Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (6)

Глава пета

Изпълнена с възмущение, в първия момент ми се стори изключително лесно да предприема следващата си стъпка. Когато отидох в Скотланд Ярд, в главата ми вече беше назрял план. План, към изпълнението, на който щях да пристъпя, ако събитията в Скотланд Ярд се развиеха незадоволително (а те се развиха абсолютно незадоволително). Тоест, ако имах дързостта да го изпълня.

В пристъп на гняв човек лесно върши неща, които при нормални обстоятелства не би сторил. Без да си дам време да размисля, се запътих право към дома на лорд Нейсби.

Лорд Нейсби беше милионерът — собственик на Дейли Бъджет. Той притежаваше и други няколко вестника, но Дейли Бъджет беше неговата обична рожба. Именно като собственик на Дейли Бъджет той бе известен във всяко домакинство в Обединеното Кралство. Тъй като наскоро беше публикуван график за ежедневните дела на този високопоставен човек, знаех точно къде да го открия в настоящия момент. По това време на деня той диктуваше на секретарката си в собствения си дом.

Бях, разбира се, далеч от мисълта, че всяка млада жена, която пожелае да се представи и поиска среща с него, ще бъде веднага допусната до августейшата особа. Аз обаче се бях погрижила за тази страна на въпроса. В кошничката за визитки, която се намираше в приемната в дома на семейство Флеминг, бях видяла визитна картичка на маркиз Лоумсли, най-известния любител на спорта измежду благородниците. Бях взела картичката и я бях почистила внимателно с хлебни трошички, и бях написала с молив думите: „Моля, отделете на мис Бедингфийлд няколко минути от вашето време.“ На авантюристките не е присъщо да подбират методите си.

Планът ми успя. Връчих визитката на лакей с напудрена перука, който я отнесе. След малко се появи един блед секретар. Успях да победя в последвалата словесна престрелка. Той се оттегли сразен. После отново се появи и ме помоли да го последвам, което и сторих. Влязох в голяма стая, а край мен се стрелна някаква стенографка с изплашен вид, която приличаше на привидение от света на сенките. След това вратата се затвори и аз се озовах очи в очи с лорд Нейсби.

Всичко у него беше голямо. Голяма глава. Голямо лице. Големи мустаци. Голям корем. Взех се в ръце. Не бях дошла тук да обсъждам шкембето на лорд Нейсби. Той вече ревеше гръмогласно насреща ми.

— Е, какво има? Какво иска Лоумсли? Вие да не сте му секретарка? За какво става въпрос?

— Преди всичко — казах аз с възможно най-голямото хладнокръвие, на което бях способна в момента — не познавам лорд Лоумсли, а той съвсем определено не знае нищо за мен. Взех визитката му от подноса в дома на хората, където съм отседнала и сама я надписах. За мен беше важно да се срещна с вас.

За миг бях готова да се обзаложа, че лорд Нейсби щеше да получи удар. Най-накрая той преглътна два пъти и успя да се съвземе.

— Възхищавам се на хладнокръвието ви, госпожице. Е, ето ме! Ако успеете да ме заинтригувате, ще можете да останете с мен още точно две минути.

— Те ще са напълно достатъчни — отговорих аз. — А аз ще ви заинтригувам. Става дума за загадката в Мил Хаус.

— Ако сте открили „Мъжа с кафявия костюм“, пишете до редактора — прекъсна ме той веднага.

— Ако възнамерявате да ме прекъсвате, ще ви отнема повече от две минути — заявих твърдо аз. Не съм открила „Мъжа с кафявия костюм“, но е твърде вероятно да го сторя.

Възможно най-кратко изложих пред него фактите, свързани със случая в метрото и заключенията, до които бях стигнала. Когато свърших, той неочаквано рече:

— А какво знаете вие за брахицефални глави?

Споменах за татко.

— Човекът с маймуните? А? Е, май наистина имате глава на раменете си, девойче. Но това, с което разполагате, не достатъчно. Няма за какво да се захванем. А и в такъв вид не ни върши работа.

— Напълно съзнавам това.

— Какво искате тогава?

— Искам да ме назначите във вашия вестник, за да разследвам този случай.

— Не мога да направя това. Имаме нарочен човек, който работи по него.

— А аз зная някои твърде важни неща.

— Това, което току-що ми разказахте, така ли?

— О, не, лорд Нейсби. Имам и нещо друго предвид.

— О, нима? Изглеждате будно момиче. Е, за какво става дума?

— Когато този така наречен лекар се качваше в асансьора, той изпусна едно листче. Аз го вдигнах. Миришеше на нафталин. Както и мъртвият мъж. Но не и лекарят. Веднага разбрах, че лекарят трябва да го е взел от него. На листчето са написани две думи и няколко цифри.

— Я да го видим.

Лорд Нейсби протегна небрежно ръка.

— Мисля, че няма да можете — казах аз с усмивка. — Нали разбирате, то си е моя находка.

— Прав съм. Вие наистина сте будно момиче. Съвсем правилно, че не желаете да се разделите с него. А не изпитвате ли угризения, че не сте го предали на полицията?

— Исках да го сторя тази сутрин. Но те упорито отказваха да направят каквато и да е връзка между случая в метрото и убийството в Марлоу и аз реших, че при тези обстоятелства имам право да задържа листчето. Освен това инспекторът ме ядоса.

— Недалновиден човек. Е, драга госпожице, ето какво мога да направя за вас. Продължете да работите по тази ваши версия. Ако успеете да откриете нещо — нещо, което става за печат — изпратете ни го и ще ви дадем възможност да се изявите. В Дейли Бъджет винаги има място за истински таланти. Но първо трябва да се представите добре. Разбирате ли?

Благодарих му и се извиних за своите методи.

— Няма нищо. Доста ми допада дързостта у едно симпатично момиче. Между другото вие казахте две минути, а ми отнехте три, като се имат предвид прекъсванията. За една жена това е направо забележително. Сигурно се дължи на опита ви в научните дела.

Отново се намерих на улицата, дишайки учестено и дълбоко, като че ли бях бягала. Помислих си, че за първа среща лорд Нейсби се оказа доста изтощителен.