Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the Brown Suit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013 г.)
Разпознаване и корекция
mad71 (2013 г.)
Корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм

ИК „Селекта“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Никой не се яви да идентифицира мъртвата жена. Разследването установи следните факти.

Малко след един часа на осми януари добре облечена жена с лек чуждестранен акцент влязла в кантората на господата Бътлър и Парк, агенти по сделки с недвижимо имущество, в Найтсбридж. Тя обяснила, че желае да наеме или закупи къща край Темза, близо до Лондон. Били й предоставени подробни данни за няколко такива, включително и Мил Хаус. Тя се представила като мисис де Кастина с адрес хотел Риц, но се оказало, че там няма регистриран гост с такова име, а служителите от хотела не могли да разпознаят тялото.

Мисис Джеймс, съпругата на пазача на имението на сър Юстас Педлър, която се грижела за Мил Хаус и живеела в къщичката на портиера край главния път, дала показания. Около три часа следобед на същия ден дошла една дама да гледа къщата. Тя представила разпореждане от агентите за недвижимо имущество и, както обикновено в такива случаи, мисис Джеймс й дала ключовете за къщата. Мил Хаус се намирала на известно разстояние от къщичката на портиера, а мисис Джеймс нямала навик да съпровожда бъдещите наематели. След няколко минути пристигнал млад мъж. По думите на мисис Джеймс той бил висок и широкоплещест, с бронзов загар на лицето и светлосиви очи. Бил гладко избръснат и облечен в кафяв костюм. Обяснил на мисис Джеймс, че бил приятел на дамата, която дошла да огледа къщата, но се отбил до пощата да изпрати телеграма. Тя го упътила към къщата и повече не се замислила за това.

Пет минути по-късно той се появил отново, върнал й ключовете и обяснил, че къщата не била подходяща за тях. Мисис Джеймс не видяла дамата, но си помислила, че тя е тръгнала напред. Забелязала обаче, че младият мъж изглеждал доста разтревожен от нещо. „Изглеждаше като човек, който е видял призрак. Помислих си, че му е прилошало.“

На следващия ден за оглед на имението дошли друга дама и господин. Те открили тялото, което лежало на пода в една от стаите на втория етаж. Мисис Джеймс разпознала дамата, която дошла предния ден. Агентите за недвижимо имущество също разпознали „мисис де Кастина“. Заключението на съдебния лекар било, че смъртта е настъпила преди около двадесет и четири часа. Хората от Дейли Бъджет прибързано стигнали до извода, че човекът от метрото е убил жената, а после се е самоубил. Но тъй като човекът от метрото е бил мъртъв в два часа, а жената е била жива и здрава в три часа, единственият логичен извод бил, че двата случая нямат нищо общо помежду си и че разпореждането за оглед на къщата в Марлоу, което било открито в джоба на мъртвия мъж, е просто едно от онези съвпадения, които твърде често се случват в живота.

Заключението от разследването било „Предумишлено убийство на неизвестно лице или лица“ и на полицията (а и Дейли Бъджет) не оставало нищо друго, освен да издири „мъжа с кафявия костюм“. Тъй като мисис Джеймс твърдяла със сигурност, че в къщата нямало никой, когато дамата влязла, и никой, освен въпросния млад мъж, не е влизал в нея до следобеда на другия ден, било логично да се заключи, че той е убиецът на злощастната мисис де Кастина. Тя удушена с парче шнур и очевидно е била изненадана, като дори не успяла да извика. В черната копринена чантичка, която носела, имало портмоне със значителна сума в него и няколко дребни монети, фина дантелена кърпичка без инициали и билет първа класа за връщане до Лондон. Нищо, за което полицията да се залови.

Това бяха подробностите, публикувани в Дейли Бъджет. „Открийте мъжа с кафявия костюм!“ се превърна в боен вик и през следващите няколко дни. Средно по около петстотин души пишеха ежедневно до вестника, за да съобщят, че са постигнали успех в издирването, а високите млади мъже със загорели лица проклинаха деня, в който шивачите им бяха убедили да си ушият кафяв костюм. Случката в метрото, която бе обявена за обикновено съвпадение, избледня съзнанието на хората.

Но беше ли това съвпадение? Аз не бях съвсем сигурна. Без съмнение бях предубедена — случаят в метрото ме бе обсебил напълно — но определено ми се струваше, че между двете събития има някаква връзка. И при едното, и при другото присъстваше мъж със загоряло лице — очевидно англичанин, който живее в чужбина. А имаше и други неща. Именно мисълта за тях, в края на краищата, ме принуди да предприема това, което сметнах за смела стъпка. Отидох в Скотлан Ярд и поисках да се срещна с човека, комуто беше поверен случаят в Мил Хаус.

Мина известно време, докато разберат за какво точно моля, тъй като по невнимание бях попаднала в отдела за изгубени вещи, но най-сетне ме въведоха в малка стая и ме представиха на инспектор Медоуз.

Инспектор Медоуз беше дребен червенокос мъж, чието поведение ми се стори доста дразнещо. Някакъв негов подчинен, също с цивилни дрехи, се беше настанил съвсем ненатрапчиво в ъгъла.

— Добър ден — казах аз с известно смущение.

— Добър ден. Заповядайте, седнете. Разбирам, че искате да ни кажете нещо, което смятате, че ще ни бъде от полза.

Тонът му подсказваше, че това му се струва твърде малко вероятно.

Почувствах как кръвта ми започва да нахлува в главата.

— Вие, естествено, знаете за мъжа, който беше убит в метрото? Мъжът, който имаше в джоба си разпореждане за оглед на същата тази къща в Марлоу.

— А! — каза инспекторът. — Вие сте онази мис Бедингфийлд, която е дала показания при разследването. Точно така, в джоба на мъжа е имало разпореждане. Може и доста рутя хора да са имали — само че те не са били убити.

Аз възвърнах самообладанието си.

— Не ви ли се стори странно, че в джоба на мъжа не е имало билет?

— Няма нищо по-просто от това — да загуби билета си. И на мен се е случвало.

— И никакви пари.

— Имал е няколко дребни монети в джоба на панталоните си.

— Но не и портфейл.

— Някои мъже изобщо не носят портфейл.

Опитах да поставя въпроса по друг начин.

— Не смятате лиза твърде странно, че лекарят изобщо не се яви след това?

— Един зает медик твърде често не чете вестници. Вероятно е забравил за случая.

— Всъщност, инспекторе, вие определено сте решили, че тук няма нищо странно.

— Виждате ли, мис Бедингфийлд, склонен съм да мисля, че твърде много обичате тази дума. Младите дами са романтични. Това ми е добре известно — склонност към загадки и тем подобни. Но тъй като съм зает човек…

Разбрах намека и станах да си вървя.

Човекът, който седеше в ъгъла, се обади едва чуто:

— Може би младата дама ще сподели накратко с нас какво точно има предвид, инспекторе?

Инспекторът с готовност прие това предложение.

— Е, хайде сега, мис Бедингфийлд, не бързайте да се обиждате. Вие ни зададохте въпроси и намекнахте за някои неща. Кажете ни направо какво ви се върти в главата.

В мен се бореха накърненото достойнство и силното желание да споделя теорията си. Реших да пренебрегна накърненото си достойнство.

— По време на разследването сте изразили твърдото с убеждение, че в случая не става дума за самоубийство, нали така?

— Да, сигурна съм в това. Мъжът беше изплашен. Какво го беше изплашило? Не бях аз. Но може би някой е вървял по перона към нас — някой, когото той е познал.

— Вие не видяхте ли някого?

— Не — признах аз. — Не погледнах натам. После, веднага щом вдигнаха тялото от релсите, някакъв мъж се втурна да го прегледа, като заяви, че бил лекар.

— В това няма нищо необичайно — сухо заяви инспекторът.

— Но той не беше лекар.

— Какво?

— Той не беше лекар — повторих аз.

— Как така, мис Бедингфийлд?

— Наистина трудно ми е да обясня. Работих в болница по време на войната, виждала съм как лекарите преглеждат ранените. Действията им са на хора, които по силата на професията си вършат това почти механично. Този човек се държеше по-различно. Освен това един лекар никога не проверява за сърдечна дейност от дясната страна на гърдите.

— А той така ли направи?

— Да. Не обърнах особено внимание на това в момента — просто почувствах, че нещо не е наред. Но когато се прибрах у дома, разиграх цялата сцена и тогава разбрах защо действията му ми се сториха толкова несръчни.

— Хм — промълви инспекторът. Той бавно протегна ръка за лист и писалка.

— Имал е идеалната възможност да вземе всичко, което поиска, от джобовете на мъжа, докато опипваше гърдите му.

— Струва ми се малко вероятно — заяви инспекторът. Но… добре, можете ли да го опишете?

— Беше висок и широкоплещест, с тъмно палто и черни ботуши, с бомбе на главата. Имаше черна, заострена брадичка и очила със златни рамки.

— Махнете палтото, очилата и брадичката и няма да остане нищо, по което да бъде разпознат — изръмжа инспекторът. — Пет минути са достатъчни, за да промени външния си вид, ако иска — което и би направил, ако е такъв ловък джебчия, за какъвто го вземате.

Не бях имала предвид нищо подобно. Но от този момент отписах инспектора като безнадежден случай.

— Имате ли да ни кажете нещо друго за него? — попита инспекторът, когато станах да си вървя.

— Да — казах аз. Възползвах се от случая да изгърмя един последен патрон на тръгване. — Главата му определено беше брахицефална. А това е нещо, което едва ли ще е толкова лесно да се промени.

С удоволствие забелязах как писалката на инспектор Медоуз потрепна. Явно не знаеше как да напише „брахицефална“.