Марион Ленокс
Болница сред пустинята (1)

Първа глава

На табелата, която отмина преди около час, пишеше: „Район на аборигените. Забранено е лагеруването без разрешение“.

Доктор Кери Елис погледна картата, разтворена на седалката до нея, и прехапа устни. Районът беше ограден с червено и бе нарисуван същият предупредителен знак, който видя на табелата.

Слейти Крийк се намираше на сто и петдесет километра надолу по покрития с пясък безкраен път. Оставаха й още петдесет километра, преди да излезе от района. През последните две нощи спа на палатка край пътя. Мисълта, че ще се добере до населено място и топъл душ, я накара да се опита да измине наведнъж толкова голямо разстояние.

Над сухата земя падаше здрач. В ушите й звучеше предупреждението на хората от Алис Спрингс: „Ако си разумна, на стъмване вече трябва да спреш. Край теб може да няма жива душа, но след като падне нощта, кенгурута се раздвижват. Пресичат внезапно шосето. Не е изключено да погубят себе си, автомобила и самата теб“.

Погледна нервно през прозореца. Всичко наоколо тънеше в мрак. Не успя да различи дали неясните очертания са ниски дървета или готови за скок кенгура.

Налагаше се да прекара и тази нощ на открито. Въпреки знака, нямаше да мръдне оттук. Тайно се надяваше, че не осквернява някакво свято място. Приближи до ръба на шосето и спря.

Не се страхуваше. През последните три дни срещна само две коли, и то близо до Алис Спрингс. При други обстоятелства не би се осмелила да спи край пътя и като изключим самотата, нямаше причини да е неспокойна. Прогони мисълта от главата си. Изборът да бъде колкото е възможно по-далеч от хора, докато приеме фактите и вземе решение, беше неин. Да признае, че се нуждае от компания, би било проява на слабост.

Разпъна палатката и сложи тенджерката на примуса. Разчиташе, че храната ще й помогне да забрави мрачните си мисли.

Тихият шум от двигател на самолет я накара да вдигне глава. Различи очертанията му. Спускаше се надолу. Приближи се и се устреми към нея, сякаш за да провери кой нарушава покоя на тази пуста отсечка от пътя.

Кери се намръщи. Отстрани на корпуса ясно личеше емблемата на Австралийската въздушна медицинска служба — чифт криле.

Самолетът прелетя съвсем ниско и въздушната струя облъхна младата жена, после смени посоката и се отдалечи. Тя въздъхна облекчено. Ала само след няколкостотин метра машината направи завой и се спусна над палатката, без да се приземи. Кери реши, че пилотът само оглежда местността, но той очевидно проверяваше шосето. Най-накрая зави и кацна.

Кери въздъхна разочаровано и се усмихна. Какъв абсурд! Само преди половин час мечтаеше за компания, а сега, когато някой идваше буквално от небето, тя го проклинаше!

Веселото настроение я напусна. Видът й не беше подходящ за среща с хора. Цели три дни не срещна течаща вода. Носеше мръсна риза на карета и скъсани джинси, а красивата й руса коса бе завързана с оръфана панделка.

Докосна с ръка лицето си и тутакси смръщи вежди. Сега пък сигурно си залепи и черно петно от тигана, който току-що извади от колата. Защо се приземиха? Спомни си знака на пътя. Едва ли Въздушната медицинска служба се интересуваше от нарушаването на подобни закони.

Пилотът насочи самолета към автомобила. Задната врата се отвори и някакъв мъж скочи на неравния път. Зад него от кабината любопитно надничаше момиче с униформа на медицинска сестра.

Мъжът беше около трийсет и пет годишен, мускулест и висок, облечен в лек панталон и разкопчана на врата риза. Краищата на тъмнокестенявата му коса бяха избелели от слънцето. От него лъхаше увереност и сила.

— Аз съм доктор Блеър Кинън. — Гласът му беше плътен.

Внимателно оглеждаше момичето. Изглеждаше уморена. Под големите й зелени очи личаха тъмни сенки, но не се забелязваха признаци на травма или заболяване.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна Кери и се намръщи озадачено.

— Ранена ли сте?

— Не.

— Да не би да имате проблеми с автомобила?

— Не.

— Тогава какво правите в земята на Кинджара? — попита доктор Кинън и въздъхна облекчено.

— Кинджара ли казахте? — Значи се беше загубила.

— Целият район е собственост на племето. — Той посочи земята наоколо. — А, вие, скъпа, ако не се лъжа, сте американка и едва ли принадлежите на някое от местните племена. — Говореше тихо и гневно. — Обзалагам се, че не притежавате разрешително за лагеруване тук.

— Аз ли? Не.

— Пилотът рискува живота на хората на борда, като кацна в полумрака на непознат терен. — Мъжът уморено затвори очи. — Знаете ли защо?

— Не… — Кери беше притеснена и объркана.

— Решихме, че ви се е случило нещо. Никой не лагерува в този район. Напълно естествено е да предположим, че сте в беда. Возим болно дете. Можете да се гордеете със себе си!

— Съжалявам. — Лицето й пребледня от притеснение. — И през ум не ми мина…

— Естествено! Такива като вас никога не се замислят много. Давам ви три минути да си съберете багажа и да се махнете.

— Но аз… — Кери се ужаси. — Не мога да тръгна.

— Защо?

— Тъмно е. — У Кери се надигаше гняв. — Казаха ми, че е опасно да се пътува по тези пътища нощем.

Видя изражението на лицата на пилота и сестрата. Двамата очевидно се забавляваха.

— Тогава защо сте навлезли в района, след като няма да успеете да изминете разстоянието, преди да се стъмни?

— Не мислех, че пътят е засипан с толкова много пясък — опита се да се защити момичето. — Двайсетина километра колата буквално пълзеше. Вече трябваше да съм стигнала в Слейти Крийк.

— Но не сте. И не можете да останете тук.

— Защо? — ядосано попита Кери. — Не притеснявам никого. Не желая да рискувам живота си. Аборигените едва ли ще ме изгонят.

— Никой от тях не би го направил. Те са мили скромни хора и никога не биха постъпили така с вас.

— Тогава защо е нужно да се махна?

— Съществуването им зависи от тази земя. — Говореше й така, сякаш беше непокорно дете. — От хиляди години живеят тук. Хранят се с диви животни. Достатъчно е това, че са разрешили през тяхната територия да минава път. Допуснат ли и лагеруването, дивите животни ще избягат. Това съвсем ще обърка живота им.

Кери гледаше навъсено мъжа. Беше уморена и гладна. С непоклатимата си логика той я принуждаваше да продължи пътуването по ужасния път. Сълзите напираха в очите й. Обърна се и започна да прибира съдовете в автомобила.

— Ако се притеснявате от пътуването — продължи Блеър Кинън със спокоен глас, понеже явно беше забелязал сълзите й, — оставете автомобила тук и елате с нас.

За миг идеята й се стори съблазнителна. Би било чудесно някой да я превози до населено място…

— А колата… — започна тя.

— Ще наемете някой да ви докара утре, за да я приберете. Но ще струва доста пари.

Кери долови веселата нотка в гласа му и се ядоса. Явно я възприемаше като „богато дете“.

— Няма значение — рязко заяви Кери. — Благодаря за предложението, но сама ще се погрижа за себе си.

Наведе се и се залови с палатката. Известно време Блеър наблюдава крехката й фигура. Независимостта и гордостта й го заинтригуваха. Какво търсеше в тази част на страната? Накрая поклати глава и попита:

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно — тъжно изрече тя. — Не е нужно да стоите, за да се уверите. Давам ви честната си дума.

— Няма ли да тръгваме, Блеър? — попита сестрата, привлекателно момиче на възрастта на Кери. Явно се забавляваше. Застана до него. — Имаме пациент. Иначе с удоволствие бихме си побъбрили.

Кери се обърна и я погледна злобно.

— Да, Лиз — отвърна той. После добави, като гледаше към момичето, което стоеше с гръб към тях: — Съветвам ви да приемете поканата ни. Личи, че сте уморена, а в тази страна не е съвсем безопасно да се пътува през нощта.

— Благодаря — процеди през зъби Кери. — Помощта ви не ми е необходима.

— Тук не се нуждаят от нас — заяви Блеър. После даде знак на пилота: — Да вървим.

Кери остана наведена над колчетата на палатката, докато шумът от двигателите заглъхна в нощта. После зарови лице в ръцете си и се разплака от умора, унижение и гняв.

 

 

Докато Кери събере всичко и дойде на себе си, плътен мрак покри всичко. Изяде няколко бисквити. Напълно бе загубила апетит, но знаеше, че трябва да хапне, за да е бодра през следващите няколко часа. Водата беше успяла да заври. Изпи няколко чаши силно кафе, преди да седне зад волана.

Ядът й беше преминал. Започна да усеща неудобство. Доктор Кинън беше прав. Нареди на пилота да приземи самолета само за да се увери, че всичко е наред…

Мисълта й даде сили да не се чувства толкова самотна в огромната безлюдна равнина. Макар да я мислеше за глупачка, човекът прояви загриженост. Отдавна не беше срещала толкова отдаден на професията си лекар.

Поне пътят беше поносим. Въпреки това, даваше си сметка, че няма да стигне до Слейти Крийк. Целта й беше да излезе от района. Стана й неприятно, че отново ще разпъва палатката.

Защо постъпваше по този начин? Не за първи път се питаше дали е нормална. Поклати глава и потърси касета с музика.

Наоколо не се забелязваха никакви кенгура и след малко тя се отпусна. Навярно предупрежденията бяха преувеличени. Виждаше се само безкрайният хоризонт на безплодната пустиня.

Автомобилът се изпълни с приятните звуци на джазовия концерт, на който Кери беше ходила преди няколко години. Шосето се простираше като черна лента пред нея. Натисна педала за газта.

Огромното стадо се появи изневиделица. Допреди миг пътят беше съвсем чист, а сега Кери виждаше само кенгура. Потърси отчаяно с крак педала на спирачката. Ръцете й стискаха волана. Не можеше да избегне животните. Автомобилът зави рязко, затъна в пясъка и се обърна настрани. След малко колелетата престанаха да се въртят.