Марион Ленокс
Болница сред пустинята (4)

Четвърта глава

Кери се събуди в добро настроение. Болката намаляваше, синините и отоците изчезваха. Вече чиста, косата й се бе разпиляла върху възглавницата. Слънцето блестеше в прозореца. Младата жена лежеше и се мъчеше да намери обяснение за лекотата, която от години не беше изпитвала. Изведнъж в съзнанието й изплува лицето на Блеър Кинън, което я гледаше, докато тя се унасяше…

Поклати глава, за да прогони мисълта. Сигурно причината за приятното усещане беше предложението на Маги. С удоволствие щеше да приеме поканата. Още един месец милосърдие, преди да вземе решение.

Болницата се раздвижи. Дойдоха да я измият и да оправят леглото. После й донесоха закуска. Тъкмо привършваше с яденето, когато Блеър се появи. Усмихна й се и сърцето й трепна. Защо ли присъствието на този мъж я вълнуваше толкова?

— Как сте тази сутрин? — попита я официално той.

— Добре.

Изтласка от съзнанието си гледката от предишната нощ. Сигурно си въобразяваше. Самотна жена, която се нуждаеше… От какво? Кери потрепери. Тя не се нуждаеше от никого.

— Хубаво — каза той, след като откачи табелата от леглото й и я разгледа. — Тази сутрин ще пробваме с патериците.

— Чудесно — усмихна му се тя. — Колкото по-скоро се раздвижа, толкова по-добре. Макар че нямам причини да съм недоволна от грижите в болницата.

— Предпочитате обаче да сте си у дома — отвърна на усмивката й той. — След изписването да ви уредим ли полета до Пърт?

Усмивката застина на лицето й. Отново й се стори, че Блеър има желание тя да си замине по-бързо.

— Няма да се отървете лесно от мен. Маги ме покани да отседна у тях, докато съм в състояние да шофирам.

— Трябваше да се сетя — кимна мрачно той и въздъхна.

— Какво искате да кажете? — Кери срещна очите му.

— Жената е с меко сърце.

— Сякаш не одобрявате постъпката й.

— Не съм казал такова нещо — повдигна вежди Блеър.

— Достатъчно ясно е. — Момичето стисна зъби. — Не е нужно да го изричате на глас.

— Наистина. — Той я гледаше замислено. — А сега моля да ме извините…

Блеър излезе. На Кери й се дощя да му се изплези зад гърба.

Маги не беше дежурна и на Кери й липсваше веселото й присъствие. Лиз Макинли изпълняваше длъжността й. За разлика от Маги тя беше сериозна и експедитивна. Не допускаше в болницата да се водят приятелски разговори. Непрекъснато напомняше на сестрите, които се задържаха до леглото на Кери, че трябва да си гледат работата.

Лиз беше млада, привлекателна и преливаше от енергия. Кери лежеше и слушаше клюките. Не след дълго разбра, че амбициите на Лиз Макинли са насочени към Блеър Кинън.

Както си лежеше в леглото, Кери научи доста неща за болницата. Радиостанцията беше нервният център на здравното заведение. Представяше си я, макар и да не можеше да я вида. Чуваше гласовете на оператора и на пациентите.

Блеър или Род винаги бяха на разположение. Често се налагаше да посещават пациенти извън града.

Тази сутрин Кери разбра, че Блеър и една сестра заминават за някакво селище на около сто километра източно от Слейти Крийк. Едва ли дотам имаше път. Сигурно щяха да използват самолета.

След като тръгнаха, Род пое обслужването на пациентите. Ритъмът веднага стана по-нормален. Скоро в стаята на Кери се появи Лиз с още една сестра, която носеше патерици.

— Доктор Кинън настоява да се раздвижите — заяви Лиз и посочи към патериците.

Подкрепяна от сестрите, Кери стъпи на крака. Стаята се завъртя пред очите й. Болката прониза краката и таза й. Направи няколко крачки до вратата и обратно. Ако при нея беше Маги, едва ли щеше да се сдържи да не се разплаче. Но в никакъв случай не искаше да допусне Лиз да види сълзите й. Когато отново се настани в леглото, възглавницата й се стори най-приятното нещо на света.

— Ще опитаме пак следобед — весело заяви Лиз.

След като двете сестри излязоха, Род надникна в стаята.

— Болкоуспокоително? — попита я със съчувствие в гласа той.

— Да, моля те. — Упоритостта на Кери беше сломена.

Болката тъкмо преминаваше, когато болницата отново се оживи. Някой се обади по радиостанцията и след десет минути Род напусна града с линейката.

— Какво има? — попита Кери санитарката, която й донесе кафето.

— Един възрастен човек смята, че е получил инфаркт. Живее на трийсетина километра оттук. Жена му го кара насам, но доктор Даниълс ще я посрещне, понеже е притеснена. Не му се искаше да оставя болницата без лекар, но се налага. — Момичето се усмихна и продължи: — Нареди ми да предам на болните да не изпадат в критично състояние.

„Много успокоително“ — помисли си Кери. Тук бяха нужни поне трима лекари. Какво щеше да стане, ако Род и Блеър едновременно се нуждаеха от отпуск?

Изпи си кафето. Болката преминаваше и Кери чакаше да я обхване познатата скука.

Изведнъж се чу шум от кола. Помисли, че е линейката, но беше твърде рано за нея. Изскърцаха спирачки, разтичаха се хора и после над шума се извиси гласът на Маги. Не звучеше като загрижена медицинска сестра, а като изплашена майка. Момичето се подпря на лакът в леглото си и се опита да надникне в сестринската стая. Вътре нямаше никой. Нещо ги беше накарало да я напуснат незабавно. Кери напрегна слух. Сред шумовете отвън различи остър свистящ звук, така характерен за борещи се за въздух бели дробове.

Кери лежеше, без да мърда. Сигурно е круп, помисли си. Но когато носилката премина покрай стаята й, тя долови звука по-ясно. Не беше права, или чуждо тяло бе заседнало в гърлото на детето, или ставаше дума за възпаление на епиглотиса.

В болницата нямаше лекар. Отметна завивките. После се поколеба. Как да се намеси, след като не практикува?

Кери чу дрезгав глас на мъж, а после отчаяното хлипане на Маги. Свистенето беше спряло. Не ставаше въпрос за вземане на решение. Без нейната помощ детето, което Маги бе довела, щеше да умре. Успя някак си да се изправи. Този път не биваше да отстъпва пред болката. Вратата, откъдето се чуваше хлипането, изглеждаше безкрайно далече, но тя упорито повлече крака натам. Колко хубаво направи, че взе болкоуспокоително!

Бавно и мъчително стигна до манипулационната, от където идваха гласовете. На масата лежеше осем-девет годишно момченце. Лиз се бореше с кислородната маска. Маги и едър як мъж, който трябва да беше съпругът й, наблюдаваха всяко движение на сестрата. Краят наближаваше. Детето лежеше отпуснато и изцъклено. Кери си пое дълбоко въздух, хвана здраво патериците и стигна до леглото. Докосна тялото на детето. Температурата му беше над четирийсет градуса. Едва тогава Лиз я забеляза.

— Излезте! — извика тя. Даде знак на другата сестра, която стоеше до вратата: — Изведете я оттук!

— Аз съм лекар — отвърна рязко Кери. — Дайте ми маската.

— Вървете в стаята си! — Лиз се втренчи удивено в нея.

— Моля ви, не ми пречете. Казвам истината. Аз съм квалифициран лекар с право на практика. — Погледна с надежда към Маги и едрия мъж до нея. — Синът ви има възпаление на епиглотиса. Ако не ми помогнете, детето ще се задуши.

— Не ви вярвам — рече Лиз, все още стъписана.

Но Маги й повярва. Стана и взе маската от ръцете на Лиз.

— Можеш ли да направиш нещо? — отчаяно попита тя.

Кери остави патериците и се облегна на леглото. Без да обръща внимание на Лиз и на болката, тя пъхна пръсти в устата на детето. Сестрата се помъчи да й попречи, но мъжът на Маги, който видя надежда за спасението на детето си в крехкото момиче, я дръпна. Настъпи тишина. Както предполагаше Кери, в устата на детето нямаше нищо. Чуждото тяло не би предизвикало повишение на температурата. Но все пак беше длъжна да провери.

— Докарайте масичката с упойките. Бързо!

Двайсет секунди по-късно държеше ларингоскопа и тръбата, която щеше да вкара в трахеята. Дано само краката й да издържат! Беше извършвала манипулацията преди. В нея нямаше нищо сложно, стига да знаеш какво да направиш. Бавно и постепенно вкара тръбата в гърлото на детето. Най-накрая преодоля и последната съпротива.

— Разполагате ли е овлажнен кислород?

Лиз сякаш си беше глътнала езика, но Маги я чу. След минути бутилката се появи и животоспасяващият въздух потече по тръбичката.

Кери се отдръпна. Нищо повече не можеше да се направи. Дали не закъсня? Не откъсваше очи от лицето на детето. Много бавно ужасният син цвят взе да избледнява и по бузите на момченцето се появи лека розовина. Дишането му се задълбочи и се стабилизира.

Изведнъж в стаята стана непоносимо горещо. Топлината и болката заливаха Кери на вълни. Лицата на хората се размазаха и се сляха в едно. Посегна към патериците, но ръцете й увиснаха във въздуха и тя се свлече на пода.

 

 

Когато се събуди, отново беше в леглото. Зад дребната изплашена сестра видя едър мъж — съпругът на Маги.

— Добре ли е детето? — попита с усилие тя.

— Да — усмихна й се сестрата.

— Трябва да се назначи венозно хлорамфеникол — изрече Кери. Тазът й гореше. — Тук ли е доктор Даниълс?

— Линейката се прибира в момента.

— Предайте му. Не успях да включа системата. — Когато момичето излезе, тя се обърна към мъжа: — Вие ли ме вдигнахте? Благодаря ви.

— Аз трябва да ви благодаря.

Човекът я стисна здраво за ръката. После погледна към вратата. Очевидно нямаше търпение да се върне при сина си.

— Момчето ще се оправи. Идете при него.

 

 

След петнайсет минути Род Даниълс влезе смутен и напрегнат в стаята й. Очевидно не знаеше какво да каже.

— Страшно съм ти задължен — заяви накрая той.

— За мен беше удоволствие — отвърна с немощна усмивка Кери.

— Сигурно. Да си играеш на лекар със счупен таз… — Замълча и попита: — Наистина ли си завършила медицина?

Тя кимна.

— Даваш си сметка, че спаси живота му, нали? А на мен Блеър ще ми одере кожата. — Намръщи се и добави. — И то с пълно право.

— Защо? — Кери се мъчеше да забрави за болката.

— Тук винаги трябва да има лекар.

— Кой можеше да допусне, че ще се случи подобно нещо? А и беше длъжен да тръгнеш с линейката.

— И какво мислиш, че се оказа? — Род поклати глава. — Стомашно разтройство. Но дори да беше инфаркт, би следвало да се обадя на Блеър да се отбие или да оставя момчетата с линейката да се оправят. Както обикновено просто рискувах. Страшно си падам по силните усещания. Ако ти не беше тук…

— Но аз бях тук — тихо каза Кери. — Включи ли системата?

— Хлорамфеникол — кимна й Род. — След няколко часа оттокът ще спадне. Добавих и успокоително, за да не извади тръбичката, когато дойде на себе си.

— Род?

— Да… — Той все още се взираше замислено в пространството пред себе си.

— Би ли ми дал нещо и на мен?

— Какво? Болки ли имаш?

— Да, малко.

 

 

Блеър се върна късно следобед. Кери не беше мръднала от сутринта. По болката съдеше, че увреждането е тежко. Когато разбра, че си е дошъл, паниката й намаля. Чуваше гласовете на Род, Лиз и Маги в стаята на сестрите. Явно доктор Кинън предпочиташе да слуша. Най-накрая влезе в стаята й, застана до нея и дълго я гледа мълчаливо.

— Няма ли да ме попитате дали съм лекар? — започна тя.

— Не — Блеър се взираше в изпитото й лице. — А Род прегледа ли ви?

— Не — прошепна Кери.

— Маги ми каза, че сте паднали лошо. Смятате ли, че сте се увредили допълнително?

— Може би — прошепна тя.

— Хайде да проверим.

Усмихна й се и Кери потъна в нежния му поглед. Втренчи се удивено в него. Сякаш нещо свързваше очите им и не им позволяваше да се откъснат, макар че и двамата не го искаха, не можеха да го приемат, нито пък да го разберат.

Кери изпадна в паника, извърна лице и го покри с ръка. Нека той си мисли, че болката е твърде силна… Чувстваше, че се влюбва в Блеър. Господи, колко не искаше всичко да започне отначало!

Мълчанието продължи безкрайно дълго. Кери не можеше да го наруши. Убедена бе, че напрежението идва от нея. Как иначе можеше да я възприема той, освен като пациентка, и то трудна?

— Добре. — Тонът му изведнъж стана рязък, а погледът — суров, почти отблъскващ. Отново бе надянал професионалната си маска. — Сега ще направим няколко рентгенови снимки.