Марион Ленокс
Болница сред пустинята (7)

Седма глава

В понеделник Кери най-после събра оскъдните си вещи и напусна болницата. Странна лекота изпълваше цялото й същество, докато караше към дома на своите домакини. Джок седеше до нея.

Ако не трябваше да се връща в Слейти Крийк, щеше да се чувства по-различно. Докато лежеше в болницата, се беше сприятелила с някои хора. Положително щяха да й липсват, когато си заминеше.

Когато си заминеше… Изведнъж се учуди на мислите си. Сякаш отдалеченият пуст град, където не идваше почти никой, бе станал част от нея. Осигури й убежище, където кошмарът от последните дванайсет месеца не можеше да я настигне. Като оставим настрана страданието, през което мина, престоят в болницата й даде възможност да си поеме дъх от бягството. Катастрофата дойде като кулминация на ужаса.

Нямаше представа какво ще прави занапред. Джок й действаше успокоително. Кери караше внимателно и потрепваше при всяко друсване на колата. Най-рано след месец щеше да е в състояние да шофира на по-голямо разстояние. Дотогава щеше да работи с радиостанцията, да живее при Маги и Джок и да се опита по някакъв начин да прогони Блеър Кинън от съзнанието си. Не биваше да си тръгва с разбито сърце. Не можеше да си позволи отново да се обвърже емоционално с който и да било мъж.

Изведнъж си спомни за Харви. За своя изненада не изпита познатата болка от раздялата си с него. Блеър Кинън й бе помогнал поне за това.

Стигнаха до място, където пътят се разделяше на две. Погледна въпросително Джок, който беше настоял да кара тя. Той й даде знак да завие надясно.

— Нямаш представа колко дълбоко оценявам жеста на двама ви.

— И преди щеше да си добре дошла, но след като спаси малкия ни син, по-добре да не говорим за благодарности, понеже сме ти страшно задължени. — Джок й се усмихна лъчезарно. После посочи към къщата в далечината и каза просто: — Ето го и нашият дом.

Домът им се състоеше от няколко сгради, които стигаха до фермата. Къщата беше облицована с дъски и опасана с веранда. Изглеждаше като джудже до огромните цистерни с вода. Маги ги чакаше на стълбите, засенчила с ръка очите си. Щом спряха, тя тръгна с широки крачки към тях. Две възбудени момченца и няколко игриви кучета се затичаха към новодошлите и се скупчиха пред вратата на автомобила.

За миг настъпи страшна бъркотия. Маги напразно се опитваше да стигне до гостенката, а момчетата се надпреварваха да кажат на Кери всичко, което смятаха, че трябва да научи. Кери се смееше неудържимо.

— Нали те предупредих? — провикна се Маги.

 

 

Къщата на семейство Бромптън й се стори като глътка свеж въздух след стерилната чистота и тишината в болницата. Преди вечеря децата я разведоха навсякъде. Показаха й навесите и колите, как да работи с водната помпа. Очевидно тук с месеци не идваше никой и присъствието й им достави огромна радост. Разочароваха се единствено от факта, че все още не може да язди.

— И не мисля, че скоро ще бъда в състояние да се крепя на седлото. — Кери потрепери при тази мисъл.

— Не се притеснявай — успокои я Джейми. — Когато се пооправиш, ще те закарам с джипа до фермата.

— Как така? — учуди се Кери.

— При нас децата рано се научават да шофират — усмихнато й обясни Маги. — Понякога Джок е на километри от къщата и ако се наложи да отидат при него, момчетата използват джипа.

— Но не излизат на пътя, нали?

— Тук не съществуват строги ограничения — каза жената. — Пък и можеш да изминеш километри във всички посоки, без да срещнеш друго превозно средство.

Кери поклати глава. Огромните пространства в тази страна направо й взимаха ума.

Младата жена наистина се почувства добре при тези приятни и мили хора. С удоволствие се настани в голямото легло. Стаята беше просторна, с огромни прозорци с мрежи, за да не влизат насекоми. Не бяха нужни пердета, понеже кучетата отдалече усещаха пришълците и започваха неистово да лаят.

Нощта настъпи и тишината бе омайващо дълбока. На тавана в стаята й безшумно се въртеше вентилатор. Кери се сгуши доволно и заспа.

 

 

Тя свикна лесно с реда в къщата. Семейство Бромптън ставаха рано. Не след дълго разбра, че тук хората спят, докато е тъмно. Всички се събуждаха на зазоряване.

— Това е най-прохладната чест от деня — обясни й Маги. — Ако свърша нещо, то е до девет часа. После е невъзможно.

Когато Маги приключеше с домакинската работа и с храненето на животните, момчетата вече сядаха пред радиото и започваха занятията си по програмата „Училище в ефир“. Кери се стараеше да потегли за Слейти Крийк преди девет, за да бъде там навреме.

Учудващо бързо се запозна с пациентите си. Кери се мъчеше да си представи как изглеждат. При всяко обаждане Рекс я осведомяваше накратко за ситуацията. Повечето хора страдаха от хронични заболявания, като например диабет и поддържаха постоянна връзка с болницата. Други бяха самотни старци и се нуждаеха от консултации.

— Нали няма много хора, които живеят сами в тези отдалечени райони? — Кери попита Блеър, докато преглеждаше информацията от ранните часове на деня.

— Повече, отколкото си мислите. Когато пораснат, децата заминават в големите градове. Тук за тях почти няма бъдеще. А старите са свързани с родните си места. Пък и се плашат от шума и дима. За тях дори Слейти Крийк е пренаселен.

Кери се виждаше рядко с Блеър. Когато пристигнеше, той вече беше зает с амбулаторните прегледи, а после довършваше останалите си задължения. Понякога смяташе, че Блеър я избягва. Налагаше й се за много неща да пита Род.

Първата промяна във всекидневните й занимания настъпи две седмици след като напусна болницата. Род беше заминал за едно отдалечено селище. Навън се чу суматоха. Кери обсъждаше състоянието на разширените вени на една пациентка. Погледна въпросително Рекс. Мъжът излезе. След две минути се върна в стаята и каза:

— Доктор Кинън те вика. Аз ще поема работата тук.

— Но все още има хора… — възпротиви се Кери, след като приключи разговора по радиостанцията.

— Ще почакат. Нужна си там. Веднага.

Кери се намръщи и се изправи. Бастунът не й трябваше, когато се придвижваше из болницата. В коридора сестрата й посочи отделението за бърза помощ.

Когато Кери влезе, Блеър не вдигна очи. На кушетката лежеше дребен як мъж на около четирийсет години. Беше в безсъзнание. До него хлипаше уплашена жена на средна възраст. Санитарката я прегърна и я изведе от стаята. Ръцете на Блеър се движеха трескаво. С премаляло сърце Кери видя, че над леглото е закачена банка с кръвна плазма. Без видима външна травма…

— Руптура на аневризма на аортата — обясни й Блеър. Сигурно я беше усетил, но вниманието му бе насочено изцяло към пациента. — Ще можете ли да дадете упойката?

— Да дам упойка ли? — Кери зададе въпроса по-скоро, за да се съвземе от шока, отколкото да се увери, че го е чула добре.

— Да. Ще го оперирам, ако сте достатъчно опитна, за да ми помогнете.

Думите му я накараха да затаи дъх. Поклати объркано глава. Руптура на аневризма на аортата… Спукване на главния кръвоносен съд… Дори и в големите университетски болници само петдесет процента от подобни операции са успешни.

— Познат ли ви е случаят? — Гласът на Блеър беше рязък и изискваше моментален отговор.

Кери поклати глава.

— Никога не съм участвала в подобна операция.

— Но сте виждали как се прави, нали?

Две години Кери практикува анестезиология, бори се да получи квалификация, от която вече не се нуждаеше. А тази операция…

— Да — кимна неохотно тя.

Беше виждала два опита да се отстрани руптура на аневризма на аортата в университетската болница, където специализира. И двамата пациенти починаха. Ако спукването беше леко, ако хирургът имаше достатъчно опит и операцията се извършеше навреме, болният можеше и да оживее. Но в тази малка затънтена болница дребният мъж едва ли имаше шанс.

— Знаете ли кръвната му група? — предпазливо попита Кери. После осъзна колко голям риск поема Блеър и продължи настойчиво с въпросите си: — Разполагате ли със запаси от кръв? Имате ли донори? Трябват ни най-малко десет банки!

Вече бяха включили едната и кръвта се вливаше във вената на пациента. Доктор Кинън най-после вдигна очи. Лицето му изразяваше решителност.

— Започнете да се миете, доктор Елис — рязко я подкани той. — Бързо!

— Но аз не…

— Какво? Слава Богу, Джо е един от редовните ни кръводарители. Не само че знаем кръвната му група, но и имаме една банка с негова кръв. Разполагаме с още три банки и няма да се налага да правим проба за съвместимост. Вече звънят на другите донори. — Беше дал знак на санитаря, който тръгваше с пациента на носилката към операционната. Блеър спря на вратата и заяви: — Сега не е време да си задавате въпроси. Размърдайте се, доктор Елис!

— Ама…

— Какво? Да не би да предлагате да стоим със скръстени ръце и да го наблюдаваме как умира?

Кери тръгна. Докато се приближаваше към операционната маса, въпросите продължаваха да се въртят в главата й. Бяха нужни най-малко двама хирурзи.

— А персонал?

— Ще дойде Маги — отвърна троснато Блеър. — Две години е била операционна сестра в Пърт и Мелбърн. Не бих я заменил с никоя друга. — Погледна нетърпеливо часовника на стената. — Очаквам я всеки момент.

— Нуждаете се от още един лекар — прошепна Кери.

— Да, но нямам.

Вратата се отвори. Влезе Маги. По дишането й личеше, че е тичала. Вече не чакаха никого.

Кери даде упойката почти машинално. Умът й възстанови усвоените умения. Три от скъпоценните банки с кръв свършиха. Не беше сигурна, че след четвъртата ще има друга. Помъчи се да си даде кураж, че всичко ще е наред. Използва лека упойка, иначе мъжът едва ли би издържал. Даде знак на Блеър, който си пое дълбоко дъх и направи разреза.

За миг Кери отклони очи от апаратурата и погледна към болния. Веднага съжали, понеже разбра, че доктор Кинън се е заел с непосилна задача.

Обърна настрани глава. Състоянието на пациента бе критично. Тя обаче беше длъжна да изиграе ролята си докрай, независимо какъв щеше да бъде резултатът от усилията на Блеър. Кери трябваше да използва всичките си знания, за да даде възможност на човека да оживее.

Взря се в лицето на мъжа. Беше прекалено млад за подобно катастрофално увреждане. Опита се да прогони мисълта и си спомни думите на един професор: „В операционната няма място за емоции. Умът ти трябва да бъде бистър. Ако се задълбочиш върху личността, губиш пациента“.

Блеър тихо изруга. Кери бързо го погледна. По челото му беше избила пот. Търсеше отчаяно източника на течащата кръв.

Маги работеше уверено до него. Какъвто и хаос да беше оставила у дома, в операционната тя влезе като човек, когото Кери не познаваше. Опитът й не подлежеше на съмнение. Блеър й нареждаше какво да върши и ръцете й непрекъснато бяха заети. Използваше я вместо асистент, понеже операцията не беше по силите на един хирург. На другия край на масата втората сестра действаше не по-малко усърдно. Явно доктор Кинън разчиташе на най-добрия си персонал.

Всичко обаче щеше да бъде напразно, ако не получеха кръв. Кери непрекъснато надзърташе към вратата и очакваше появяването на сестрата с нови банки. Под пръстите на Блеър кръвта бликаше от спуканата аорта. Маги стискаше гумения маркуч, с който я изпомпваше.

В стаята влезе сестра и отвори уста да каже нещо, но Кери не й даде възможност.

— Вземете това и го налейте в банка — заповяда тя на слисаното момиче, като посочи към съда, който Маги пълнеше.

— Ще я използвате отново? — Блеър я погледна сепнато, раздвоявайки за миг вниманието си.

— Защо не? — сериозно попита Кери. — Така ще избегнем пробите за съвместимост.

Никога досега не беше правила подобно нещо. Но при вида на толкова много кръв й хрумна идеята, че би било възможно тя да се влее обратно във вените на болния. След малко закачиха нова банка на стойката.

— Дойдох да ви информирам, че след пет минути ще получим кръв — заяви сестрата и погледна със съмнение към операционната маса. — Започнаха да пристигат донори.

Кери кимна. Всъщност Джо губеше кръв толкова бързо, че веднага можеха да напълнят нова банка. Стига само Блеър да откриеше руптурата. Ако беше много високо…

Погледна към апаратурата и загуби надежда. Болният си отиваше.

— Блеър! — предупреди го рязко тя.

— По дяволите! — процеди през зъби той. После изведнъж извика: — Ето я!

Вратата на операционната се отвори. Влезе сестра с банка в ръка. Кери я пое с благодарност и я включи. Отново погледна показанията на апаратите. Кръвното налягане леко се повишаваше.

— Мисля, че можем…

 

 

След един час затвориха разреза. Направиха всичко възможно и Джо все още беше жив. Очакваха го сериозни проблеми, но вече имаше шанс. Независимо от милионите неизвестности, Кери изпита задоволство.

Маги придружи носилката до реанимацията. Блеър и Кери си свалиха престилките и бавно се измиха. И двамата бяха зашеметени от събитията през последните няколко часа.

Беше рано да се радват, но ако Блеър не го бе оперирал, фермерът вече щеше да бъде мъртъв. Всъщност може би му предоставиха само няколко часа живот или пък цели двайсет години. Този лекар наистина притежаваше опит, на който биха завидели много хирурзи. Да оперира успешно тук…

— Поздравления, доктор Блеър! — не се сдържа тя.

Мъжът се усмихна вяло. Изпитанието беше изцедило силите му докрай. Кери си помисли, че едно силно питие би му се отразило добре. Едва се сдържа да не хване тъмнокосата му глава, да притисне лице към неговото и да изглади от лицето му бръчките на напрежение и умора.

Зад тях санитарите почистваха операционната. Блеър старателно си изсуши ръцете.

— Все още нищо не се знае — напомни й той.

— Така е. Но му дадохте шанс.

— Поправка. — Блеър се усмихна и лицето му светна. — Ние му дадохме шанс. Показахте завиден опит, доктор Елис. Род беше прав, че сте добър специалист. Работили сте като анестезиолог, нали?

— Това беше моята специалност. — Кери се изчерви.

— Не беше трудно да се сетя. — Блеър й кимна. — Голямото умение, което показахте, не се усвоява само по време на следването.

— А вие? Не знаех, че сте хирург.

— Много от пациентите ми не знаят. И не е нужно. За тях аз съм просто доктор Кинън. Специалностите едва ли значат нещо за тях.

— Прав сте.

— Ако не бях хирург, нямаше да мога да се справя в тази болница. Идеята ви беше страхотна! — погледна я топло той и й се усмихна. — Никога не бях виждал да се използва повторно кръвта на пациента. Както я бяхте подкарали, си помислих, че ще я прелеете най-малко четири пъти.

Кери поклати глава. Едва се държеше на крака и цялата трепереше. Погледна часовника на стената. От три часа беше в операционната.

Изведнъж Блеър стана сериозен и попита:

— Защо всъщност не практикувате?

— Вече ви обясних.

— Но не сте ми казали какво точно се е случило. — Замълча, а после продължи: — Смятам, че е крайно време да го направите.

Сърцето й се сви от болка при спомена за случилото се. Може би Блеър Кинън щеше да й повярва и да й предложи работа.

Но дали всъщност искаше да работи? Това би означавало отново да се изложи на катастрофалните събития, които изцяло промениха живота й. Ами ако и неговата реакция беше недоверие и презрение. Не би могла до го понесе. Само за да получи работа, която не желае… Не, нещата трябваше да останат такива, каквито са. Щеше да им помага при нужда, за да им се издължи. А после всичко щеше да свърши.

— Не.

Блеър дълго я гледа мълчаливо. После остави кърпата, обърна се и заяви:

— Отивам да поговоря с жената на Джо.

 

 

Кери остана в болницата още няколко часа, понеже се нуждаеха от нея. Имаше страшно много работа. След като погледна за пореден път пациента, който се възстановяваше, забеляза колата на Род на паркинга. Въздъхна облекчено. Вече можеше да си върви.

Тръгна по коридора. Спря пред кабинета на Блеър. Гласовете на Род и Блеър се чуваха съвсем ясно. Говореха за нея.

— Защо не й предложим работа? — попита Род.

— Не можем. — В гласа на Блеър се долавяше умора.

— Защо? Погледни се, човече! — възкликна Род. — Толкова си изтощен. Снощи не си лягал, а на всичко отгоре и тази операция. На мен ми предстои визитация, а трябва да прегледам и пациентите ти от сутринта. В реанимацията е Джо, който, ако не се лъжа, ще ни създава доста работа през следващите няколко седмици.

— Щом се стабилизира, ще го закараме със самолета в Пърт. Тук няма да се справим, ако бъбреците му откажат.

— Добре, но остават още много други проблеми. — Род повиши тон. — За Бога, имаме опитен лекар, който е без работа. Защо се колебаеш?

— Не зная защо е без работа.

— Попитай я.

— Слушай, Род, тя призна, че небрежността й е станала причина за смъртта на едно дете, и не сподели нищо повече. При това положение съм с вързани ръце.

— Но ти я сложи да обслужва радиостанцията.

— Двете неща нямат нищо общо. — Последва пауза и Кери си представи как Блеър уморено прокарва ръка през косата си. Вече беше свикнала с жеста му. — Рекс е винаги до нея. Наредил съм му да не я изпуска от очи. Известно ти е, че е почти подготвен да върши тази работа сам. Следи всяко нейно действие.

— А тази сутрин?

— Едва ли можеш да си несериозен, когато става дума за човешки живот — рязко каза Блеър. — Тази сутрин ми даде да разбера колко е компетентна. Но вината й е доказана. Не знаем нищо повече и преди да сме разбрали истината, не бива да рискуваме.

Кери избяга.

 

 

Докато се прибираше, си мислеше за подслушания разговор. Болеше я, че Блеър не й вярва, макар и с нежеланието си да разкрие истината, самата тя беше предизвикала недоверието му. Дори и да се беше държала искрено, не беше сигурна, че ще я разберат. Тогава мъката би била непоносима. Най-близките й хора се отнесоха несправедливо и се усъмниха в откровеността й.

Усети, че много скоро Слейти Крийк ще започне да я задушава. Колкото по-рано си замине, толкова по-добре. Щеше да се отърве от Блеър Кинън…

Защо мнението му беше таткова важно за нея? Защо я заболя така силно, след като подслуша разговора между двамата си колеги?

 

 

Пет минути по-късно, когато спря колата пред къщата, Джок излезе на верандата, за да я посрещне. Маги все още беше в болницата и той с нетърпение очакваше новини.

— Джо Крадък ни е съсед. Добър човек е. Би било жалко, ако го загубим.

Кери кимна и с радост пое ръката на Джок, който й помогна да се качи по стълбите. Цялото тяло я болеше.

— За теб обаче имам добри новини — продължи мъжът. — Сутринта се обадиха от застрахователната компания. Предлагат или да ти платят билета за самолета до Пърт, за да си вземеш новата кола, или да ти я докарат след десет дни.

Кери затвори облекчено очи. След десет дни щеше да се чувства достатъчно добре, за да замине. Никога повече нямаше да види Блеър Кинън и Слейти Крийк.

И къде щеше да отиде? Отговорът беше прекалено труден. Засега й стигаше, че можеше скоро да тръгне.