Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the Brown Suit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013 г.)
Разпознаване и корекция
mad71 (2013 г.)
Корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм

ИК „Селекта“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и втора

Продължава разказът на Ан

Имах големи проблеми със Сюзън. Тя се препира с мен, моли ми се и дори плака, преди да ми позволи да приведа плана си в действие. Обаче в края на краищата постигнах своето. Тя обеща безпрекословно да изпълни указанията ми и дойде до гарата, където насълзена се сбогува с мен.

Пристигнах на определеното място рано на следващата сутрин. Посрещна ме нисък чернобрад холандец, когото не бях виждала преди. Той беше дошъл с кола и веднага потеглихме. Някъде далеч се чуваше странно бумтене и аз го попитах какво е това.

— Оръдия! — лаконично отвърна той.

Значи в Йоханесбург се водеха сражения!

Разбрах, че нашата цел беше някакво място в предградията на града. Няколко пъти завивахме, обръщахме и заобикаляхме, за да стигнем дотам, като е всяка изминала минута оръдейните залпове се чуваха все по-ясно. Най-накрая спряхме пред някаква неугледна сграда. Едно чернокожо момче отвори вратата. Моят водач ми направи знак да вляза. Застанах нерешително в неприветливия квадратен салон. Мъжът тръгна пред мен и отвори някаква врата.

— Младата дама, която иска да се срещне с мистър Хари Рейбърн — каза той и се изсмя.

След като съобщиха по този начин за присъствието ми, аз влязох. Стаята беше оскъдно мебелирана и миришеше на евтин тютюн. Зад едно бюро седеше мъж, който пишеше. Той погледна към мен и учудено повдигна вежди.

— Боже мой — заяви той, — та това е мис Бедингфийлд!

— Сигурно виждам двойно — извиних се аз. — Вие мистър Чичестър ли сте или мис Петигрю? Страшно приличате и на двамата.

— И двете личности са вън от играта за момента. Захвърлих фустите, както и свещеническото облекло. Няма ли да седнете?

Приех сдържано предложеното ми място.

— Струва ми се — забелязах аз, — че съм попаднала не там, където трябва.

— Боя се, че от ваша гледна точка действително е така. Наистина, мис Бедингфийлд, за втори път да попаднете в капана!

— Не беше никак умно от моя страна — признах смирено аз.

Нещо в поведението ми изглежда го озадачи.

— Не изглеждате кой знае колко разстроена от случилото се — отбеляза сухо той.

— Нима ако бях започнала да се правя на герой, това щеше да промени нещата?

— Разбира се, че не.

— Пралеля ми Джейн имаше навика да казва, че една истинска дама никога не се разстройва или изненадва, каквото и да става — промълвих замислено аз. — Опитвам се да се придържам към това нейно наставление.

Мнението на мистър Чичестър-Петигрю толкова ясно се четеше по лицето му, че побързах да заговоря отново.

— Вие наистина умеете превъзходно да се гримирате — отдадох му дължимото аз. — През цялото време, докато се правехте на мис Петигрю, не можах изобщо да ви позная — даже когато счупихте молива от изненада, че ме виждате да се качвам на влака в Кейп Таун.

Той почука по бюрото с молива, който в този момент държеше в ръката си.

— Всичко това само по себе си е чудесно, но трябва да пристъпим към деловите въпроси. Може би, мис Бедингфийлд, вие се досещате кое наложи присъствието ви тук?

— Ще ме извините, но никога не обсъждам делови въпроси с друг, освен с най-висшестоящия.

Бях прочела тази фраза, или подобна на нея, в някаква търговска брошура на заемодатели и много ми хареса. Тя определено оказа съкрушителен ефект върху мистър Чичестър-Петигрю. Той отвори уста, а след това я затвори. Аз доволно се усмихнах насреща му.

— Максима на прачичо ми Джордж — добавих в допълнение аз. — Съпругът на пралеля ми Джейн, нали разбирате. Той правеше топки за таблите на месингови кревати.

Съмнявам се дали на Чичестър-Петигрю му бяха погаждали такъв номер досега. Това изобщо не му се понрави.

— Смятам, че ще бъде разумно от ваша страна да промените тона си, млада госпожице.

Аз не отговорих, а се прозях — деликатна прозявка, която целеше да покаже огромна досада.

— Какво, по дяволите… — започна разгорещено той.

Аз го прекъснах.

— Мога да ви уверя, че няма смисъл да ми крещите. Само си губим времето. Нямам никакво намерение да говоря с подчинени. Ще си спестите доста време и неприятности, ако ме заведете направо при сър Юстас Педлър.

— При…

Той изглеждаше втрещен.

— Да — заявих аз. — Сър Юстас Педлър.

— Аз… аз… извинете ме…

Той изскочи като заек от стаята. Възползувах се от тази временна пауза, за да отворя чантичката си и старателно да си напудря носа. След това се приготвих търпеливо да чакам завръщането на моя враг.

Когато се появи отново, поведението му беше малко по-сдържано.

— Заповядайте насам, мис Бедингфийлд.

Последвах го нагоре по стълбите. Той почука на вратата на една стая и след като отвътре се чу кратко „Влезте!“, я отвори и е жест ме покани да вляза.

Сърдечен и усмихнат, сър Юстас Педлър скочи на крака да ме поздрави.

— Я виж ти, мис Ан! — Той топло се здрависа с мен. — Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете. Не сте изморена след цялото това пътуване? Чудесно!

Той седна с лице към мен, все така усмихнат. Бях объркана — той се държеше толкова естествено.

— Съвсем правилно сте настояли да ви доведат направо при мен — продължи той. — Минкс е глупак. Отличен артист — но глупак. Човекът, когото сте видели долу, е Минкс.

— О, нима — едва чуто промълвих аз.

— А сега — приветливо заяви сър Юстас — да преминем към фактите. От кога ви е известно, че аз съм „Полковникът“?

— От момента, в който мистър Паджет ми каза, че ви е видял в Марлоу, когато всички си мислеха, че сте били в Кан.

Сър Юстас кимна мрачно.

— Да, заявих на този глупак, че всичко е объркал. Той, както и очаквах, нищо не разбра. Цялото му внимание беше насочено към това дали аз не съм познал него. И през ум не му мина да се запита какво съм правил аз там. Просто лош късмет. А бях организирал всичко толкова внимателно, изпратих го във Флоренция, казах в хотела, че заминавам за Ница за един ден, може би два. После, когато откриха убийството, аз вече бях в Кан и на никого и през ум не му мина, че съм напускал Ривиерата.

Той продължи да говори съвсем естествено и спокойно. Трябваше да се ощипя, за да повярвам, че всичко това е истина — че човекът пред мен наистина беше закоравелият престъпник, „Полковникът“. Започнах да свързвам нещата наум.

— Значи вие сте били онзи, който се опита да ме хвърли през борда на Килморден Касъл — бавно казах аз. — Паджет е проследил вас на палубата онази нощ?

Той сви рамене.

— Съжалявам, скъпо дете, наистина съжалявам. Винаги сте ми били симпатична, но така безобразно се опитвахте да ми попречите. Не можех да си позволя всичките ми планове да се провалят заради някакво момиченце.

— Мисля, че вашият план при Водопада беше най-хитър — казах аз, като се опитвах да погледна на всичко отстрани. — Бях готова да се закълна пред кого ли не, че вие бяхте в хотела, когато излязох от него. В бъдеще ще вярвам само на очите си.

— Да, Минкс постигна един от най-големите си успехи като мис Петигрю, а освен това е способен похвално добре да имитира гласа ми.

— Едно нещо бих искала да знам.

— Да?

— Как сте убедили Паджет да я наеме?

— О, това беше съвсем просто. Тя пресрещнала Паджет пред входа на службата на Пълномощника по търговията или на Камарата по минно дело или нейде другаде, където той е отишъл, заявила му, че съм побързал да се обадя и че тя е била определена от въпросното правителствено ведомство. Паджет приел това за чиста монета, без да се замисли.

— Вие сте доста откровен — казах аз, като го гледах изпитателно.

— Няма абсолютно никаква причина да не бъда.

Чутото никак не ми хареса. Побързах да представя собственото си тълкувание по въпроса.

— Вярвате в успеха на тази революция? Не си оставяте никакъв път за отстъпление.

— За една иначе интелигентна млада жена това е изключително глупава забележка. Не, скъпо мое дете, не вярвам в тази революция. Давам й още няколко дни, след което ще отшуми безславно.

— Всъщност, това не е един от успехите ви? — хапливо подхвърлих аз.

— Като всички жени, и вие нямате никаква представа от бизнес. Работата, с която се наех, беше да доставя определени експлозиви и оръжия — срещу щедро заплащане — за да се подкладе общо недоволство, както и да се компрометират изцяло някои хора. Аз изпълних съвсем успешно задачата си, като проявих предвидливост да ми бъде заплатено предварително. Отделих специално внимание на тази поръчка, тъй като възнамерявах това да бъде последната работа, с която се заемам, преди да се оттегля. А за това, че не съм си оставил път за отстъпление, както се изразихте, просто не разбирам какво имате предвид. Аз не съм водач на бунтовниците или нещо от този род — аз съм виден гост от Англия, който е имал неблагоразумието да влезе в някакъв магазин за сувенири — и е видял малко повече, отколкото му се полага, тъй че бедният човечец бил отвлечен. Утре или вдругиден ще бъда открит някъде — вързан, с вид на изплашен и гладен човек, будещ съжаление.

— А-ха! — бавно казах аз. — Но какво ще стане с мен?

— Там е работата — тихо каза сър Юстас. — Какво ще стане с вас. Успях да ви накарам да дойдете тук — не искам по никакъв начин да го изтъквам — но успях да ви примамя много ловко. Въпросът е — какво да правя с вас? Най-простият начин да се справя с вас — и, мога да добавя, най-приятният за мен — е женитбата. Съпругите не могат да предявяват обвинения към съпрузите си, нали така, а на мен много ще ми се понрави една хубава млада съпруга, която да ми държи ръката и да ме гледа с блеснали очи — не ме стрелкайте така с тях, плашите ме. Виждам, че този план не ви харесва?

— Никак.

Сър Юстас въздъхна.

— Жалко! Но аз не съм някой злодей от Аделфи. Обичайната пречка, предполагам. Обичате друг, както пише по книгите.

— Обичам друг.

— И аз така си помислих. Първо си мислех, че е онзи дългокрак надут глупак Рейс, но предполагам, че става дума за младия герой, който ви е извадил от Водопада. Жените нямат никакъв вкус. Нито един от тях не е и наполовина умен колкото мен. Толкова лесно е да бъда подценен.

Мисля, че имаше право за това. При все че знаех що за човек е, не можех да се заставя да го повярвам. Той няколко пъти се беше опитал да ме убие, беше убил друга жена и беше отговорен за безброй престъпления, за които нищичко не знаех и все пак не можех да се заставя да оценя постъпките му по единствения начин, който заслужаваха. Не можех да мисля за него по друг начин, освен като за нашия забавен и сърдечен спътник. Не можех дори да изпитам страх от него — а все пак знаех, че беше в състояние да ме убие, без окото му да мигне — стига да сметнеше за необходимо. Единственото сравнение, което ми идваше наум, беше с Лонг Джон Силвър на Стивънсън. Сигурно е бил съвсем същият като него.

— Е, добре — заяви този странен човек, като се отпусна в стола си. — Жалко, че идеята да бъдете лейди Педлър не ви се нрави. Другите възможности са доста неприятни.

Почувствах как ме побиват тръпки. Разбира се, през цялото време си давах сметка, че поемам голям риск, но ми се струваше, че наградата си заслужава. Дали нещата щяха да се развият така, както бях предположила, или не?

— Истината е — продължи сър Юстас, — че имам слабост към вас. Наистина не искам да стигам до крайности. Защо не ми разкажете цялата история, от началото до края, а после ще видим какво ще правим. Но, предупреждавам ви, без измислици — искам истината.

Нямах никакво намерение да правя такава грешка. Изпитвах доста голямо уважение към проницателността на сър Юстас. Беше време да кажа истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Разказах му цялата история, без нищо да спестя, до момента, в който Хари ме беше спасил. Когато свърших, той одобрително кимна с глава.

— Умница. Нищо не скрихте. Искам да ви кажа, че веднага щях да разбера, ако го бяхте сторили. Във всеки случай доста хора не биха повярвали на разказа ви, особено на началната част, но аз ви вярвам. Вие сте такова момиче, което би тръгнало ей така, без много да му мисли, заради най-незначителния мотив. Имали сте невероятен късмет, разбира се, но рано или късно аматьорът се изправя срещу професионалиста и тогава резултатът е предрешен. Професионалистът съм аз. Започнах да се занимавам с това доста млад. Общо взето, стори ми се добър начин бързо да забогатея. Винаги обмислях нещата и чертаех хитроумни планове — като никога не направих грешката сам да се опитам да ги осъществя. Винаги използвай специалисти — това беше моят девиз. Веднъж само се отклоних от него и си навлякох неприятности — но не можех никому да се доверя да свърши тази работа вместо мен. Надина знаеше твърде много. Аз съм сговорчив човек, добросърдечен и добродушен, докато някой не ми се изпречи на пътя. А Надина, освен че ми се изпречи, ме заплаши — точно когато бях на върха на една успешна кариера. Успеех ли да я убия и да взема диамантите, щях да бъда в безопасност. Този идиот Паджет, с неговата съпруга и семейство! Моят грешка — назначаването на този човек с лице на средновековен отровител и душа на викторианец погъделичка чувството ми за хумор. Ето едно правило за вас, скъпа ми Ан. Никога не позволявайте чувството ви за хумор да ви подведе. Години наред имах усещането, че ще бъде разумно да се избавя от Паджет, но той беше толкова трудолюбив и съзнателен, че по никой начин не можех да намеря претекст за уволняването му. И оставих нещата такива, каквито са. Но ние се отклоняваме от темата. Въпросът е какво да правя с вас. Разказът ви беше пределно ясен, но все още нещо ми убягва. Къде са диамантите сега?

— У Хари Рейбърн — казах аз, като го наблюдавах.

Изразът на лицето му не се промени, остана все така язвително благоразположен.

— Хм. Тези диаманти ми трябват.

— Няма големи изгледи да ги получите — отвърнах аз.

— Нима? А аз не мисля така. Не желая да ви ставам неприятен, но искам да имате предвид, че едно мъртво момиче, намерено в тази част на града, няма да изненада никого. Долу има човек, който много ловко се справя с такива задачи. Е, вие сте разумна млада жена. Предлагам ви следното: да седнете и да напишете на Хари Рейбърн да дойде тук, при вас и да донесе диамантите…

— Нищо подобно няма да направя.

— Не прекъсвайте по-възрастните. Предлагам ви да се договорим — диамантите в замяна на живота. И не се залъгвайте, животът ви е изцяло в ръцете ми.

— А Хари?

— Аз съм твърде добросърдечен, за да разделя двама влюбени. Той също ще може свободно да си тръгне — при положение, разбира се, че нито един от вас няма да се изпречва на пътя ми в бъдеще.

— А каква гаранция имам, че ще изпълните вашата част от уговорката?

— Никаква, скъпо момиче. Ще трябва да ми се доверите и да се надявате, че всичко ще мине добре. Разбира се, ако сте геройски настроена и предпочитате смъртта, това е друг въпрос.

Точно към това се стремях. Внимавах много да не се подам веднага на уловката. Малко по малко се оставих да бъда принудена и придумана да отстъпя. Написах под диктовката на сър Юстас:

Скъпи Хари.

Мисля, че има възможност за несъмнено доказване на твоята невинност. Моля те, следвай внимателно указанията ми. Отиди в магазина за сувенири на Аграсато. Поискай да ти покажат нещо „необичайно“, „за специален случай“. След това човекът ще те помоли да го последваш в „стаята отзад“. Иди с него. Там ще намериш пратеник, който ще те доведе при мен. Изпълнявай точно това, което той ти каже. На всяка цена донеси диамантите. Никому нито дума.

Сър Юстас спря.

— Оставям подробностите на вашето собствено въображение — заяви той. — Но внимавайте да не направите някоя грешна стъпка.

— „Твоят завинаги, Ан“ ще бъде достатъчно — казах аз.

Написах тези думи. Сър Юстас протегна ръка за писмото и го прочете.

— Изглежда добре. А сега адреса.

Дадох му го. Беше на малък магазин, който получаваше писма и телеграми срещу заплащане.

Той натисна с ръка звънеца върху масата. На повикването се отзова Чичестър-Петигрю, известен още като Минкс.

— Това писмо трябва да тръгне незабавно — по обичайния маршрут.

— Разбрано, Полковник.

Той погледна името на плика. Сър Юстас внимателно го наблюдаваше.

— Твой приятел, струва ми се?

— Мой?

Човекът доби разтревожен вид.

— Вчера си провел с него дълъг разговор в Йоханесбург.

— Някакъв мъж дойде при мен и започна да ме разпитва къде ходите и какво правите вие и полковник Рейс. Дадох му лъжливи сведения.

— Отлично, скъпи ми друже, отлично — сърдечно каза сър Юстас. — Моят грешка.

Успях да погледна Чичестър-Петигрю, когато излизаше от стаята. Беше пребледнял като платно и изглеждаше смъртно уплашен. Той едва беше излязъл, когато сър Юстас вдигна един домофон, който се намираше до лакътя му и заговори.

— Ти ли си, Шварт? Наблюдавай Минкс. Да не напуска сградата без заповед.

Той отново положи домофона и се намръщи, като леко потропваше с ръка по масата.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, сър Юстас? — казах аз след известно мълчание.

— Разбира се. Здрави нерви имате, Ан. Способна сте да проявите разумен интерес към нещата в момент, когато много момичета на ваше място биха подсмърчали и кършили ръце.

— Защо наехте Хари за секретар, вместо да го предадете на полицията?

— Трябваха ми тези проклети диаманти. Надина, дяволчето, беше настроила вашия Хари срещу мен. Заплаши, че ако не й платя цената, която иска, ще ги продаде на него. Тук допуснах още една грешка — мислех си, че в оня ден тя ще ги носи със себе си. Но тя беше твърде умна за това. Картън, съпругът й, също беше мъртъв — нямах никаква идея къде са скрити диамантите. После успях да се добера до копие от телеграма, която някой беше изпратил на Надина от борда на Килморден Касъл — Картън или Рейбърн, не знаех кой от двамата. Беше копие на това листче, което вие сте намерили. Седемнадесет, едно, двадесет и две — това пишеше на него. Помислих си, че става дума за среща с Рейбърн, а от огромното му желание да се качи на борда на Килморден Касъл ме убеди, че съм прав. Ето защо се престорих, че вярвам на казаното от него и му позволих да дойде. През цялото време го наблюдавах внимателно и се надявах, че ще мога да науча повече. След това открих, че Минкс се опитва да играе за своя сметка и да ми пречи. Той веднага подви опашка. Беше неприятно, че не успях да получа седемнадесета каюта и това ме разтревожи, тъй като не можех да разбера що за човек сте вие. Бяхте ли наистина наивното момиче, което изглеждахте, или не? Когато в онази нощ Рейбърн тръгна, за да се яви на мястото на срещата, наредих на Минкс да му попречи. Минкс провали всичко, разбира се.

— Но защо в телеграмата пишеше седемнадесет, вместо седемдесет и едно?

— Успях да разгадая това. Сигурно Картън е дал на телеграфиста собствената си бележка, която той да препише на бланка, а после изобщо не е прочел преписа. Телеграфистът е направил същата грешка, която всички допуснахме и го е разчел като седемнадесет, едно, двадесет и две вместо едно, седемдесет и едно, двадесет и две. Това, което не знам, е как Минкс се е добрал до седемнадесета каюта. Трябва да е било просто интуиция.

— А пратката за генерал Смътс? Кой я подмени?

— Скъпа ми Ан, нима предполагате, че бих пожертвал голяма част от плановете си, без да се опитам да ги спася? След като се оказа, че секретарят ми е избягал убиец, нито за миг не се поколебах да ги подменя с празни листи. Никой не би помислил да подозира бедничкия стар Педлър.

— Ами полковник Рейс?

— Да, това беше неприятна изненада. Когато Паджет ми каза, че той е човек от разузнаването, тръпки ме побиха. Спомних си, че слухтеше около Надина в Париж по време на войната и ме обзе ужасното подозрение, че е тръгнал да търси мен! Никак не ми се понрави начинът, по който се лепна за мен оттогава. Той е един от онези силни, мълчаливи мъже, от които винаги може да се очаква някаква изненада.

Дочу се изсвирване. Сър Юстас вдигна слушалката, долепи я до ухото си и след малко отговори:

— Много добре, веднага ще го приема. Бизнес — заяви той. — Мис Ан, нека ви покажа вашата стая.

Дой ме въведе в малък, занемарен апартамент, едно чернокожо момче донесе куфарчето ми, а сър Юстас, след като заяви, че мога да поискам всичко, което ми е необходимо, се оттегли — самото въплъщение на любезен домакин. Върху умивалника имаше леген с гореща вода и аз започнах да разопаковам някои свои неща от първа необходимост. Бях доста озадачена от нещо твърдо и непознато в чантичката ми за тоалетни принадлежности. Развързах я и погледнах вътре.

За мое най-голямо учудване извадих малък револвер със седефена дръжка. Когато тръгнах от Кимбърли, той не беше там. Разгледах го предпазливо. Стори ми се зареден.

Взех го, успокоена донякъде. Той беше полезна вещ в къща като тази. Но модерните дрехи не са никак подходящи за носене на огнестрелно оръжие. Най-накрая го напъхах в ластика на чорапа си. Образува се голяма издутина, а аз очаквах всеки миг да гръмне и да простреля крака ми, но това наистина беше единственото подходящо място.