Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (20)

Глава деветнадесета

Станалото ме принуди да си спомня третия епизод на „Памела в опасност“. Колко често бях седяла на място за шест пенса и похапвайки шоколад за два пенса, бях копняла подобни неща да се случат и на мен. Е, случиха ми се, и още как! Но някак си не беше чак толкова забавно, колкото си бях представяла. На екрана всичко изглежда много добре — сгрява те утешителната мисъл, че трябва да има четвърти епизод. Но в истинския живот нямаше абсолютно никаква гаранция, че Авантюристката Ана няма да загине внезапно в края на някой епизод.

Да, бях изпаднала в опасна ситуация. В съзнанието ми отчетливо изплуваха всички неща, които Рейбърн ми беше казал сутринта и не ми стана никак приятно. Говори истината, беше казал той. Добре, винаги можех да направя това, но дали то щеше да ми помогне? На първо място — щяха ли да повярват на моя разказ? Биха ли приели като вероятно или възможно моето впускане в това щураво приключение само заради едно вмирисано на нафталин парче хартия? Лично на мен това ми звучеше съвсем неправдоподобно. В този момент на отрезвяващи мисли проклинах себе си, че съм била такава мелодраматична глупачка и копнеех за безметежната скука на Литъл Хампсли.

Всичко това мина през ума ми за много по-малко време, отколкото е необходимо, за да се изрече. Моето първо инстинктивно движение беше да се дръпна назад и опипом да потърся дръжката на вратата. Мъжът, в чиято власт се намирах, просто се усмихна.

— Дойдохте и тук ще останете — шеговито рече той. Положих всички усилия да посрещна храбро възникналите обстоятелства.

— Бях поканена да дойда тук от уредника на Кейптаунския музей. Ако е някаква грешка…

— Грешка ли? О, да, голяма грешка! — Той грубо се изсмя.

— Какво право имате да ме задържате? Ще уведомя полицията…

— Джаф, джаф, джаф — като някое плюшено кученце.

Той се засмя.

Седнах на един стол.

— Мога само да заключа, че вие сте луд и опасен — заявих студено аз.

— Нима?

— Бих искала да изтъкна, че приятелите ми много добре знаят къде съм отишла и че ако не са завърна до вечерта, те ще дойдат да ме потърсят. Разбирате ли?

— Значи вашите приятели знаят къде сте, така ли? Кой по точно?

Предизвикана по този начин, аз светкавично прецених възможностите. Можех ли да спомена сър Юстас? Той беше известна личност и името му можеше да окаже въздействие. Но ако те поддържаха връзка с Паджет, щяха да знаят, че лъжа. По-добре да не рискувам със сър Юстас.

— Например мисис Блеър — подхвърлих аз. — Моят приятелка, с която сме отседнали заедно.

— Съмнявам се — каза мъжът, като лукаво поклати рижата си глава. — Не сте я виждали от единадесет часа сутринта. А нашата покана получихте по обяд.

Неговите думи ми показаха, че са следили отблизо всяко мое движение, но аз нямах намерение да се предам без борба.

— Доста сте умен — казах аз. — Може би сте чували за това полезно изобретение, телефона? Мисис Блеър ми се обади, докато отдъхвах в стаята си след обяда.

За голямо мое удоволствие забелязах как по лицето му премина сянка на безпокойство. Явно той не се беше сетил за възможността Сюзън да ми телефонира. Как ми се искаше тя наистина да го бе направила!

— Стига! — грубо каза той, като стана.

— Какво смятате да правите с мен? — попитах аз, като все още се стараех да изглеждам спокойна.

— Ще ви сложим на такова място, където няма да можете да ни създадете неприятности в случай, че вашите приятели дойдат да ви потърсят.

За момент ме побиха студени тръпки, но следващите му думи донякъде ме успокоиха.

— Утре ще трябва да отговорите на някои въпроси и след като го направите, ще бъдем наясно как да постъпим с вас. И трябва да ви кажа, млада госпожице, че знаем доста начини да накараме и най-твърдоглавите да проговорят.

Това не беше окуражаващо, но поне ми даваше временна отсрочка. Разполагах с време до утре. Човекът явно беше някакъв подчинен, който действаше по заповед на своя шеф.

Беше ли възможно, по някаква случайност, този шеф да е Паджет?

Той извика и се появиха двама тъмнокожи. Отведоха ме горния етаж. Въпреки моята съпротива те напъхаха в устата ми кърпа, а ръцете и краката ми вързаха. Помещението, в което се намирах, представляваше някаква таванска стая, точно под покрива. Цялата беше потънала в прах и по нищо не личеше някой да е живял тук. Холандецът се поклони подигравателно и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Бях съвсем безпомощна. Колкото и да се въртях и извивах, не успях ни най-малко да разхлабя ръцете си, а кърпата в устата ми пречеше да извикам. Ако случайно някой дойдеше в къщата, аз не можех да сторя нищо, за да привлека вниманието му. Чух как долу се затвори някаква врата. Очевидно холандецът излизаше.

Щях да полудея, че не съм в състояние да направя нищо. Опитах отново да разхлабя въжето, но възлите не поддадоха. Най-сетне се отказах и или съм припаднала, или заспала. Когато се събудих, всичко ме болеше. Вече беше съвсем тъмно и прецених, че нощта доста е напреднала, тъй като луната беше високо в небето и светлината й проникваше през прашното прозорче. Кърпата в устата ме задушаваше, а изтръпването и болката бяха непоносими.

В този миг очите ми съзряха парче от счупено стъкло, което лежеше в ъгъла. Един лунен лъч го осветяваше и проблясъкът беше привлякъл вниманието ми. Докато го гледах, в главата ми се оформи идея.

Ръцете и краката ми бяха вързани, но все пак можех да се претърколя. Бавно и непохватно започнах да се придвижвам. Не беше никак лесно. Освен че изпитвах силна болка, тъй като не можех да предпазя лицето си с ръце, беше и изключително трудно да поддържам каквато и да било определена посока.

Струваше ми се, че се търкалям във всички посоки, с изключение на онази, която исках. Най-накрая обаче успях да достигна точно до целта си. Стъклото почти опираше във вързаните ми ръце.

Дори и при това положение не ми беше никак лесно. Измина цяла вечност, преди да успея да завъртя парчето стъкло и да го закрепя неподвижно срещу стената в такова положение, че да мога да трия нагоре-надолу по него въжето, с която бях вързана. Това беше дълъг и мъчителен процес и почти се бях отчаяла, но накрая успях да прережа въжето. Останалото беше въпрос на време. След като успях да възстановя кръвообращението в ръцете си, като енергично разтрих китките си, измъкнах кърпата от устата си. Поех няколко пъти дъх с пълни гърди и това ми се отрази чудесно.

Не след дълго развързах и последния възел, но дори и тогава трябваше да мине известно време, преди да мога да се изправя на крака. Най-сетне застанах права и започнах да размахвам ръце напред и назад, за да възстановя кръвообращението си, като най-много от всичко ми се искаше да намеря нещо за ядене.

Почаках около четвърт час, за да съм съвсем сигурна, че силите ми са се възвърнали. След това отидох до вратата на пръсти. Както се и надявах, тя не беше заключена, а само отворена с резе. Свалих резето и надзърнах предпазливо навън.

Навсякъде цареше тишина. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и осветяваше прашното незастлано стълбище. Започнах предпазливо да слизам надолу. Беше все така тихо, но когато стигнах на долната площадка, до мен достигнаха звуци от приглушен говор. Заковах се на място и останах така известно време. Часовникът на стената показваше, че минава полунощ.

Ясно си давах сметка за рисковете, които щях да поема, ако слезех по-надолу, но любопитството ми надделя. С безкрайна предпазливост се приготвих да разбера какво става. Промъкнах се тихо надолу по последния ред стъпала и застанах в квадратния салон. Огледах се наоколо — и изведнъж притаих дъх от изненада. До вратата на салона седеше едно тъмнокожо момче. То не ме беше забелязало. Всъщност скоро разбрах по дишането му, че спи дълбоко.

Чудех се дали да се върна или да продължа. Гласовете идваха от стаята, в която ме бяха въвели на идване. Единият, беше на моя приятел — холандеца, а другия не успях веднага да разпозная, въпреки че ми се струваше смътно познат.

В края на краищата реших, че без съмнение съм длъжна да чуя всичко, което мога. Трябваше да поема риска, че чернокожото момче може да се събуди. Прекосих безшумно салона и коленичих до вратата на кабинета. Известно време не можех да чувам добре. Гласовете бяха по-високи, но не разбирах какво казват.

Вместо ухо допрях до ключалката окото си. Както бях предположила, единият от говорещите беше високият холандец. Другият мъж беше седнал извън ограниченото от отвора на ключалката полезрение.

Ненадейно той стана, за да си налее питие. Видях гърба му — облечен в благопристойна черна дреха. Дори преди да се обърне, аз знаех кой е. Мистър Чичестър!

Сега започнах да различавам думите.

— Все едно, опасно е. Представи си, че приятелите й дойдат да я търсят?

Говореше високият мъж. Чичестър му отговори. В гласа му нямаше и следа от свещеническа смиреност. Нищо чудно, че не го бях познала.

— Това са празни приказки. Те нямат никаква представа къде се намира.

— Тя говореше доста убедително.

— Предполагам. Само че проверих всичко. Няма от какво да се страхуваме. Прочие, това са нарежданията на „Полковника“. Предполагам нямаш желание да ги престъпиш?

Холандецът изломоти в отговор нещо на родния си език. Реших, че е побързал да отхвърли казаното.

— Но защо да не я цапардосаме по главата? — изръмжа той. — Ще бъде съвсем просто. Лодката е напълно готова. А после — в морето.

— Да — отговори Чичестър замислено. — Точно така трябва да постъпя. Тя знае твърде много, това е сигурно. Но „Полковникът“ е човек, който обича да действа сам, въпреки че другите нямат право на това. — Изглежда собствените му думи събудиха в него някакъв спомен, който го раздразни. — Той иска да получи някаква информация от това момиче.

Преди да каже за каква информация става дума, той спря и холандецът не закъсня да го подпита.

— Информация?

— Нещо от този род.

„Диаманти“ — казах си аз.

— А сега — продължи Чичестър — ми дай списъците.

Дълго време техният разговор беше съвсем непонятен за мен. Изглежда ставаше дума за големи количества зеленчуци. Споменаваха дати, цени и разни имена на места, които не познавах. Измина почти половин час, преди да приключат с проверката и сметките.

— Добре — каза Чичестър и се чу звук, като че ли беше бутнал назад стола си. — Ще взема това със себе си, за да го покажа на „Полковника“.

— Кога заминаваш?

— Утре, в десет часа сутринта.

— Искаш ли да видиш момичето, преди да тръгнеш?

— Не, има изрична заповед никой да не се среща с нея, докато не дойде „Полковникът“. Как е тя?

— Надзърнах да видя какво прави, когато се прибрах за вечеря. Мисля, че беше заспала. Да й давам ли храна?

— Малко гладуване няма да й се отрази зле. „Полковникът“ ще дойде тук утре по някое време. Дотогава по-добре никой да не се приближава до нея. Здраво ли е вързана?

Холандецът се ухили.

— Как мислиш?

И двамата се засмяха. Аз също се усмихнах. След това, по звуците, които долових, разбрах, че всеки момент ще излязат и бързо се оттеглих. Точно навреме. Едва бях изкачила стълбите, когато чух как вратата се отвори и в същия момент момчето се размърда. Беше немислимо да се измъкна през вратата на салона. Прибрах се благоразумно в таванската стая, увих отново въжетата около себе си и легнах на пода, в случай че им хрумне да проверят какво правя.

Те обаче не го сториха. След около час се промъкнах надолу по стълбите, ала момчето беше будно и тихо си тананикаше нещо. Нямах търпение да се измъкна от къщата, но не виждах как мога да го направя.

Най-накрая се принудих отново да се върна в таванската стая. Ясно беше, че тъмнокожото момче ще пази цяла нощ. Останах търпеливо там до сутринта, когато в къщата настъпи сутрешно раздвижване. Мъжете закусиха в салона, чувах ясно гласовете им, които долитаха откъм стълбите. Нервите ми бяха опънати до крайност. Как за бога щях да се измъкна от къщата?

Казах си, че трябва да бъда търпелива. Една прибързана стъпка може да провали всичко. След закуска чух как Чичестър си заминава. За мое огромно облекчение холандецът излезе с него.

Продължих да чакам с притаен дъх. Започнаха да прибират остатъците от закуската и да вършат къщната работа. Най-сетне шумът от тези дейности стихна. Измъкнах се още веднъж от моята бърлога. Слязох много предпазливо по стълбите. В салона нямаше никой. Прекосих го със светкавична бързина, свалих резето от вратата и излязох навън. Хукнал като луда по алеята пред къщата.

Щом се озовах на улицата, тръгнах нормално. Хората с любопитство ме оглеждаха и това не ме учуди. От търкалянето в таванската стая лицето и дрехите ми сигурно бяха покрити с прах. Най-сетне стигнах до един гараж. Влязох вътре.

— Случи ми се нещо неприятно — обясних аз. — Нуждая се от кола, която незабавно да ме откара в Кейп Таун. Трябва да се кача на кораба за Дърбан.

Не се наложи дълго да чакам. Десет минути по-късно вече се носех с кола към Кейп Таун. Трябваше да разбера дали Чичестър е на кораба. Все още не бях наясно дали и аз самата да не отплавам, но в края на краищата прецених, че се налага. Чичестър нямаше как да знае, че съм го видяла във вилата в Муйзенберг. Без съмнение той щеше да се опита да ме примами в нови клопки, но аз бях подготвена. А точи той беше човекът, когото търсех, човекът, който издирваш диаманти те по заповед на загадъчния „Полковник“.

Уви, моят план се провали. Когато пристигнах на кея Килморден Касъл плаваше към открито море. И нямаше как да разбера дали Чичестър е на борда му или не!