Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (19)

Глава осемнадесета

Продължава разказът на Ан

Предполагам, че докато съм жива, няма да забравя мига, в който за първи път видях планината Тейбъл. Станах безобразно рано и излязох на палубата. Веднага се качих на палубата за спасителни лодки, която, по мое мнение, е отвратителна, но се реших на тази стъпка в името на усамотението. Току-що бяхме навлезли в залива Тейбъл. Над планината Тейбъл се рееха пухкави бели облаци, а долу по склоновете, до самия морски бряг, спеше градът, позлатен от вълшебните лъчи на утринното слънце.

Гледката ме накара да притая дъх, а в мен се надигна онзи странен болезнен копнеж, който ни обхваща понякога, когато се изправим пред нещо изключително красиво. Не ме бива много в изразяването на тези неща, но много добре знаех, че бях открила, макар и само за един кратък миг, онова, което търсех, откакто бях напуснала Литъл Хампсли. Нещо ново, нещо, за което досега не можех да мечтая, нещо, което утоляваше моята болезнена жажда за романтика.

Съвсем безшумно, или поне на мен така ми се струваше, Килморден Касъл плавно се плъзгаше по вълните и все повече приближаваше брега. Все още всичко твърде много наподобяваше на мечта. Както всички мечтатели и аз не желаех да се разделя с мечтата си. На нас, бедните човешки създания, никак не ни се ще да изпуснем нещо.

„Това е Южна Африка — неуморно си повтарях аз. — Южна Африка, Южна Африка. Пред теб е светът. Това е светът. Ти го виждаш. Само си помисли, Ан Бедингфийлд, главо глупава. Ти виждаш света.“

Мислех си, че съм сама на палубата за спасителни лодки, но сега видях още една фигура, облегната на парапета, погълната като мен от гледката на бързо приближаващият се град. Даже преди да обърне глава, аз знаех кой е той. Сцената от снощи изглеждаше нереална и мелодраматична в покоя на слънчевото утро. Какво ли си е помислил за мен? Изчервих се при мисълта за нещата, които бях наговорила. А и в действителност не ги мислех — или само така ми се струваше?

Решително обърнах глава и се вторачих в планината Тейбъл. Ако Рейбърн беше дошъл тук, за да бъде сам, аз поне не желаех да го безпокоя, като афиширам присъствието си.

Но за моя огромна изненада чух леки стъпки по палубата зад себе си, а след това неговия глас, любезен и спокоен:

— Мис Бедингфийлд.

— Да?

Обърнах се.

— Бих искал да ви се извиня. Снощи се държах като същински грубиян.

— Нощта… нощта беше странна — смотолевих аз.

Забележката ми не беше в никакъв случай блестяща, но това беше единственото нещо, което ми дойде наум.

— Ще ми простите ли?

Аз мълчаливо му протегнах ръка. Той я пое.

— Има и нещо друго, което искам да ви кажа. — Той стана още по-сериозен. — Мис Бедингфийлд, може и да не знаете това, но сте се забъркали в много опасна история.

— Успях да разбера — казах аз.

— Не, не сте. Няма как да знаете. Искам да ви предупредя — престанете да се занимавате с нея. Тя по никакъв начин не ви засяга. Не позволявайте вашето любопитство да ви замесва в работите на други хора. Не, моля ви, не се гневете. Нямате представа пред какво може да се озовете — тези хора няма да се спрат пред нищо. Те са напълно безскрупулни. Вие вече сте в опасност — спомнете си за снощи. Те си мислят, че знаете нещо. Единственият ви шанс е да ги убедите, че грешат. Но внимавайте, бъдете винаги нащрек и чуйте ако някога попаднете в ръцете им, не се опитвайте да хитрувате — говорете само истината, единствено това може да ви спаси.

— Карате ме да настръхвам, мистър Рейбърн — отвърнах аз, което до известна степен беше вярно. — Защо си правите труда да ме предупреждавате?

Той помълча няколко минути, а после тихо каза:

— Може би това е последното нещо, което мога да сторя за вас. Добера ли се веднъж до брега, ще бъда в безопасност — ала може и да не успея да стигна до него.

— Какво? — извиках аз.

— Разбирате ли, боя се, че вие не сте единственият човек на борда, който знае, че аз съм „мъжът с кафевия костюм“.

— Ако мислите, че съм казала… — започнах разпалено аз.

— Не се съмнявам във вас, мис Бедингфийлд. Ако някога съм казал това, значи съм излъгал. Не, но на борда има една личност, която знаеше това през цялото време. Само ако проговори — и с мен е свършено. Все едно, готов съм да се обзаложа, че той няма да проговори.

— Защо?

— Защото този човек обича да действа сам. И ако полицията ме залови, той няма да има никаква полза от мен. Ако съм на свобода — може би! Е, до един час ще стане ясно.

Той се засмя безгрижно, но видях, че лицето му доби суров вид. Ако си беше играл със съдбата, той беше добър играч. Можеше да посрещне поражението с усмивка.

— Във всеки случай — каза тихо той — предполагам, че никога вече няма да се срещнем.

— Вероятно сте прав — казах бавно аз.

— Така че — сбогом.

— Сбогом.

Той здраво стисна ръката ми, около минута неговите странни светли очи бяха впити в моите, след това рязко се обърна и си тръгна. Чувах неговите стъпки да отекват по бубата. Ехото ту заглъхваше, ту се усилваше. Имах чувството, че винаги ще ги чувам. Стъпки, които си отиваха от живота ми.

Честно ще си призная, че следващите два часа не бяха от най-приятните. Едва когато стъпих на кея, след като бяха свършили всички глупави формалности, наложени от бюрокрацията, отново спокойно си поех дъх. Никой не беше арестуван и аз си дадох сметка, че денят с прекрасен, а аз съм много гладна. Тръгнах заедно със Сюзън. Така или иначе, щях да пренощувам в хотела с нея. Корабът щеше да продължи към Порт Елизабет и Дърбан едва на следващата сутрин. Качихме се на едно такси, което ни откара до Маунт Нелсън.

Всичко беше прекрасно. Слънцето, въздухът, цветята! При мисълта за Литъл Хампсли през януари, с кал до колене и неизменния дъжд, аз с радост се поздравих. Сюзън не беше толкова възторжено настроена. Тя, разбира се, е пътувала много. Освен това не е от този тип хора, които могат да се развълнуват от нещо преди закуска. Тя свирепо ме скастри, когато възкликнах възторжено при вида на едно гигантско синьо грамофонче.

Между другото, искам ясно да заявя тук и сега, че тема на настоящия разказ няма да бъде Южна Африка. Не ви обещавам автентичен местен колорит — знаете какво имам предвид — половин дузина думи в курсив на всяка страница. Възхищавам се много на това, но не мога да го сторя. Ако се намирате на островите в Южно море, веднага ще споменете за beche-de-mer. Не знам какво е beche-de-mer, никога не съм знаела и вероятно никога няма да узная. Един или два пъти съм се опитвала да отгатна и винаги съм грешала. Знам, че в Южна Африка веднага ще започнете да говорите за stoep — известно ми е какво е stoep — онова нещо, което обикаля къщата и човек сяда на него. В други части на света го наричат веранда, пиаца и ха-ха. Освен това има и папая. Често съм чела за папая. Веднага разбрах за какво става дума, защото на закуска тръснаха един плод пред мен. Отначало си помислих, че това е развален пъпеш. Холандската сервитьорка ме осветли по въпроса и ме убеди да го полея с лимонов сок, да го поръся със захар и отново да опитам. Винаги смътно съм го свързвала с хула-хула, за което мисля, но мога и да греша, че е някаква поличка от слама, с която хавайките танцуват. Но, мисля, че греша — това с лава-лава.

Във всеки случай всички тези неща действат доста ободрително след Англия. Не мога да не си помисля, че ако закуската ни се състоеше от бекон-бекон и ходехме да си плащаме сметките, облечени в джемпър-джемпър, това щеше да сгрее нашия студен живот на Острова.

След закуска Сюзън се държа малко по-кротко. Бяха ми дали стая до нейната, с прекрасен изглед към залива Тейбъл. Наслаждавах се на гледката, докато Сюзън търсеше някакъв специален крем за лице. След като го намери, тя започна веднага да го нанася и вече беше в състояние да ме изслуша.

— Видяхте ли сър Юстас? — попитах аз. — Тъкмо излизаше от залата за закуска, когато влизахме. Сервирали му някаква развалена риба или нещо подобно и обясняваше на оберкелнера какво мисли за това. Хвърли на пода една праскова, за да покаже колко е твърда — само че тя не беше толкова твърда, колкото той си мислеше, и се разплеска.

Сюзън се усмихна.

— Сър Юстас мрази да става рано не по-малко от мен. Но, Ан, видяхте ли мистър Паджет? Налетях на него в коридора. Окото му е насинено. Какво ли може да е правил?

— Само се опита да ме бутне зад борда — отговорих нехайно аз.

Това определено беше точка в моя полза. Сюзън сякаш забрави, че лицето й е наполовина намазано и настоя за подробности. Аз й ги съобщих.

— Започва да става все по-загадъчно — извика тя. — Мислех си, че на мен се е паднала лесната част — да наблюдавам сър Юстас, а за вас е останало най-интересното с преподобния Едуард Чичестър, но вече не съм толкова сигурна. Надявам се, че Паджет няма да ме изхвърли от влака в някоя тъмна нощ.

— Мисля, че вие все още сте извън подозрение, Сюзън. Но ако се случи най-лошото, ще телеграфирам на Кларънс.

— Това ме подсеща — подайте ми една бланка за телеграма. Я да видя какво да пиша. „Забъркана в изключително вълнуваща загадка моля прати незабавно хиляда лири Сюзън“.

Взех бланката от нея и посочих, че би могла да пропусне „изключително“, а може би, ако не искаше да бъде прекалено учтива, и „моля“. Сюзън обаче явно е абсолютно неразумна, що се отнася до парични проблеми. Вместо да се придържа към моите съвети за икономичност, тя добави още три думи: „страшно ми харесва“.

Сюзън имаше ангажимент да обядва с нейни приятели, които дойдоха да я вземат от хотела около единадесет часа. Аз останах сама. Излязох и като минах през градината на хотела, пресякох трамвайните линии и тръгнах надолу по една сенчеста улица, докато стигнах до централната част. Разхождах се безцелно, разглеждах забележителностите, радвах се на слънцето и на чернокожите продавачи на цветя и плодове. Освен това открих едно място, където приготвяха най-вкусната сода със сладолед. Най-накрая си купих кошничка с праскови за шест пенса и по същия път се върнах в хотела.

За моя изненада и удоволствие там ме очакваше бележка. Тя беше от уредника на музея. Той беше прочел за моето пристигане на борда на Килморден Касъл, където се споменавало, че съм дъщеря на покойния професор Бедингфийлд. Познавал бегло баща ми и изпитвал голямо възхищение към него. Пишеше още, че неговата съпруга ще се радва, ако ги посетя за чая днес следобед в тяхната вила в Муйзенберг. Беше написал указания как да стигна дотам.

Стана ми приятно, като си помислих, че все още помнят и високо ценят клетия татко. Предположих, че ще бъда лично разведена из музея, преди да отпътувам от Кейп Таун, но реших да поема този риск. За повечето хора това щеше да бъде голямо удоволствие — но човек може да се пресити и от нещо хубаво, ако цял живот му го сервират сутрин, на обед и за вечеря.

Сложих най-хубавата си шапка (една от онези, които Сюзън не носи), преоблякох се в най-малко измачканите си дрехи и след като обядвах, тръгнах. Качих се на бързия влак за Муйзенберг и пристигнах там след около половин час. Пътуването беше чудесно. Бавно заобиколихме подножието на планината Тейбъл, а цветята по пътя бяха просто прекрасни. Тъй като познанията ми по география са слаби, никога не си бях давала сметка, че Кейп Таун е разположен на полуостров. Ето защо бях много изненадана, когато слязох от влака и морето отново се ширна пред мен. Гледката на къпещите се в него хора беше очарователна. Те се плъзгаха по вълните с къси извити дъски. Отправих се към съблекалнята и когато ме попитаха дали желая сърф борд, аз отговорих: „Да, моля.“

Да караш сърф изглежда много лесно. Само че не е. Повече нищо няма да кажа. Ядосах се много и запокитих дъската, която ми бяха дали. Независимо от това реших да се върна при първия удобен случай и отново да опитам. Нямаше да се предам. Точно тогава и съвсем случайно успях да се задържа по-дълго време върху дъската и се почувствах безкрайно щастлива. Такова нещо е сърфингът. Или буйно ругаеш, или изпитваш идиотска гордост от себе си.

Макар и с известно затруднение, успях да открия вила Мержи. Тя се намираше на самия склон на планината, малко встрани от останалите къщи и вили. Натиснах звънеца. На позвъняването се отзова усмихнато тъмнокожо момче.

— Мисис Рафини? — попитах аз.

То ме въведе вътре, тръгна пред мен по коридора и отвори една врата. Точно когато се канех да вляза, се поколебах. Изпитах внезапно опасение. Пристъпих прага и вратата рязко се затвори зад мен.

Някакъв мъж се надигна от мястото си зад една маса и пристъпи напред е протегната ръка.

— Толкова се радвам, че ви убедихме да ни посетите, мис Бедингфийлд — каза той.

Беше висок човек, очевидно холандец, с рижа брада. Никак не приличаше на уредник на музей. Всъщност аз веднага разбрах, че бях постъпила глупаво.

Бях попаднала в ръцете на врага.