Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the Brown Suit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013 г.)
Разпознаване и корекция
mad71 (2013 г.)
Корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм

ИК „Селекта“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и пета

Като каза тези думи, полковник Рейс бързо се обърна и се отдалечи. Аз стоях и гледах след него. Гласът на Хари ме върна към действителността.

— Ан, прости ми, кажи, че ми прощаваш.

Той взе ръката ми в своята, но аз почти механично я изтеглих.

— Защо ме излъга?

— Не знам дали ще мога да те накарам да разбереш. Страхувах се от всичко това — от властта и магнетизма на богатството. Исках да ме обичаш заради самия мен — такъв, какъвто съм, без украшения и залъгалки.

— Искаш да кажеш, че не си ми вярвал?

— Можеш и така да го приемеш, ако искаш, но няма да е съвсем вярно. Бях озлобен и подозрителен — винаги склонен да търся скрити подбуди — а беше наистина прекрасно да те обичат така, както ти ме обичаше.

— Разбирам — бавно казах аз. Започнах наум да си припомням разказа му. За пръв път забелязах в него някои противоречия, на които не бях обърнала внимание — сигурността, която парите пораждат, възможността му да плати на Надина, за да получи от нея диамантите, начинът, по който предпочиташе да говори за двамата младежи от гледната точка на страничен наблюдател. А когато казваше „моят приятел“, той имаше предвид не Ърдсли, а Лукас. Именно Лукас — неговият мълчалив приятел, е обичал толкова дълбоко Надина.

— Как стана това? — попитах аз.

— И двамата се държахме безразсъдно — търсехме смъртта. Една нощ си разменихме опознавателните медальони за късмет! Лукас загина на другия ден — разкъсан на парчета.

Аз потръпнах.

— Но защо не ми каза досега? Тази сутрин? Нима все още не вярваш, че те обичам?

— Ан, не исках да проваля всичко. Исках да те отведа отново на острова. Каква е ползата от парите? С тях не може да се купи щастие. Щяхме да бъдем щастливи на острова. Казвам ти, боя се от онзи, другия живот — той едва не ме поквари някога.

— Знаеше ли сър Юстас кой си ти всъщност?

— О, да.

— А Картън?

— Не. Една вечер видял и двама ни в компанията на Надина в Кимбърли, но не знаеше кой от нас кой е. Той повярва на твърдението ми, че съм Лукас, а телеграмата му заблуди Надина. Тя не се страхуваше от Лукас. Той беше кротък човек — вглъбен в себе си. А аз винаги съм бил дяволски буен. Ако бе разбрала, че съм жив, щеше да се изплаши до смърт.

— Хари, какво щеше да правиш, ако полковник Рейс не ми беше казал?

— Нищо. Щях да продължа да се представям за Лукас.

— А милионите на баща ти?

— Нямах нищо против Рейс да ги получи. Във всеки случай той ще ги използва много по-добре, отколкото аз някога бих могъл да го сторя. Ан, за какво си мислиш? Така си сбърчила чело.

— Мисля си — бавно рекох аз, — че почти ми се искаше полковник Рейс да не беше те накарал да ми кажеш.

— Не, той беше прав. Дължах ти истината.

Той замълча, а след това внезапно каза:

— Знаеш ли, Ан, аз те ревнувам от Рейс. Той също те обича — и е много по-голям мъж, отколкото съм или някога ще бъда аз.

Обърнах се към него, като се засмях.

— Хари, глупчо такъв. Аз искам теб — и това е всичко, което има значение.

Потеглихме към Кейп Таун при първата възможност. Там ме очакваше Сюзън, която ме посрещна и двете заедно извадихме диамантите от корема на големия жираф. След като революцията беше окончателно потушена, в Кейп Таун пристигна полковник Рейс и по негово предложение голямата вила в Муйзенберг, която беше принадлежала на сър Лорънс Ърдсли, беше отново отворена и ние се настанихме в нея.

Тук започнахме да подготвяме плановете си. Аз трябваше да се върна в Англия със Сюзън, а сватбата да се състои в нейната къща в Лондон. А чеизът трябваше да бъде купен от Париж! Сюзън с огромна радост планираше всички тези подробности. Аз също. И все пак бъдещето ми изглеждаше странно нереално. Понякога чувствах как нещо ме души — че ли не можех да дишам.

 

 

Това се случи в нощта, преди да отплаваме. Не можех да заспя. Чувствах се отчаяна, а не знаех защо. Никак не ми се искаше да напускам Африка. Дали щеше да бъде същото, когато отново се завърнех тук? Щеше ли изобщо някога отново да бъде същото?

В този момент ме сепна властно почукване по капака на прозореца. Аз скочих на крака. Отвън на верандата стоеше Хари.

— Ан, облечи се и излез вън. Искам да поговоря с теб.

Навлякох някакви дрехи и излязох навън. Цареше тишина. Ясният нощен въздух беше прохладен и галеше като кадифе. Хари мълчаливо ми направи знак да го последвам по-далеч от къщата, където не можеха да ни чуват. На бледото му лице бе изписана решителност, а очите му блестяха.

— Спомняш ли си, Ан, веднъж ми каза, че на жените им доставя удоволствие да правят нещата, които не харесват, за някого, когото харесват?

— Да — казах аз, като се чудех какво може да има предвид.

Той ме сграбчи в ръцете си.

— Ан, тръгни с мен — сега — тази вечер. Към Родезия — към острова. Не мога да понасям всички тези палячовщини. Не искам да чакам повече за теб.

Аз леко се отдръпнах от него.

— Ами френските ми рокли? — шеговито протестирах аз. И до ден-днешен Хари не знае кога говоря сериозно и кога се шегувам с него.

— По дяволите твоите френски рокли. Да не мислиш, че искам да те обличам в рокли? Много повече бих искал да ги свалям от теб. Няма да те пусна да заминеш, чуваш ли? Ти си моята жена. Ако ти позволя да заминеш, може да те загубя. Никога не съм сигурен в теб. Ще тръгнеш с мен сега — тази вечер — и по дяволите да вървят всички.

Той ме привлече към себе си и започна да ме целува така, че едва си поемах дъх.

— Не мога повече без теб, Ан. Наистина не мога. Мразя всички тези пари. Нека останат за Рейс. Хайде. Да тръгваме.

— А четката ми за зъби? — възпротивих се аз.

— Можеш да си купиш четка. Знам, че съм безумец, но за Бога, ела!

И той бързо закрачи. Последвах го покорно като онази жена от племето Бароци, която бях видяла при Водопад… Само дето не носех тиган върху главата си. Той крачеше толкова бързо, че за мен беше много трудно да вървя редом с него.

— Хари — казах най-сетне аз смирено, — пеш ли ще вървим до Родезия?

Ток внезапно се обърна и като се засмя гръмко, ме грабна в прегръдките си.

— Аз съм побъркан, скъпа, знам това. Но толкова много те обичам.

— Ние сме двама безумци. И, о, Хари, ти не ме попита, но не правя никаква жертва! Аз исках да дойда!