Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (9)

Глава осма

Извадки от дневника на сър Юстас Педлър, член на Парламента

Просто невероятно е как нито за миг не ме оставят на спокойствие. Аз съм човек, който обича спокойния живот. Обичам моя клуб, бриджа, вкусните ястия, хубавото вино. Обичам Англия през лятото и Ривиерата през зимата. Не изпитвам никакво желание да бъда участник в сензационни събития. Нямам нищо против да чета за тях във вестника си понякога, пред добре напалената камина, но само толкова. Моята цел в живота е винаги да се чувствам комфортно. За достигането й съм посветил доста мисли и значително количество пари. Не мога да кажа обаче, че винаги съм успявал. Ако нещо не се случи на мен, то се случва около мен и често, въпреки собственото ми желание, ставам участник в събитията, което ми е безкрайно неприятно.

Причина за всичко това е Гай Паджет, който влезе в спалнята ми тази сутрин с телеграма в ръка и скръбно лице като опечален роднина на погребение.

Гай Паджет е моят секретар — усърден, трудолюбив ентусиаст, който заслужава уважение във всяко едно отношение. Не познавам друг човек, чието присъствие да ме дразни толкова силно. Дълго време си напрягах мозъка, за да измисля начин да се избавя от него. Но не може просто така да уволните секретар, който предпочита работата пред забавленията, обича да става рано сутрин и определено е лишен от пороци. Единственото забавно нещо у него е лицето му. Има лице на отровител от четиринадесети век — точно онзи тип човек, когото Борджиите са наемали за ужасните си поръчения.

Не бих имал нищо против Паджет, ако не караше и мен да работя. Моята представа за работа е нещо, което трябва се върши лека-полека и отгоре-отгоре — всъщност, на шега. Съмнявам се дали Гай Паджет е вършил нещо на шега през живота си. Той взема всичко на сериозно и това прави съжителството с него истинско мъчение.

Миналата седмица ми дойде наум чудесната идея да го изпратя във Флоренция. Беше споменал нещо за Флоренция и колко много му се искало да отиде там.

„Скъпи ми друже — извиках аз. — Заминаваш още утре. Аз поемам всички разноски.“

Януари не е най-подходящото време за посещение на Флоренция, но на Паджет щеше да му бъде все едно. Представях си го как се разхожда из града с туристически справочник в ръка и благоговейно обикаля всички картинни галерии. А за една седмица свобода това бе ниска цена.

Седмицата беше прекрасна. Правех всичко, което исках и нищо, за което нямах желание. Но когато тази сутрин отворих очи и видях Паджет да стои между мен и прозореца по никое време — в 9 часа, — осъзнах, че със свободата ми е свършено.

„Скъпи ми друже — казах аз, — приключи ли погребението или е обявено за по-късно днес?“

Паджет не може да оцени сдържания хумор. Той просто стоеше и се пулеше насреща ми.

„О, значи знаете, сър Юстас?“

„Какво да знам? — троснах се аз. — По изражението на лицето ти предположих, че някой от обичните ти роднини ще бъде положен в гроба тази сутрин.“

Паджет се постара, доколкото му беше възможно, да преглътне духовитата ми забележка.

„Така си и помислих, че няма как да знаете.“ — Той посочи телеграмата. — Известно ми е, че не обичате да ви будят рано — но вече е девет часа — според Паджет девет часа сутринта е едва ли не пладне — и си помислих, че при тези обстоятелства… — Той отново посочи телеграмата.

„Какво е това?“ — попитах аз.

„Телеграма от полицията в Марлоу. Някаква жена е била убита във вашата къща.“

Това истински ме разсъни.

„Какво невероятно безочие — възкликнах аз. — Защо в моята къща? Кой я е убил?“

„Нищо не казват. Предполагам, че веднага ще се върнем Англия, сър Юстас?“

„Не е нужно да предполагаш нищо подобно. Защо трябва да се връщаме?“

„Полицията…“

„Какво общо, по дяволите, имам аз с полицията?“

„Все пак станало е във вашия дом.“

„Това, изглежда, е по-скоро за мое нещастие, отколкото по моя вина.“

Гай Паджет поклати унило глава.

„Това ще направи много неприятно впечатление на избирателите“ — отбеляза той мрачно.

Не виждах защо — но все пак имах чувството, че в такива случаи интуицията на Паджет никога не го лъже. На пръв поглед няма причина един член на Парламента да не си върши работата както трябва само защото някаква непозната млада жена е намерила смъртта си в празна къща, която е негова собственост — но никой не може да каже как порядъчните членове на британското общество ще погледнат на това.

„Освен това тя е чужденка, което е още по-лошо“ — продължи Паджет унило.

И този път си помислих, че има право. Ако е позорно в къщата ти да убият жена, то дваж по-позорно е, ако жената е чужденка. Сетих се за още нещо.

„Боже господи — възкликнах аз. — Дано това не разстрои Карълайн!“

Карълайн е моята готвачка. Освен това тя е съпруга на моя градинар. Не знам каква е като съпруга, но е отлична готвачка. Затова пък Джеймс не е добър градинар — но аз търпя леността му и му позволявам да живее в къщичката на портиера единствено заради готвенето на Карълайн.

„Едва ли ще остане след този случай“ — заяви Паджет.

„Винаги си бил оптимист“ — казах аз.

Вероятно ще ми се наложи да се върна в Англия. Паджет явно си е поставил това за цел. Освен това ще трябва да успокоя Карълайн.

 

 

Три дни по-късно

Струва ми се невероятно, че има хора, които могат да прекарат зимата далеч от Англия, но не го правят! Климатът е отвратителен. Всички тези неприятности ме изнервят. Агентите за недвижимо имущество казват, че ще бъде почти невъзможно Мил Хаус да бъде дадена под наем след целия този шум около нея. Успях да успокоя Карълайн — с двойно заплащане. Бихме могли да й изпратим телеграма от Кан, която щеше да свърши същата работа. Всъщност, както твърдя през цялото време, нашето идване беше безпредметно. Утре се връщам.

 

 

Един ден по-късно

Случиха се няколко изненадващи неща. Първо, срещнах Огастъс Милрей, най-съвършения пример за дърто магаре измежду членовете на настоящото правителство. От цялото му поведение лъхаше дипломатическа потайност, докато ме водеше към едно тихо кътче в Клуба. Той приказва доста време за Южна Африка и икономическото положение там, за все по-засилващите се слухове за стачка в Ранд, за тайните причини, които подклаждат стачката. Слушах го търпеливо, доколкото ми бе възможно. Най-сетне той сниши гласа си до шепот и обясни, че са попаднали на определени документи, които трябва да бъдат предадени на генерал Смътс.

„Не се съмнявам, че сте абсолютно прав“ — казах аз, потискайки прозявката си.

„Но как да се свържем с него? Нашето положение в случая е деликатно — доста деликатно.“

„Че защо не използвате пощата? — заявих аз лекомислено. — Слагате им марка за два пенса и ги пускате в най-близката пощенска кутия.“

Моето предложение го хвърли в ужас.

„Скъпи ми Педлър! В най-обикновена поща!“

За мен винаги е било загадка защо правителствата назначават кралски куриери и привличат толкова внимание към поверителните си документи.

„Ако не ви харесва по пощата, изпратете някого от вашите младоци от Външното министерство.“

„Невъзможно! — заяви Милрей, като старчески клатеше глава. — Има си причини, скъпи ми Педлър, уверявам ви — има си причини.“

„Е — казах аз, надигайки се, — всичко това е много интересно, но трябва да вървя…“

„Една минутка, скъпи ми Педлър, една минутка, моля ви. Я ми кажете, между нас да си остане, вярно ли е, че възнамерявате скоро да посетите Южна Африка? Знам, че имате значителни делови интереси в Родезия и живо се интересувате от въпроса за присъединяването й към Съюза.“

„Смятах да замина след около месец.“

„А не е ли възможно да тръгнете по-рано? Този месец? Всъщност още тази седмица?“

„Бих могъл — казах аз, като го изгледах с известна доза любопитство. — Но не съм сигурен дали точно това ми се иска.“

„Ще направите голяма услуга на правителството — много голяма. Ще видите, че то… ъ-ъ-ъ… няма да прояви неблагодарност.“

„Искате да ме използвате като пощальон?“

„Точно така. Отивате като частно лице, на най-обикновено посещение. Всичко се нарежда чудесно.“

„Е — казах аз бавно, — не виждам защо да не го сторя. Единственото нещо, което горя от нетърпение да направя, е да се махна от Англия колкото се може по-скоро.“

„Ще видите, че климатът в Южна Африка е чудесен — наистина чудесен.“

„Скъпи ми друже, климатът ми е добре известен. Бях там малко преди да започне войната.“

„Нямате представа колко съм ви задължен, Педлър. Ще ви изпратя пакета по куриер. Трябва да бъде предаден лично на генерал Смътс, разбирате, нали? Килморден Касъл отплава в събота — съвсем приличен кораб.“

Известно време вървяхме заедно по Пал Мал, преди да се разделим. Той сърдечно ми стисна ръката и отново се разтопи в благодарности. На връщане към къщи си мислех за странните пътища, по които правителството осъществява политиката си.

На следващата вечер Джарвис, моят иконом, ме уведоми, че някакъв господин желае да се срещне с мен по лична работа, но отказва да съобщи името си. Винаги съм изпитвал силна неприязън към натрапващи се застрахователни агенти, така че накарах Джарвис да му каже, че не мога да го приема. За нещастие Гай Паджет, който поне веднъж би могъл наистина да ми помогне, беше на легло с жлъчна криза. Тези сериозни, работливи младежи със слаби стомаси винаги страдат от жлъчка.

Джарвис се върна.

„Господинът ме помоли да ви предам, сър Юстас, че го изпраща мистър Милрей.“

Това промени облика на нещата. След няколко минути стоях срещу моя посетител в библиотеката. Той беше добре сложен млад мъж, със силно загоряло лице. От ъгълчето на едното му око към устата се спускаше белег, който загрозяваше иначе неговите привлекателни, макар и малко дръзки черти.

„Е — казах аз, — какво има?“

„Мистър Милрей ме праща при вас, сър Юстас. Аз ще ви придружавам в Южна Африка като ваш секретар.“

„Скъпи ми друже — заявих аз, — вече си имам секретар. Друг не ми трябва.“

„Ще ви потрябва, сър Юстас. Къде е секретарят ви сега?“

„Има пристъп на жлъчка“ — обясних аз.

„Сигурен ли сте, че става дума само за жлъчка?“

„Разбира се, той често получава жлъчни кризи.“

Моят посетител се усмихна.

„Може наистина да е жлъчна криза, а може и да не е времето ще покаже. Но ще ви кажа, сър Юстас, че мистър Милрей няма да се учуди, ако бъде направен опит за отстраняване на вашия секретар. Е, не трябва да се боите за себе си — предполагам, че по лицето ми за миг е проличала тревога, — вас нищо не ви заплашва. След като секретарят ви бъде отстранен, нищо не би затруднило достъпа до вас. Във всеки случай мистър Милрей желае да ви придружа. Ние, разбира се, ще поемем разноските по пътуването, но вие трябва да направите необходимото за издаване на паспорт — все едно сте решили, че ще се нуждаете от услугите на втори секретар.“

Младият мъж изглеждаше непоколебим. Известно време се гледахме упорито. Накрая не издържах и сведох очи.

„Много добре“ — смотолевих аз.

„Никому не трябва да казвате, че ще ви придружавам.“

„Много добре“ — повторих аз.

В края на краищата може би беше по-добре този човек да бъде с мен, но имах неприятното предчувствие, че съм нагазил в дълбоки води. И то точно тогава, когато си мислех, че нищо няма да наруши спокойствието ми.

Моят посетител се запъти към вратата, но аз го спрях.

„Няма да е зле да узная името на новия си секретар“ — подхвърлих саркастично аз.

Той се замисли за момент.

„Хари Рейбърн ми се струва съвсем подходящо име“ — заяви той.

Странен начин на представяне.

„Много добре“ — потретих аз.