Марион Ленокс
Болница сред пустинята (8)

Осма глава

Кери спа лошо. Тялото я болеше от непривичното напрежение, а преживяното през деня непрекъснато изплуваше в ума й.

На зазоряване потъна в неспокоен сън, но първите лъчи на слънцето и шума в къщата я събудиха. Лежеше, пъхнала ръце под главата си, и се взираше в тавана.

На вратата се почука. Влезе Маги с чаша чай и намазани с масло препечени филийки.

— Най-искрените ми поздравления за вчерашната операция. Идеята за тази закуска е на Джок и никак не е лоша. Сервира и на мен, само че малко по-рано.

— Сигурно си мисли, че сме се преуморили — усмихна се Кери.

— А нима не е така? — Жената седна на края на леглото и се взря в лицето на Кери. — Блеър беше прав. Прекалихме.

— Какво искаш да кажеш? — Кери се изправи и пое с благодарност чашата с димящо кафе.

— Да стоиш права три часа в операционната едва ли е подходящо лечение при счупен таз — уточни Маги. — Погледни се! Съвсем си се ококорила. Можеше да проявиш поне малко разум и да вземеш болкоуспокоително.

— Вече нямам нужда от него — заяви твърдо Кери и поклати глава.

— Според доктор Кинън тази сутрин болницата ще се справи и без теб. — Маги вдигна вежди и реши да не коментира упоритостта й. — Предписа ти да се наспиш. Заслужи си продължителна почивка. — В гласа й се долавяше искрено възхищение.

— Все още ли са толкова заети?

— Мисля, че да — призна Маги. — Не смея да се обадя, за да не ме повикат.

— Тогава аз отивам. — Кери отметна рязко завивките и бързо стана.

— Блеър ще ме убие. Кери, човекът е загрижен за теб и то напълно основателно.

— Джок ми съобщи, че новият ми автомобил ще пристигне след десет дни. — Кери погледна тревожното лице на жената и разпери прочувствено ръце. — Макар и да е загрижен за мен, Блеър ми каза, че съм задължена на Въздушната медицинска служба. Прав е. Остава ми малко време, трябва да наваксам пропуснатото.

— Сигурно смята, че вече си се издължила — промърмори Маги.

— Едва ли някога ще мога да му се издължа. — Кери поклати глава.

Когато пристигна в болницата, Блеър я срещна в коридора. Обикновено не й обръщаше внимание, но сега спря.

— Поръчах на Маги да ви задържи вкъщи.

— Трябва да работя — троснато му отвърна Кери. — Използвайте ме, докато съм тук.

— Скоро ли ще ни напуснете?

— След десет дни.

Помъчи се да не обръща внимание на болката, която й причиниха тези думи. Погледна го и се опита да разгадае изражението в очите му. Не разбра нищо.

— Утре заминавам за Арлинга — изведнъж заяви той. — Искате ли да дойдете с мен?

— В Арлинга ли?

— Селище на аборигени на двайсетина километра оттук, където извършвам профилактични прегледи. Там живеят не повече от двайсет и пет души. Няма да се забавим много.

Тонът му й подейства като студен душ. Говореше любезно, но очите му подсказваха ясно, че не би трябвало да приеме. Поколеба се. Маги беше права, че е запозната само отчасти със задълженията на болницата.

— Няма ли да ви преча? — Тонът й бе не по-малко официален от неговия.

— Ако мислех така, не бих ви поканил. — Блеър поклати глава. — Обикновено ходя със сестра, но и вие ще свършите работа.

Кери го погледна. Отново не успя да разгадае изражението му, но го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че поне е искрен. Студените сиви очи не издаваха нищо. Сякаш я предизвикваше да се съгласи, макар и двамата да знаеха, че би било по-добре да не го прави. Пое си дълбоко въздух и отвърна:

— Благодаря ви. С удоволствие ще дойда.

 

 

Както обикновено денят беше горещ и сух. Маги я предупреди да си облече мека свободна дреха и да обуе сандали. Посъветва я да не се гримира, защото излезе ли вятър, лицето й ще се набие с прах.

Блеър я взе, след като приключи сутрешните си занимания с радиостанцията. Обядваха в кухнята на болницата. Преди да тръгнат, Кери му помогна да прегледа инструментите. Отношенията им продължаваха да бъдат строго официални. Сякаш и двамата се страхуваха да преминат бариерата.

След като Слейти Крийк остана зад тях, Блеър се отпусна малко и започна да й описва местата, покрай които минаваха. Биваше го за екскурзовод. Кери стоеше притихнала до него в големия фургон и слушаше с интерес.

Скоро вдясно от тях се появиха следи от автомобилни гуми. Блеър зави и подкара по страничен път, който не бе отбелязан на картата. Сочеше й разни неща, ако сметнеше, че е важно да ги знае. Кери поглъщаше жадно думите, очарована от любовта му към тази пуста земя.

— Харесвате работата си и обичате тези хора — заяви по едно време тя. Блеър кимна, без да откъсва очи от песъчливата местност. — Защо?

Последва дълго мълчание. На Кери й се стори, че мъжът няма да й отвърне. После бавно изрече, като подбираше внимателно думите си:

— И аз се мъча да намеря обяснение. — Блеър поклати глава. — Все още нямам отговори на много въпроси. Определено не съм част от нея. Роден съм и съм живял в голям град.

— В Мелбърн ли? — Кери вече знаеше, но искаше да го чуе от него. Блеър отново кимна. — Значи сте далеч от дома — отбеляза тя.

— Не чак толкова, колкото сте вие, доктор Елис. — Погледна я с любопитство.

Кери се изчерви. Дълго се взира в сключените на скута си пръсти. После отново насочи темата на разговора към Блеър.

— Защо решихте да дойдете на работа тук?

— Не знам. Преди години по редица причини се чудех какво да правя. Тогава един приятел на баща ми, крито беше лекар в Слейти Крийк, ни гостува на вечеря и обясни, че се е наложило да се прибере в Мелбърн поради влошаване на здравословното му състояние. Тревожеше се кой ще поеме задълженията му в болницата на градчето. Обещах да посетя Слейти Крийк, за да видя какво е положението. Дойдох тук и останах.

— Защо?

— Казах ви — не знам. — Ръцете му се вкопчиха във волана. — Разбирам само, че задоволявам някаква потребност. Тук медицината, която практикувам, е честна. Операциите ми стигат, за да се чувствам щастлив. А и установявам, че все още ми е приятно да лекувам хрема и кашлица. Специалността в голямата болница лишава лекаря от всички тези неща. Хората се нуждаят от мен, ценят ме. — Блеър сви рамене. — Не ми липсва нищо.

— И вие бягате.

— Маги се е разприказвала.

— Да — призна тихо Кери.

Известно време и двамата мълчаха.

— Ако смятате, че съм тук, понеже бягам от лични проблеми, може би сте права — подхвана Блеър. — Поне в началото те ме доведоха в Слейти Крийк. Но вие… Вие бягате от нещо по-страшно, нали доктор Елис?

— Какво имате предвид?

— Не можете вечно да бягате. Светът е малък. Рано или късно, където и да отидете, някой ще научи истината.

— Мислите, че се страхувам хората да не открият какво се е случило? — Кери се втренчи в него.

— А какво друго бих могъл да мисля?

Гледаше го безизразно. Отначало се ядоса, после изведнъж се почувства изтощена. Въобще не я интересуваше какво мисли този мъж. Блеър я наблюдаваше объркано.

— Кери?

— Да — отвърна с усилие тя.

— Греша ли?

— Вървете по дяволите!

 

 

Преди да си проговорят отново, разпръснатите колиби на Арлинга нарушиха еднообразието на пустинята. Кери впери облекчено поглед напред. Изпитваше нужда да излезе от превозното средство, да се отдалечи от Блеър.

Когато колата спря, напрежението се превърна в шок. Арлинга… Очакваше да види малко градче с къщи и други постройки, които да обслужват населението. Наоколо се виждаха само паянтови колиби, които освен сянка, не осигуряваха на хората почти нищо друго.

Очевидно Блеър беше известен и добре дошъл тук. След като фургонът спря, възрастен мъж се приближи и го поздрави. Това сякаш послужи като сигнал за децата, които моментално се струпаха около тях и започнаха да ги разглеждат с любопитство. Блеър отвори задната врата и опъна платнището, което щеше да ги пази от слънцето, докато работят. Извади маса и столове и импровизираният кабинет беше готов.

Прегледаха всички деца. Кери с удоволствие му помагаше.

— Трябва да внимавате с ушите — обясни й Блеър, докато преглеждаше едно момченце на около четири години. — Възрастните страдат от глухота в резултат на неизлекувани инфекции. Този малчуган е здрав. — Той се усмихна на детето и разроши косата му. — А сега да видим братчето ти.

Детето се отдръпна назад, взря се в лекаря, изсмя се сърдечно и избяга.

Останалите прегледи преминаха гладко.

— Този път имахме късмет — отбеляза Блеър. — Невинаги е толкова лесно. Понякога попадаме на инфекция, която със седмици се е разпространявала, без да е лекувана.

— Не търсят ли помощ от болницата?

— Как? — Блеър поклати глава и посочи с ръка наоколо. — Когато се чувства зле, човек рядко е в състояние да измине разстоянието до града пеш.

— Не могат ли да намерят кола? Изглежда нямат и радио.

Вече караха по обратния път към Слейти Крийк.

— А според вас, трябва ли да имат?

— За Бога, живеем в двайсети век! Би следвало да разполагат с транспорт. Няма ли начин правителството да им осигури жилища? Какво става с тях, когато завали?

— Щом правите подобни коментари, значи не познавате тези хора — безизразно отвърна Блеър.

— Какво искате да кажете?

— Те не се нуждаят от материални придобивки като къщи и коли. Биха зарязали всичко, след като вече не им е необходимо.

— Но това е налудничаво!

— Не и за тях. Не се обвързват с нищо. Живеят от хилядолетия по този начин и са свободни да се местят, за да търсят храна. Не е възможно да станат алчни.

— Алчни?

— Да, алчни. Чувството за собственост им е чуждо, ако предпочитате да го наречем така. Нашите деца от малки свикват с представата за това, което им принадлежи. При аборигените обаче тя не съществува.

— И не са им необходими къщи? — Кери удивено поклати глава.

— Ако е студено, вали дъжд или са болни, къщите им трябват. Но след като времето се оправи или оздравеят, те стават излишни и хората се местят там, където е храната.

— И ги оставят?

— А как иначе биха могли да постъпят? — Блеър вдигна въпросително вежди.

Кери потъна в мълчание. Опитваше се да осмисли думите на Блеър. За разлика от сутринта, сега не беше разстроена и не й се искаше да нарушава покоя. Все още не.

Изведнъж радиостанцията изпука и гласът на Рекс прозвуча в кабината на фургона.

— Докторе?

— Какво има, Рекс?

— Обади се Емили Спиърс. Трудно дишала и чувствала болки в сърдечната област. Ще се отбиете ли при нея?

— Вече е късно. Ще ни се наложи да се прибираме след здрач.

— Знам, но беше притеснена. Можеш да дойдеш да вземеш самолета, обаче ще бъдеш принуден да се приземиш през нощта.

— Какъв е проблемът? — попита Кери.

— Емили Спиърс живее на петнайсетина километра оттук, но пътят е ужасен. Ще трябва да пренощуваме навън.

— Нали нямаме друг избор?

— Ако се върнем в Слейти Крийк, ще взема самолета.

— Но ще закъснеете и ще бъдете принуден да се приземите през нощта — повтори Кери.

— А и при Емили няма подходящо място за кацане.

— Значи сме длъжни да отидем сега — заключи Кери.

— Да — мъжът кимна. — Но реших да поискам и вашето мнение.

Кери прехапа устни. Блеър показа още веднъж, че няма особено високо мнение за нея. Притесняваше се, че доктор Елис ще се оплаква, ако не успеят да се приберат навреме.

— Тогава да вървим — подкани го решително тя.

Сърцето й се сви при мисълта, че ще прекара нощта на открито с Блеър Кинън, но нямаше избор.

 

 

Къщата беше стара, заобиколена от боклуци, трупани с години. Не се виждаха никакви дървета, а оградата на мястото, където някога са държали добитъка, беше паднала.

Когато колата се приближи, на верандата изскочи малко куче от неопределена порода и се разлая, опитвайки се да изглежда зло. Блеър слезе и щракна с пръсти. Кучето млъкна и хукна радостно да го посрещне.

Тръгнаха към къщата. Кери ги последва. Изведнъж Блеър се затича.

— Защо бързате толкова много? — попита Кери, като се помъчи да не изостава от него, но краката й не издържаха.

— Емили би трябвало да ни е чула — отвърна Блеър, без да забавя крачка. — Чудя се защо не излезе.

Щом влязоха вътре, причината стана ясна. Емили се беше сгърчила на стола, а главата й лежеше върху радиоапарата. Веднага разбраха, че е мъртва. Не можеше да се направи нищо. Блеър обясни на Кери, че старата жена страдала отдавна от сърце. Пренесоха я в спалнята, сложиха я на леглото, покриха я и затвориха вратата.

— Защо е живяла сама? Възрастна жена с болно сърце…

— Тя искаше така. Съпругът й почина преди пет години. Дъщеря й е в Пърт. Молеше я да се премести при нея. Но Емили повече се страхуваше от големия град, отколкото от самотата. А и имаше Ръсти. — Той взе кученцето на ръце.

— А сега какво ще правим?

— Ще се обадя на момчетата в Слейти Крийк да дойдат утре да приберат тялото. — Блеър огледа стаята, за да се увери, че всички прозорци са затворени. — После ще позвъним на дъщеря й.

— А кучето? — Кери се взря в малкото същество, след това вдигна учудено очи към мъжа.

— Не сте особено безпристрастна, както изисква нашата професия, доктор Елис.

Кери се изчерви и не отговори. Блеър се втренчи в нещастното кученце в ръцете й. То сякаш усещаше, че бъдещето му зависи от него.

— Според мен, съдбата му е в ръцете на дъщерята на Емили — тихо каза доктор Кинън.

— А тази нощ? — Кери беше не по-малко разтревожена от кученцето.

— По всичко личи, че тази нощ ще се вози с нас до Слейти Крийк — сдържано отвърна той. Изведнъж протегна ръка и докосна леко Кери по бузата. — Каква двойка бездомници! — изсмя се той и си погледна часовника. — Ще успеем да изминем поне част от разстоянието. Вече пада здрач, а за да се приберем в града, ще ни трябват почти два часа.

— Не е възможно, така ли?

Блеър поклати глава.

— Само ако е абсолютно наложително. В противен случай би означавало да поемем същия риск като вас. Знаете до какво доведе той. Ако се обадят, че има спешен случай, веднага ще продължим за болницата.

— Искате да кажете, че ще останем да преспим тук?

Кери с ужас си представи нощта в пустата къща, където неотдавна бе настъпила смъртта. Блеър поклати отрицателно глава. По очите му личеше, че разбира напълно тревогата й.

— Ще пътуваме около час, преди съвсем да се стъмни. Разполагаме с оборудване за лагеруване. Когато се съмне, ще изминем останалото разстояние.

Кери кимна облекчено. Изтръпна при мисълта, че ще прекара нощта край пътя с Блеър. Но перспективата да остане тук беше хиляди пъти по-страшна.