Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (28)

Глава двадесет и седма

Хари слушаше внимателно, докато разказвах всички събития, които съм описала на тези страници. Това, което най-много го озадачи и изненада беше фактът, че през цялото време диамантите са били у мен — или по-точно у Сюзън. Нещо, което той изобщо не бе предполагал. Естествено, след като чух неговия разказ, аз разбрах какво е целял Картън — или по-скоро Надина, тъй като не хранех никакви съмнения, че този план се бе родил в нейната глава. Никакви изненадващи действия, предприети срещу нея или съпруга й, не биха довели до отнемането на диамантите. Тайната бе заключена в паметта й, а „Полковникът“ едва ли би могъл да се досети, че те са поверени за съхранение на един корабен стюард!

Доказателството срещу старото обвинение на Хари в кражба беше осигурено. Действията ни обаче бяха парализирани от другото, по-тежкото обвинение. Защото така както стояха нещата, той не можеше да се появи пред властите, за да докаже, че е прав.

Това, към което отново и отново се връщахме, беше самоличността на „Полковника“. Беше ли той Гай Паджет или не?

— Щях да кажа, че е той, ако не беше едно-единствено нещо — заяви Хари. — Изглежда почти сигурно, че именно Паджет е убил Анита Грюнберг в Марлоу — и това придава достоверност на предположението, че той наистина е „Полковникът“, тъй като работата с Анита е била от естество, което той не би обсъждал с някой от своите подчинени. Единственото нещо, което опровергава тази теория, е опитът да те отстрани от пътя си в нощта на твоето пристигане тук. Ти си видяла, че Паджет е останал в Кейп Таун — а той, по никакъв начин не би могъл да пристигне тук преди следващата сряда. Малко вероятно е да е имал някакви пратеници в тази част на света, а всичките му планове са били замислени така, че да се справи с теб в Кейп Таун. Би могъл, разбира се, да телеграфира указания на някого в Йоханесбург, който да се качи на влака за Родезия в Мейфкинг, но тези указания е трябвало да бъдат съвсем точни, за да може онази бележка да бъде написана.

Замълчахме за момент, а после Хари продължи бавно:

— Казваш, че мисис Блеър е спяла, когато си излязла от хотела и че си чула сър Юстас да диктува на мис Петигрю. Къде беше полковник Рейс?

— Не можах да го открия никъде.

— Имаше ли той някаква причина да смята, че… ти и аз бихме могли да бъдем в приятелски отношения?

— Може и да е имал — замислено отговорих аз, като си спомних за нашия разговор на връщане от Матопос. — Той е доста властна личност — продължих аз, — но изобщо не отговаря на представата ми за „Полковника“. А и освен това ми се струва напълно абсурдно. Той работи за разузнаването.

— Как можем да бъдем сигурни? Няма нищо по-лесно на света от това човек да направи някакъв намек от този род. Никой не се усъмнява в казаното, слухът се разпространява и всички му вярват като на неопровержима истина. По този начин човекът си осигурява оправдание за най-различни съмнителни неща. Ан, симпатичен ли ти е Рейс?

— И да, и не. Той ме отблъсква и в същото време ме привлича, но едно нещо знам със сигурност — винаги изпитвам някакъв страх от него.

— Той беше в Южна Африка по време на кражбата в Кимбърли — бавно изрече Хари.

— Но точно той разказа на Сюзън всичко за „Полковника“ и за това, че е бил по следите му в Париж.

— Опит за заблуда, при това доста хитър.

— Но каква роля играе Паджет? Дали Рейс не му плаща?

— Може би — каза Хари бавно — той изобщо не е замесен.

— Какво?

— Опитай се да си спомниш, Ан. Чувала ли си разказа на Паджет за онази нощ на борда на Килморден Касъл?

— Да, от устата на сър Юстас.

Повторих чутото. Хари слушаше внимателно.

— Той забелязал някакъв мъж, който е идвал откъм каютата на сър Юстас и го е проследил на палубата. Това ли каза? Да видим сега кой е бил настанен в каютата срещу сър Юстас? Полковник Рейс. Да предположим, че полковник Рейс се е промъкнал на палубата и, след като нападението му над теб не е успяло, е побягнал, при което се е сблъскал с Паджет, който в този момент е излизал от вратата на салона. Повалил го е и се е втурнал вътре, затваряйки вратата. В същото време се появяваме ние и намираме Паджет да лежи там. Как ти звучи това?

— Той твърди със сигурност, че ти си го повалил — това забрави ли го?

— Е, ами ако точно когато е дошъл в съзнание, ме е видял да се отдалечавам? Още повече той през цялото време си е мислел, че следи мен.

— Да, възможно е — бавно казах аз. — Но това променя всички наши предположения. А има и други неща.

— Повечето от тях биха могли да се обяснят. Човекът, който те е следял в Кейп Таун, е заговорил Паджет и Паджет е погледнал часовника си. Човекът може просто да го е по-питал колко е часът.

— Искаш да кажеш, че това е било случайно?

— Не съвсем. Има някакъв метод във всичко това — да се замеси Паджет в тази история. Защо за убийството е била избрана Мил Хаус? Дали защото Паджет е бил в Кимбърли, когато диамантите бяха откраднати? Може би ако не беше моята толкова „навременна“ поява, той е щял да послужи за изкупителна жертва?

— Значи ти мислиш, че той може да е съвсем невинен?

— Така изглежда, но ако наистина е така, трябва да разберем какво е правел той в Марлоу. Ако може да представи разумно обяснение за това, значи сме на прав път.

Той стана.

— Минава полунощ. Лягай си, Ан, и се опитай да поспиш. Малко преди зазоряване ще те прехвърля с лодката. Трябва да хванеш влака в Ливингстън. Имам приятел там, който ще те скрие до тръгването на влака. Ще отидеш в Булавайо и оттам ще се качиш на влака за Бейра. От моя приятел в Ливингстън ще разбера какво става в хотела и къде се намират приятелите ти в момента.

— Значи Бейра — замислено казах аз.

— Да, Ан, Бейра. Това е мъжка работа. Нека аз да я свърша.

Докато обсъждахме подробно ситуацията, разумът беше взел превес над чувствата, но сега отново изпаднахме в техен плен. Не смеехме дори да се погледнем.

— Много добре — казах аз и влязох в колибата.

Легнах върху застлания е кожи миндер, но не заспах.

Чувах как Хари Рейбърн крачи нагоре-надолу, нагоре — надолу в тъмнината. Най-после той ме повика:

— Хайде, Ан, време е да тръгваме.

Станах и покорно излязох навън. Все още беше доста тъмно, но знаех, че скоро ще се зазори.

— Ще вземем кануто, не моторницата… — започна Хари, но изведнъж спря и вдигна ръка.

— Тихо! Какво беше това?

Ослушах се, но не чух нищо. Неговият слух обаче беше по-остър от моя, слух на човек, живял дълго в пущинаците. След малко и аз го чух — едва доловимото пляскане на весла във водата, което долиташе откъм десния бряг на реката и бързо приближаваше към нашия малък кей.

Взряхме се напрегнато в тъмнината и успяхме да различим тъмно петно върху повърхността на водата. Беше лодка. След това за момент проблесна пламъче. Някой бе запалил клечка кибрит. На светлината й успях да разпозная една от фигурите — червенобрадия холандец от вилата в Муйзенберг. Останалите бяха местни жители.

— Бързо влизай в колибата!

Хари ме повлече обратно със себе си. Той свали от стената две пушки и револвер.

— Можеш ли да зареждаш пушка?

— Никога не съм го правила. Покажи ми как.

Запомних много добре указанията му. Затворихме вратата и Хари застана до прозореца, който гледаше към кея. Лодката точно щеше да мине покрай него.

— Кой е там? — силно извика Хари.

Всякакви съмнения, които бихме могли да имаме по отношение намеренията на нашите посетители, бяха бързо разсеяни. Около нас се посипа градушка от куршуми. За щастие нито един от двама ни не беше улучен. Хари вдигна пушката. Разнесе се гръмовен изстрел, после още един, и още един. Някой изстена два пъти и се чу плясък.

— Това ще ги накара да размислят — процеди мрачно той и протегна ръка за втората пушка. — Дръпни се назад, Ан, за Бога! И бързо зареждай!

Последваха още куршуми. Един леко одраска бузата на Хари. Неговият ответен огън бе по-смъртоносен от техния. Когато се обърна за пушката, аз бях успяла да я заредя. Той ме привлече към себе си с лявата си ръка и ме целуна пламенно веднъж, преди да се обърне отново към прозореца. Изведнъж сподавено извика:

— Отиват си — много им дойде. Те представляват добра мишена там, във водата, а и не могат да видят колко сме. Сега отстъпват — но ще се върнат отново. Трябва да сме готови за тях.

Той захвърли пушката и се обърна към мен.

— Ан! Красавицата ми! Чудесна си! Мъничката ми кралица! Храбра като лъв. Чернокоса магьосница!

Той ме сграбчи в ръцете си. Започна да целува косата ми, очите ми, устните ми.

— А сега на работа — заяви той, като внезапно ме пусна. — Извади онези кутии с парафин.

Направих това, което ми каза. Той се зае с някаква работа в колибата. След малко го видях да пълзи върху покрива й, като държеше нещо в ръце. Една-две минути по-късно слезе при мен.

— Иди при лодката. Ще се наложи да я пренесем на другия край на острова.

Когато тръгвах, той тъкмо вземаше парафина.

— Връщат се — тихо извиках аз. Бях видяла петното да се движи откъм отсрещния бряг.

Той хукна към мен.

— Точно навреме. Хей, къде, по дяволите, е лодката?

Въжетата и на двете лодки бяха прерязани и те плаваха по реката.

— Хванаха ни натясно, скъпа. Страхуваш ли се?

— Не, щом съм с теб.

— А, но няма да е никак весело да умрем заедно. Ще направим нещо по-добро. Виждаш ли — този път идват с две лодки. Ще слязат на две различни места. Сега идва ред на моя малък сценичен ефект.

Почти едновременно с думите му над колибата се изви висок пламък. Той освети две приведени близо една до друга фигури върху покрива.

— Старите ми дрехи — натъпкани с парцали — ще мине обаче известно време, преди да се досетят. Хайде, Ан, налага се да действаме решително.

Ръка за ръка ние хукнахме през острова. Само една тясна ивица вода го делеше от отсрещния бряг.

— Трябва да преплуваме дотам. Умееш ли да плуваш, Ан? Не че има някакво значение. Мога да те пренеса отсреща. Оттук не може да се мине с лодка — има твърде много скали, но може да се плува, а и това е посоката за Ливингстън.

— Не съм кой знае какъв плувец, но мога да преплувам и по-голямо разстояние от това. Има ли някаква опасност, Хари? — попитах аз, като видях как лицето му помръкна. — Акули?

— Не, патенцето ми. Акулите живеят в морето. Но си досетлива, Ан. Крокодили, а те са опасни.

— Крокодили?

— Да, но не мисли за тях — или просто си кажи молитвата, което предпочиташ.

Хвърлихме се във водата. Молитвите ми сигурно са били чути, защото стигнахме безпрепятствено до брега. От дрехите ни се стичаше вода.

— А сега към Ливингстън. Боя се, че пътят е лош, а с мокри дрехи ще ни бъде още по-трудно. Но нямаме друг изход.

Преходът беше кошмарен. Краищата на мократа пола се заплитаха около краката ми, а чорапите ми скоро бяха разкъсани от трънаците. Най-накрая спрях, съвсем изтощена. Хари се приближи към мен.

— Почакай, скъпа. Ще те понося малко.

Така стигнах до Ливингстън, преметната през рамото му като чувал е картофи. Как той измина цялото това разстояние — не знам. Току-що беше започнало да се развиделява. Приятелят на Хари се оказа младеж на около двадесет години, който държеше магазин за местни сувенири. Името му беше Нед — може би имаше и друго, но така и не го чух. Той никак не се учуди, когато Хари влезе мокър до кости, преметнал през рамо също толкова мокра жена. Мъжете са направо чудесни!

Той ни нахрани, приготви ни кафе и изсуши дрехите ни, докато стояхме увити в ярко оцветени вълнени одеяла. Останахме в задната стая на къщата, където никой не можеше да ни види, а той излезе да поразпита тук-там за сър Юстас и неговата компания и дали някой от тях все още е в хотела.

Тогава казах на Хари, че нищо не може да ме принуди да замина за Бейра. Така или иначе, никога не бях имала такова намерение, а сега вече нямаше никаква причина да го сторя. Целта на плана беше враговете ми да помислят, че съм мъртва. Сега, когато вече знаеха, че не съм, отиването ми в Бейра нямаше да промени нищо. Те лесно биха могли да ме проследят дотам и да ме убият, без да се вдигне шум. Нямаше да има кой да ме защити. В края на краищата се разбрахме да се присъединя към Сюзън, където и да се намира тя и да направя всичко възможно да оцелея. В никакъв случай не трябваше да се впускам в приключения или да се опитвам да поставя натясно „Полковника“.

Трябваше да остана при нея и да чакам указания от Хари. Диамантите трябваше да бъдат депозирани в банката в Кимбърли на името на Паркър.

— Има и още нещо — замислено казах аз. — Трябва да си измислим някакъв наш код. Не можем да си позволим да ни измамят отново със съобщения, които уж единият от нас праща на другия.

— Нищо по-лесно от това. Във всяко съобщение наистина изпратено от мен, думата „и“ ще бъде зачертана.

— Без зачертано „и“ няма да е истинско — промърморих аз. — Ами за телеграмите?

— Телеграмите, които изпращам, ще бъдат подписани с „Анди“.

— Влакът пристига след малко — каза Нед, като подаде глава и пак изчезна.

Станах.

— А да се омъжа ли за някой добър и улегнал мъж, ако открия такъв? — попитах аз с престорена сериозност.

Хари пристъпи към мен.

— Боже мой! Ан, ако се омъжиш за някой друг, а не за мен, ще му извия врата. А пък теб…

— Да? — казах аз, приятно развълнувана.

— Ще те отвлека и ще те насиня от бой.

— Какъв прекрасен съпруг съм си намерила — иронично заявих аз. — И колко бързо променя мнението си!