Марион Ленокс
Болница сред пустинята (11)

Единайсета глава

Следващите седмици бяха най-натоварените, които Кери беше преживяла. В Слейти Крийк имаше достатъчно работа за четирима лекари. Двамата с Блеър се справяха, но щом повдигнеше глава, вече я чакаше някакво друго задължение. Въпросът, свързан с доверието, мина на заден план. Бяха прекалено заети и не беше по силите на Блеър да я следи постоянно. След като се труди усилено няколко дни, Кери разбра, че вече никой не я наблюдава.

Изпита невероятно облекчение. Радваше се, че отново се занимава с медицина, че е ангажирана и полезна.

Не можеше да избегне срещите с Блеър. Работеха заедно и се виждаха десетки пъти на ден, за да оперират, да обсъждат състоянието на пациентите и да разпределят задълженията си.

От самото начало Блеър се отнасяше официално с нея и Кери му отвръщаше със същото. Стигнаха дотам, че започнаха да се обръщат един към друг с „доктор Кинън“ и „доктор Елис“. Кери се затрудняваше, но само по този начин успяваше да сдържа чувствата си.

Не знаеше дали и с Блеър е така и не се осмеляваше да го попита. Понякога очите му се задържаха върху нея, изпълнени със загриженост и съмнение. Не му обръщаше внимание, защото ако му повярваше, че наистина не му е безразлична, щеше да полудее.

В болницата имаше свободен апартамент, но Кери предпочете да остане при семейство Бромптън. Вече беше свикнала с тях. Имаше обаче и по-сериозна причина. Не желаеше да спи на сто метра от Блеър. Изпитваше необходимост от време на време да се отдалечава от него. Пътуването я изтощаваше, но когато се отпускаше в леглото с Ръсти, сгушен на пода до главата й, не съжаляваше за решението си. Толкова беше изморена, че спеше добре. В болницата Блеър Кинън щеше да бъде твърде близо и дори умората нямаше да й помогне.

Род се обади след няколко дни и поиска да разговаря с нея. Сякаш приказваше от телефонен автомат наблизо. Беше й трудно да повярва, че е в Америка. Гласът му отново звучеше весело и Кери с радост научи, че състоянието на баща му вече не е критично.

— Ако нямаш нищо против, Кери, ще остана един месец — виновно изрече Род.

— Разбира се, че нямам нищо против — твърдо заяви тя. — Би било ненормално да се върнеш веднага. С Блеър се справяме чудесно. — Кери се намръщи. В отделението за бърза помощ вкарваха пациент на носилка и сестрата й даде знак, че им е нужна незабавно. — Род, трябва да вървя. Грижи се за себе си и за баща си.

— Добре. Кери?

— Да?

— Благодаря ти.

Кери се усмихна и затвори телефона. Помисли си колко е приятно, че отново е нужна някому.

После насочи вниманието си към носилката, върху която лежеше млад мъж. Беше в шок от загуба на кръв. Погледна го с любопитство и веднага установи причината. Палецът му беше откъснат.

Какви бяха възможностите? Включи системата, направи му инжекция с болкоуспокоително и попита пребледнялото момче, което беше придружило приятеля си до болницата, и не отделяше очи от него:

— Какво се е случило?

— Опитваше се да яхне необязден кон — немощно промълви момчето. — Животното го хвърли и Лари вероятно се е оплел в поводите. Пищеше, а аз дълго време не можех да спра коня и да го освободя.

— Благодаря ви, че сте го докарали. — Кери се взря съчувствено в изтерзаното му лице. — Ще се погрижим за него. — Даде знак на сестрата. — Заведете го в чакалнята да изпие чаша чай.

— Палецът му… Ще го загуби ли?

— Ще направим всичко възможно да го спасим. — Кери погледна момчето на носилката, което беше почти в безсъзнание. — Но все още е прекалено рано, за да ви отговоря със сигурност какъв ще е резултатът.

Всъщност не каза истината. След като морфинът подейства, тя успя да го прегледа добре и разбра, че пръстът не може да бъде спасен. След пет минути Блеър влезе и го потвърди.

— Тук нямаме необходимата техника — заяви категорично той. — Ще го изпратим в Пърт.

— Защо? — учудено попита Кери. — След като при нас е невъзможно, какво ще направят лекарите в Пърт?

— Съществува начин. — Блеър поклати глава. — Напоследък се прилага все по-често. Изненадан съм, че не си чувала за него.

— Какъв е той?

— Извършва се трансплантация. Използва се големият пръст на крака. — Блеър се усмихна на изумлението в очите й. — След лека козметична операция той вече прилича на палеца. Човек може да си служи добре с него. Виждал съм няколко случая. Ако не се взреш по-отблизо, въобще няма да забележиш разликата.

— Но това означава две рани, вместо една.

— Да, но няма да отстранят веднага пръста на крака. Ще изчакат Лари да даде съгласието си. В Пърт хирурзите ще подготвят ръката за трансплантация, ако впоследствие момчето пожелае да се подложи на операцията.

— Предполагам… — Кери поклати със съмнение глава.

— Хората могат спокойно да минат без големия пръст на крака, но палецът им е нужен. Трудно се справят без него, особено ако е на дясната ръка, както в случая. Ще проверя дали случайно не е левичар, но според мен при всяко положение младежът ще предпочете трансплантацията. Без палец ще се чувства като инвалид.

Разговорът им беше прекъснат от появата на следващия пациент. Този път се оказа, че става дума за изкълчен крайник, но травмата беше тежка и им отне време, докато се убедят, че не е счупен. Очертаваше се следобедът и вечерта да са доста напрегнати. Напоследък отделението за бърза помощ ставаше все по-натоварено.

— Причината е, че наближава седмицата на конните надбягвания — обясни й Блеър. Кери вдигна учудено вежди. — Те са събитието на годината. Всякаква друга дейност в областта спира, освен нашата. Тогава работим двойно повече. — Посочи към носилката, където момчето чакаше да бъде транспортирано в Пърт. — Лари се е опитал да язди най-дивия кон, който е успял да намери. В края на седмицата се провежда родео с голяма парична награда.

— Значи непрекъснато ще има порезни рани, изкълчвания и натъртвания? — изпъшка Кери.

— Лари е само върхът на айсберга.

Когато излязоха от отделението за бърза помощ, вече беше късно. Кери трябваше да се отбие при няколко пациенти.

— Хайде да вечеряме заедно — предложи Блеър.

— Маги ще ме чака.

— Сега е шест и половина. — Той погледна часовника си. — Имаш още един час работа тук и половин час път до фермата на семейство Бромптън. Защо, по дяволите, не се преместиш да живееш в болницата?

— На Ръсти ще му бъде мъчно за мен — побърза да отговори Кери и се обърна.

Блеър я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Страхуваш се от мен и от това, което съществува между нас — тихо каза той. — Не съм ли прав, доктор Елис?

— Не разбирам за какво говориш — сърдито му отвърна Кери.

— Тогава ми докажи обратното.

— Какво имаш предвид?

Блеър се усмихна, а в очите му проблеснаха опасни пламъчета.

— При закриването на състезанията има бал. Каня те да дойдеш с мен, доктор Елис.

— Ако конните надбягвания наистина са такива, каквито ми ги описваш, едва ли ще ни е до бала.

— Така е — съгласи се мрачно той. — Но може би все пак ще успеем.

— Не желая да ходя на бал — заинати се Кери като непослушно дете.

— Боиш се, докторе? — Блеър я стисна по-силно и отново се усмихна.

— Не се боя от теб.

— Значи се разбрахме. — По лицето му се четеше видимо облекчение, сякаш току-що беше свършил с труден пациент. — Ще те взема от фермата в осем.

Тръгна и остави Кери безмълвно да се взира в гърба му.

 

 

— Балът в Слейти Крийк! — Кери седеше във всекидневната на семейство Бромптън, повдигнала уморените си крака на възглавниците на дивана. — Сигурно съм се побъркала. Какво, по дяволите, ми стана?

— Аз се сещам — ухили се Маги. — Ако Блеър Кинън ми беше помахал с пръст, щях да забравя за някаква дреболия, каквото представлява например един счупен таз.

— Ей, внимавай какво говориш! — извика иззад стария вестник Джок и двете жени избухнаха в смях.

— Какво ще облечеш? — Маги продължаваше да се смее.

— Бялата рокля. — Кери сви рамене.

— Той вече я е виждал.

— Няма значение.

— Напротив. Да умра, ако те оставя да съсипеш прекрасната вечер с безразличието си! — Маги стана и се приближи до шкафа в ъгъла. — Стига си се надувала и прави каквото ти казвам.

— Така ще си спестиш куп неприятности — промърмори иззад вестника Джок. — Послушай ме, изпитал съм го много пъти на собствения си гръб.

Маги хвърли чехъла си по него, но не го улучи. Джок продължи да чете, сякаш нищо не се е случило.

— Няма да ти позволя да носиш бялата рокля — заяви категорично Маги.

— Добре, мамо.

Маги се усмихна одобрително. Рови дълго в кашона и накрая измъкна нещо.

— Как ти се вижда тази?

Беше от зелен сатен, с голямо деколте и ръкави от фина мрежа, набрана в талията, с волани от тюл и шифон. Макар и неупотребявана с години, в роклята имаше живот. Блестеше съблазнително. Очите на Кери светнаха радостно.

— Помня я. — Любопитството на Джок го беше накарало да остави вестника.

— Хубава работа! Нали бях с нея, когато поиска ръката ми.

— Та кой не би го направил? — Джок наблюдаваше съсредоточено роклята. — Тя е виновна за всичко.

Маги взе другия си чехъл. Засмя се и го размаха застрашително. Джок вдигна ръце в знак, че се предава, и се скри зад вестника.

— Не мога да приема — възпротиви се Кери. — Толкова е красива!

— И върши страшно много работа тук, в шкафа — сопна й се Маги.

— Тогава защо си я запазила?

— Все си мисля, че някога ще отслабна. — Жената с обич се взря в меките дипли, които не биха побрали пищните й форми. — Честно казано, надявах се да родя дъщеря. Но с Джейми и Бил въпросът се приключи. От теб зависи дали ще я избавиш от злочестата й съдба. Вече е късно за проба. Утре след вечеря ще я облечеш.

 

 

Прилегна й като ръкавица. Кери се погледна в огледалото в спалнята и не повярва на очите си. Лъскавият зелен цвят освежаваше лицето й, подчертаваше очите и подсилваше леката руменина по бузите й.

Маги реса косата й с четка, докато започна да блести като платина, прибра я назад, завърза я и я остави да пада на стотици светли кичурчета върху лицето й. Прическата беше проста, но прекрасна.

Кери се взира няколко минути в отражението си. Чудеше се какво прави. Не искаше да ходи на бала с Блеър. Той беше последният човек, на когото искаше да направи впечатление, а се нагласи точно така. Телефонът иззвъня и Маги тръгна забързано, за да отговори на обаждането.

— Твоята жаба е, Пепеляшке — усмихна й се тя, след като се върна. — В болницата са закарали родилка, която се нуждае от цезарово сечение. Трябва веднага да отидеш.

— Май си забравила приказките — изсмя се Кери.

Съблече роклята. Чувстваше се като Пепеляшка, но ролите й бяха повече. Бездомна пътешественичка, безработна и изпаднала в немилост медичка, преуморена лекарка във Въздушната медицинска служба и тази от огледалото…

Опипа смутено меките зелени гънки на роклята, въздъхна дълбоко и се върна към третата си роля. В момента доктор Елис беше необходима.

 

 

Момичето, което се нуждаеше от цезаровото сечение, беше от местните племена. Самолетът току-що я беше докарал. Беше раждала без медицинска помощ трийсет и шест часа и беше на края на силите си.

Кери отново получи възможност да потъне в работа. Съвместните им усилия с Блеър и добрият шанс доведоха до раждането на живо бебе, а майката щеше да се възстанови бързо.

Родилката се размърда. Вече излизаше от упойката. Блеър махна на Кери и я изведе от стаята. В коридора чакаха две по-възрастни жени, също аборигенки. Блеър поговори малко с тях и ги пусна да влязат. После хвана Кери за ръката и я отведе.

— Нека да постоят при нея. Момичето е преживяло ужасни моменти и може да изпадне в шок, когато се събуди и види, че обстановката е непозната. Тук е съвсем различно от всичко, с което е свикнала. Принадлежи към едно от номадските племена, които с месеци не се приближават до населено място.

— А никой ли не я е наблюдавал по време на бременността?

— Не.

— Как е възможно?

— Ако знаех, щях да намеря начин да я следя редовно. Имала е невероятен късмет, че са били близо до една ферма и жените са й помогнали.

— Жените?

— Раждането на бебетата е работа на жените. Ще се наложи да я задържим, но отсега нататък е твоя пациентка, доктор Елис. Едва ли би понесла да я преглежда мъж. Да не говорим за останалото.

— Например?

— На първо място — храненето. Готов съм да се обзаложа, че никога не е вкусвала овнешко или пилешко. В нейното племе не отглеждат зеленчуци. Ще получи храносмилателно смущение, ако веднага й сервираме агнешки котлети с гарнитура, ябълков пай и сладолед. Все пак обаче ще трябва постепенно да се приспособи към менюто в болницата.

— Готвите ли специално за аборигените? — слисано попита Кери.

— Някои неща. Длъжни сме. Те са близо една четвърт от пациентите ни. Редовно получаваме месо от ему.

— Уф!

— Сигурно така би реагирала родилката на агнешките котлети — засмя се Блеър.

По коридора се приближаваше някаква сестра. Кери я позна отдалеч. Беше Лиз.

— Блеър, госпожа Финдли от трета стая се оплаква от болки. — Лиз се усмихна.

— До утре, доктор Елис — каза с официален тон той и бързо се отдалечи.

Кери остана насаме с Лиз. Понечи да тръгне, но сестрата я хвана за ръката:

— Разбрах, че ще ходите на бал с доктор Кинън — подхвана с удоволствие Лиз.

— Да. — Кери изгледа с любопитство сестрата и не се сети какво още може да добави.

— Желая ви весело прекарване, но от мен да знаете, че не си струва усилията. — Лиз отметна рязко косата от лицето си. — Предупреждавам ви, за да си знаете, че няма да стигнете доникъде. Аз реших да се откажа — довери й тя. — Ще отида на бала с Рей Блейнли. Син е на най-големия земевладелец в района.

В гласа й се появи ликуваща нотка, хвърли изпълнен със съжаление поглед на Кери и изчезна. Кери изгледа презрително гърба й.

Докато караше бавно към дома на семейство Бромптън, тя разсъждаваше трескаво. Изглежда Блеър я беше излъгал, когато й каза, че след раздялата със съпругата си не се е обвързвал сериозно с друга жена. И сега какво щеше да стане с него? Любил се с Кери, а тя го отблъсна и го изостави. Сега той бе в същото положение като нея. Кери гневно поклати глава. Блеър Кинън беше длъжен сам да се погрижи за себе си. Ако се тревожеше за емоционалното му състояние, щеше да полудее. Стигаше й, че не можеше да се справи със собствените си проблеми.

 

 

Блеър се оказа прав в предвижданията си за седмицата на конните надбягвания. Предните десетина дни, докато младежите тренираха, също бяха достатъчно тежки. Когато състезанията започнаха, Слейти Крийк се пренасели. Навсякъде имаше гости. Ресторантът щеше да се пръсне, а покрай реката се появиха палатки.

Към изкълчванията, порезните рани и натъртванията се добавиха и незначителните оплаквания на хората, които използваха пътуването си до града, за да се прегледат. Сутрин пациентите бяха три пъти повече от нормалното.

Не всички проблеми се разрешаваха лесно. Съществуваха заболявания, които не можеха да се обсъдят по радиостанцията, и хората изчакваха да пристигнат в Слейти Крийк, за да ги споделят с лекаря — артрит, болки в гърба. Идваха дори жени, които се оплакваха от алкохолизма на съпрузите си. За нито едно посещение не стигаха десетте минути, предвидени за преглед. Кери с нетърпение очакваше да се върне Род, но отпуската му свършваше два дни след приключването на състезанията.

Поне отношенията им с Блеър да не бяха напрегнати. Ако не му беше разрешила да се люби с нея… Уморяваше се не само от работата, натоварваща още незаздравелия й таз, а и от неспокойствието, което Блеър пораждаше в нея. При спешни случаи то сякаш намаляваше, но никога не изчезваше. Щом съзнанието й се освободеше от преките й задължения, започваше болезнено да усеща присъствието му.

Същото се отнасяше и за него. Колкото и официално да се отнасяше с нея, Кери знаеше, че привлича Блеър като жена. Виждаше го в очите му, които не се откъсваха от нея в редките моменти на затишие.

— Трябва да издържа още само една седмица — каза си на глас тя.

Вече беше започнала да си събира багажа и да го товари на автомобила. Щеше да тръгне веднага след завръщането на Род.

Рядко й оставаше половин час свободно време, за да се занимава с подготовката за предстоящото пътуване. Вълнението на хората действаше заразително. Общността беше толкова малка, че не бе възможно човек да се изолира в болницата. А освен допълнителната работа, която им създаваше увеличеният брой на хората в града, беше наложително на надбягванията и на родеото да присъства лекар.

Обикновено Блеър пътуваше към прашния колодрум с линейката и изчакваше да окаже помощ, ако възникнеше инцидент. Понякога обаче се случваше да се редуват с Кери. Тя беше ужасена.

— Просто ме превържете, докторе. Ще се включа във втората обиколка.

Кери се взря в счупения пръст, който й подаваше нетърпеливият младеж, и поклати глава.

— Ще се върнете отново там? — Тя посочи към шумната тълпа, към праха, палещото слънце и конете.

— Хайде, докторе! — Младежът раздразнено размаха пръста си. — Има само още десет минути.

— Те са ненормални — каза тя на Блеър вечерта, когато се прибра.

— Не са — усмихна се той. — Това е най-важният период от годината. Повечето от момчетата наистина са живели мирно цели петдесет и две седмици и сега искат да се налудуват.

— Но те се опитват да се погубят! — възпротиви се Кери.

— Не по-малко от градските момчета, които се движат с трийсет километра в час над допустимата скорост — изрази несъгласието си Блеър. Погледна я изучаващо и Кери отново се притесни. — Във всеки случай, доктор Елис, ти си последният човек, който би следвало да осъжда хората, поемащи рискове.

— Аз не поемам рискове.

— Така ли?

— Извинявай, доктор Кинън, но е девет часа. — Кери се изчерви и си погледна часовника. — Ако тръгна сега, имам шанс да поспя осем часа.

Разговаряха, докато вървяха към предния вход на болницата.

— Ако останеш тук, ще имаш девет.

— А може и по-малко, ако зависи от теб — изсъска Кери и го стрелна с очи.

— Права си — заяви мрачно Блеър, хвана я за рамото и я обърна към себе си. — Кери, не разбирам какво става.

— Аз пък не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна тихо тя и се дръпна.

— Кери, колкото и да се мъчиш да се правиш, че нищо не се е случило, ние се любихме. Не бяхме пияни. Бяхме напълно трезви и двамата го желаехме силно. — Блеър я стисна още по-здраво. — И аз го направих против волята си. Не разбирам какво става, но когато те погледна, чувствам привличането между нас.

— И мислиш, че трябва да спим заедно, докато ни мине? — ожесточено извика тя.

— Нещо такова — призна той. — Кери, искам те. Бог знае защо, но те искам.

— Макар че съм немарливо разглезено момиче. — Тя се изсмя нервно.

— Не ми даваш шанс.

— Не виждам причина да давам шанс на когото и да било — троснато продължи Кери. — Аз съм извън играта. Излъгах се веднъж и още ме боли. — Отвори вратата и добави: — Лека нощ, доктор Кинън.

Блеър стоеше на най-горното стъпало и я наблюдаваше как се отдалечава в посока към паркинга.

— Лека нощ, доктор Елис. И не поемай рискове по пътя към дома на семейство Бромптън.

— Няма — отсече тя.

— Кери?

— Да? — Беше стигнала до колата си.

— Не забравяй, че ще те взема утре вечер в осем часа.

— Ще се постарая.

— Обещанието си е обещание. Съгласи се да дойдеш с мен на бала. Възнамерявам да го направим както трябва.

— Но това е лудост! — опита се да го разубеди Кери.

— Лека нощ, доктор Елис.