече да потреперва.

— Много неразумно от ваша страна, че сте тръгнали по време на такава буря през гората. Позволете ми да ви предложа подслон при мене. Домът ми е съвсем близо!

Той посочи с глава пътя за „Ти Глац“. Значи това е австриецът, господин Волф, за когото Ивон говореше с такъв възторг!? Описанието на Ивон наистина подхождаше твърде много на този млад мъж, който беше дотичал да им помогне и имаше открито, топло и искрено изражение на лицето.

Не биваше много да се мисли. Ако Гвенола беше сама, тя би изтичала до „Кенендри“. Заради Ги обаче тя се видя принудена да приеме предложението, което непознатият й беше направил.

— Благодарим ви, господине. Ние с удоволствие ще злоупотребим за малко с вашето гостоприемство. Здравето на малкия ми брат е така крехко, че не се решавам да го изложа на това лошо време.

— Щом е така, елате бързо с мене.

Господин Волф улови енергично коня и го поведе към „Ти Глац“. Дъждът започна да вали още по-силно. Макар широките клони на дърветата да ги пазеха, младите хора бяха съвсем мокри, когато стигнаха в „Ти Глац“.

Един човек в черна ливрея, с прошарени коси, отвори широко вратите, когато чу стъпки. Той скочи бързо, за да улови коня, а в това време господарят му нареди:

— Янко, отведете коня в обора, а след това елате, за да запалите огъня в салона. Влезте, влезте бързо — извика господин Волф, като се обърна към Гвенола и малкия Ги.

Той тръгна след тях през едно преддверие, застлано с фламандски килими, след това отвори една врата, поклони се и каза с твърде учтив тон:

— Моля ви тук да се чувствувате като у дома си. Искайте всичко, от което бихте имали нужда, от моя слуга.

Гвенола го погледна. В този поглед можеше да се прочете дълбока признателност.

— Страшно много съжалявам, че съм принудена да ви безпокоя, обаче толкова много се страхувам за здравето на това дете…

Австриецът сложи своята силна, обгорена от слънцето ръка, върху рамото на детето. То беше цялото мокро и трепереше.

— Трябва да му се смени ризата, която е съвсем мокра от дъжда. Ще ви изпратя едно одеяло. Завийте го добре, а моят слуга веднага ще ви направи чай.

Той се отдалечи и затвори вратата на стаята, в която останаха Гвенола и Ги.

Скоро след това в стаята се появи Янко. Той донесе със себе си едно мъхесто одеяло, цветовете на което бяха извънредно красиви и биеха на очи. И докато Гвенола сваляше блузката на братчето си и го завиваше в одеялото, Янко свари чай. Слугата излезе за момент от стаята. След това се върна, като донесе две чаши с широки златни ивици по края, а освен това кутия за захар и чайник от същия порцелан. Всичко това сложи на масата, която беше покрита с дантелена покривка.

Всичко беше извършено много бързо и тихо и от тази бързина и тишина можеше да се заключи колко сръчен и опитен е слугата. Преди всичко този мъж съвсем не приличаше на слуга. Ивон много добре беше схванала това. Той можеше да се движи и в най-големи аристократически къщи.

След като попита на най-чист френски език, дали гостите на неговия господар биха искали още нещо от него, Янко излезе от стаята. Ги вече малко се беше постоплил, но все пак времето, което беше прекарал навън в дъжда, предизвика у него нещо като треска. Той изпи набързо чая, в който сложиха доста ром и след това се настани в едно удобно кресло до печката.

Стаята беше широка и топла, фини персийски килими покриваха паркета. Стените до височината на прозорците имаха дървена облицовка. Мебелите от светъл бамбук бяха необикновено елегантни, а възглавниците, макар и твърде шарени, все пак — много хубави. Те доказваха, че собственикът на къщата е човек, надарен с изтънчен вкус. Цялата обстановка беше извънредно приятна. Цветя, поставени в много вази, пръскаха навсякъде приятна миризма. По средата на камината бяха сложени две великолепни статуетки от черен мрамор. До пианото, което стоеше отворено, имаше малка библиотека, пълна с книги. Тези книги не бяха подредени в някакъв образцов ред, но това никак не нарушаваше приятния вид на стаята.

Гвенола стана и отиде да види заглавията на книгите. Човек често пъти може да оцени друг човек по книгите, които го интересуват. Макар никак да не беше любопитна, все пак Гвенола почувствува нужда да узнае поне нещо за този човек, който й беше направил такава услуга и при това беше останал толкова дискретен. Това негово оттегляне само беше удвоило уважението, което тя беше почувствувала към него още щом го видя, а сега откриваше и неговото истинско благородство.

Господин Волф трябва да беше полиглот, понеже в библиотеката имаше книги на почти всички европейски езици. Най-много все пак бяха френските. Между тях имаше такива с голяма художествена стойност, както и много научни книги.

Малко по-нататък беше поставена една писалищна маса. На нея стоеше снимка в златна рамка. На снимката — един млад човек, със сериозно и студено лице, облечен в униформата на австрийски офицер, облегнал се на едно кресло. В креслото седеше необикновено красива дама, със замислени, дълбоки очи и светлоруси коси, вчесани на едри вълни.

„Майка му и баща му — си помисли Гвенола. — Каква изтънчена красота има тази жена!“

Младото момиче се наведе над портрета и продължително се загледа в него. И макар само за няколко минути да беше видяла господин Волф, все пак не можа да убегне от нейния поглед, че той прилича твърде много на дамата, която виждаше сега на снимката. Имаше същите големи сини очи, които придаваха и на портрета такава чудна прелест.

„Трябва да е от някое твърде видно семейство — си помисли Гвенола, — защото двойката от портрета има твърде фин, изтънчен вид. Особено младата дама има точно този вид, какъвто трябва да имат най-високопоставените жени.“

Размишлявайки така, Гвенола се приближи до прозореца и погледна навън. Макар бурята да беше престанала, дъждът продължаваше да вали все по-силно и по-силно. Колко загрижени ще бъдат всички в „Кенендри“. Може би ще им хрумне да пратят закритата кола, уверени, че тя и Ги си все още при свещеника? А ако не ги намерят там, вероятно ще си помислят, че те са се подслонили при старата Мариана. А дали би могло да им мине през ума, че са се подслонили при чужденеца в „Ти Глац“?

Тя се приближи на пръсти до малкия си брат. Той вече спеше. Тя безшумно пресече стаята, отвори вратата и излезе в преддверието.

В същия миг, в който тя направи първите стъпки, на другия край на коридора се появи господин Волф. Гвенола обясни:

— Ще изтичам набързо до „Кенендри“ да успокоя родителите си и да изпратя закритата кола. Брат ми заспа…

— Какво? Вие мислите да излезете по това време? В никакъв случай няма да ви позволя да направите подобно нещо, госпожице. Моят слуга ще занесе вашата поръчка в замъка.

— Как? Да изпратите нещастния човек там по време на този дъжд?

По устните на младия мъж се появи усмивка и неговите бели зъби светнаха в полумрака.

— Та преди малко вие казахте, че ще идете сама. Янко е преживял далеч по-големи мъчнотии от тази. Впрочем, ако той не е тук, аз ще отида сам до „Кенендри“.

— Не знам как да ви благодаря. Повярвайте ми, моите родители също ще ви бъдат необикновено признателни за услугата, която сте им направили.

— Аз се чувствувам особено щастлив, госпожице, че ми се е удало да направя такава услуга на децата на маркиз Панденек, за когото съм слушал много и най-хубави неща.

За себе си Гвенола беше извънредно скромна, но имаше слабост да слуша похвали за баща си. И особено, ако чувствуваше, че те са искрени. Тези думи на младия чужденец, толкова елегантен и красив, я поласкаха повече, отколкото биха я поласкали най-големите комплименти, отправени от него по адрес на нейната красота. Младежът наистина не каза нито дума за нейната външност, но по лицето му се четеше възторгът, който изпитваше.

— Моят баща излезе достатъчно енергичен и смел, за да презре критиките на известни хора и за да се отдаде на работа, която по мнението на тези хора не е достойна за един аристократ.

— Това е наистина рядкост в днешното общество. Позволете ми да ви се представя, госпожице. Вие сигурно сте чували вече за Франц Волф, който е дошъл тук, за да изучи езика и обичаите на вашия Бретан.

— Наистина ли, господине! В нашето малко селище… — И тя не можа да се не засмее при тези няколко думи, защото си спомни тъкмо в този момент какво разправяше Ивон с такъв възторг. — Тук се говори какво ли не за вас.

Волф се засмя иронично.

— Не само малките селища имат „монопол“ да се ровят в чуждия частен живот, да препредават множество, съвършено неверни истории за човека, за когото говорят. И Виена си я бива в това отношение. Стопли ли се вече малкият ви брат, госпожице?

— Да, но има и някаква лека треска.

— Ще трябва да се настани в леглото. Вие се върнете при него, а аз ще пратя Янко в „Кенендри“.

Той се отдалечи и Гвенола, преди да затвори след себе си, го чу как дава някакви нареждания на Янко, но не разбра какви, защото за пръв път чуваше този език.

Господин Розмандур, неговата дъщеря и свещеникът имаха пълно право, когато разправяха, че този човек се отличава някак от останалите хора. Не само по своя вид, не само по своето необикновено благородно държание, а и по енергията и интелигентността си. Всичко това можеше да обясни обстоятелството, че господин Волф никъде не би останал незабелязан. Гвенола си помисли и това, че чужденецът изглеждаше необикновено горд.

Тя седна край брат си и се замечта, като разглеждаше предметите, които с такъв вкус бяха пръснати из стаята. В това време Ги се пробуди. Страните му горяха и сигурно имаше температура. Той пак задряма, в очакване на колата, за която беше изпратен слугата. В камината пращеше горящ дънер. Тази камина, така обикновена по форма, придаваше на цялата стая някакъв особен вид и се отделяше от останалите мебели.

„Сигурна съм, че това е един необикновено благороден човек — си помисли пак Гвенола. — Може би не е аристократ по рождение, но поне по маниери, по вид и вкус е. Във всеки случай от пръв поглед може да се заключи, че той е светски човек.“

Гвенола, продължавайки все така да мечтае, съвсем механично взе в ръката си една малка, сребърна кутия. Цялата кутия беше гравирана с великолепни орнаменти. След това Гвенола погледна към чаршафа. Той беше много красив. Украсен с дантели, той не можеше да не привлече вниманието дори и на хора, които не разбират от такива работи.

Гвенола изведнъж вдигна глава… Да, пристигаше колата. Тя стана и повика брат си.

— Ги, мили, стани, ще трябва да вървим.

Детето отвори очи и погледна сестра си, като се засмя.

— Аз не спя, Гвен, бях само задрямал.

В този момент вратата се отвори и господин Волф се появи.

— Идва една кола — заяви той. — Тя сигурно пристига от „Кенендри“… Как се чувствувате, мое дете?

Той се приближи до момчето и сложи ръката си върху неговите хубави, руси коси.

— Не особено зле, господине. Не ми е вече студено, благодарение на чая и на топлата стая. Вие бяхте много добър към мене. Благодаря ви.

Изглежда, че благодарността на това дете смути за малко господин Волф. Той го гледа известно време, преди да успее да каже, като се усмихваше:

— Няма за какво да ми благодарите, моето момче! Бих искал от това малко приключение да не остане нищо, което да ви бъде лош спомен… Ще бъде добре, госпожице, да го пренесете до колата така, завит в одеялото.

Гвенола прие това предложение и веднага сгъна блузата на детето, която вече беше изсъхнала. Една минутка след това влезе в стаята и се приближи към детето един снажен и висок господин, с голяма брада.

— Татко — извика весело Ги.

— Е, мили деца, хубаво ли се простудихте? Извинете ни за безпокойството, моля ви, господине, и бъдете уверен, че аз съм ви изключително признателен.

— Това не е всичко, което нашият съсед направи за нас — се обади Гвенола. — Господин Волф просто ни спаси, защото успя да усмири разбеснелия се Лотос.

— Нима това е възможно? Това малко конче, което иначе е така мирно!…

Гвенола разказа с няколко думи всичко, което бяха преживели. Господин Де Панденек протегна ръце към младия човек и каза прочувствено:

— Никога няма да мога да ви се отплатя! Без вас моите деца…

Той потрепери.

— Аз съм много доволен, че попаднах на мястото тъкмо в подходящия момент. Връщах се от гората — обясни господин Волф и стисна приятелски протегнатата ръка.

Господин Де Панденек отговори, като се засмя:

— Макар и само случайно да сте минавали оттам, аз все пак съм ви изключително признателен за стореното. Можете да бъдете уверен, че никога няма да забравя това. Но хайде да вървим! Майка ви ви чака с голямо нетърпение, макар слугата на господина да не ни даде никакъв повод да се безпокоим за вас.

Франц Волф се приближи до Ги, вдигна го, без да обръща внимание на протестите на маркиза, пренесе го до колата и грижливо го настани вътре.

След това той се върна при гостите в коридора и помогна на Гвенола да облече топлото манто, което й беше изпратила госпожа Де Панденек.

— И така, благодаря ви още веднъж, както от името на брат си, така и от мое име — се обади младото момиче, като му подаде ръката си.

Той стисна красивите пръсти, докато погледът му се впиваше в нейното лице, което едва потреперваше от леко вълнение, в нейните светли и чисти очи. След това застана на прага и почака, докато Янко затвори вратата на колата. После влезе в салона, огледа се наоколо и като се усмихна, прошепна: „Също както в някоя приказка“.