Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (21)

Глава двадесета

Отидох с колата до хотела. Във фоайето нямаше нит един от моите познати. Изтичах на втория етаж и почуках на вратата на Сюзън.

— Влезте — прозвуча гласът й.

Когато видя кой е, тя буквално се хвърли на врата ми.

— Ан, скъпа, къде бяхте? Щях да умра от притеснение вас. Какво стана?

— Преживях приключение — отговорих аз. — Трети епизод от „Памела в опасност“.

Разказах й всичко, което се беше случило. Когато свърших, от гърдите й се откъсна дълбока въздишка.

— Защо тези неща винаги се случват на вас? — жално попита тя. — Защо на мен никой не ми пъха кърпа в устата и не ми връзва ръцете и краката?

— Няма да ви хареса, ако го сторят — уверих я аз. — Честно казано, самата аз вече не горя от желание да преживявам приключения. Едно дребно нещо от този род ти държи влага дълго време.

Сюзън не изглеждаше убедена. Възгледите й бързо щяха да се променят, ако беше прекарала един-два часа вързана и кърпа в устата. Сюзън обича вълнуващите преживявания, но мрази неудобствата.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— И аз не съм съвсем наясно — казах замислено аз. — Вие, разбира се, при всички положения ще заминете за Родезия, за да държите Паджет под око…

— А вие?

Точно това ме притесняваше. Беше ли отпътувал Чичестър с Килморден Касъл или не? Възнамеряваше ли да осъществи първоначалния си план и да замине за Дърбан? Часът на неговото тръгване от Муйзенберг даваше основание за положителен отговор и на двата въпроса. В такъв случай аз можех да стигна до Дърбан с влак. Струваше ми се, че би трябвало да пристигна там преди кораба. От друга страна, ако новината за моето бягство бъдеше съобщена на Чичестър с телеграма, а също и информацията, че съм отпътувала от Кейп Таун за Дърбан, за него нямаше нищо по-просто от това да слезе от кораба в Порт Елизабет или Ийст Лондон и окончателно да ми се изплъзне.

Проблемът беше доста щекотлив.

— За всеки случай ще се заинтересуваме какви влакове има за Дърбан — казах аз.

— А и все още не е твърде късно за сутрешния чай — каза Сюзън. — Ще го изпием във фоайето.

Влакът за Дърбан тръгваше в осем и петнадесет същата вечер, така ми казаха в пътническото бюро. Отложих решението си за по-късно и се присъединих към Сюзън за един малко позакъснял „чай в единадесет“.

— Убедена ли сте, че наистина ще разпознаете Чичестър отново — имам предвид ако е предрешен в нещо друго? — попита Сюзън.

Унило поклатих глава.

— Аз наистина не го познах преоблечен като стюардеса и никога не бих го познала, ако не беше вашата рисунка.

— Този човек е професионален актьор, сигурна съм в това — замислено каза Сюзън. — Гримът му е направо невероятен. Той може да слезе от кораба преоблечен като общ работник и изобщо няма да му обърнеш внимание.

— Съвсем ме окуражихте — казах аз.

В този момент през стъклената врата на терасата влезе полковник Рейс и се присъедини към нас.

— Какво прави сър Юстас? — попита Сюзън. — Не съм го виждала днес.

На лицето на полковника се изписа доста странен израз.

— Има малка неприятност, с която трябва да се справи и която му създава работа.

— Разкажете ни.

— Не бива да издавам чужди тайни.

— Кажете ни нещо — дори ако трябва да го съчините специално за нас.

— Добре, какво ще кажете ако разберете, че прочутият „мъж с кафявия костюм“ е пътувал с нас на кораба?

— Какво?

Почувствах как кръвта се стече от лицето ми, а после отново възвърнах цвета си. За щастие полковник Рейс не гледаше към мен.

— Това е факт, доколкото знам. Търсеха го на всяко пристанище, а той подлъгал Педлър да го вземе със себе си като секретар!

— Да не би мистър Паджет…?

— О, не Паджет, бил е другият. Рейбърн, с това име се е представил.

— Арестуван ли е? — попита Сюзън. Тя окуражително стисна ръката ми под масата. Затаила дъх, аз очаквах отговора.

— Изглежда, е изчезнал безследно.

— Как се отразява това на сър Юстас?

— Приема го като лична обида, нанесена му от съдбата.

Малко по-късно ни се удаде възможност да чуем мнението на самия сър Юстас по този въпрос. Един прислужник, който донесе бележката, ни разбуди от отморителната следобедна дрямка. Със затрогващи слова в нея той ни умоляваше да му доставим удоволствие с присъствието си на чаша чай в дневната на неговия апартамент.

Бедният човек беше наистина достоен за съжаление. Той подробно ни разказа за неприятностите си, окуражаван от съчувствените забележки на Сюзън. (Нея много я бива за тези неща.)

— Първо, някаква абсолютно непозната жена има нахалството да бъде убита в моята къща — мисля, че е било нарочно, за да ме подразни. Защо в моята къща? Защо, измежду всички къщи във Великобритания, е избрала Мил Хаус? Какво лошо съм сторил на тази жена, та е трябвало да намери смъртта си там?

Сюзън отново промърмори нещо съчувствено и сър Юстас продължи с още по-скръбен тон.

— И като че ли това не е достатъчно, та човекът, който е извършил убийството има наглостта, огромната наглост, да се присламчи към мен като мой секретар. Мой секретар, моля ви се! До гуша ми дойде от секретари, не искам вече никакви секретари! Ако не са прикрити убийци, ще бъдат пияни кавгаджии. Видяхте ли как е насинено окото на Паджет? О, разбира се, че сте видели. Как мога да се движа в компанията на такъв секретар? А освен това лицето му е отвратително жълто — тъкмо онзи цвят, който никак не върви с насинено око. Край на секретарите — освен ако не е някое момиче. Хубаво светлооко момиче, което ще държи ръката ми и ще ме успокоява, когато съм ядосан. Какво ще кажете, мис Ан? Готова ли сте да приемете такава работа?

— Колко често ще ми се налага да държа ръката ви? — попитах аз, като се засмях.

— По цял ден — галантно отвърна сър Юстас.

— Няма да ми остава много време да пиша на машина при това положение — напомних му аз.

— Това няма значение. Цялата тази идиотщина е идея на Паджет. Той ме съсипва от работа. Горя от желание да го оставя в Кейп Таун.

— Тук ли ще го оставите?

— Да, ще му доставя огромно удоволствие да слухти наоколо за Рейбърн. Подобни неща са стихията на Паджет. Той обожава интригите. Но моето предложение е съвсем сериозно. Ще дойдете ли? Нашата мисис Блеър е чудесна компаньонка, а от време на време може да си вземете по половин почивен ден и да копаете кости.

— Много ви благодаря, сър Юстас — предпазливо казах аз, — но мисля довечера да тръгна за Дърбан.

— Хайде сега, не бъдете неразумна. Спомнете си — в Родезия има много лъвове. Лъвовете ще ви харесат. Всички момичета ги харесват.

— А ще се упражняват ли на дълъг скок? — усмихнато попитах аз. — Не, много ви благодаря, но трябва да отида в Дърбан.

Сър Юстас ме погледна, въздъхна дълбоко, а после отвори вратата на съседната стая и извика на Паджет:

— Ако вече си се събудил от следобедна дрямка, скъпи ми друже, може би ще поработиш малко за разнообразие.

Гай Паджет се появи на вратата. Той се поклони към нас, като леко потрепна, щом ме видя и отговори наскърбено.

— Цял следобед печатам онзи меморандум, сър Юстас.

— Е, престани да го печаташ тогава. Иди до службата на Пълномощника по търговията или до Земеделското управление или до Камарата по минно дело или на някое друго подобно място и ги помоли да ми заемат една служителка, която да дойде с мен в Родезия. Да бъде светлоока и да няма нищо против да държи ръката ми от време на време.

— Да, сър Юстас. Ще помоля за компетентна стенографка-машинописка.

— Паджет е злобен човек — каза сър Юстас, когато секретарят му излезе. — Готов съм да се обзаложа, че нарочно ще избере някое грозновато същество, за да ме ядоса. Освен това тя трябва да има хубави крака — забравих да спомена това.

Сграбчих развълнувано Сюзън за ръката и почти я завлякох до нейната стая.

— А сега, Сюзън — казах аз, — трябва да изготвим план, при това бързо. Паджет ще остане тук — нали чухте?

— Да. Предполагам това означава, че аз не ще мога да отида в Родезия, което е крайно неприятно, защото аз искам да отида в Родезия. Колко досадно!

— Горе главата — казах аз. — При всички положения заминавате. Не виждам как бихте могли да се откажете в последния момент, без това да изглежда твърде подозрително. А освен това сър Юстас може внезапно да привика Паджет и за вас ще бъде много по-трудно да се присламчите, към него за пътуването дотам.

— Едва ли ще бъде прилично — каза с усмивка Сюзън и на бузите й се появиха трапчинки. — Ще трябва да го направя под претекст, че съм обладана от изпепеляваща страст към него.

— От друга страна ако сте там, когато пристигне, всичко ще изглежда съвсем нормално и естествено. Освен това не мисля, че би трябвало съвсем да изпускаме от погледа си останалите двама.

— О. Ан, нали не подозираш полковник Рейс или сър Юстас?

— Подозирам всички — мрачно казах аз — и ако сте чели детективски романи, Сюзън, би трябвало да знаете, че злодеят винаги е този, когото най-малко подозираш. Доста весели и дебели хора като сър Юстас се оказват престъпници.

— Полковник Рейс не е кой знае колко пълен, нито пък особено забавен.

— Понякога са слаби и мрачни — отвърнах аз. — Не казвам, че сериозно подозирам единия или другия, но, в края на краищата, жената е била убита в къщата на сър Юстас…

— Да, да, няма нужда да повтаряме всичко отново. Ще го наблюдавам, Ан, и ако започне да пълнее още повече или да става все по-забавен, веднага ще ви телеграфирам. „Сър Ю. ще се пръсне. Елате незабавно.“

— Моля ви, Сюзън — извиках аз, — на вас това ви се струва като игра!

— Знам, че така изглежда — невъзмутимо каза Сюзън. — Но то прилича на игра. Вие сте виновна, Ан. Заразих се от вашия вечно жаден за приключения дух. Това, което става, ми изглежда недействително. Господи, ако Кларънс знаеше, че обикалям Африка в преследване на опасни престъпници, щеше да припадне.

— Защо не му телеграфирате? — попитах аз саркастично.

Когато стане дума за изпращане на телеграми, чувството за хумор на Сюзън я напуска. Тя прие моето предложение съвсем сериозно.

— Бих могла. Ще се получи обаче доста дълга. — При тази мисъл очите й светнаха. — Но мисля, че е по-добре да не му телеграфирам. Съпрузите винаги се обявяват против всякакви забавления, дори и съвсем безобидни.

— Добре тогава — казах аз, обобщавайки положението, — вие ще държите под око сър Юстас и полковник Рейс…

— Разбирам защо трябва да наблюдавам сър Юстас — прекъсна ме Сюзън. — Заради неговата фигура и комичния начин, по който разговаря. Но мисля, че е прекалено да подозираме полковник Рейс, наистина. Та нали той е свързан с разузнаването. Знаете ли, Ан, мисля си, че най-доброто нещо, което бихме могли да сторим, е да му се доверим и да му разкажем всичко.

Аз енергично се възпротивих срещу това малодушно предложение. В него долових пагубното влияние на семейния живот. Колко често бях чувала някоя безусловно интелигентна представителка на женския пол да заявява с тон, който не търпи възражения „Едгар казва…“. А през цялото време вие сте съвсем наясно, че Едгар е един абсолютен глупак. И Сюзън, под влияние на семейния живот, изпитваше непреодолимо желание да потърси опора в някой мъж.

В края на краищата тя даде честна дума, че ще си държи езика зад зъбите пред полковник Рейс и ние продължихме да кроим плановете си.

— Съвсем ясно е, че трябва да остана тук и да наблюдавам Паджет, това е най-добрият начин засега. Ще се престоря, че заминавам тази вечер за Дърбан, ще си сваля багажа и всичко останало, но всъщност ще се преместя в някой малък хотел в града. Мога малко да променя външния си вид — да си сложа руса перука и един от онези воали от плътна бяла дантела. Ще мога много по-успешно да го следя, ако той си мисли, че благополучно съм заминала.

Сюзън одобри този план от все сърце. Извършихме съответните приготовления с необходимата показност — попитахме още веднъж в пътническото бюро в колко часа потегля влакът и започнахме да приготвяме моя багаж.

Вечеряхме заедно в ресторанта. Полковник Рейс не се появи, но сър Юстас и Паджет бяха на масата си до прозореца. Паджет стана от масата по средата на вечерята, което ме раздразни, тъй като възнамерявах да си взема довиждане с него. Независимо от това нямаше съмнение, че сър Юстас също ще ми свърши работа. След като привърших, отидох при него.

— Довиждане, сър Юстас — казах аз. — Довечера заминавам за Дърбан.

Сър Юстас въздъхна тежко.

— Чух това вече. Сигурно не бихте искали да дойда с вас, нали?

— За мен ще бъде голямо удоволствие.

— Добро момиче. Сигурна ли сте, че не желаете да промените намеренията си и да дойдете в Родезия, за да търсите лъвове?

— Съвсем сигурна.

— Трябва да е някой голям красавец — печално каза сър Юстас. — Предполагам някое младо, безочливо конте в Дърбан, пред което моето обаяние на зрял човек нищо не струва. Между другото, след една-две минути Паджет тръгва с кола надолу. Би могъл да ви откара до гарата.

— О, не, благодаря ви — припряно казах аз. — Двете с мисис Блеър вече си поръчахме такси.

Да пътувам заедно с Гай Паджет беше последното нещо, което исках! Сър Юстас ме изгледа внимателно.

— Мисля, че не харесвате Паджет. Не ви обвинявам. Такъв досаден глупак — само ходи насам-натам с изражение на мъченик и прави всичко възможно да ме нервира и ядосва!

— Какво пак е направил? — леко заинтригувана попитах.

— Намерил ми е секретарка. Най-малко четиридесетгодишна, с пенсне и благоприлични затворени обувки. От нея се излъчват деловитост и енергичност, които ще ме довършат. Освен това е грозна колкото си иска.

— Няма ли да ви държи ръката?

— Искрено се надявам да не го прави! — възкликна сър Юстас. — Това вече ще прелее чашата. Е, сбогом, светлоока красавице. Ако убия някой лъв, няма да ви дам кожата — щом ме изоставяте по такъв подъл начин.

Той топло стисна ръката ми и ние се разделихме. Сюзън ме чакаше във фоайето. Тя трябваше да дойде да ме изпрати.

— Да тръгваме веднага — нетърпеливо казах аз и махнах на портиера да ни извика такси.

В този миг един глас зад мен ме накара да изтръпна:

— Извинете, мис Бедингфийлд, но аз точно тръгвам с кола. Мога да ви откарам с мисис Блеър до гарата.

— О, благодаря ви — побързах да отговоря аз. — Но няма нужда да ви затрудняваме. Аз…

— Никак няма да ме затрудните, уверявам ви. Портиер, донесете багажа.

Бях безпомощна. Сигурно щях да продължа да се съпротивлявам, ако не беше предупредителното побутване на Сюзън, което ме накара да застана нащрек.

— Благодаря ви, мистър Паджет — студено казах аз.

Качихме се в колата. През цялото време, докато се движехме по пътя към града, си блъсках главата какво да кажа. Най-накрая самият Паджет наруши мълчанието.

— Успях да намеря много способна секретарка на сър Юстас — заяви той. — Мис Петигрю.

— Преди малко ми се стори, че не беше във възторг от нея — отбелязах аз.

Паджет хладно ме изгледа.

— Тя е опитна стенографка и машинописка — каза той с тон, който не търпеше възражения.

Спряхме пред гарата. Сигурно тук щеше да ни остави. Обърнах се е протегната ръка — но не.

— Ще дойда да ви изпратя. Вече е осем часа, влакът ви тръгва след петнадесет минути.

Той даде подробни указания на носачите. Стоях безпомощна и не смеех да погледна към Сюзън. Човекът хранеше подозрения. Той беше твърдо решен да се увери, че аз наистина ще отпътувам с влака. Но какво можех да направя? Нищо. Виждах се как след четвърт час потеглям с влака, а Паджет стои на перона и ми маха за сбогом. Той ловко беше разменил ролите ни. На всичко отгоре държанието му към мен се беше променило. То беше изпълнено с нескопосна общителност, която не му прилягаше и от която ми се повдигаше. Този човек беше един мазник и лицемер. Първо се опита да ме убие, а сега ми правеше комплименти! Нима допускаше, че аз не го бях познала онази вечер на кораба? Не, това беше поза — поза, която искаше да ме принуди да приема, макар и неохотно, докато през цялото време се преструваше.

Съвсем безпомощна, аз се движех към влака под неговите вещи напътствия. Багажът ми беше качен в спалния вагон — бях сама в купето с две легла. Часът беше осем и дванадесет минути. След три минути влакът щеше да потегли.

Но Паджет си беше направил сметката без Сюзън.

— Ан — каза внезапно тя, — по време на пътуването ще бъде ужасно горещо, особено утре, когато минавате през Кару. Нали си носите одеколон или лавандула?

Веднага разбрах какво трябва да отговоря.

— О, Боже мой — извиках аз. — Забравих одеколона си върху тоалетката в хотела.

Навикът на Сюзън да се разпорежда свърши отлична работа. Тя се обърна повелително към Паджет.

— Мистър Паджет, бързо! Нямате никакво време! Отсреща има дрогерия — Ан трябва да има със себе си малко одеколон.

Паджет се поколеба, но не можа да устои на властното поведение на Сюзън. Тя е родена да командва. Той тръгна. Сюзън го проследи с поглед, докато изчезна.

— Бързо, Ан, слизайте от другата страна — може би се е престорил, че отива и ни наблюдава от другия край на перона. Оставете багажа си. Утре ще телеграфирате за него. О, дано само влакът тръгне навреме!

Отворих вратата към другата страна на перона и слязох. Никой не ми обърна внимание. Едва виждах Сюзън, която беше там, където я бях оставила и както изглежда, продължаваше да разговаря с мен през прозореца. Чу се изсвирване и влакът бавно потегли. След това чух как някой бяга с всичка сила по перона. Дръпнах се в сянката на близката будка за вестници и продължих да наблюдавам.

Сюзън престана да размахва кърпичката си след отдалечаващия се влак и се обърна.

— Твърде късно, мистър Паджет — любезно каза тя. — Ан замина. Това ли е одеколонът? Жалко, че не се сетихме по-рано за него!

Те минаха недалеч от мен по пътя към зданието на гарата. Гай Паджет беше съвсем разгорещен и потен. Явно беше тичал по целия път до дрогерията и обратно.

— Да ви повикам ли такси, мисис Блеър?

Сюзън продължи с успех да играе ролята си.

— Да, ако обичате. Искате ли да се върнете с мен до хотела? Имате ли много работа при сър Юстас? Боже господа, как ми се искаше Ан Бедингфийлд да дойде с нас утре. Никак не ми се нрави идеята младо момиче като нея да пътува сам-самичко до Дърбан. Предполагам има нещо, което я тегли натам…

Те подминаха и вече не можех да чувам какво си говорят.

Умницата Сюзън. Тя ме спаси.

Изчаках да минат една-две минути и после на свой ред се запътих към изхода на гарата, като при това щях да се блъснах в някакъв мъж — мъж, изключително неприятен на вид, с нос, който беше несъразмерно голям за лицето му.