Марион Ленокс
Болница сред пустинята (14)

Четиринайсета глава

На сутринта цялото семейство Бромптън беше на крак, за да изпрати Кери. Тя закуси леко и натовари последните си вещи в колата.

Сприятели се с тези хора и й беше мъчно, че ги напуска. Стояха на верандата и в сумрака на утрото махаха, докато отражението им в огледалото на автомобила на Кери избледня.

Както предсказаха Джок и Род, беше започнало да вали. Дъждът се лееше като из ведро. Ръсти се намокри, докато Кери го вкара в колата. Сега козината му съхнеше и се изпаряваше. Кабината се изпълни с миризмата на мокро куче.

Момичето си помисли с благодарност, че в тази страна дъждът поне не водеше до застудяване. Мисълта за нестабилната палатка я накара да се намръщи.

Надяваше се, че ще има късмет и дъждът ще спре до вечерта. В противен случай щеше да остане в автомобила.

Докато преминаваше през Слейти Крийк, за да излезе на пътя, Кери намали скоростта. Когато наближи болницата, затаи дъх. Колата на Блеър беше паркирана до тротоара и той седеше зад волана.

В първия миг реши да натисне газта, но кракът й не се подчини. Забави и спря. Седеше и чакаше.

Вратата на автомобила се отвори и Блеър се настани до нея. Едрата му фигура беше облечена в широк дъждобран, по който се стичаха струи вода и за секунди образуваха локва на пода. Ръсти се опита да протестира, че са го изместили, но Блеър го сложи на задната седалка.

— Нямам особено високо мнение за пазача ти, госпожице.

Кери се опита да се усмихне. Беше стъписана от вида му. Изглеждаше изтощен и отслабнал.

— Спал ли си?

— Почти не.

Кери мълчеше. Искаше й се да го прегърне и да изглади бръчките на умората. Положи неимоверни усилия да запази спокойствие и да не свали ръцете си от кормилото.

— Как разбра, че заминавам?

— Обадих се преди малко на Маги и тя ми каза.

Кери кимна.

— Не възнамеряваше да се сбогуваш с мен, нали? — с безизразен тон я попита Блеър.

— Вече го направих, докато спеше — побърза да се защити Кери.

— Напълно в твой стил — отбеляза мрачно той и кимна.

Момичето мълчеше.

— Къде отиваш? — Гласът му беше строг.

— В Пърт.

— Откъде ще минеш?

— Не е твоя работа.

— Моя е — уморено отвърна Блеър и въздъхна дълбоко. — Не се вслуша в съвета на никого и потегли по време на дъжд, какъвто не сме имали от години. Почвата на тази страна не поглъща водата. Образуват се езера и реки, дори там, където преди не са съществували.

— До довечера ще спре — настояваше Кери.

— Дано. Настоявам обаче да ми кажеш по кой път ще тръгнеш и през кое селище ще минеш най-напред.

— Не е нужно да ме проверяваш — сопна му се Кери.

— Така ли? — гневно я сряза мъжът. — А кой друг ще свърши тази работа?

— Никой. Обясних ти, че нямам нужда от никого.

Дълго се взира в нея, а очите му все още бяха изпълнени с гняв. После се пресегна към кутията, която лежеше на седалката до нея, и извади картата на областта.

— Покажи ми.

— Аз самата все още не знам. — Кери сви рамене.

— Тогава вземи решение веднага — заповяда й той. — Иначе ще се обадя в полицията и ще ги помоля да те задържат. Тук е прието всеки да казва къде заминава и колко време ще пътува, за да се разбере дали е пристигнал благополучно. — Той посочи едно селище на югозапад.

— Ридж Барк. Там ли ще спреш?

— Предполагам — отвърна неуверено Кери.

— Добре, значи ще спреш в Ридж Барк — заключи Блеър. — Утре вечер се обади в местния полицейски участък.

— Но това е лудост!

— Би било лудост, ако не се обадиш. — Посочи възможните маршрути. — А сега искам да знам пътя, по който ще тръгнеш. — Пет минути по-късно сгъна картата и я прибра. Очите му все още бяха студени и гневни. — Хубаво, Кери.

— Благодаря ти за загрижеността.

Блеър се изсмя, обърна се в малката кабина и я хвана за раменете.

— Щеше да получиш още много други неща, освен загрижеността ми, ако ти стигаше куражът.

— Куражът ли?

— Да ми се довериш. Причината не е, че аз не ти вярвам, нали, Кери? Просто ти не си способна да ми се довериш.

Кери се взря в дълбоките му сиви очи, пълни с болка и гняв и огорчението й се превърна в любов и желание.

— О, Блеър — прошепна тя, а сърцето й се сви. — Защо не мога да върна времето назад и да стана такава, каквато бях?

— Искам те такава, каквато си. — Мъжът я раздруса. — Само че нямаш смелостта да ми разкажеш за миналото, да го погребеш и да започнеш живота си отначало.

— Съжалявам — премигна през сълзи Кери. — Страшно съжалявам.

— И аз съжалявам.

Той се втренчи в нея, а после изведнъж наведе глава и я целуна грубо. Когато я пусна, Кери усети соления вкус на кръвта върху устната си.

 

 

Кери никога не беше виждала такъв дъжд. Подхождаше на настроението й. Не беше нужно да плаче. Небето го правеше вместо нея.

Според Блеър щеше да пътува два дни до Ридж Барк. Но тя беше убедена, че дотогава ще стигне до Пърт. Към обед вече се съмняваше, че ще се добере в определения срок до селцето.

Нямаше никакви изгледи времето да се оправи. Прашните пътища се покриха с кални локви. Колелата се плъзгаха, боксуваха и тя с мъка успяваше да удържи колата.

Ръсти се беше настанил до нея, положил доверчиво глава на скута й.

— Поне ти си мислиш, че знам какво върша — промърмори Кери, пусна за малко волана и го потупа по главата.

Ръсти се размърда и отново се намести удобно.

Пренощуваха в колата. Кери не можеше да рискува да разпъне палатката и да намокри спалните чували. Събужда се няколко пъти. От неудобната поза я боляха старите травми.

На следващия ден продължи да вали. Ядоха с Ръсти бисквити и плодове и отново потеглиха. Кери умираше за чаша горещо кафе, но нямаше как да си стопли вода. Автомобилът пълзеше едва-едва и тя загрижено погледна картата. Беше изминала само половината от разстоянието до Ридж Барк.

Дали Блеър щеше да се сети, че лошото време я е забавило? Не желаеше да го товари с грижите за нея. Беше му причинила достатъчно неприятности. Реши, че трябва да си наложи да не мисли за него.

Преди да катастрофира на път за Слейти Крийк, видя няколко пресъхнали потока, повечето от които бяха показани на картата. Същото беше и между Слейти Крийк и Ридж Барк, но потоците вече не бяха сухи. Успя да премине три, които бяха плитки, но водата се носеше бързо и влачеше тиня. Четвъртият обаче беше доста дълбок и тя се смути.

След десет минути стигна до следващото речно корито и разбра, че е настъпил краят на пътуването й. Това си беше вече река широка триста метра с множество водовъртежи.

Паркира на пет метра от брега. Единствената възможност беше да се върне и да тръгне по друг път. После си спомни, че едва изгази последния път, прехапа устни и потегли.

За десет минути водата се беше разляла във всички посоки. Кери отново спря. Слезе от колата, без да обръща внимание на леките си маратонки и джинсите. След малко нагази до колене във водата. Не можеше да пресече потока.

Върна се обратно. Ръсти изскимтя. Кери го погледна мрачно и каза:

— Знам какво си мислиш. — Прокара леко ръка по козината му, сякаш търсеше успокоение. — Глупачка съм. Трябва да заобиколим потока и да потърсим място, където да го пресечем.

Оказа се обаче, че отвсякъде са заобиколени с вода. Спря автомобила на най-високата част. Ръсти въздъхна дълбоко и сложи глава в скута й.

— Да, ужасно е. Някакви предложения? — Прегъна кученцето. — Може би да изчакаме водата да се оттече. Поне няма да закъсаме за вода за пиене.

 

 

Когато Кери се събуди, валеше още по-силно. Прекараха втора нощ в автомобила. Отново спа лошо. Потърка невярващо очи, когато видя, че отвсякъде я заобикаля вода.

Предишната нощ сухата земя край автомобила беше около два километра, а сега — не повече от триста метра.

За първи път усети, че я обзема паника. Разтърси Ръсти, който все още дремеше сладко в скута й. Кучето я погледна въпросително.

— Закъсахме, момчето ми. — Ръсти наостри уши. — Хайде да се поразходим.

С облекчение се измъкна от колата. След две минути подгизнала до кости, Кери стигна до реката и се втренчи ужасено в нея. Отсрещният бряг не се виждаше. Сигурно не беше дълбока, но не се знаеше къде е коритото на потока. Беше твърде рисковано да се опитва да я преплува. Наблюдава неподвижно петнайсетина минути как нивото на водата постоянно се покачва.

— Още вчера трябваше да изоставим пътя и да прекосим потока, докато беше възможно — промълви едва доловимо Кери.

Преди да падне нощта, малкият остров, където стоеше колата, щеше да изчезне. А заедно с него щяха да изчезнат и те. Не си правеше никакви илюзии, че ще оцелеят, ако пороят понесе автомобила. Потрепери и взе кучето на ръце.

— Хайде, Ръсти, време е за закуска.

Най-неприятно от всичко беше, че нямаше с какво да се занимава. Хапна вяло и нахрани своя спътник. После се облегна назад на седалката и зачака дъждът да спре. Сякаш някой изведнъж се беше сетил, че безплодната земя не е напоявана с години, и бе решил да навакса пропуснатото в разстояние на няколко дни. Кери гледаше как водата бавно залива височината и започна да приема неизбежното.

Можеше да мисли единствено за Блеър. Сериозните мотиви, поради които се отказа от него, сега й се сториха глупави, абсолютно налудничави.

Какво всъщност направи? Избяга напълно съзнателно. Прие факта, че го губи, също толкова решително, колкото и раздялата си с медицината. Вече осъзна, че го е загубила завинаги, и мисълта й се стори непоносима. Призна си с ужасяваща яснота, че Блеър е бил прав. Тя наистина се беше изплашила. Безропотно бе пратила професията си по дяволите и не се възползва от шанса да бъде щастлива с него.

Свалиха я от сигурния й пиедестал и тя не намери смелост да мръдне от основата му, от страх да не се озове отново долу. Струваше й се, че сега тази основа й е била отнета.

— О, Блеър — прошепна Кери. — Съжалявам. — Погледна Ръсти. — Съжалявам и за теб.

Изведнъж мисълта, че кученцето ще се удави, й се видя страшна. Зарови лице в козината му и се разплака.

Ръсти първи го чу. Беше опрял глава в рамото й. Изправи се, наостри уши и изскимтя. Отдръпна се и бутна с лапи вратата. Беше открехната и той я отвори широко. Скочи на земята и вдигна очи нагоре.

Кери също се втренчи в облаците. Слезе и ясно долови шума. Това беше самолет, който летеше ниско.

Много скоро той се показа от облака. Сребристото му тяло се открои на сивото небе и Кери видя емблемата на Въздушната медицинска служба.

Беше Блеър. Там, горе, беше Блеър. Кери затвори очи, а сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. Сигурно се беше обадил в Ридж Барк и бе разбрал, че не е пристигнала.

Блеър. Стоеше неподвижно, докато самолетът се спусна надолу. Прелетя два пъти над главата й, докато тя дойде на себе си. Осъзна какво се опитваше да направи пилотът. Мъчеше се да прецени дали теренът е стабилен за кацане.

Кери се съвзе и се качи в колата. Ръсти я последва. Измина цялото разстояние, което не беше залято от водата, а после се върна обратно. Почувства, че земята е достатъчно твърда. Ако човекът я наблюдаваше отгоре, щеше да схване маневрата й. Изтегли встрани колата, спря и зачака. Дали мястото беше достатъчно, за да се приземи?

Самолетът се приближи. За миг Кери затаи дъх, понеже й се стори, че се готви да кацне, но той просто прелетя ниско, издигна се към небето, рязко се наклони и отново се спусна надолу.

Кери затвори очи. Когато ги отвори, самолетът се беше приземил.

Момичето стоеше неподвижно. Не можеше да се помръдне. Вратата на кабината се отвори и Блеър слезе. Разстоянието между тях сякаш изчезна и Кери се озова в прегръдките му. Смееше се, хлипаше и го държеше така, сякаш никога нямаше да го пусне.