Марион Ленокс
Болница сред пустинята (12)

Дванайсета глава

Известно време изглеждаше така, сякаш молитвите на Кери бяха чути и тя нямаше да успее да отиде на бала. Последният ден от надбягванията беше същински ад. Вечерта работата намаля и накрая Кери остана свободна. Болницата работеше с увеличен персонал. Двамата лекари изпитаха облекчение, когато Маги прекрати отпуската си. Тя също приключи със задълженията си и тръгна да търси Кери.

— Доктор Елис, ако това е всичко, според мен ще е най-добре да тръгваме, за да се приготвим — подкани я настойчиво сестрата.

— И вие ли ще идвате? — изненада се приятно Кери.

— Никога не пропускаме бала — отвърна й категорично Маги. — Хайде, докторе. — Маги я хвана под ръка и я дръпна нетърпеливо. — Ти ставаш красива, само като се пъхнеш в роклята, но на мен са ми нужни малко повече усилия!

Кери се усмихна и се остави да я водят. Откакто Маги се върна на работа, пътуваха заедно, винаги когато беше възможно.

Върнаха се във фермата. Кери се облече бавно и внимателно. За първи път от една година направи съзнателно опит да изглежда хубава. Докато довършваше грима си, правеше физиономии в огледалото. Сякаш в нея се бореха две личности. Едната не желаеше да ходи на бала в Слейти Крийк. Но другата…

Нещо й подсказваше, че никога повече няма да бъде с Блеър Кинън. Той щеше да продължи да живее на друг континент, далеч от бившата лекарка Кери Елис.

Намръщи се. Какво всъщност правеше?

Лаят на кучетата, известяващ за приближаващата се към къщата кола, я накара да трепне. Остави ружа и отстъпи няколко крачки назад, за да се погледне в огледалото. Маги влезе в стаята и само възкликна:

— Ау!

Кери се изучаваше критично. Роклята беше прекрасна. При всяко движение трептеше и проблясваше, отразявайки светлината в безброй нюанси на зеления цвят. Покриваше стегнатите й гърди и ги подчертаваше. Обвиваше плътно тънката й талия, а после се разперваше примамливо около бедрата й.

Маги й беше направила косата. Получи се почти същата проста прическа, както през онази нощ, когато Кери за първи път пробва роклята.

— Ела да я видиш, Джок — извика Маги на съпруга си.

Маги се беше облякла в семпла, но прекрасна черна рокля с голямо деколте, която открояваше закръглената й до съвършенство фигура. Джок влезе, погледна Кери и прегърна жена си.

— Втората по красота жена, която някога съм виждал — заяви с обич той.

— Я се разкарай! — Маги се изсмя, отдръпна се назад и му хвърли нежен поглед. — И ти не си за изхвърляне.

Лаят на кучетата стана неудържим, когато колата спря пред къщата.

— Нуждаем ли се от някого, който да се присъедини към нашето дружество за взаимно възхищение? — попита Джок. — Хайде да заключим вратата и още малко да се погледаме. Ами ако великият доктор Кинън не харесва зеления цвят, Кери?

— Това би означавало, че е сляп — сопна му се Маги и го бутна към вратата. — Хайде, Джок, иди да го посрещнеш.

Нямаше причини за безпокойство. Каквито и чувства да изпитваше Блеър Кинън към зеления цвят, беше съвсем очевидно, че щом Кери е облечена в него, високо ще го оцени.

Смееше се на някаква забележка на Джок, когато Кери се появи от спалнята. Видя я и замълча, а усмивката изчезна от лицето му.

Кери почувства, че се изчервява. Тази вечер щеше да се сбогува със Слейти Крийк, с този мъж. Не биваше да му позволи да я разстрои. Блеър изглеждаше удивително красив в безупречния си официален костюм. Избелелите от слънцето крайчета на тъмнокафявата му коса подчертаваха тена на лицето му. Сърцето й подскочи от нежната му усмивка.

Очите им се срещнаха и Кери още повече се изчерви.

— Ще пийнем ли по нещо?

Джок се забавляваше и се мъчеше не особено успешно да скрие обзелото го веселие. Маги го погледна строго, но той й се ухили, без да обръща внимание на усилията й да го накара да се държи сериозно.

— Благодаря, Джок, но някой друг път — заяви твърдо Блеър. — Имам други планове, свързани с Кери.

Маги повдигна вежди, а Джок се изсмя.

— Не казвай нищо повече — разпалено отвърна мъжът, отвори широко вратата и ги пусна да излязат. — И ние с Маги сме били млади.

— Извинявай! — предупредително се обади съпругата му.

— Усещам приближаващата буря — усмихна се Блеър. — Тръгваме ли, Кери?

Кери нямаше избор. Блеър й подаде ръка. Тя колебливо я пое. Подкрепяна внимателно от него, стигна до колата и се отпусна на предната седалка. Маги и Джок продължаваха да се смеят на верандата.

— Какви са тези планове? — попита Кери, след като минаха през портата на двора.

Блеър я погледна, а в очите му имаше опасен блясък.

— Бях решил да пийнем у семейство Бромптън, но когато те видях, се отказах — призна той.

Известно време Кери мълча. Трудно намираше думите. Най-сетне изрече:

— И сега какво?

— Няма смисъл да се плашиш, доктор Елис — засмя се Блеър. — Не възнамерявам да те изнасиля.

— Е, сега вече съм спокойна — язвително изкоментира тя.

Изведнъж Блеър намали скоростта и зави по някакъв път, който водеше към ниския хълм в далечината.

— Разбрахме се да ме заведеш на бала — гневно запротестира Кери.

— Правилно — съгласи се той.

— И?

Колата се катереше по стръмен склон.

— За Бога, все още е съвсем светло! — Блеър посочи наоколо. — Началото на бала е обявено официално в осем часа. Не знам при вас как е. Тук обаче в този час обикновено пристигат само организаторите и оркестърът. — Огледа я критично и продължи: — Но не и първата красавица на бала.

— Значи ще запълним времето? — Кери не обърна внимание на последната му забележка.

— Може да се каже и така. Пък и знам, че съществува деветдесет процента вероятност към края на тържеството да ме извикат в болницата.

— И какво общо има това е плановете ти? — Кери беше видимо притеснена.

— Доктор Елис.

— Да?

— Млъкни! — Блеър се пресегна и докосна леко с пръст устните й.

След десет минути стигнаха до върха на хълма. Блеър паркира колата встрани от пътя до няколко скали, скупчени една до друга. Слезе и се приближи до другата врата, за да помогне на Кери.

— Какво ще правим?

— Ще се изкачим горе, доктор Елис. — Блеър се усмихна, без да се чувства обезсърчен от нацупената й физиономия.

— Чак там? — Кери погледна нагоре с невярващи очи и отсече: — Не мога.

— Всъщност би трябвало да се изразя по друг начин — тихо отвърна мъжът и й кимна. После се пресегна и с едно плавно движение я вдигна на ръце. — Аз ще се изкача — поправи се той, — а ти ще лежиш спокойно и ще са наслаждаваш на приятната разходка.

Заизкачва се бавно по склона. Взираше се усмихнато в разяреното й лице. Кери се опита да го спре, но той я стискаше здраво.

— Ти си луд!

— Скалите са много твърди, Кери — отбеляза внимателно той. — Падането не би се отразило добре на таза ти. На твое място бих кротувал.

Кери не можеше да направи друго, освен да се подчини. Гледаше го гневно. Блеър наистина изглеждаше невероятно красив. Черният костюм, дълбоките сиви очи, които съсредоточено наблюдаваха неравния терен под краката му, разрошената от вятъра коса… Не беше честно. Сърцето й се свиваше само при мисълта за близостта с него.

Лежеше безмълвно в прегръдките му, а меките зелени дипли на роклята се спускаха надолу. Чувстваше се глупава и много млада.

Най-после стигнаха горе. Блеър внимателно я сложи на гладката повърхност на най-високата скала и седна до нея. Обгърна раменете й и й показа пътя, по който се бяха изкачили.

— Сега ще разбереш защо сме тук. Гледай.

Под тях голата земя се простираше до хоризонта. Слейти Крийк се виждаше в далечината и не правеше впечатление на фона на огромната равнина.

Местността беше мрачна и червена, осеяна с ниски дървета и храсти. Там, където земята се срещаше с небето, слънцето гореше като оранжев пламък и бързо се спускаше към хоризонта.

Цветовете на небето бяха невероятно красиви — оранжево, жълто, розово и яркочервено. Сякаш огромно огнено кълбо изгаряше хоризонта.

Кери затаи дъх изумена. Никога не беше виждала такъв залез. Блеър седеше до нея и гледаше онемял, без да помръдне. Мълчаха петнайсетина минути и наблюдаваха великолепната игра на слънцето, което се разделяше с деня.

Огненото кълбо изчезна и цветовете постепенно избледняха. Небето стана сиво-синьо, озарено от слаба светлина, която напомняше за това, което току-що се беше случило.

— Е, какво ще кажеш за вечерното ни забавление?

Кери сякаш беше онемяла от възхищение. Страхуваше се, че ако наруши тишината, с нея ще изчезне и магията и светът отново ще придобие обичайната си делничност.

— Великолепно е! — прошепна най-сетне младата жена.

— Често идвам тук, особено когато ми стане много тежко. — Блеър откъсна очи от хоризонта и ги насочи към момичето до себе си. — Когато загубя някой пациент или пък съм толкова дяволски уморен, че не виждам никаква перспектива. Гледката ми помага да се взема в ръце.

Кери кимна. Защо й се доплака? Този мъж с красотата си, с гласа си, с усещанията си… Да бъдеш обичана от такъв човек…

— Кери?

— Да? — Тя го погледна учудено.

Безкрайно дълго търсеха очите си. После Блеър се наведе много бавно и докосна устните й.

Беше първата им целувка на влюбени — нежна, неловка и чувствена. Не бързаха, не изгаряха от страст, а нежно и внимателно се питаха. Седяха, без да се докосват, две малки фигури в безкрайния пейзаж със слети завинаги устни. Кери загуби представа колко дълго продължи това. Сладостта от нея я изпълни с буйна радост. Сякаш в главата й пееха хиляди славеи и гласовете им се извисяваха в красиво кресчендо. Този мъж… Той беше всичко, което тя искаше.

Накрая устните им се разделиха. Очите им изразяваха това, което изпитваха. Кери с изненада видя радостта си, изписана в сивите му очи. Блеър протегна ръце, притисна я към себе си и погали златистата й коса.

Усещаше ударите на сърцето му. Почувства се като изгубено дете, открило своя дом. Тук беше покоят, любовта. Мракът ги обгърна, но те стояха неподвижно, понеже не искаха да развалят магията. Топлият нощен въздух галеше кожата им и ги обвиваше в нежните си дипли. Кери се сгуши по-близо до Блеър, до любовта си.

Изведнъж той се размърда. Хвана я за раменете, целуна косата й и я отдалечи от себе си.

— Кери?

— Ммм — отговорът й дойде от далеч.

— Какво те измъчва? Защо не ми кажеш?

Сънят свърши. Кери го погледна и срещна загрижените му очи. Безмълвно поклати глава.

— Защо не? — Наведе се и я целуна леко по челото. — Кери… — Изведнъж гласът му стана неуверен. — Това, което съществува между нас, е нещо изключително. Прекалено специално е, за да го загубим. — Повдигна брадичката й и задържа лицето й, обърнато към себе си. — Когато напуснах съпругата си, тя беше сменила трима любовници за три месеца. Заклех се, че никога повече няма да обичам друга жена. А ето ме сега, разкривам се пред теб, вярвам ти. Длъжна си да направиш същото, Кери. Кажи ми.

Обхвана я паника. Чувството й беше прекалено ценно, прекалено крехко, за да рискува. Не би понесла да види как любовта в очите му помръква. По-добре да остави нещата такива, каквито са…

— Не — прошепна тя.

— Защо?

— Защото няма да ми повярваш. — Тя се отдръпна от него и стана.

— Опитай.

— Прав си. — Кери се пресегна, хвана силните му ръце и се помъчи гласът й да прозвучи спокойно. — Между нас наистина има нещо… — Тя се запъна, но се насили да продължи: — Ще бъда тук само още два дни. Не искам да видя недоверие и несигурност в очите ти, преди да замина.

— Какво те кара да мислиш, че ще бъде така?

— Понеже е неизбежно. — Тя издърпа ръцете си. — Близо осемнайсет месеца всички ме наричат небрежен, некомпетентен лекар, както и лъжец. Мога да понеса, ако ме вземеш за небрежна и некомпетентна, но не и за лъжкиня.

— Защо си толкова сигурна, че няма да ти повярвам? — Блеър се намръщи и свъси вежди.

— Понеже никой не ми вярва. — Кери потърка очи. — Преди осемнайсет месеца имах семейство, което се гордееше с мен и с постиженията ми, и годеник, чиято любов смятах за искрена. Изслушаха ме и ме обвиниха подобно на всички в съда. — Погледна го безпомощно и тихо изрече: — Блеър, влюбена съм и не бих го преживяла. Предпочитам да замина.

— И бягаш, вместо да се възползваш от шанса?

— Не издържам. — Тя кимна. — Ако се повтори, съвсем ще се съсипя.

— И повече няма да вярваш на никого?

— Как бих могла? — В гласа й имаше отчаяние.

— А ако те помоля да се омъжиш за мен, без да съм запознат с подробностите от миналото?

— Не се шегувай, моля те! — Кери се задъха.

— Кой се шегува? — Той я стисна за ръката. — Обиждаш ме най-безцеремонно. Просто защото семейството ти не те е подкрепило, осъждаш всички, дори и мен. Не ми даваш никаква възможност. А Бог знае защо аз се влюбих така в теб. Искам те. Нуждая се от теб. Да върви по дяволите миналото ти. Аз искам тази Кери Елис, която държа в момента.

— Но… — Кери млъкна.

— Какво? — гневно я попита той. — Тревожи те фактът, че съм бил женен? Не можеш ли да оставиш настрана миналото? Подобно на годеника ти бившата ми съпруга повече не ме интересува. Важни са само чувствата ни в момента.

— А когато научиш истината?

— Е, след като не ми казваш, ще рискувам — мрачно заяви Блеър. — Забрави миналото, забрави бъдещето и се омъжи за мен.

— Това е лудост!

— Така ли? — Притисна я толкова силно, че й причини болка. — Лудост е твоето недоверие. Аз ти вярвам, Кери, защото те обичам. А ти обичаш ли ме достатъчно, за да ми повярваш?

— Не! — измъчено извика тя. Откъсна се от него и се обърна. — Блеър, недей… Моля те!

— Кери…

— Не! — Бранеше се с ръце, за да не го допусне до себе си. — Не виждаш ли, че повече не мога да обичам? Не е честно да те въвличам в сложните си проблеми. Имах шанс да съм щастлива и го проиграх. Ти не ме искаш. Щом изчезна от погледа ти, ще се радваш, че си се избавил от мен. — Взря се надолу в далечината и съжали, че няма да успее да слезе сама. — Моля те, Блеър, заведи ме у дома! Уморих се.

Последва дълго мълчание. После Блеър се приближи до нея и отново я вдигна на ръце.

— Хайде тогава да отидем на бала — нежно каза той. — Щом не искаш да се ожениш за мен, поне да потанцуваме.

 

 

Когато пристигнаха, тържеството беше в разгара си. Кери все още се чувстваше слаба и объркана. Изпитваше нужда да се сгуши в леглото, да отпусне глава върху възглавницата и никога да не я махне оттам. Но Блеър не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Обеща ми да дойдеш на бала с мен, доктор Елис. В договора не са включени клаузи, предвиждащи бягство поради незначителни недоразумения. — Опитваше се да бъде весел, но не му се удаваше особено добре.

Едва си проправяха път през тълпата. Жителите на Слейти Крийк се забавляваха. Събитието беше най-важното през годината.

Влязоха в залата и Кери веднага разбра, че Блеър е известна и обичана личност. Всички го поздравяваха мило. Тя също не можеше да се оплаче от липса на внимание. Местните млади мъже очевидно бяха доволни, че се е освободила от патериците. Бъдещите й партньори в танците моментално я заобиколиха.

Блеър обаче нямаше намерения да я отстъпи на никого. Стискаше я собственически за ръката. Поне за вечерта Кери му принадлежеше. Танцуваха непрекъснато, разговаряха весело с другите двойки, но Блеър даваше да се разбере, че Кери е с него. Умело я включваше в разговорите, за да не усетят събеседниците им колко е смутена.

Към полунощ тя почувства болки в краката, които заглушиха временно страданието на сърцето й. Блеър забеляза забавените й стъпки.

— Умори ли се, любов моя?

Кери кимна безмълвно. Не искаше да спори.

Поведе я към масата и в този момент се обадиха по радиостанцията, че го викат в болницата. Намръщи се и каза тъжно:

— Нашата вечер свърши.

Беше дежурната сестра.

— Обади се госпожа Хъчинс, доктор Кинън. Преди пет минути покрай тях профучала кола, а после чули силен трясък. Боб отишъл да види какво се е случило, но съпругата му решила да ви предупреди.

— Идвам веднага. — Обърна се към Кери: — Може би ще се наложи да летя. Фермата на семейство Хъчинс е на около деветдесет километра оттук. Ще се прибера в болницата и ще изчакам Боб да се обади, но госпожа Хъчинс едва ли би ме потърсила, ако не е сигурна, че ще съм необходим. — Взря се замислело в изпитото лице на Кери и я попита: — А ти какво ще правиш?

— Ще имаш ли нужда от мен?

— Засега не. Ако докарам ранен, може би ще те повикам. — Погледна часовника си. — Предлагам да те заведа в моя апартамент. Ще се забавя поне два-три часа. Ще поспиш, за да си бодра, ако по-късно ми потрябваш.

— Блеър…

— Хайде!

Не обърна внимание на протеста й, хвана я за ръката и я поведе през претъпканата зала.

Когато стигнаха в болницата, госпожа Хъчинс вече се беше обадила отново. Сестрата ги посрещна и се втренчи в сключените им пръсти. Блеър бе хванал Кери за ръката, за да й помогне да слезе от колата, и продължаваше да я държи. Кери се опита да я издърпа, но той я стисна здраво.

— Неприятна история — започна сестрата. — Госпожа Хъчинс е била на мястото. Съпругът й я взел със себе си, за да отнесат одеяла и инструменти, с които да се опитат да извадят децата от колата.

— Децата ли?

— Четири момчета. Според Хъчинсънови две от тях са мъртви. Колата се е ударила в кенгуру. Госпожа Хъчинс твърди, че когато минали покрай тях, карали с около двеста километра в час.

— Обадихте ли се на Люк?

Люк беше пилотът на разположение за през нощта.

— Той вече е в хангара. Свързах се с него, преди да позвъня на вас.

Блеър кимна и подкани Кери:

— Хайде да вървим.

— Къде?

— Аз трябва да се преоблека, а ти да си легнеш — засмя се тъжно той. — Изглежда, ще работим през цялата нощ.

Когато стигнаха до апартамента, Блеър отвори вратата на спалнята.

— Лягай. — Докато й говореше, се преобличаше в подходящи дрехи за пътуването. — Забрави за всичко и поспи. Ако не можеш да заспиш, няма да мърдаш оттук, докато не си дойда. Сестрата ще подготви операционната. Ако се наложи да оперираме, не желая да припаднеш на масата.

— Някога припадала ли съм? — предизвикателно го попита Кери.

— Мисля, че не — Блеър й се усмихна. — А и преди краката ти бяха доста по-неустойчиви. И все пак нямам право да рискувам. Бързо в леглото, доктор Елис.

— Слушам, господине — кротко отвърна тя и се усмихна.

 

 

Блеър можеше да й заповяда да легне, но не и да заспи. Гледаше лунните лъчи върху тавана. Леглото сякаш й беше познато. Носеше неговата миризма и като че ли я обгръщаше, пазеше я и й се радваше.

Събитията от вечерта се въртяха в умореното й съзнание. Блеър Кинън й предложи да се омъжи за него… Желаеше го повече от всичко на света. Той беше най-подходящият мъж. Знаеше го със сигурност. Годежът й с Харви се оказа грешка. Трябваше да е благодарна на събитията, че я освободиха от този ангажимент.

Обичаше Блеър и си го признаваше. Но беше категорична, че не бива да го забърква в живота си. Спомни си думите на баща си от последното посещение у дома: „Позорът ти ще съсипе всеки, с когото се свържеш. Очевидно не те бива за лекар, така че никога повече не се захващай с медицина. Стой далеч от нас. Не бих допуснал да се очернят невинните членове на семейството ми заради лъжите и некадърността ти“.

Всички бяха там — баща й и братята й я гледаха със сурови, безпристрастни лица, а майка й плачеше тихо. Хората, за които смяташе, че я обичат, се отрекоха от нея при първия неуспех. Не би могла да понесе същото и от Блеър.

Зарови лице във възглавницата и се разплака. Сигурно е заспала, понеже се стресна, когато лампата светна. Над нея се беше надвесила дежурната сестра.

— Боя се, че трябва да станете — съчувствено й съобщи тя. Все още не всички бяха свикнали в превръщането й от пациент в лекар. — Викат ви. — Държеше дрехите, които Кери за всеки случай беше оставила в лекарската стая. Понякога се налагаше да се преоблече. — Реших, че може би ще ви потрябват.

— Какво се е случило? — попита Кери.

Сестрата вече крачеше забързано към вратата. Поколеба се за миг.

— В колата е имало четири момчета. Две са загинали на място. Едното е починало, докато са се опитвали да го извадят. Докараха четвъртото. Има масивен вътрешен кръвоизлив. Доктор Кинън вече е в операционната. — Сестрата поклати глава и изрече, преди да излезе от стаята: — Няма почти никаква надежда.

Когато го видя, Кери разбра, че шансовете са минимални. Все пак бяха длъжни да опитат. Погледна към изопнатото лице на Блеър. Чудеше се как са успели да докарат момчето живо до тук. Само по себе си и това беше огромно постижение. Уврежданията бяха сериозни. Имаше травма на главата, счупени кости, а червата, пикочният мехур и далакът бяха разкъсани. Едва ли някой от вътрешните органи бе останал незасегнат. Можеха да се помъчат да ограничат кървенето и да се надяват на чудо.

Но чудо не стана. След трийсет минути момчето издъхна. В операционната настъпи мълчание. Кери стрелна с очи Блеър и сърцето й се сви. Беше смазан.

— Ще отида в апартамента да направя кафе и ще те чакам — тихо каза тя.

Той кимна. Измиха се мълчаливо.

Когато свършиха в операционната, първите съкрушени родители вече бяха пристигнали. Остави Блеър да говори с тях. Хората го познаваха държаха да чуят фактите от неговата уста.

Кери отиде в апартамента, сложи чайника и зачака. След един час той дойде. Лицето му беше още по-мрачно. Седна до масата. Кери не издържа и го прегърна. Дълго време стояха безмълвно. Чайникът свиреше на печката. Блеър я притискаше, сякаш топлината на тялото й му придаваше силата, която беше загубил.

Накрая я пусна, свлече се на стола и хвана главата си с ръце. Кери сипа кафето, подаде му чашата и го наблюдава, докато го изпи.

— Добре ли си? — попита го тя, след като мъжът остави празната чаша.

— Не. — Блеър поклати глава. — Дълго няма да мога да го преживея. Децата и алкохолът. Всичките бяха мъртво пияни. Из цялата кола се търкаляха празни бутилки. Познавам ги, бяха четири прекрасни момчета, които щяха да станат страхотни фермери, идеални съпрузи, добри граждани. И всичко свърши, само защото са се напили и са решили, че могат да карат с бясна скорост. — Вдигна очи към Кери и продължи тъжно: — От мен се очакваше да направя чудо и да ги спася. Нямах шанс. Самите те не си дадоха шанс.

— Трябва да си вървя — тихо каза Кери.

— Как ще стигнеш до фермата? — Блеър я погледна въпросително.

— Ще взема колата на болницата. Маги ще я върне утре сутринта.

— Кери? — Мъжът се изправи и бутна леко стола назад по покрития с балатум под.

— Да?

— Моля те, не си отивай. — Той се пресегна и я завъртя към себе си.

Сгуши се в него. Тялото му сякаш беше създадено така, че дребната й фигура да прилепне към него. Съпротивата й рухваше пред този мъж.

— Само за тази нощ — тихо прошепна тя. — Но това не променя нищо. Щом искаш, ще остана.

Той не отговори. За трети път я вдигна и я отнесе към смачканите чаршафи на голямото двойно легло, което ги чакаше.

 

 

Кери се събуди на зазоряване. Духаше слаб вятър и щорите леко потрепваха. Гърбът й се допираше плътно до тялото на Блеър, който и в съня си я притискаше здраво.

Така щеше да го запомни. По този начин щеше да изглежда любовта завинаги, ако съдбата не беше объркала живота й. Щеше да лежи до него, щеше да се събужда всяка сутрин в прегръдките му…

Напомни си, че това беше единствената сутрин. На следващия ден Род се връщаше и тя можеше да замине.

— И ще замина — изрече на глас Кери.

Блеър се размърда неспокойно насън и я стисна още по-силно. Кери погледна часовника. Беше близо шест. Оставаха още два часа, преди напрежението на деня да започне отново.

Нямаше да им е лесно. Четирите смъртни случая бяха свързани с формалности, които щяха да отнемат голяма част от времето им.

Цели два часа тя лежа сгушена в него и се наслаждаваше на топлината му. Не можеше да иска нищо повече от тези часове абсолютен покой. Усети как Блеър отново я притегли към себе си и разбра, че и той е буден. Ръката му предпазливо се придвижи надолу по гладката й кожа, проследявайки очертанията на тялото й.

Обърна се, за да го погледне, и срещна очите му. Бяха сънливи, но докато го наблюдаваше с обич, те станаха по-дълбоки и накрая в тях се появи желание. Ръцете му я галеха нежно. Започваха от раменете, преминаваха по стегнатите й гърди, по тесния й гръб, после надолу към дългите й бедра.

Потрепна неволно и се притисна към него, за да почувства с тялото си страстта му. С радост осъзна, че е настъпил краят на двата часа покой.

 

 

После Блеър заспа. Кери не успя. Беше изпълнена с любов, тялото й бе толкова задоволено, колкото може би никога нямаше да бъде. Лежеше, гледаше спокойното лице на Блеър и се мъчеше да запомни всеки сантиметър от него.

Накрая чу шума от оживлението в болницата. Погледна часовника. Всеки момент щяха да извикат Блеър.

През деня щеше да се вижда с него, докато работеха. Но още сега трябваше да си вземе сбогом. Наведе се и го целуна леко по устните. Той не помръдна.

— Довиждане, скъпи — тихо промълви Кери. — Довиждане, моя любов.

Стана безшумно от леглото, облече се и го остави да спи.