Марион Ленокс
Болница сред пустинята (2)

Втора глава

Постепенно звуците на джаза нахлуха в съзнанието на Кери. Познат женски глас пееше любимата й песен „Мисти“. За миг младата жена помисли, че е в концертната зала. Неочаквана нетърпима болка в краката спря дъха й. Извика, но нямаше кой да я чуе. Опита се да си спомни какво се беше случило.

Автомобилът лежеше на една страна. Кери висеше, притисната от волана. Вън беше тъмно. Нямаше представа колко дълго е била в безсъзнание.

Започна оркестрово изпълнение и звукът взе да я дразни непоносимо. Кери се завъртя и въпреки силната болка спря касетофона. Обгърна я тишината на пустинята. Усещаше тъпо пулсиране в главата. Докосна с ръка косата си. Лепнеше от стичащата се по лицето й кръв. Яростно натисна волана, за да го отмести от тялото си, но напразно. От усилието болката в главата й се засили. Пред очите й отново се спусна тъмнина.

През следващите няколко часа тя ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. Нощта прерасна в ден. Слънцето взе да напича, ставаше все по-горещо. Помъчи се да стигне съда с водата, но не успя.

Това беше кулминацията в живота й. Първо делото в съда, после — присъдата, която сложи край на медицинската й кариера, Харви я изостави, а сега и тази случка. Можеше и да е мъртва. Всъщност смъртта вероятно щеше да настъпи скоро. В тази горещина, без вода…

Жаждата ставаше непоносима. От силната болка често потъваше в забрава. Всеки път, когато се съвземеше, я връхлиташе пореден пристъп на ужас. Напълно загуби представа за времето. Сред виденията, които спохождаха изтерзаното й съзнание, изплуваше образът на Блеър Кинън. Емблемата на лекуващите криле се превърна в талисман, който сякаш бе последната й надежда.

— Той ще се върне — шепнеше си тя.

Силно бръмчене се сля с немощния й глас. Самолетът се приземи и Кери разбра, че не сънува. Задната врата на автомобила се отвори. Видя в огледалото над главата си загрижените очи на Блеър и промълви:

— Знаех си, че ще дойдете.

Смътно си спомняше следващите няколко часа. Мина доста време, преди да я освободят от разбития автомобил.

Блеър й инжектира болкоуспокоителни. Унесът се задълбочи. Поднесе вода до устните й, като не спираше да говори, за да й вдъхне сили. Самото му присъствие беше достатъчно, за да прогони страха. Този човек щеше да я спаси. Впоследствие се присмя на детинската си увереност, но за момента тя й изглеждаше напълно нормална.

Изнесоха я от автомобила. Вън около носилката видя хората от предната вечер. Опита се да им се усмихне. Нямаше спомен от пътуването до Слейти Крийк със самолета, а после с линейката до болницата.

Събуди се в кабинета. За миг главата й се проясни. Не беше изпадала в позиция на пациент и всичко й се струваше необикновено. Досега тя бе извършвала прегледите.

До нея стоеше Блеър. Излъчваше сила и спокойствие. Замаяна от болката, шока и лекарствата, мислеше трудно. Напразно се мъчеше да излезе от унеса. Блеър се обърна и й се усмихна.

— И така, вие сте при нас, Кери.

— Откъде знаете името ми?

Той посочи бюрото зад себе си. Тя видя пътната си чанта, изсипана върху него.

— Проверихме. Не бяхте в състояние да ни го кажете.

— Какво се случи?

— Ударили сте едно старо кенгуру. Не си ли спомняте?

— Убила ли съм го?

— Естествено. Едва не сте направили същото и със себе си. Трябва да сте карали доста бързо.

— Съжалявам — изхлипа тя и извърна лице върху възглавницата.

Блеър стоеше до нея, а от лицето му не слизаше някакво странно изражение.

— Е, урокът по безопасност на движението ще почака. Готова ли е операционната? — попита Блеър сестрата.

— Каква операционна? — изплаши се Кери.

— Налага се да направим известни корекции.

— Счупен е тазът, нали? — Гласът й потрепери.

Искаше й се доктор Кинън да й обясни като на лекар какво е състоянието й, но получи само най-общи сведения.

— Да. Рентгеновите снимки показват, че не е разместен. Ще останете при нас, докато зарасне. Не се тревожете, ще се грижим добре за вас.

Усмихна се и лицето му грейна. Очите им се срещнаха. Паниката на Кери утихна. Еуфорията от многото лекарства отново надделя. Сигурна бе, че той ще направи всичко, за да я излекува. Усмивката му изчезна. Дълго я гледа. Тя също не откъсваше очи от него. Вратата се отвори. Влезе млад мъж с открито лице.

— Кери, това е доктор Род Даниълс. Ваш сънародник.

Кери се взря объркано в мъжа.

— Американец съм — усмихна се той. — От Ню Йорк.

— А аз съм от Калифорния — немощно отвърна момичето.

— Няма значение. — Обърна се към Блеър, който пълнеше спринцовка: — Извикай ме, щом си готов.

— Добре. Време е да поспите, Кери.