Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (14)

Глава тринадесета

Беше необикновена вечер.

Единственият костюм от лавката на бръснаря, който ми стана, беше на мечок — играчка. Нямам нищо против да се правя на мечок пред няколко хубави млади момичета през някоя зимна вечер в Англия, но едва ли това е идеалният костюм за екватора. Въпреки всичко успях да предизвикам голямо веселие и спечелих първа награда за „донесен на борда“ — абсурдно определение за костюм, който бях наел само за вечерта. Но тъй като никой нямаше и най-малка представа дали костюмите са готови или донесени, това беше без значение.

Мисис Блеър отказа да се маскира. Очевидно тя е на едно мнение е Паджет по този въпрос. Полковник Рейс последва нейния пример. Ан Бедингфийлд беше измислила за себе си цигански костюм и изглеждаше изключително добре. Паджет каза, че има главоболие и не се яви. Като негов заместник поканих един дребен особняк на име Рийвс. Той е виден член на Южноафриканската лейбъристка партия. Ужасно човече, но аз искам да бъда в добри отношения с него, тъй като той ме снабдява с информация, която ми е необходима. Искам да разбера мнението и на двете страни за събитията в Ранд.

Танците бяха нещо невероятно. Танцувах два пъти с Ан Бедингфийлд и тя се престори, че й харесва. Поканих веднъж мисис Блеър, която изобщо не си направи труда да се преструва и измъчих няколко други девойчета, чиято външност ми бе направила приятно впечатление.

След това слязохме на вечеря. Бях поръчал шампанско, стюардът препоръча Клико от 1911 година като най-доброто, което имат на борда и аз приех предложението му. Изглежда бях уцелил единственото нещо, което беше в състояние да развърже езика на полковник Рейс. Не искам да кажа, че е необщителен, но тази вечер той беше наистина разговорлив. Известно време това ме забавлява, после си дадох сметка, че не аз, а полковник Рейс се превръща в душата на компанията.

Той се опита да ме подразни за това, че водя дневник.

— Някой ден от него ще излязат наяве всичките ви прегрешения, Педлър.

— Скъпи ми Рейс — казах аз. — Смея да отбележа, че не съм чак такъв глупак, за какъвто ме вземате. Може и да върша прегрешения, но не ги записвам черно на бяло. След смъртта ми изпълнителите на моето завещание ще могат да научат мнението ми за доста хора, но се съмнявам дали ще открият какво да добавят към своето мнение за мен. Това му е хубавото на един дневник, че отразява характера на други хора, а не нашия собствен характер.

— При все това има нещо, което се нарича несъзнателно саморазкриване.

— В очите на един психоаналитик всички неща са низки — афористично отговорих аз.

— Животът ви сигурно е бил много интересен, полковник Рейс — каза мис Бедингфийлд, вперила в него широко отворените си, светнали очи.

Ето как го правят тези момичета! Отело е очаровал Дездемона със своите разкази, но, о, нима Дездемона не е очаровала Отело с начина, по който го е слушала? Както и да е, момичето наистина разпали Рейс. Той започна да разказва истории за лъвове. Мъж, който е убил доста лъвове, съвсем несправедливо има преимущество пред останалите си събратя. Стори ми се, че е дошло време и аз да разкажа история за лъвове, при това някоя по-весела.

— Между другото — забелязах аз, — това ми напомня за един доста вълнуващ разказ, който чух. Мой приятел бил на ловна експедиция някъде в Източна Африка. Една нощ излязъл от палатката си по някаква причина и бил стреснат от ръмжене. Обърнал се рязко и видял лъв, готов за скок. Бил оставил пушката си в палатката. Той се навел светкавично и лъвът скочил над главата му. Разярен, че не е улучил, звярът изръмжал и се приготвил да скочи отново. Моят приятел пак се навел и лъвът пак скочил над него. Така станало и третия път, но сега той бил близо до входа на палатката, втурнал се вътре и грабнал пушката си. Когато излязъл с пушка в ръка, лъвът бил изчезнал. Това доста го озадачило. Пропълзял до гърба на палатката, където имало малко сечище. Лъвът, разбира се, бил там и се упражнявал да скача.

Думите ми бяха приети с бурни аплодисменти. Пийнах малко шампанско.

— При друг случай — отбелязах аз — този мой приятел имал второ любопитно преживяване. Пътувал из вътрешността на континента с впряг от мулета и тъй като искал да стигне целта си преди слънцето да напече, наредил на хората си да запрегнат по тъмно. Те трябвало да положат доста усилия, докато направят това, тъй като мулетата били много неспокойни, но най-накрая успели да се справят и потеглили. Мулетата препускали като бесни и когато се развиделило, те разбрали каква е причината. В тъмнината хората му запрегнали отзад във впряга един лъв.

Това също се прие добре и на масата настана известно оживление, но не съм сигурен дали основната причина за него не беше моят приятел, членът на Лейбъристката партия, който през цялото време остана блед и сериозен.

— Господи! — възкликна той притеснено. — Ами кой го е разпрегнал?

— Трябва да отида в Родезия — заяви мисис Блеър. — След това, което ни разказахте, полковник Рейс, просто трябва да отида там. Пътуването обаче е ужасно, пет дни с влака.

— Трябва да дойдете с мен, с личния ми вагон — галантно казах аз.

— О, сър Юстас, колко мило от ваша страна! Сериозно ли говорите?

— Дали говоря сериозно! — възкликнах укорително аз изпих още една чаша шампанско.

— Само седмица още и ще бъдем в Южна Африка — въздъхна мисис Блеър.

— Ах, Южна Африка — казах аз прочувствено и започнах да цитирам една скорошна моя реч, която изнесох в Колониалния Институт. — Какво може да покаже на света Южна Африка? Какво, наистина? Своите плодове и ферми, своята вълна и акациеви дървета, своите стада и кожи, своето злато и диаманти…

Бързах, защото знаех, че щом спра, Рийвс ще се намеси и ще започне да ми разправя, че кожите не струват, защото животните се закачали по оградите от бодлива тел или нещо от този род, ще разкритикува всичко останало и накрая ще завърши с несгодите на миньорите в Ранд. А аз не бях в настроение да ме ругаят, че съм капиталист. Бях прекъснат, но от друго лице, при споменаването на вълшебната дума диаманти.

— Диаманти! — възторжено възкликна мисис Блеър.

— Диаманти! — ахна мис Бедингфийлд.

И двете се обърнаха към полковник Рейс.

— Били сте в Кимбърли, предполагам?

Аз също съм бил в Кимбърли, но не успях навреме да се обадя. Рейс беше отрупан с въпроси. Какво представляват мините? Вярно ли е, че местните жители са принудени да живеят затворени в лагери? И прочие.

Рейс отговаряше на въпросите им и показа, че е добре запознат с тази тема. Той описа методите за подслоняване на местните жители, претърсванията и различните предпазни мерки, които се вземат в мините Де Беерс.

— Значи практически невъзможно е да се откраднат диаманти? — попита мисис Блеър с такова явно разочарование, като че ли беше тръгнала натам единствено с тази цел.

— Няма нищо невъзможно, мисис Блеър. Случват се и кражби — като онзи случай, за който ви разказах — когато негърът скрил камъка в раната си.

— Да, но в по-големи количества?

— Случило се е веднъж, преди няколко години. Малко преди войната всъщност. Сигурно си спомняте за този случай, Педлър. Не бяхте ли в Южна Африка по онова време?

Аз кимнах.

— Разкажете ни — извика мис Бедингфийлд. — Разкажете ни наистина!

Рейс се усмихна.

— Добре, слушайте тогава. Предполагам повечето от вас са чували за сър Лорънс Ърдсли, големия южноафрикански минен магнат? В неговите мини се добива злато, но той бе замесен в тази афера от своя син. Сигурно си спомняте, че точно преди да избухне войната, навсякъде се говореше за ново потенциално Кимбърли, скрито някъде в скалистата почва на джунглите в Британска Гвиана. Съобщиха, че двама млади търсачи се били върнали от тази част на Южна Америка и донесли със себе си забележителна колекция от необработени диаманти, някои от тях със значителни размери. И преди това около реките Есекибо и Мазаруни са били намирани малки диаманти, но тези двама младежи, Джон Ърдсли и неговият приятел Лукас, твърдяха, че са открили пластове от големи въглеродни отлагания при общия извор на два потока. Диамантите били с най-различни цветове — розови, сини, жълти, зелени, черни и съвсем бели. Ърдсли и Лукас пристигнаха в Кимбърли, където трябваше да представят скъпоценните камъни за проверка. В същото време се оказа, че Де Беерс са станали жертва на сензационна кражба. Когато се изпращат диаманти в Англия, те се поставят в пакет. Той остава в голям сейф, двата ключа, на който се намират в двама различни човека, а трети човек знае комбинацията. Те се предават на банката, а банката ги изпраща в Англия. Стойността на всеки пакет, грубо пресметнато, е около сто хиляди лири. В този случай на хората от банката се сторило, че има нещо необичайно в запечатването на пакета. Той бил отворен и станало ясно, че е пълен с бучки захар. По какъв точно начин съмнението падна върху Джон Ърдсли, не знам. На бял свят излезе, че той бил доста буен по време на следването си в Кеймбридж и че баща му доста пъти е трябвало да плаща дълговете му. Както и да е, скоро се разчу, че тази история за залежи на диаманти в Южна Америка е измислица. Джон Ърдсли беше арестуван. В него откриха част от диамантите на Де Беерс. Но до съд не се стигна. Сър Лорънс Ърдсли заплати сума, равна на стойността на липсващите диаманти и Де Беерс не заведоха дело. Но мисълта, че синът му е крадец, сломи сърцето на стария човек. Малко след това той получи удар. Що се отнася до Джон, в известен смисъл съдбата се оказа милостива към него. Той се записа в армията, бе изпратен на фронта, сражава се храбро и беше убит, като по този начин изтри позора от името. Самият сър Лорънс получи трети удар и почина преди около месец. Той почина, без да остави завещание и неговото огромно богатство стана притежание на най-близкия му родственик, един човек, когото той почти не познаваше.

Полковникът замълча. Отвсякъде се посипаха възклицания и въпроси. Нещо изглежда привлече вниманието на мис Бедингфийлд и тя се обърна назад. Щом я чух да ахва, аз също се обърнах.

На прага стоеше моят нов секретар. Рейбърн. Въпреки че беше силно загорял, лицето му беше пребледняло като на човек, който е видял призрак. Очевидно разказът на Рейс го беше разтърсил дълбоко.

Когато изведнъж осъзна, че го наблюдаваме, той бързо се обърна и изчезна.

— Познавате ли този човек? — попита Ан Бедингфийлд рязко.

— Това е другият ми секретар — обясних аз. — Мистър Рейбърн. Той не се чувстваше добре досега.

Тя отчупи парченце от хляба до чинията си.

— Отдавна ли е ваш секретар?

— Не много отдавна — казах аз предпазливо.

Предпазливостта обаче е безполезна, когато си имате работа с жена — колкото по-уклончив сте, толкова по-настоятелна става тя. Ан Бедингфийлд изобщо не се поцеремони.

— От колко време? — направо попита тя.

— Ами… ъ-ъ-ъ… назначих го точно преди да отплаваме. Един мой стар приятел го препоръча.

Тя не каза нищо повече и отново потъна в размисъл. Обърнах се към Рейс с чувството, че е мой ред да засвидетелствам интерес към неговия разказ.

— Кой е най-близкият родственик на сър Лорънс, Рейс? Знаете ли?

— Струва ми се, че да — отвърна той. — Това съм аз!