Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the Brown Suit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013 г.)
Разпознаване и корекция
mad71 (2013 г.)
Корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм

ИК „Селекта“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Отърсих се от чувствата, които ме бяха обзели и бързо се качих на втория етаж. Не беше трудно да открия стаята, в която се беше разиграла трагедията. В деня, когато трупът е, бил открит, беше валял проливен дъжд и по голия под се виждаха стъпки от кални ботуши във всички посоки. Запитах се дали убиецът не е оставил някакви следи предния ден. Напълно възможно беше ако е имало следи, полицията да залази мълчание по този въпрос, но след като помислих малко, реших, че това беше малко вероятно. Времето е било хубаво и сухо.

Стаята беше съвсем обикновена, почти квадратна, с два големи еркерни прозореца, белосани стени и гол дъсчен под, с петна по дъските извън краищата на килима. Претърсих я внимателно, но нищичко не можах да открия. Изглежда способният млад детектив нямаше да се натъкне на някоя пренебрегната следа.

Носех си молив и бележник. Нямаше кой знае какво за записване, но прилежно начертах малка скица на стаята, за да прикрия разочарованието си от безплодното претърсване. Когато понечих да сложа молива в чантата си, той се изплъзна от пръстите ми и се търкулна по пода.

Мил Хаус беше много стара къща и подовете бяха доста неравни. Моливът продължи да се търкаля с нарастваща скорост и най-сетне спря под един от прозорците. В нишата на всеки прозорец имаше широка пейка за сядане, под която бяха вградени шкафчета. Моят молив лежеше точно срещу вратичката на шкафчето. Тя беше затворена, но внезапно ме осени мисълта, че ако беше отворена, той щеше да се търкулне вътре. Отворих я и моливът се търкулна вътре, като скромно се настани в най-далечния ъгъл. Докато го взимах, забелязах, че поради липсата на светлина и особеното разположение на шкафчето човек не можеше да го види, а трябваше да го търси опипом. Ако не броим моя молив, шкафчето беше празно, но тъй като по природа съм старателна, проверих и шкафчето под насрещния прозорец. На пръв поглед то също изглеждаше празно, но след внимателно търсене ръката ми напипа твърда хартиена ролка, която лежеше в нещо подобно на улей или вдлъбнатина в най-отдалечения му край. В момента, в който го напипах, разбрах какво е това. Ролка фотографски филм „Кодак“. Каква находка!

Давах си сметка, разбира се, че е твърде възможно това да е някой стар филм на сър Юстас Педлър, който е попаднал в шкафчето и не е бил изваден при опразването му. Аз обаче не мислех така. Червената хартиена обвивка изглеждаше твърде нова. Прахът по нея показваше, че филмът е престоял в шкафчето два или три дни — тоест, от деня на убийството. Ако се намираше в шкафчето по-отдавна, слоят прах щеше да бъде по-дебел.

Кой беше изпуснал филма? Жената или мъжът? Спомних си, че от чантата й не е липсвало нищо. Ако тя се е отворила по време на борбата и ролката с филма е паднала, наоколо сигурно щяха да се търкалят и няколко от дребните монети. Не, жената не беше изпуснала филма.

Изведнъж подозрително сбърчих нос. Нима миризмата на нафталин започваше да се превръща в моя фикс идея? Можех да се закълна, че ролката с филма мирише на нафталин. Поднесох я към носа си. Тя имаше обичайния за нея силен мирис, но освен него ясно долових неприятната за мен миризма. Скоро открих причината. Върху грапавия край на вътрешната дървена ролка се беше закачило късче плат, пропито с нафталин. В определен момент ролката с филма се е намирала в джоба на балтона на мъжа, който беше убит в метрото. Той ли я беше изпуснал тук? Едва ли, маршрутът му през онзи ден беше известен.

Не, това беше сторил другият мъж, „лекарят“. Беше взел филма заедно с листчето. Той го бе изпуснал тук, докато се е боричкал с жената.

Бях попаднала на следа! Щях да занеса филма за проявяване, а после щях да имам над какво да мисля.

Излязох от къщата с приповдигнато настроение, върнах ключовете на мисис Джеймс и бързо се отправих към гарата. По пътя към града извадих листчето и отново внимателно го разгледах. Изведнъж цифрите придобиха ново значение. Ами ако това беше дата? 17.1. 22. Седемнадесети януари, 1922 година. Сигурно беше така! Каква глупачка съм била, да не помисля за това преди! Но в такъв случай трябваше да разбера къде се намира Килморден Касъл, тъй като днес всъщност беше четиринадесети. Три дни. Твърде малък срок — почти безнадеждно, още повече, когато човек няма представа къде да търси.

Вече беше късно да предам филма за проявяване днес трябваше бързо да се прибера у дома в Кенсингтън, за да не закъснея за вечеря. Хрумна ми, че има много лесен начин да проверя дали някои от заключенията, до които бях стигнала, са верни. Попитах мистър Флеминг дали между вещите на мъртвия мъж не е имало фотоапарат. Знаех, че се интересува от случая и беше запознат с всички подробности.

За моя изненада и неудоволствие той отговори, че не е имало фотоапарат. Вещите на Картън били претърсени много внимателно с надеждата да бъде открито нещо, което би могло да хвърли светлина върху душевното му състояние. Той беше сигурен, че не е имало никакъв фотоапарат.

Това сериозно противоречеше на моята теория. Ако не е разполагал с фотоапарат, защо ще носи у себе си филм?

На другата сутрин излязох рано, за да занеса скъпоценната лента за проявяване. Бях взела всичко толкова присърце, че отидох чак до Риджънт Стрийт, където се намираше голямото студио на Кодак. Оставих я и помолих да ми извадят снимка от всеки кадър. Човекът привърши сортирането на цял куп филми, опаковани в малки жълти тенекиени кутийки, предназначени за тропиците, и взе моята ролка.

После вдигна очи към мен.

— Мисля, че сте се объркали — каза той с усмивка.

— О, не — отвърнах аз. — Сигурна съм, че не съм сбъркала.

— Дали сте ми друга лента. Този филм не е заснет.

Излязох, като се опитвах да запазя малкото достойнство, което ми беше останало. Смея да кажа, че не е зле от време на време човек да си дава сметка какъв глупак може да бъде! Но това не е приятно никому.

И тогава, както си вървях край кантората на една от големите корабни компании, внезапно се спрях. На витрината беше поставен красив модел на един от корабите на компанията, а на борда му беше изписано „Кенилуърт Касъл“. Дойде ми наум нещо невероятно. Отворих вратата и влязох вътре. Отидох до гишето и с неуверен глас (този път, без да се преструвам) попитах едва чуто:

— „Килморден Касъл“?

— На седемнадесети, от Саутхамптън. До Кейп Таун? Първа или втора класа?

— Каква е цената?

— Първа класа — осемдесет и седем лири…

Прекъснах го. Съвпадението беше твърде голямо. Точно на толкова възлизаше моето наследство! Щях да заложа всичко, което имам, на една карта.

— Първа класа — казах аз.

Вече нямаше път назад. Бях се впуснала безвъзвратно в това приключение.